Алфонс Доде
Жак (13)

ІІ
Стегалка

Всред ковачницата, представляваща грамадно и величествено като храм помещение, в което дневната светлина пада от тавана на светли и жълти пръчки, а тъмните ъгли се осветяват внезапно от запалени огньове, един грамаден къс от забито в земята желязо е зяпнал като челюст, винаги жадна и винаги подвижна, за да хване и стисне червения метал, който обработват с чук всред дъжд от искри. Това е стегалката.

Подготовката на чирака започва най-напред при стегалката (Днес чираците в Ендре живеят отделно от работниците. Те имат свои работилници, свои сечива, свои работи, съразмерни със силата им. Ендре е станало образцово железарско училище). Тук, движейки тежкото витло, което изисква повече сила, отколкото притежават детските ръце, той се запознава с всички сечива на работилницата, с употребата на желязото и неговото обработване.

Малкият Жак е в стегалка! И десет години да търся друга дума, за да изразя чувството на ужас, на задушаване, на страшна мъка, което му причини всичко окръжаващо го, не бих могъл да намеря.

Първоначално се чува шумът, ужасен, оглушителен шум: триста чука удрят едновременно върху наковалнята, ремъците стягат, скрипците се развиват, цял един трудещ се народ пъхти, триста задъхани голи гърди се напрягат, надават викове, в които няма вече нищо човешко, в упоение от силата, при която като че мускулите пукат и дишането спира. После идват вагони, натоварени с разпален метал, които преминават през помещението, движейки се върху релси, около ковачниците се въртят вентилатори, духат огън върху огъня, подхранват пламъка с човешка топлина. Всичко скърца, ръмжи, ечи, крещи, лае. Сякаш човек се намира в страшното капище на взискателен и див идол. По стените са окачени редици сечива, напомнящи уреди за изтезание: куки, клещи, щипци. Тежки вериги висят на тавана. Всичко това е твърдо, силно, грамадно, грубо; а в края на работилницата, загубен в мрачната и почти черковна дълбочина, един исполински механичен чук, движейки тежест от тридесет хиляди килограма, се плъзга бавно между своите два излени подпорни стълба, обиколен от почитта, от възхищението на работилницата, като бляскав и черен Ваал в тоя храм на боговете на силата. Когато идолът говори, чува се глух, дълбок шум, който разклаща стените, тавана, почвата, издига вихрушки от праха на желязната сгурия.

Жак е поразен. Той стои мълчаливо на мястото си всред сновящите около стегалката мъже, полуголи, въоръжени с железни прътове, чиито върхове са червени; тия мъже, изпотени, космати, се подпират, превиват се в силната топлина, при която се движат, придобиват и те гъвкавостта на топящия огън и издръжливостта на смекчения от пламъка метал. Ах, ако, преминавайки пространството, безумната Шарлот можеше да види своето дете, своя Жак, всред това гъмжило от мършави, бледни, изпотени хора, запретнали ръкави върху слабите си ръце, с полуразкопчани рубашки и ризи върху нежните и много бели гърди, със зачервени очи, с възпалено от острия хвърчащ прах гърло, какво съжаление би почувствала, и какви угризения на съвестта!

Тъй като всеки в работилницата трябва да има военно прозвище, нарекоха го „Ацтек“, поради неговата слабост и някогашното красиво русо момче е на път да заслужи тоя прякор, да стане фабрично дете, малко, лишено от въздух същество, преуморено, задушено, чието лице застарява постепенно с отслабването на тялото.

— Хей, Ацтек, нагрявай, моето момче! Стегни витлото. Силно! Смело де, дявол да те вземе!

Това е гласът на Лебескам, противоударът, който говори всред бурята на всичките тия развилнели се шумове. Тоя черен исполин, на когото Рудик бе поверил първоначалното обучение на чирака, прекъсваше работата си от време на време, за да му даде съвет, за да го научи как да държи чука. Учителят е груб, детето е несръчно. Учителят презира тая слабост, детето се бои от тая сила. То прави каквото му кажат да прави, стяга витлото колкото може. Но ръцете му се покриват с пришки и драскотини, та го тресе и му се плаче. Навремени то не съзнава вече, че живее. Струва му се, че и то съставя част от всичките тия сложни сечива, че е инструмент всред тия инструменти, нещо като малък, несъзнателен, безволев скрипец, който се върти и свири заедно с всички зъбчати колела, управлявани от потайна, невидима сила, която познава сега, от която се възхищава и се бои: парата!

