Алфонс Доде
Жак (15)

ІV
Зестрата на Зинаида

Във фабриката Жак чуваше често работниците да се присмиват на Рудиковото семейство. Връзката между Клариса и Нантиеца не беше тайна за никого и, като ги отдалечи един от друг, директорът, без да подозира, бе направил само неприличното им държание по-явно, падението на жената непоправимо. Докато Нантиецът стоеше в Ендре, Клариса бе защитена от самата себе си чрез почтеността на средата и почитта към съпружеската къща, защото там роднинството между двамата се чувстваше по-силно и грехът още по-отвратителен; дотогава тя можеше да противостои на любовта на хубавия чертожник. Но откакто той живееше в Сен-Назер, дето директорът продължаваше нарочно пребиваването му от месец на месец, нещата се бяха променили много. Влюбените си пишеха, срещаха си.

От Сен-Назер до Бас-Ендр има само два часа, а от Бас-Ендр до Ендре трябва да се премине само един ръкав на Лоара. Те се срещаха в Бас-Ендр. Нантиецът беше свободен, когато искаше, тъй като в работилницата на „презокеанските параходи“ не съществуваше неумолимата строгост на фабриката; Клариса от своя страна, можеше да минава реката всеки път под предлог, че отива на покупки за храни, които не се намираха на острова. Те си бяха наели една стая, малко извън селото, в една гостоприемница на широкия път. В Ендре всички знаеха за тяхната връзка, говореха за нея открито и, когато Клариса слизаше по широкия път до пристанището в работно време, всред шума на фабриката, чието вдигнато знаме я обезпечаваше откъм мъжа й, тя забелязваше слаби усмивки в очите на мъжете, чиновници или надзиратели, които я срещаха, и по-смела близост в начина, по който я поздравяваха. На прага на отворените къщи, зад вдигнатите завеси за някаква домашна работа, гладене или шиене, тя долавяше враждебни лица, дебнещи погледи. На минаване тя чуваше как шепнеха на праговете на вратите: „Тя отива там… Отива там…“

Е да, тя не можеше да устои, отиваше там. Отиваше там, придружена от всеобщото презрение, умираща от срам и страх, с наведени очи, с изпотени слепоочия, с чело, покрито с червенина, която свежият вятър на Лоара не успяваше винаги да разпръсне. Но тя отиваше там. Отпуснатите като нея същества са понякога ужасни.

Жак знаеше всичко това. Беше минало времето, когато той и Маду си блъскаха главите, за да разберат какво значи думата „кокотка“. Работилницата отваря бързо очите на децата, дори ги покварява: и работниците не се стесняваха пред него да назовават нещата с техните имена, да различават двамата братя Рудикови: „Рудик певецът“ и „Рудик рогоносецът“. И се смееха; защото в народа тоя вид срам предизвиква смехове. Това го иска старата галска кръв.

Жак не се смееше. Той съжаляваше тоя клет мъж, тъй простодушен, тъй влюбен и тъй сляп. Съжаляваше и тая жена, чиято слабост и отпуснатост се проявяваха дори в начина, по който завиваше косите си, отпускаше ръцете си, тая вдълбочена мълчаливка, която винаги имаше вид, като че моли за прошка. Искаше му се да й заговори, да й каже: „Пазете се… следят ви… дебнат ви…“ Или да можеше да завлече високия къдрав нантиец в някой кът, да се издигне до плещите му, за да го разтърси, да го накара да се засрами: „Махнете се оттук… оставете на спокойствие тая жена!“

Но най-много го възмущаваше обстоятелството, че неговият приятел Белизер играеше роля в това безчестие. Шапкарят, когото занаятът му осъждаше да скита по пътищата, служеше за куц разносвач на двамата виновни, щедри като всички влюбени. Много пъти чиракът го бе забелязвал, че пъха писма в престилката на госпожа Рудик, взема по няколко парици, и тъй неприятно му бе, че приятелят му помага на тая отвратителна измяна, че оттогава избягваше да го среща, не се спираше да разговаря с него. Напразно Белизер кривеше лицето си с най-любезната си усмивка, напразно го заговаряше за красивата жена в Етиол и за незабравимия резен пушено: вълшебният чар нямаше вече предишното влияние. „Добър ден!“ — казваше Жак. — „Друг път… Днес нямам време.“ И отминаваше оставяйки шапкаря смаян, със зяпнала уста.

Белизер далеч не подозираше причината на тая студенина. Той тъй малко се съмняваше в това, че един ден, натоварен с едно бързо писмо за Клариса и, като не я намери у дома й, почака излизането на работниците от работилницата и подаде писмото на чирака с извънредно тайнствено изражение:

— Това е за госпожа Рудик… Шът!… Само за нея.

Върху синия плик, запечатан с малко восък, Жак позна почерка на Нантиеца. Без съмнение, той беше там, в гостоприемницата, и я чакаше.

— Бога ми! Не! — каза чиракът, като отблъсна писмото. — Аз няма да се нагърбя с тая поръчка; и дори, на ваше място, бих предпочел да продавам шапките си, отколкото да върша подобни безчестни сделки.

Белизер го загледа слисан.

— Ето на, — подзе Жак, — вие знаете добре съдържанието на писмата, които носите. Знаете го, като мене, като всички. И мислите ли, че е красиво от ваша страна, като спомагате за измамата на тоя добър човек?

Жълтото лице на продавача стана червено.

