Алфонс Доде
Жак (11)

ХІ
Животът не е роман

Една неделна утрин, малко след пристигането на влака в десет часа, с който дойде Лабасендр и една шумна тълпа несретници, Жак, който дебнеше една катерица около прословутия капан, чу, че майка му го вика.

Гласът идеше от работната стая на поета, от оная тържествена лаборатория, откъдето се сипеха гневовете, ленивите забележки и намусените наблюдения на врага. Предупреден от гласа на майка си, или само от оная тъй тънка чувствителност у някои същества, детето си каза: „Днес ще бъде…“ и се изкачи треперещ по извитата стълба.

Повече от десет месеца не бе влизал в това светилище; много промени бяха станали там. Стори му се, че величието на това място бе намаляло. Избелелите от слънцето стенни тапети, напоени от дима на лулите, промененият алжирски одър, пукнатата на много места дъбова маса, мръсната мастилница, ръждясалите пера показваха, че споровете и безделието бяха донесли тук оная простащина, която броди из помещенията на кафенетата.

Само креслото Хенрих ІІ все се издигаше с неизменна властност всред тия остатъци. На него д’Аржантон бе седнал, за да приеме детето, и в същото време Лабасендр и доктор Хирш стояха прави от двете му страни като членове на съда; седмичните гости, племенникът на Берцелиус и две-три други сиви бради се бяха разположили на одъра, обиколени от облак дим.

Жак видя всичко това в един миг: съдът, съдията, свидетелите и майка си, там, права до един отворен прозорец, загледана много втренчено далеч в полето, като че да откъсне вниманието и отговорността си от онова, което щеше да стане.

— Ела, миличко, — каза поетът, чието кресло от стар дъб му внушаваше понякога желанието да говори на „стар език“, — ела тук.

Гласът му и в тия превзети огъвания оставаше тъй звуково твърд, тъй непреклонен, сякаш самото кресло в стил Хенрих ІІ говореше.

— Много пъти съм ти казвал, дете: животът не е роман. Ти си могъл да разбереш това, като си ме виждал как страдам, как се боря в първите редове на литературната битка, без никога да жаля нито времето си, нито силите си, понякога уморен, но никога победен, с твърдата воля да се боря до успешния изход на сражението, каквото и да става. Сега е твой ред да влезеш в попрището на борбата. Ти си вече мъж. — Клетото дете нямаше повече от дванадесет години. — Ти си вече мъж, трябва да ни докажеш, че не си такъв само по възраст и по ръст, а и по дух. Аз те оставих в продължение на една година да се развиваш във волната природа, да дадеш необходимото развитие на мускулите и на ума си. Някои ме обвиняваха, че не съм се занимавал с тебе. Ах, каква назадничавост!… Аз те наблюдавах, напротив, аз те изучавах, аз не те изпусках от очи нито за миг. Благодарение на тая продължителна и подробна работа, благодарение особено на непогрешимия метод на наблюдението, който, мога да се похваля, че владея, аз сполучих да те опозная. Схванах твоите склонности, твоите способности и твоя нрав. Разбрах в каква посока трябва да действам за най-голямата твоя полза, и, след като представих наблюденията си на майка ти, пристъпих към действие.

На това място на речта си д’Аржантон спря, за да приеме поздравите на Лабасендр и на доктор Хирш, а в същото време племенникът на Берцелиус и другите, потънали мълчаливо в пушене на дългите си лули, клатеха глави от горе надолу като китайски кукли и се задоволяваха да повтарят дълбокомислено: „Така!… така!…“

Слисаният Жак се мъчеше да разбере нещо от тия неразбираеми слова, които минаваха високо над главата му, като препълнен със светкавици облак. Той се питаше: „Какво ли ще се стовари върху ми сега?“

Колкото до Шарлот, тя продължаваше да гледа навън, с ръка над очите, сякаш дебнеше кой знае какво далеч в полето.