Парата размесва на тавана на помещението всичките тия кожени ремъци, които се изкачват, слизат, кръстосват, свързани със скрипци, с чукове и духала. Парата движи исполинския механичен чук и тия грамадни машини стругове, под които най-твърдото желязо се раздробява на тънки като конци трески, усукани и накъдрени като коси. Тя разпалва ъглите на ковачницата с огнена струя, тя разпределя труда и силата по всичките части на работилницата. Нейният глух шум, нейното редовно трептение именно бе толкова развълнувало детето при пристигането му, и сега му се струва, че то живее вече само чрез нея, че тя е завладяла дишането му и е направила от него нещо тъй покорно, както всичките машини, които движи.

Ужасен живот, особено след двете години, които бе прекарал в Елховника на свобода и чист въздух.

Сутрин, в пет часа, чичо Рудик го повикваше: „Хайде, малко момче!“ Гласът му прозвучаваше в цялата дъсчена къща. Похапваха набързо. Изпиваха на края на масата по чаша вино, поднесено от хубавата Клариса, още с нощната си забрадка. После, на път за фабриката, чуваха, че там бие тъжна, неуморима камбана, която продължаваше своите „дан… дан… дан… дан…“, като че искаше да събуди не само остров Ендре, но и всичките околни брегове, реката, небето и пристанищата Пембьоф и Сент-Назер. Тогава се чуваше смътен тропот с крака, блъсканица по улиците, дворовете и вратите на работилниците. После, щом установените десет минути изтечеха, снетото знаме известяваше, че фабриката се затваря за закъснелите. При първото отсъствие — удръжка от заплатата; при второто — отстраняване от служба за известно време, при третото — окончателно изпъждане.

Програмата на д’Аржантон, тъй задушаваща, тъй жестока, бе нищо в сравнение с тая.

Жак много се боеше да не „пропусне знамето“ и много често биваше пред вратата дълго преди първия камбанен звън. Един ден обаче, два-три месеца след постъпването му във фабриката, злобата на другите чираци насмалко щеше да му попречи да пристигне навреме. Тая сутрин вятърът, който духаше от морето с полета на игрива вихрушка, придобит в свободното пространство, връхлетя върху каскета на Жак, тъкмо когато той влизаше в работилницата, и го отнесе.

— Спри го! Спри го! — викаше детето, тичайки след него по стръмната улица; но, вместо да го спре, един минаващ чирак го ритна с крак и го отпрати много по-далеч. Друг направи същото, после трети. Това стана много забавна игра за всички, освен за Жак, който тичаше с всичката си сила всред дюдюкания, „кис… кис…“ и смехове, едва се сдържаше да не заплаче, защото чувстваше каква омраза към него се криеше в основата на тая шумна веселост. През това време камбаната биеше последните си удари. Детето се видя принудено да се откаже от гоненето на каскета и да се завърне много бързо обратно. То беше безкрайно наскърбено. Трябваше да пише на майка си, да иска пари. Ами ако д’Аржантон види писмото? Но най-много го отчайваше окръжаващата го омраза, която се проявяваше в най-дребните неща. Има същества, които имат нужда от нежност, за да живеят, както някои растения от топлина; Жак беше от тия същества. Тичайки, той се питаше истински наскърбен: „Защо? Какво съм им направил?“

Когато стигна задъхан до отворената още врата, той чу зад себе си мъчителни стъпки, животинско дишане, и почти веднага една голяма ръка се сложи върху рамото му. Като се обърна, той видя някакво червенокосо чудовище, което му се усмихваше с усмивка, набръчкана с хиляди малки гънки, и му подаваше каскета му, който бе хванало. За втори път от пристигането си в Ендре, Жак виждаше тая добродушна усмивка, това познато вече лице. Къде ги бе видял най-напред? Е, да, Бога ми! По пътя за Корбей, — това беше бягащият от бурята продавач с товар от шапки на раменете… Но в тоя миг той нямаше време да поднови запознанството си. Надзирателят викаше, снемайки знамето:

— Хей, Ацтек!… Бързай!

