Алфонс Доде
Жак (22)

ІІ
Оздравяване

Как Жак заболя вследствие на това тъжно пътуване и лежа затворен две седмици в Елховника, изоставен на грижите на доктор Хирш, който опитваше върху тоя нов Маду своя способ на лекуване чрез благоухания, как господин Ривал дойде да го освободи, пренесе го у дома си насила, възвърна живота и здравето му, — това би било, може би, дълго за разказване, та предпочитам да ви представя веднага нашия приятел Жак, настанен в едно хубаво кресло, до един от прозорците на „аптеката“, с книги наблизо и покой наоколо му, освежителен покой, който иде от спокойния кръгозор, от мълчаливата къща, от леките стъпки на Сесил, която влагаше в неподвижността тъкмо толкова дейност, колкото да може оздравяващият да вкуси по-добре своите дълги дни на пълно бездействие.

Той е тъй щастлив, че не говори дори, че се задоволява да гледа с полузатворени очи това скъпо същество, да слуша иглата на Сесил или перото й по карираната хартия на сметководните й книги.

— О, тоя дядо!… Уверена съм, че прикрива половината от посещенията си… Вчера само се издаде два пъти… Уверяваше ме, че не бил ходил у Гудлупови, а след минута каза, че жената била по-добре. Навярно забелязахте това, нали, Жак?

— Госпожице?… — стресна се той.

Не бе чул нищо, само я гледаше, винаги проста, вярна на себе си, миловидна, без ония превзети детинщини, ония подскачания на младите момичета, които знаят, че лекотата е тяхна прелест, та я развалят с престореността си. В Сесил всичко е важно, всичко е дълбоко. Гласът й отеква в простора на мислите; погледът й поглъща и задържа светлината. Чувства се, че всичко, което влиза в тая душа, че всичко, което излиза от нея, отива далеч и иде от далеч. Това е толкова вярно, че думите, разменно средство, изхабени и заличени, изречени от нея, придобиват изведнъж свежестта на удивителен отпечатък, както това се случва в музиката, когато те са обвити във вълшебните съзвучия на Хендел или на Палестрина. Ако Сесил казваше „моят приятел Жак“, на Жак му се струваше, че никой до сега не го бе назовавал така, а когато казваше „сбогом“, сърцето му се свиваше, като че никога нямаше да я види пак, дотолкова всичко придобиваше окончателен смисъл у това съзнателно и сияйно момиче. В особеното състояние на оздравяването, в което слабото същество е тъй чувствително към телесните и душевните влияния, че потрепва при най-малкото въздушно течение, стопля се от най-слабия лъч, всичкият този чар правеше дълбоко впечатление на Жак.

О, хубави, прелестни дни, прекарани в тая благословена къща, и как всичко около него беше създадено, за да ускори оздравяването му! „Аптеката“, голяма, почти гола стая, заобиколена с високи, бели дъсчени долапи, украсена с тънки завеси, с южни прозорци, гледащи към края на една селска улица и към кръгозора на пожънатите ниви, му придаваше своето здравно спокойствие, своите укрепителни миризми на сухи треви, на растения, откъснати през време на великолепното им разцъфтяване. Тук природата се оказваше достъпна за болния, смекчена, укротена, благотворна, и той дишаше с упоение спомените си за нея. Ручеите течаха всред благоухания, а гората разстилаше своите зелени сводове над миризливите билки, събрани в подножието на големите дъбове.

Постепенно с връщането на силите му, Жак се опитваше да чете. Той прелистваше старите книги на библиотеката и между тях намираше ония, които беше изучавал някога и които препрочиташе сега, много по-разположен да ги разбира. Сесил продължаваше своята всекидневна работа и понеже докторът биваше винаги навън, двамата младежи оставаха сами, под надзора на слугинята. Тук имаше за какво да се клюкарства и постоянното присъствие на това голямо момче до това хубаво младо момиче правеше много лошо впечатление на благоразумните майки. Разбира се, ако госпожа Ривал беше жива, нещата не биха се наредили така, но докторът сам беше дете между тия две деца. И после, кой знае? Тоя добър доктор имаше може би някакъв замисъл в ума си.