— Да минем към дела, — каза внезапно поетът, като се изправи в креслото си, с рязък глас, който шибна детето като с бич. — Писмото, което ще чуеш, ще те осведоми по-добре от всякакви обяснения. Започвай, Лабасендр!

Важен, като секретар на военен съвет, певецът извади от джоба си едно писмо, писано от селянин или новобранец, сгънато и запечатано грубо, и почете след две-три сподавени ръмжения:

Леярница в Ендре (Долна Лоара)

Драги ми братко, както пи писах в последното си писмо, говорих на директора за младежа на твоя приятел, и при все че твоят младеж е още много млад и не отговаря на условията да бъде приет за чирак, директорът ми позволи да го взема. Той ще има легло и храна у дома, и ти обещавам, че за четири години ще го направя добър работник. Всички тук сме добре. Жена ми и Зинаида ти пожелават всичко най-хубаво, а също Нантиецът и аз.

Рудик,

Началник на работилница

За сглобяване на машини

— Чуваш ли, Жак! — подзе д’Аржантон с пламнал поглед, с протегната ръка. — След четири години ти ще бъдеш добър работник, тоест най-хубавото и най-гордото положение на тая робска земя. След четири години ти ще бъдеш онова свято нещо, което се нарича добър работник.

Той бе чул прекрасно, Бога ми, „добър работник“. Само че не разбираше добре, мъчеше се да разбере.

Някога, в Париж, детето бе виждало работници. Имаше ги в прохода на Дванадесетте къщи. Близо до гимназията имаше една фабрика за фарове, чийто изход той често наблюдаваше и виждаше как, към шест часа след пладне, от там излизаха тълпи от мъже с изцапани с маслени петна ризи, с черни, груби, обезобразени от работа ръце.

Преди всичко, порази го мисълта, че ще носи работническа рубашка. Той си спомняше презрителния глас, с който майка му му казваше някога: „Това са работници, мъже, облечени в рубашки“, спомняше си и усърдието, с което тя избягваше да се допре до изцапаните им дрехи. Наистина, хубавите речи на Лабасендр за службата и влиянието на работника в деветнадесети век противоречаха или смекчаваха тия неясни спомени в паметта му. Но той разбра и нещо много ясно и много съкрушително: че трябваше да замине, да напусне гората, на която виждаше от тук зелените върхове, къщата на Ривалови, майка си, най-после, майка си, която тъй мъчно бе завладял отново и която обичаше толкова много.

Какво ставаше с нея, Боже мой, та стоеше постоянно до прозореца, откъсната от всичко, което се говореше около нея? Но, ето че от една минута насам тя беше загубила равнодушната си неподвижност. Тръпки, придружени с гърчове, я разтърсваха цялата, и ръката, която държеше над очите си, се спускаше, като че за да прикрие сълзите й. Дали бе видяла нещо много тъжно там, в полето, на кръгозора, където се крият дните, където изчезват толкова мечти, измами, нежности и пламенни пориви?

— Значи, ще трябва да се махна от тук? — попита детето с изгаснал глас, почти несъзнателно, като оставяше мисълта си да говори, единствената мисъл, която имаше още.

В отговор на това простодушно питане всички членове на съда се спогледаха със съжалителна усмивка; но откъм прозореца се чу силно хлипане.

— Ще заминем след една седмица, мило момче, — отговори Лабасендр живо; — отдавна не съм виждал брат си. Това ще бъде за мене прекрасен случай да се закаля наново в огъня на моята ковачница, дявол да го вземе!

И докато казваше това, той запретна ръкава си и наду до пукване мускулите на дебелата си, нашарена и космата ръка.

— Той е великолепен, — каза доктор Хирш.

Но лицето на д’Аржантон, който не изпускаше от очи оная, която плачеше до прозореца, придоби разсеяно изражение, а веждите му се навъсиха ужасно.