Жак едва можа да вземе шапката си и да благодари на Белизер, който слезе по улицата, накуцвайки.

В тоя ден Жак не се чувстваше тъй тъжен, нито тъй самотен при стегалката. През всичкото време той виждаше хубавия път за Корбей, проснат всред ковачницата, със своите паркове, морави; завръщащият се кабриолет на доктора вечер край гората; и свежестта на мечтаните ливади, на съзираната река, тук, в тоя ад, му причиняваше трескаво впечатление, студени тръпки, последвани от жарка топлина. Когато излезе, той потърси Белизер навсякъде из Ендре; но продавачът не беше вече там. Той не се яви и през следващите дни. Малко по малко това грозно видение, което му напомняше толкова хубави неща, се загуби в паметта му, бавно, мъчно, със спънатите стъпки, с които ходеше по пътищата. След това Жак изпадна отново в самотата си.

В работилницата не го обичаха. Всяко събрание от хора има нужда от един мъченик, от едно същество, над което да се изливат подигравките и нервната нетърпеливост от умората. Жак изпълняваше тая служба в помещението на ковачницата. Другите чираци, почти всички родени в Ендре, синове или братя на работници, бяха повече покровителствувани, затова бяха и пощадени; защото тия преследвания без възражение се насочват към по-слабите, безвредните и невинните. Никой не защитаваше Жак. „Противоударът“, като го намери решително много слаб, отказа да се занимава с него и го остави на тираничните прищевки на цялата ковачница. Впрочем, защо беше дошъл в Ендре тоя нежен парижанин, който не говореше като всичките и казваше на другарите си: „Да, господине… благодаря… господине“. Толкова много бяха хвалили неговите способности за механиката! Но Ацтек не разбираше нищо от нея. Той не умееше да зачука дори един гвоздей. Скоро презрението възбуди у тия хора някаква студена жестокост, отплатата на силата спрямо слабостта на образования. Не минаваше ден без да му причинят някаква неприятност. Чираците особено бяха свирепи. Веднъж един от тях му подаде един къс желязо, нажежено до края на тъмночервено, и му каза: „Хвани го, Ацтек!“. След това той лежа болен цяла седмица. А после трябваше да понася грубостите и несръчностите на всички тези хора, свикнали да носят много големи тежести и които не знаеха колко силни бяха закачките им.

Жак разполагаше с малко почивка и развлечение само в неделя. В тоя ден той изваждаше от сандъка си някоя от книгите на доктор Ривал и отиваше да я чете на брега на Лоара. На края на острова има една наполовина разрушена кула, която наричат кулата на Свети Ермелан и която прилича на наблюдателна колибка от времето на нормандското нахлуване. В подножието на тая кула, в някоя празнина на скалата, чиракът се сгушваше, с отворена книга на коленете, а пред него се разстилаше шумът, вълшебната гледка и водният простор. Всички черковни камбани звъняха във въздуха, възвестявайки почивката и спокойствието. Параходи излизаха в открито море и тук-там, много далече от него, деца се къпеха с викове и смехове.

Той четеше, но често книгите на доктор Ривал бяха мъчни за него, надвишаваха сегашното развитие на ума му и му оставяха само един сух зародиш от добро семе, което времето можеше да развие. Тогава той прекъсваше четенето, замечтаваше се, вслушваше се в плясъка на водата по камъните, в ритмичното движение на отдалечаващите се вълни. И се унасяше далеко, много далеко от фабриката и работниците, към майка си и малката си приятелка, към другояче прекарваните недели, по-щастливи от сегашните, към излизанията от църква след литургията, към разходките в Етиол заедно с прекрасната Шарлот, или към игрите в голямата аптека, която бялата престилка на малката Сесил озаряваше с толкова детство и веселост.

Така, в продължение на няколко часа, той се забравяше, беше щастлив. Но есента дойде със своите проливни дъждове и студен вятър, които прекъснаха стоенето му при кулата Свети Ермелан. От тогава той прекарваше неделните дни у Рудикови.