Обаче д’Аржантон, осведомен за настаняването на Жак у Ривалови, сметна това за лична обида. „Не е удобно да стоиш там,“ — пишеше Шарлот на своя син. „С какви очи ще ни гледат в околността?… Ще кажат, че нямаме с какво да те лекуваме. С това ти като че ни укоряваш…“ Понеже това първо писмо остана без отговор, поетът написа сам: „Изпратих Хирш да те лекува, но ти си предпочел идиотските отживелици на тоя селски лекар пред всичката наука на нашия приятел. Да даде Бог да оздравееш. Във всеки случай, понеже си вече на крака, давам ти два дни срок да се завърнеш в Елховника; ако след два дни не се завърнеш там, ще считам, че си се разбунтувал открито против моята власт и от тоя миг всичко ще бъде свършено между нас. Който има уши, да слуша!“

Най-после, понеже Жак не се помръдна, Шарлот пристигна. Тя дойде надута от достойнство, с чанта, пълна с шоколад, за да хрупка по пътя и множество изречения, научени наизуст, внушени от нейния „артист“. Господин Ривал я прие в приземния етаж и, без да се уплаши от явната сдържаност на гостенката, от прехапването на разцъфтелите й устни и от усилието, което тя правеше, за да сдържа бъбривия си език, й каза на един дъх:

— Трябва да ви предупредя, госпожо, че аз попречих на Жак да се завърне в Елховника… Животът му беше в опасност… Да, госпожо, животът му… Вашият син прекарва ужасна борба с умората, изтощението, растежа си. За щастие той е още на възраст, когато здравето се поправя и аз се надявам, че неговото ще устои на тая тежка борба, ако, обаче не го поверите на вашия жалък Хирш, тоя убиец, който го задушаваше с тамян, с мускус, със смирна, под предлог, че го лекува. Предполагам, че не сте знаели това. Намерих го в Елховника всред вихрушка от дим, всред уреди за вдишване, гълтане, за горене на благоухания. Дори ритнах с крак всичката тая медицина, пък и самия лекар, ако не се лъжа. Сега детето е вън от опасност. Оставете го у мене още някое време, задължавам се да ви го върна по-здрав от преди и способен да продължи тежкия си живот; но, ако го предадете на тоя ужасен билкар, ще помисля, че вашият син ви стеснява и че искате да се отървете от него.

— О, господин Ривал, какво ми говорите?… Какво съм направила, Боже мой, Боже мой, за да заслужа подобна обида?

Последният въпрос предизвика, разбира се, поток от сълзи, който докторът пресуши веднага с няколко добри думи; после Шарлот, разведрена, се изкачи да види своя Жак, който четеше съвсем сам в аптеката. Тя го намери разхубавен, променен, като че бе свалил от себе си някаква груба обвивка, но бе изнурен, изтощен от усилието за своето преобразуване. Тя се развълнува много. Той пребледня, щом я видя:

— Да не идваш да ме вземеш?

— О, не, не!… Ти си много добре тук и какво би казал твоя добър доктор, който те обича толкова, ако те отведа?

За пръв път в живота си Жак помисли, че човек може да бъде щастлив далеч от майка си и че скръбта, която би изпитал, ако замине с нея, би го поболяла отново. Те останаха за малко сами и си поприказваха. Шарлот се отпусна и му довери някои неща. Тя не изглеждаше много доволна: „Виждаш ли, мое дете, литературният живот наистина е пълен с безпокойства. Сега всеки месец имаме големи празненства. Всеки две седмици четения… Това ми създава толкова грижи… Моята клета глава, която и без това не е много здрава, не зная как устоява. Японският княз у господин Моронвал написал една голяма поема на своя език, разбира се… Ето че Той си е наумил да я преведе стих по стих… Сега взема уроци по японски, и аз също, представи си! А езикът е много мъчен… Наистина, започвам да вярвам, че литературата не е за мене. Има дни, в които не зная какво правя, какво говоря. И тоя «Преглед», който не ни донася нито петаче, който няма нито един абонат… Ах, да, нали знаеш клетия «добър приятел»!… Той умрял!… Така ме наскърби… Спомняш ли си за него?“

В тоя миг Сесил влезе.