— Можеш да излезеш Жак, — каза той на детето, — и да се приготвиш за заминаване след една седмица.

Жак слезе слисан, смаян, повтаряйки си: „След една седмица, след една седмица!“ Пътната врата беше отворена. Той се втурна навън, гологлав, както беше, изтича през Етиол до вратата на своите приятели и, като срещна доктора, който излизаше, му разказа накъсо какво се беше случило.

Господин Ривал се възмути.

— Работник? Те искат да направят от теб работник! Това те наричат грижа за твоето бъдеще. Чакай, чакай. Ще отида да говоря за това с пастрока ти.

Ония, които ги видяха, когато минаваха през Етиол, — докторът, говорещ високо и ръкомахащ, а малкият Жак без шапка, задъхан от тичането, си казваха „Има някой болен в Елховника“.

Никой не беше болен, разбира се. Когато лекарят дойде, бяха седнали на обедната маса; защото поради взискателния стомах на домакина, а и както става в местата, дето се отегчават, винаги изпреварваха часа на яденето.

Всички лица бяха засмени; и дори се чуваше как Шарлот тананикаше, слизайки по стълбата от стаята си.

— Бих искал да ви кажа няколко думи, господин д’Аржантон, — каза старият Ривал с треперещи устни.

Поетът засука дебелия си мустак:

— Много добре, докторе, седнете, ще ви донесат ястие, и докато се храним, ще ни кажете вашите няколко думи.

— Не, благодаря, не съм гладен; и после, онова, което ще ви кажа, както и на госпожата, — той се поклони на влизащата Шарлот, — е съвсем поверително.

— Досещам се за какво сте дошли, — каза д’Аржантон, когото безпокоеше един разговор насаме с лекаря. — За детето, нали?

— Съвсем вярно, за детето.

— В такъв случай, можете да говорите. Тия господа знаят за какво се отнася, и аз влагам във всичките си постъпки достатъчно честност и безкористие, за да не се боя от светлината.

— Но, друже мой… — осмели се да каже Шарлот, която се ужасяваше по много причини от това обяснение пред всички.

— Можете да говорите, докторе, — каза студено д’Аржантон.

Прав срещу масата, старецът започна:

— Жак току-що ме уведоми, че ще го дадете чирак в желязолеярната в Ендре. Вярно ли е това?

— Много вярно, драги ми докторе.

— Внимавайте, — подзе господин Ривал, сдържайки се, — това дете не е годно за толкова тежък занаят. Тъкмо когато расте с все сила, вие ще го хвърлите на ново поприще, в нова среда. Ще изложите на опасност здравето му, живота му. Той не е годен за това. Не е достатъчно силен.

— О, позволете драги колега!… — прекъсна го тържествено доктор Хирш.

Господин Ривал вдигна рамене и продължи, без дори да го погледне:

— Това ви казвам аз, госпожо. — Той се обърна нарочно към Шарлот, защото тоя зов към нейните незачетени чувства я затрудняваше извънредно. — Не е възможно детето ви да издържи подобен живот. Вие го познавате добре, защото сте негова майка. Знаете, че то има изтънчена, нежна природа, която не ще устои на умората. Дотук ви говорих само за телесната умора. Но мислите ли, че едно тъй надарено дете, чийто развит вече ум е подготвен за всички науки, ще понесе хилядите мъки в това принудително унищожение, това приспиване на всичките му умствени способности, на което ще го осъдите?

— Лъжете се, докторе, — каза д’Аржантон, който започваше да се сърди. — Познавам детето повече от всеки друг. Карах го да работи. То е годно само за ръчни работи. Там е неговата способност, и само там. И когато му предлагам средствата да развие тази способност, когато слагам в ръцете му един великолепен занаят, вместо да ми благодари, тоя господин отива да се оплаква, да търси покровители вън от къщата, у чужди хора!