Кротостта на детето бе трогнала Рудикови. Те бяха много добри към него. Зинаида го бе обикнала особено, грижеше се майчински за долните му дрехи, с присъщата й жива работливост, несъвместима с дебелината на тялото й. Когато отиваше на работа в замъка, тя не преставаше да говори за чирака. Чичо Рудик, при все че изпитваше известно презрение към немощта и слабата работническа способност на Жак, казваше:

— Все пак, той е много добро момче.

Той намираше само, че Жак чете много, и понякога го питаше смеешком, дали се труди да стане учител или свещеник. Въпреки това, той му отдаваше известно уважение, главно поради образованието му. Наистина, вън от сглобяването на машините, чичо Рудик не знаеше нищо друго, четеше и пишеше както при излизането си от училището, нещо, което го стесняваше малко, откакто го направиха началник на работилница и откакто се ожени повторно за Клариса.

Тя бе дъщеря на един гвардейски артилерист, госпожица от малък град, добре възпитана и произхождаща от многобройно и бедно семейство, в което всеки внасяше своя дял на спестовност и труд. Принудена да встъпи в тоя неравен поради възпитанието и възрастта й брак, тя бе изпитвала дотогава към мъжа си спокойна, покровителствена любов. Той се възхищаваше постоянно от жена си и бе влюбен в нея като двадесетгодишен младеж, готов да легне в ручея, за да не намокри тя краката си. Гледаше я, разнежен, намираше я по-красива, по-гиздава от жените на другите началници на работилници, почти всички яки бретонки, много по-заети с домакинството си, отколкото със забрадките си.

Клариса имаше действително нрава и похватите на бедните момичета, привикнали към труда и относителната изящност; и ръцете й, които бяха станали много лениви след сватбата, обладаваха изкуството да я гиздят и причесват, противоположно на манастирския вид на местните жени, които криеха косите си под платнена забрадка и утежняваха снагата си с правите гънки на полите си.

И къщата на Рудик носеше отпечатъка на тая изисканост. Зад широките, бели муселинови завеси, които са украсата на всички бретонски къщи, блестяха редки и чисти мебели, с някоя китка, саксия с босилек или червен шибой на прозореца. Когато Рудик се връщаше от работа вечер, той изпитваше винаги нова радост, виждайки къщата така чиста и жена си така нагласена, като да беше неделя. На него и през ум не му минаваше мисълта защо Клариса не работеше нищо, като в почивен ден, защо, след като приготви яденето, тя се облакътяваше мечтателно, вместо да се залови да шие нещо, като добра домакиня, на която денят се вижда къс, предвид всичките задължения, които й предстои да изпълни.

Добрякът Рудик си въобразяваше простодушно, че жена му мислеше само за него, когато се стъкмяваше; а в Ендре всички го обичаха много, за да му отворят очите, за да му кажат, че друг бе завладял всичките мисли и всичката любов на Клариса.

Какво вярно имаше всъщност в това?

В одумките на малкия град, които се шушукат по праговете на вратите и се разнасят бързо и далече, името на госпожа Рудик никога не се отделяше от името на Нантиеца.

Ако всички тия приказки бяха верни, трябва да кажем, за оправдание на Клариса, че Нантиецът и тя се познаваха отпреди женитбата й. Той ходеше у баща й заедно с Рудик; и ако сестринецът, тоя голям къдрав хубавец, бе поискал да се ожени за нея вместо вуйчо си, той би бил несъмнено предпочетен. Но къдравият хубавец и не помисляше за това. Той забеляза, че Клариса беше съблазнителна, изящна и красива, едва когато тя му стана вуйна, и свикна да й говори смеешком, с любезен, подигравателен глас за тяхното особено роднинство, тъй като той бе само малко по-възрастен от нея.

Какво стана после?

Благодарение на близкото съседство, на позволената задушевност, на дългите вечерни разговори насаме, докато чичо Рудик заспиваше в някой ъгъл на масата, а Зинаида бързаше да свърши някоя рокля за замъка, тия две същества, еднакво привлекателни и закачливи, бяха ли в състояние да се съпротивляват? Това беше малко вероятно. Те изглеждаха тъй добре създадени един за друг, безгрижието на Клариса тъй добре би се опряло върху смелото и яко рамо на хубавия сестринец!