— О, госпожица Сесил… Колко сте пораснала!… Колко сте хубава!

Тя разтвори широко ръцете си, разтърси всичките дантели на наметалцето си, за да целуне младото момиче. Но Жак беше малко смутен. Д’Аржантон, „добрият приятел“, за нищо на света той не би разговарял за всичко това пред Сесил; и няколко пъти отклонява излишната бъбривост на майка си, чиято съвест съвсем не беше тъй чувствителна. Защото, въпреки че беше много нежен към Шарлот, той слагаше тия две любими същества в живота си всяко на своето място: едната го закриляше, другата той закриляше. И Жак влагаше толкова милост в своята синовна обич, колкото уважение хранеше към първия си любовен устрем.

Искаха да задържат госпожа д’Аржантон за вечеря, но тя намираше, че бе стояла много, прекалено много за свирепото себелюбие на поета. Затова, от някое време, докато си тръгна, тя беше неспокойна, загрижена. И съчиняваше предварително малкия разказ, който щеше да разправи при пристигането си, за да се извини.

— Главно, мили Жак, ако искаш да ми пишеш, изпрати писмото си „до поискване“ в Париж. Знаеш, че той ти е много сърдит сега. Трябва и аз да изглеждам сърдите. Не се учудвай, ако получиш от мене някоя реч. Той е винаги при мене, когато ти пиша. Често дори ми диктува… Чакай! Знаеш ли?… Ще слагам кръстче на долния край на писмото, което ще значи: „Това да не се смята“.

Тя признаваше така простодушно колко беше поробена и Жак можеше да се утеши за тиранията, която потискаше майка му, само като виждаше тая безумна жена да си отива тъй весела, тъй млада, толкова гиздаво облечена, и с пътната чанта, която тя носеше увиснала на ръката си толкова живо, толкова леко, като какъвто и да било товар, с който животът би намерил за угодно да я натовари.

Виждали ли сте някога ония водни цветя, чиито дълги стебла излизат от дъното на реките, издигат се, като се удължават, като се превиват през всичките препятствия на водната растителност, за да цъфнат, най-после, на повърхността във великолепни цветове, закръглени като чашки, напоени с много приятен мирис, на който горчивите и зелени вълни предават малко див вкус? Така растеше любовта в сърцата на тия две деца. Тая любов идеше от много далеч, от тяхното най-нежно детство, от онова време, когато всяко зърно има зародиш и обещава разцвет. У Сесил божествените цветя бяха израсли съвсем направо в бистрата душа и малко по-прозорливите очи ги бяха забелязали лесно. У Жак те се бяха спрели в мътна тиня, между заплетени растения, увити около тях, като връзки, които им пречеха да растат. Но, най-после, те достигнаха области, пълни с въздух и светлина, изправяха се, извисяваха се, показваха своите цветни личица почти на повърхността, дето вълните се движеха още леко като тръпка. Малко им трябваше, много малко, за да цъфнат. Само един час любов и слънце.

— Ако искате, — каза една вечер господин Ривал на двете деца, — да отидем всички заедно в Кудрей. Стопанинът ми предложи да ми изпрати колата си. Вие двамата ще отидете още сутринта, а аз ще дойда за вечеря.

Те приеха с радост. Заминаха в едно хубаво утро в края на октомври, в лека мъгла, която като че отлиташе при всяко завъртане на колелетата на колата, вдигаше се като було и откриваше великолепна гледка. По пожънатите ниви, по златистите снопи, по крехките растения, последни усилия на есента, дълги копринени, бели конци плуваха, завързваха се, влачеха се като частици от издигащата се мъгла. Така те образуваха сребриста мрежеста покривка по цялата дължина на тия равни пространства, на които есента придава толкова величие и тържественост. Реката течеше долу край широкия път, оградена от стари имения и от грамадни дебели дървета, почернели от изчезналото лято. Пръснатата свежест и лекотата на въздуха спомагаха за хубавото настроение у пътниците, разтърсвани върху твърдите седалки, с крака в сламата и държащи се с две ръце за колата. Една от дъщерите на стопанина караше малкото сиво и упорито магаренце, което разтърсваше дългите си уши, безпокоено от осите, които бяха многобройни в това годишно време, когато беритбата на плодовете пръска във въздуха толкова приятна миризма.