Жак се опита да възрази. Неговият приятел го избави от тая мъка:

— Той не дойде да се оплаква. Той само ми съобщи вашето решение. И аз му казах това, което повтарям и пред вас: „Жак, мило дете, не се оставяй. Хвърли се на врата на родителите си, на майка си, която те обича, на мъжа на майка ти, който трябва да те обича заради нея. Помоли ги коленопреклонно, помоли ги настойчиво. Попитай ги какво си направил, та искат така да те унижат, да те турят по-долу от себе си.“

— Докторе, — каза Лабасендр, като удари с пестник по масата, която потрепера. — Чукът не унижава човека, а го облагородява. Чукът ще възроди света. Исус на десетгодишна възраст е работил с рендето.

— И това е истина, — прошепна Шарлот, която си представи своя малък Жак като Исус, с малко ренде в шествието на празника Свети Дух.

— Не слушайте тия залъгалки, госпожо, — извика докторът раздразнен. — Да направите детето си работник, това значи да го отдалечите завинаги от себе си. Да го изпратите и на края на света, то не би било така далеч от ума и от сърцето ви, защото тогава бихте намерили средства да се приближите до него, средства, които разстоянията позволяват, но обществените различия унищожават завинаги. Ще видите, ще видите. Ще дойде ден, когато ще се червите от него, когато ще намерите, че ръцете му са корави, говорът му груб, чувствата му обратни на вашите, ден, в който той ще стои пред вас, пред майка си като пред чужда жена, по-високо поставена от него, и не само унижен, но и пропаднал.

Жак, който още не бе продумал нито дума, и който, сгушен в ъгъла до бюфета, слушаше много внимателно, се развълнува изведнъж при мисълта за едно възможно изстудяване на любовта между майка му и него.

Той пристъпи една крачка всред стаята и, като затвърди гласа си, каза решително:

— Аз не искам да стана работник. — О, Жак!… — прошепна Шарлот изнемощяла.

Но сега д’Аржантон заговори:

— А, така ли? Наистина ли не искаш да станеш работник? Вижте, моля! Господинът не иска да приеме нещо, което аз съм решил! Така, ти не искаш да станеш работник! Но искаш да ядеш, нали? Искаш и да се обличаш добре, да спиш и да се разхождаш? Е, добре, аз пък ти заявявам, че си ми омръзнал вече, ужасно паразитче, и че ако ти не искаш да работиш, аз пък повече не желая да бъда играчка в ръцете ти. — Той се спря внезапно и, като премина от безумния си гняв към обичайната си студенина, му каза: — Качи се в стаята си. Ще видя какво трябва да направя!

— Аз ще ви кажа какво трябва да направите, драги ми д’Аржантон…

Но Жак не чу края на изречението на господин Ривал; едно движение на д’Аржантон го изтика навън.

Шумът от спора достигаше в стаята му откъслечно, като разнообразните звуци на голям оркестър. Той различаваше всички гласове, разпознаваше ги; но те се сливаха един с друг, съединени чрез техните отзвуци, и така се вдигаше врява, от която изплуваха само откъслечни изречения:

— Това излъгахте.

— Господа!… Господа!

— Животът не е роман.

— Свещена рубашка… бьо, бьо!

Най-после гръмотевичният глас на стария Ривал проеча на прага:

— Да ме обесят, ако кракът ми стъпи някога у вас!

След това вратата се затвори буйно и в трапезарията настъпи дълбока тишина, нарушавана от извънредно дейните вилици.

Те обядваха.

„Вие искате да го унижите, да го турите по-долу от себе си.“ Детето бе запомнило това изречение и чувстваше в душата си, че тъкмо това беше намерението на неговия враг.

Е, добре, не, хиляди пъти не, той не искаше да стане работник.

Вратата се отвори. Майка му влезе.

Тя бе много плакала, с истински сълзи, със сълзи, които издълбават бръчки. За пръв път майката се появяваше върху това красиво женско лице, тъжната и съкрушена майка.