Обаче, въпреки външните признаци, никой не можеше да твърди с увереност, че това бе така. Впрочем, виновните, обвиняемите по-скоро, имаха винаги помежду си две широко отворени очи, очите на Зинаида, която дебнеше отдавна тая зловеща изневяра, загнездила се в бащиното й огнище.

Тя прекъсваше по всякакъв начин техните свиждания, пристигаше неочаквано, гледаше ги право в лицето, обладана от една постоянна мисъл. Уморена от дневната работа, тя се настаняваше вечер с някакво плетиво в ръце, между веселия си братовчед и мечтателната си мащеха, която, с блуждаещ поглед, с лениво отпуснати ръце, бе готова да слуша цяла нощ хубавия чертожник.

Наред със сляпото и твърдо доверие на стария Рудик, и малките схватки, които ставаха на открито, криеха глух гняв и тайна омраза. Чичо Рудик се смееше на това като на неизповядана привързаност и любезно братовчедство. Но Клариса побледняваше, като ги слушаше, и цялото й слабо същество изнемогваше, отчаяно и неспособно да се бори с греха.

Сега Зинаида тържествуваше. Тя бе тъй добре действувала в замъка, че директорът, като не можа да склони Нантиеца да замине за Гериньи, го изпрати в Сент Назер да изучи, за сметка на фабриката, един нов образец машини, за презокеанските параходи. Той щеше да прекара там няколко месеца, за да снеме планове и да чертае скици. Клариса знаеше, че завареницата й бе причината за това заминаване, но не й се сърдеше; дори изпитваше известно облекчение. Тя беше от ония, чиито очи казват: „Защитавайте ме!“ в изнемогата на кокетството си. И се виждаше, че Зинаида разбираше добре как трябва да я защитава.

Жак разбра още отначало, че помежду тия жени има някаква тайна. Той обичаше еднакво и двете. Веселостта на Зинаида, плод на юначество и душевно спокойствие, го очароваше, докато госпожа Рудик, по-изискана, по-женствена, ласкаеше навиците на очите му и склонността му към бившата му изящност. У нея той намираше прилика с майка си. Но Ида беше съвсем пряма, жива, разговорлива, пълна с увлечение, а госпожа Рудик беше съзнателна мълчаливка, една от ония жени, чиято мечтателност расте толкова повече, колкото тялото им остава бездейно. После, те нямаха нито същите черти на лицето, нито същата походка, нито същия цвят на косите. Въпреки това те си приличаха; и приликата им беше вътрешна, като оная, която произхожда от едно и също ухание, скрито в дрехите, от една и съща гънка, образувана случайно в накита, от нещо още по-тънко, което само един опитен химик на човешката душа би могъл да анализира.

С Клариса и Зинаида чиракът се чувстваше по-свободно, отколкото с Рудик; те го покровителствуваха с онова достойнство, с оная изтънченост, които поставят, в работническата среда, майките и дъщерите по-високо от бащите и съпрузите. Понякога, в неделя, когато времето не му позволяваше да излезе, той им четеше.

Това ставаше в стаята на приземния етаж, една голяма стая, украсена с морски карти, окачени на стените, със силно обагрен изглед от Неапол, с грамадни раковини, втвърдени гъби, малки изсъхнали морски кончета, с всички чуждестранни неща, които близкото море и пристигащите тук параходи донасят за украса на скромните домакинства. Плетени на ръка дантели върху всички мебели, едно канапе и едно кресло от Утрехтско кадифе допълваха този относителен разкош. Чичо Рудик се радваше особено на креслото. Той се настаняваше в него удобно, за да слуша четенето, докато Клариса оставаше на обикновеното си място, близо до прозореца, в очаквателно и тъжно положение, а Зинаида, като поставяше домакинските изисквания над религиозните задължения, използваше неделята, за да закърпи долните дрехи на всички в къщи, включително облеклото на чирака.

Жак слизаше от таванската си стаичка с някоя от книгите на доктора и заниманието започваше.

Още при първите редове очите на добрия Рудик запримигваха често, отваряха се прекомерно, после, уморени от усилието, се затваряха съвсем.