И колата вървеше, вървеше. Етиол и Соази се нижеха от двете страни на пътя, като откриваха случайни гледки, които създават радост за пътника. Щом преминаха Корбейския мост, на няколко километра от малкия град, следвайки брега на реката, те навлязоха в разгара на гроздобера.

По склоновете, които се спущаха към Сена, множество работници се бяха навели, беряха, късаха гроздето с оня шум от градушка, който копринените буби правят в своите черничеви клони. Жак и Сесил взеха всеки по една върбова кошница и изтичаха наслуки да берат. О, колко красиво бе мястото, селската гледка, която прозираше между лозята: тясната, извиваща, живописна Сена, пълна с вечно зелени островчета, нещо като мъничък Рейн при Базел, водопадът на един язовир, недалеч от там, с шумяща вода, с пенливи вихрушки и, над всичко това, слънцето, което се издигаше в златистата мъгла, редом с тънък бял полумесец, който, в тоя хубав ден, заплашваше с по-дълги нощи и с рано запалени огньове!

Наистина, тоя тъй хубав ден бе много кратък, поне на Жак се стори кратък. Той не напусна Сесил нито за минута, през всичкото време пред очите му се мяркаше нейната сламена теснопола шапка, роклята й от изпъстрен с цветчета памучен плат и кошницата й, която той пълнеше с най-хубавите, грижливо откъснати гроздове, обиколени от тънък слой свежи, нежни пари, като пеперуден прах, който прави зърното прозрачно, подобно на неизгладено стъкло. Те гледаха заедно тоя мъх на плода; и когато Жак вдигаше очи, виждаше с възхищение по бузите на приятелката си, в ъгъла на слепите й очи, по устните й също такъв мъх, също тъй нежен прашец, една мечта на всичките й черти, онова, което зората, младостта и самотата оставят върху плодовете, които се крепят на дървото, и върху сърцата, които още не са се любили. Косите на младото момиче, леки и развети от въздуха, засилваха впечатлението от това въздушно видение. Той никога не бе виждал лицето й толкова разцъфтяло. Движението, възбудата от хубавата работа, веселостта, която се предаваше из цялото лозе с виковете, с песните, със смеховете на гроздоберачите, бяха преобразили спокойната домакиня на господин Ривал; тя се превръщаше отново в дете, каквото беше, тичаше по склоновете, носеше кошницата си на рамо, с вдигната ръка, с лице тъй внимателно, съсредоточено да пази равновесие на товара, с оная отмерена походка, която Жак си спомняше, че бе виждал у бретонките, носещи на главите си пълни с вода стомни и стараещи се да примирят бързината на своя ход със сдържаността, необходима за товара, който поддържат.

Но настана време, когато умората накара двете деца да седнат на края на една малка горичка от цъфнали розови изтравничета, цялата пращяща от сухи листа.

И тогава?

Тогава не, те не си казаха нищо. Тяхната любов не беше от ония, които се признават и изразяват тъй бързо. Те оставиха вечерната тъмнина да се спусна тайнствено над най-хубавата мечта, която бяха съставили за живота си, упоителна, бърза, естествено ухаеща, и на която един бърз есенен здрач придаде изведнъж чар на задушевност, като запали тук-там на кръгозора, прозорци или невидими прагове, които напомняха за връщане в жилища, пълни с любими същества. Понеже вятърът подухваше, Сесил поиска непременно да обвие врата на Жак с един вълнен шал, който бе донесла. Мекият плат, топлината му, миризмата му на грижливо пазен предмет, приличаше на милувка, от която влюбеният пребледня.

— Какво ви е, Жак?… Не ви ли е добре?

— О, не, Сесил!… Никога не съм се чувствал тъй добре!

Тя хвана ръката му; но когато поиска да я отдръпне, той я задържа на свой ред, и те постояха така един миг, мълчаливи, с преплетени пръсти.

Това бе всичко.