— Слушай, Жак, — каза тя, като се мъчеше да бъде строга, — трябва да поговоря сериозно с тебе. Ти ми причини голяма мъка преди малко, като се разбунтува открито срещу истинските си приятели и като отказа да приемеш положението, което ти предложиха. Зная добре, че в тоя нов живот има…

Докато говореше, тя избягваше погледа на детето, поглед скръбен, укорен, тъй горещ, тъй неутешим, че не би могла да го понесе.

— … Че в тоя нов живот, който мечтаем за тебе, има явно несъгласие с живота, който си водил до тая вечер. Признавам, че и аз в първия миг се уплаших; но ти чу какво ти казаха, нали? Положението на работника не е вече такова, каквото беше някога; о, съвсем не е такова, съвсем не е такова! Ти знаеш, че сега е дошъл редът на работника. Буржоазията е отживяла времето си, аристокрацията също. Макар че аристокрацията все пак… И после, на твоята възраст, не е ли по-просто да оставиш да те ръководят лицата, които те обичат и които имат опит?

Едно хлипане на детето я прекъсна:

— Значи, ти ме пъдиш, и ти ме пъдиш?

Тоя път майката не издържа вече. Тя го взе в прегръдките си, притисна го страстно:

— Аз да те пъдя? Вярваш ли? Възможно ли е това? Хайде, успокой се, не трепери, не се вълнувай така! Знаеш колко те обичам, и ако зависеше от мене, никога не бихме се разделили. Но трябва да бъдеш разумен и да помислиш малко за бъдещето… Уви, нашето бъдеще е много мрачно!

И с едно от ония словоизлияния, които още проявяваше понякога далеч от господаря, тя се помъчи да обясни на Жак с всевъзможни колебания и премълчавания нередното в тяхното житейско положение.

— Виждаш ли, миличък, ти си още много малък; има неща, които не можеш да разбереш. Един ден, когато пораснеш, ще ти съобщя тайната на твоето рождение; истински роман, мили мой! Един ден ще ти кажа името на твоя баща и на каква нечувано зла съдба твоята майка и ти сме станали жертви. Но днес трябва да знаеш, да разбереш, че ние нямаме нищо наше, мое клето дете, и че зависим безусловно от… от Него. Как искаш да се противопоставя на твоето заминаване, особено когато зная, че той те кара да заминеш само за твое добро? Не мога нищо да искам от него. Той е направил вече толкова много за нас! И после самият той не е много богат, и литературните занимания са тъй съсипващи за него! Той не би могъл да се натовари с разходите по твоето образование. Какво мога да направя между двама ви? Все пак трябва да се вземе едно решение. Ах, да бих могла да отида вместо тебе в Ендре! Помисли, че ти дават занаят в ръцете. Нима не би се гордял, ако нямаш вече нужда от никого, за да живееш, да изкарваш хляба си, да бъдеш господар на себе си?

По блясъка, който премина през очите на детето, тя разбра, че бе улучила добре; и съвсем ниско, с оня гальовен и едва докосващ глас, който е присъщ на майките, тя прошепна:

— Направи това за мене, Жак! Искаш ли? Помъчи се по-скоро да бъдеш в състояние да изкарваш прехраната си. Кой знае дали самата аз някой ден не ще бъда принудена да прибягна при тебе, като към моя единствена опора, към моя единствен приятел?

Мислеше ли какво казваше? Беше ли това предчувствие, едно от ония внезапни откровения на бъдещето, които ви показват съдбата до дъното и всичкия неуспех на собственото ви съществуване? Или каза всичко това, увлечена в полета на своята сантименталност?

Във всеки случай, тя не би могла да намери по-добро средство, за да победи тая малка благородна душа. Въздействието бе мигновено. Мисълта, че майка му можеше да има нужда от него, че той ще й се притече на помощ със своя труд, го накара да се реши изведнъж.