Това желание да спи го отчайваше, а то го обхващаше веднага при бездействие, в блаженото седящо положение, с което не беше свикнал; желанието му да спи се увеличаваше още повече в знаменитото меко кресло. Той се срамуваше от жена си и, от време на време, смутен от тая мисъл, за да покажеше, че слуша, че не спеше, говореше на високо, като на сън. Той беше дори усвоил едно изречение за тия случаи на престорено внимание: „Това е удивително!…“, което зле изговаряше при най-обикновените места на четивото и така още по-добре доказваше пълното отсъствие на мисълта си.

Пък и книгите, с които доктор Ривал беше натъпкал сандъка на Жак, не бяха нито много забавни, нито много разбираеми. Преводи на стари поети, Писмата на Сенека, Животът на Плутарх, съчинения на Данте, на Вергилий и на Омир, няколко исторически книги — ето всичко. Много често детето четеше, без да разбира, но то продължаваше упорито, подтиквано от обещанието, което бе дало, и от убеждението, че книгите биха му попречили да слезе много ниско, до равнището на обкръжаващите го. То четеше смело, благоговейно, надявайки се винаги, че ще види да избликне някаква светлина измежду тъмните редове, с усърдието на добра жена, която следи литургията на латински.

Неговата любима книга, оная, която четеше най-често, беше Ад от Данте. Описанието на всичките тия наказания му правеха впечатление. То ги смесваше в детското си въображение със зрелището, което всеки ден беше пред очите му. Тия полуголи хора, тия пламъци, тия големи леярни трапове, в които разтопеният метал течеше като кървава река, то виждаше в стиховете на поета, и стоновете на парата, скърцането на исполинските триони, глухите удари на грамадния чук, ечащ в горящите помещения, му напомняха кръговете на ада.

Един неделен ден Жак четеше пред обикновените си слушатели един откъс от любимия си поет. Както обикновено, чичо Рудик бе заспал още при първите думи, с добродушната, любознателна усмивка, която бяха усвоили устните му и която му позволяваше да казва, без да се пробужда: „Това е удивително!“ Двете жени, напротив, следяха четенето с дълбоко внимание и различни впечатления.

Беше историята на Франческа ди Римини:

„Няма по-голяма скръб от спомена за щастливите времена, когато сме нещастни…“

Докато детето четеше, Клариса навеждаше глава, трепереща. Зинаида, с набръчкани вежди, права и четвъртита на стола си, теглеше гневно иглата.

Тая величествена поезия, пронизвайки тишината на това скромно работническо жилище, като че стоеше няколко небета над него, над неговите впечатления, над неговите занятия, над неговото обикновено съществуване и, все пак, минавайки през него, тя будеше светове от мисли, тя трогваше сърцата, и, подобно на всемогъщата мълния, носеше в себе си опасно електричество, пълно с прищевки и чудноватости.

Слушайки тая любовна история, сълзи течеха от очите на госпожа Рудик. Без да вижда, че мащехата й плачеше, Зинаида, след свършване на разказа, заговори първа; тя каза възмутено:

— Ето една лоша и безсрамна жена, която смее да разказва така своето престъпление и да се хвали с него.

— Наистина, тя е била много виновна, — каза Клариса, — но е била и много нещастна.

— Нещастна, тя!… Не говори така, мамо… Би помислил човек, че жалиш тая Франческа, която обичала брата на своя мъж.

— Да, дъще, но тя го е обичала преди женитбата си и са я накарали насила да се омъжи за човек, когото не е искала.

— Насила или не, щом се е омъжила за него, тя трябвало да му бъде вярна. Книгата казва, че той бил стар; но, струва ми се, че по тая причина тя трябвало да го почита още повече, да не дава повод на хората в оня край да му се смеят. Уверявам те, че старецът е направил добре, като е убил и двамата. Те са получили само заслуженото.

Тя говореше страшно буйно, с всичката си дъщерна любов, с всичката почтеност на възмутена жена, а също и с онова жестоко чистосърдечие на младежта, която съди живота по свой сътворен идеал, без нищо да знае още, нито да предвижда.