Когато слязоха в стопанството, докторът току-що бе пристигнал. Чуваше се долу в двора неговият добър и откровен глас и шумът на колата, която разпрягаха. Свежестта на есенните вечери обладава поезия, която Сесил и Жак вкусиха сладостно, когато влязоха в ниското помещение, дето пламтеше огънят за вечерята. Грубата покривка, пъстрите чинии, силният мирис на селско ядене, всичко засилваше селския вид на празника, завършен с грамада от грозде върху масата, със слизане и качване от помещението до избата и общо опитване на стари и нови вина. Жак, всецяло зает със Сесил, която му бяха определили за съседка, показваше дълбоко презрение към идещите от избата стъклета. Докторът, напротив, ценеше добре тоя хубав обичай на гроздоберските угощения; ценеше го дори толкова, че внучката му стана безшумно, разпореди да впрегнат колата, загъна се с наметката си и добрият дядо Ривал, като я видя съвсем готова, стана от масата, качи се в колата, пое поводите на коня, като остави чашата си недопита на масата, при голямото възмущение на гостите.

Връщаха се и тримата, като някога, през самотното поле, само че малко по-притиснати в кабриолета, който не беше пораснал и чиито изхабени до крайност пружини звънтяха сега по пътя. Тоя шум не отнемаше нищо, впрочем, от чара на пътуването, което тъй многочислените на есен звезди следяха от високо, като златист дъжд, висящ в хладния въздух. Те вървяха край стените на паркове, от които стърчеха закачливи клони и които завършваха най-често с някоя малка дървена тайнствена постройка, със затворени капаци на прозорците, като че бе затворила миналото в мрака си; от другата страна минаваше Сена, по брега на която къщите на пазачите на шлюзите стърчаха самотно и по която се плъзгаха бавно, изоставени на течението, дълги дървени влакове, плоскодънни лодки, чиито запалени огньове отпред и отзад горяха, мълчаливо отразявани във водата.

— Не ти ли е студено, Жак?… — питаше докторът.

Как можеше да му бъде студено? Големият шал на Сесил го докосваше с ресните си, и после, в спомените му имаше толкова слънце…

Уви! Защо след тия чудесни дни настава друг ден? Защо животът продължава след съня? Жак знаеше сега, че обича Сесил, но чувстваше още, че любовта му ги обричаше на големи страдания. Тя стоеше много високо за него, и при все, че се бе променил доста, край нея, при все, че бе снел малко от грубата си обвивка, той се чувстваше недостоен за тая красива чародейка, която го беше преобразила. Само при мисълта, че младото момиче може да отгатне любовта му, той се стесняваше пред нея. Впрочем, здравето му се възвръщаше и той започваше да се срамува от своите дълги, бездейни часове в „аптеката“. Сесил беше тъй юначна, тъй работлива! Какво би мислила за него, ако той продължаваше да стои тук? Той трябваше да замине на всяка цена.

Една сутрин той влезе в стаята на господин Ривал, за да му благодари и да му съобщи решението си.

— Имаш право, — му каза добрият човек. — Ти си вече силен, здрав, трябва да работиш… С книжката, която имаш, бързо ще намериш работа.

Настана кратко мълчание. Жак се чувстваше много развълнуван и същевременно малко стеснен от особеното внимание, с което господин Ривал го гледаше.

— Имаш ли нещо друго да ми кажеш?… — го попита докторът изведнъж.

Жак почервеня и отговори смутено:

— Ами не, господин Ривал.

— Ах, пък аз мислех, че когато някой се влюби в младо момиче, което няма родители, а само добър стар дядо, той трябва да я иска от него!

Без да отговори, Жак скри лице в ръцете си.

— Защо плачеш, Жак? Виждаш, че работата ти не върви вече тъй зле, щом аз пръв ти заговорих за нея.

— О, господин Ривал, възможно ли е това? Един клет работник като мене!

— Труди се да станеш нещо друго… Може да излезеш от това положение. Ще ти кажа как, ако искаш.

— Но това не е всичко… това не е всичко. Вие не знаете най-ужасното. Аз съм… аз съм…

— Да, зная, ти си незаконороден, — каза докторът много спокойно — … Е, добре! Тя също… е незаконородена, и нещо още по-тежко дори… Приближи се, мое дете, и слушай.