Той я погледна право в очите и й каза:

— Закълни ми се, че ще ме обичаш винаги, че няма да се срамуваш от мене, когато ръцете ми почернеят.

— Дали ще те обичам, мили Жак!

Вместо отговор, тя го обсипа с милувки, помъчи се да скрие под страстните си целувки смущението и угризенията на съвестта си, защото от тоя миг нещастната жена трябваше да чувства тия угризения през целия си живот, и винаги, когато помисляше за детето си, меч да се забива в сърцето й.

А то, сякаш разбираше всичкия срам, неизвестност и ужас, които тия прегръщания прикриваха, се измъкна от тях и се спусна към стълбата.

— Ела, мамо, да слезем. Искам да отида да му кажа, че съм съгласен.

Долу несретниците бяха още около масата. Всички останаха поразени от важния и решителен вид на влизащия Жак.

— Моля да ме извините, каза той на д’Аржантон. — Аз сгреших, като не приех преди малко вашето предложение. Сега го приемам и ви благодаря.

— Много добре, дете! — каза поетът тържествено. — Аз не се съмнявах, че разумът ще надвие накрая над твоята упоритост… Щастлив съм, че признаваш честността на моите намерения. Благодари на нашия приятел Лабасендр, защото на него дължим това щастие. Той отвори широко вратите на бъдещето ти.

Певецът протегна дебелата си лапа, в която потъна малката ръчица на Жак.

— Тъй, дай ръка, другарю! — му каза той, сякаш двамата бяха стари другари, работили в една и съща стая, в една и съща работилница; и от тоя миг до заминаването, той му говореше със свойски и груб тон, който работниците считат помежду си за другарска близост.

През тая последна седмица Жак само тичаше из горите и по пътищата. Изпитваше много повече смущение и безпокойство, отколкото тъга; и, от време на време мисълта за отговорността, която щеше да поеме, придаваше на лицето му необикновено изражение, оная бръчка между веждите, която у младите същества означава волево усилие. Сега Жак изглеждаше стар. Той искаше да види отново всички любими кътчета, като човек, който си спомня детството, като обхожда с дребни стъпки всички познати места!

О, баба Сале можеше да го заплашва отдалеч, да тича по петите му: старият Жак не се боеше вече от нея и се чувстваше силен да носи товара й с дървата. Но той изпитваше най-дълбока скръб, че не може да отиде у Ривалови, да се сбогува със Сесил.

— Виждаш ли, мили Жак, след сцената, която се разигра между доктора и тия господа, това няма да е прилично, — отговаряше Шарлот на всички настойчиви молби на сина си.

Най-после, в навечерието на заминаването, д’Аржантон, в злобната радост на тържеството си, се съгласи детето да отиде да се сбогува с приятелите си. Жак отиде у тях вечерта. В преддверието нямаше никой. Нямаше никой и в аптеката, чиито капаци на прозорците бяха затворени. Само от библиотеката проникваше сноп светлина, а библиотека наричаха грамадния таван, задръстен с речници, атласи, медицински съчинения и големи томове с червени гърбове от сбирката Панкук.

Докторът беше там и усърдно пълнеше един сандък с книги.

— А, дойде ли? — каза той на детето, — бях уверен, че няма да заминеш, без да ми кажеш сбогом. Не те пускаха да дойдеш, нали? Донякъде и аз съм виновен за това. Много бях рязък. Жена ми ме смъмри хубавичко… Добре се сетих, знаеш ли, че тя замина вчера със Сесил? Изпратих ги в Пиренеите, да прекарат един месец у сестра ми. Сесил беше малко болна. Направих и тая глупост, че й съобщих за заминаването ти изведнъж, без подготовка… Ах, децата!… Мислим, че не разбират нищо, а пък скръбта им е много по-силна от нашата.