Клариса не отговори. Тя бе вдигнала завесата и гледаше навън. Рудик, полубуден, отвори едното си око и каза: „Удивително!“. Жак, с втренчени очи в книгата, мислеше върху прочетеното и върху бурния спор, който четивото му бе предизвикало. Така, в тая невежа и скромна среда, след четиристотин години, безсмъртната легенда за измяната и любовта, четена от едно дете, което едва я разбираше, намираше неочакван отзвук. И в това се състои истинското величие, истинската мощ на поетите: да се обръщат към всички чрез историята на едного само, да следват, като изглеждат неподвижни в своя гений, всички пътници на живота, както месечината, в хубавите вечери, изглежда да изгрява едновременно във всички кътове на кръгозора, придружавайки с нежно съчувствие, с приятелски поглед, всички уединени стъпки, всички скитници по пътищата, да ги осветява едновременно и никога да не бърза, никога да не се уморява.

— Сега съм уверен: той е… — каза Жак, внезапно, като скочи от стола си.

През малката работническа улица една сянка току-що бе преминала, с добре познатия на чирака вик:

— Шапки… шапки… шапки!…

Той се втурна навън много бързо, но Клариса го бе вече изпреварила на улицата. Тя се връщаше, когато той излизаше, цяла зачервена, мачкайки едно писмо в джоба си.

Продавачът беше вече далеч, въпреки своето ужасно клатушкане и грамадния товар от каскети, моряшки шапки, плъстени шапки, под който вървеше превит на две, защото тоя товар беше много по-тежък през зимата, отколкото през лятото. Той завиваше вече на ъгъла за пристанището.

— Хей!… Белизер! — извика Жак.

Белизер се обърна, с оживено от своята приветлива усмивка лице.

— Бях уверен, че сте вие. И тук ли идвате, Белизер?

— Ами да, господин Жак. Баща ми пожела да остана в Нант заради сестра ми, чийто мъж беше болен. Та останах. Ходя навсякъде, в Шатней, в Бас-Ендр. Там има много фабрики и търговията не върви зле. Но в Ендре продавам най-много. И после, изпълнявам някои поръчки в Нант и Сен-Назер, — прибави той, като смигна с око към къщата на Рудик, на няколко крачки от която те разговаряха прави.

Изобщо, Белизер беше много доволен. Той изпращал всичките си пари в Париж за стария и децата. Болестта на зет му му струвала също много, но, работейки, всичко щяло да се нареди; да не били само тия проклети обуща…

— Все тъй ли ви убиват? — попита Жак.

— О, все тъй!… Знаете, за да не ме болят, ще трябва да си поръчам един чифт по мярка; но ще струват скъпо, те са за богатите.

След като говори за себе си, Белизер се поколеба за миг, после попита:

— Какво ви се е случило, господин Жак, та сте работник сега? Оная малка къщичка беше, все пак, много хубава.

Чиракът не знаеше какво да отговори. Той се изчерви заради работническата си рубашка, макар и съвсем чиста днес, както и за черните си ръце. Тогава продавачът, като видя смущението му, промени темата:

— Ама какво чудесно беше печеното, а? А хубавата госпожа, която изглежда тъй мила, как е? Тя беше майка ви, нали? Приличате на нея.

Жак беше тъй щастлив, че се заговори за майка му, че би останал там до вечерта, прав на улицата, за да разговаря; но Белизер нямаше време. Бяха му дали да занесе едно много бързо писмо… Той смигна пак с очи към същия прозорец… Беше принуден да върви.

Те стиснаха ръцете си, после продавачът си отиде, прегърбен, отпуснат, измъчен, вървейки като куц кон, и Жак го следеше с разнежен поглед, като че бе видял пътя за Корбей, ограден с гори, проточен, побелял, по който тъпчеха уморените крака на тоя скитник — евреин, пътен продавач.

Когато чиракът се завърна, госпожа Рудик, много пребледняла, го чакаше зад вратата.

— Жак, — каза тя с нисък глас, с треперещи устни, — какво ти каза тоя човек?

Той отговори, че са се запознали в Етиол и че говорили за родителите му.

Тя въздъхна облекчено. Но през цялата вечер бе по-замислена от обикновено, по-сгушена на стола си, по-наведена. Сякаш тежестта на русите й коси се бе увеличила под бремето на някакви ужасни угризения на съвестта.