Сега той говореше с Жак като с мъж; но при мисълта, че малката му приятелка е била болна заради него, и че щеше да си отиде, без да я види, старият Жак почувства желание да плаче като дете.

Той гледаше пръснатите книги, голямата, извънредно тъжна стая, слабо осветена от една свещ, сложена в един ъгъл на масата, до грога и до едно стъкле с ракия, защото господин Ривал използваше отсъствието на жена си, за да се върне към моряшките си привички. Затова очите на тоя човечец блестяха и с особено оживление ровеше той из всичките си книги, духаше праха по старите подвързии и изпразваше цял кът от библиотеката си в отворения до краката му сандък.

— Знаеш ли какво правя, дете?

— Не, господин Ривал.

— Избирам книги за тебе, хубави, стари книги, които ще вземеш със себе си и ще ги прочетеш, чуваш ли? Ще ги четеш, щом ти остане една минутка свободна. Запомни добре това, мило дете: книгите са истински приятели. Можем да се обръщаме към тях при голяма скръб в живота си, и винаги те ще ни се притекат на помощ. Аз, например, ако не бяха книгите, при нещастието, което ме сполетя, отдавна нямаше да бъда жив. Виж тоя сандък, миличък. Има голям куп, нали?… Не мисля, че можеш да разбереш всичките сега. Но нищо от това: трябва да ги прочетеш. Дори ония, които не разбираш, ще оставят светлина в ума ти. Обещай ми, че ще ги прочетеш.

— Обещавам ви, господин Ривал.

— Най-после сандъкът е готов. Можеш ли да го занесеш сам? Не, много е тежък. Аз ще ти го изпратя утре. Хайде, ела да си вземем сбогом!

И добрият човек, като хвана главата чу с двете си широки ръце, целуна го два-три пъти много силно.

— Целувам те и за мене и за Сесил, — прибави той с добродушна усмивка и, докато затваряше вратата, Жак го чу, че шепне: „Клетото дете!… Клетото дете!…“

Също като у отците във Вожирар. Само че днес той знаеше защо го жалеха.

На другия ден голямо оживление настана в Елховника поради заминаването на Жак.

Товареха вещите му върху спряната до вратата кола. Лабасендр, в чудновато облекло, като че се готвеше да преминава през степите, с високи планински навуща, със зелена кадифена дреха, с широка шапка, с кожена чанта през рамо, ходеше насам-натам и пущаше нотата си. Поетът беше едновременно важен и сияещ; важен, защото чувстваше, че изпълнява човеколюбив, обществен дълг, сияещ, защото това заминаване го изпълваше с радост. Шарлот целуваше Жак, целуваше го пак, гледаше дали не му липсва нещо.

Не, нищо не му липсваше. Той беше дори много добре стъкмен за един работник, стегнат в своя английски костюм, обречен като децата, които растат бързо, да се измъчва в много къси дрехи през юношеството си.

— Вие ще се грижите много добре за него, господин Лабасендр!

— Като за нотата си, госпожо.

— Жак!

— Мамо!

Прегърнаха се за последен път. Шарлот хлипаше. Детето криеше вълнението си. Старият Жак се чувстваше силен при мисълта, че щеше да работи за майка си. При спускането на пътя в низината, той се извърна, за да види още веднъж и да запечата дълбоко в душата си гората, къщата, оградата и лицето на жената, която му се усмихваше през сълзите си.

— Пиши ми често, мили Жак! — извика майка му.

И поетът добави тържествено:

— Жак, помни: животът не е роман!

Животът не е роман; но за него, клетника, беше роман наистина.

Трябваше да го видите на прага на малката къща с девиза, облегнат на своята Шарлот, всред розите на лицевата стена, застанал високомерно, като винетка на печатан романс, и толкова пропит от самодоволно самолюбие, че бе забравил омразата си и изпращаше с ръката си бащинско сбогом и благословия на детето, което току-що бе изпъдил.