— Вие казахте лоша дума, господин Жак. Аз никога не съм лъгал никого. И всички, които познават Белизер, биха могли да потвърдят това. Дават ми да нося писма, аз ги нося, нали? Получавам в замяна малко възнаграждение и, понеже сме много души вкъщи, нямам право да го отказвам… Помислете си само! На мене чака баща ми, който не работи вече, невръстните ми братя и сестри, болният мъж на сестра ми. Всичко това не е лесно, знаете! А парите се печелят много мъчно… Когато си помисля, колко отдавна вече се изморявам, а не съм успял още да си поръчам един чифт обуща по мярка и ходя по пътищата с тия, които толкова ме убиват. Разбира се, ако бях искал да лъжа хората, бих бил по-богат, отколкото съм сега.

Говорейки така, той изглеждаше тъй честен и убедителен, че човек не можеше наистина да му се сърди. Жак се опита да го накара да разбере грешката си. Напразен труд! „Дават ми малко възнаграждение… Децата трябва да се хранят… Старият не работи вече…“ Силен с тия доказателства, Белизер не търсеше други. Очевидно, неговата честност не беше като честността на Жак. Белизер беше честен без отсенки, без изтънченост, както са простите хора, у които благородните чувства, угризенията на съвестта, се срещат само като изключение, като рядко цвете всред полски растения, случайно поникнало в почвата, или донесено от вятъра.

„Сега и аз съм от тоя народ“, помисли Жак изведнъж, като погледна рубашката си. При тая мисъл в очите му се появиха сълзи. Тогава той подаде ръка на Белизер и се отдалечи, без да продума.

Че чичо Рудик не знаеше нищо от онова, което ставаше у дома му, в това нямаше нищо чудно, тъй като той прекарваше живота си изцяло в работилницата, заобиколен от добри хора, които почитаха сляпото му доверие, съставено от любов и простодушие. Но Зинаида, Зинаида, за какво мислеше тя? Не беше ли вече тук? Аргус беше ли загубил зрението си?

Зинаида беше тук, и дори повече от всеки друг път, защото от един месец не работеше като надничарка. Нейните добри и хитри очи бяха отворени също; те бяха дори добили необикновен блясък и живост. Тия очи казваха, на своя език, защото очите говорят, когато са доволни:

Зинаида ще се омъжи.

Те не казваха, а викаха високо това.

Зинаида ще се омъжи… Зинаида има годеник! И то красив годеник! Бога ми, един ефрейтор, служещ в митницата, добре пристегнат в зелената си униформа, с малки, войнствено засукани мустаци и шапка с галони над ушите. В цялото пристанище на Нант, което е при това доста голямо, и дето не липсват митничари, не би се намерил друг ефрейтор като Манжен. Той беше само един и щеше да принадлежи на Зинаида. Наистина, струваше й скъпо, или по-право струваше скъпо на чичо Рудик. Седем хиляди франка в хубави наполеони и банкноти, които старецът бе събирал пара по пара в продължение на двадесет години. Седем хиляди франка! Ефрейторът не се съгласяваше за по-малко. Само при тия условия той беше склонен да вижда у Зинаида правилни черти, най-тънка снага, да я предпочита пред всички работнички на Нант, пред хубавите солничарки в Ноармутие и Бург дьо Бати, които, носейки солта си в митницата, го задиряха усърдно. Чичо Рудик намираше изискванията му малко тежки. Трябваше да даде всичките си спестени пари. Ами ако умре, какво ще стане с Клариса? Ами ако има още деца? Но в случая жена му се бе показала много великодушна.

— Е, какво от това? — казваше тя. — Ти си още млад; можеш да работиш още дълго време. Ще спестяваме. Нека й дадем нейния ефрейтор. Виждаш, че е влюбена до полуда в него.

Като влюбена жена, тя отгатваше, разбира се, любовта.

Откакто бе съзряла възможността да стане госпожа Манжен, да даде завинаги ръката си на тоя неотразим ефрейтор, Зинаида бе престанала да яде и да пие. При все че беше тъй положителна, тя потъваше в съзерцания, в безкрайни мечтания, стоеше по часове пред огледалото, за да се глади, да се оглежда, и изведнъж изплезваше езика си със смешно отчаяние. Клетото момиче не можеше да излъже себе си.

— Зная добре, че съм грозна, — казваше тя, — и че господин Манжен не ме взема за хубавите ми очи. Но това не значи нищо. Нека, преди всичко, да ме вземе. А после ще го накарам да ме обикне.

И доброто момиче поклащаше леко глава, усмихваше се с вътрешно задоволство, защото само тя знаеше какъв запас от нежност, от търпение и самопожертвувание би намерил оня, който би лежал на сърцето й. Натрапчивата мисъл за тая женитба, мъката да узнае дали ще стане тя, радостта, когато се увери, че работата е уредена и денят определен, бяха отклонили нейната дейна бдителност. Впрочем, Нантиецът не живееше вече в Ендре. И после, Клариса в тоя случай се бе показала тъй добра, че Зинаида бе позабравила подозренията си. Какво искате? Жената си е жена, преди да бъде дъщеря. Понякога, като шиеше прикята си, венчалната си рокля, която сама си стъкмяваше, идваха й внезапно пориви на признателност; тя оставяше там напръстника, ножиците, скокваше всред белите платове и отиваше при мащехата си.

— О, мамо!… мамо!…

И я целуваше, притискаше я до гърдите си, при опасността, че може да я убоде, защото дрехата й бе въоръжена с игли и карфици в това ужасно избухване на всичките й шивашки дарби. И не виждаше бледността на Клариса, нито смущението й. Не чувстваше треската, която гореше белите ръце на младата жена, в нейните вечно студени момински ръце. Не забелязваше нейните дълги и чести отсъствия, не чуваше какво се говореше по главната улица на Ендре. Тя виждаше и чуваше само своето щастие, живееше в радостно възбуждение, в нетърпеливо упоение.

Първото оповестяване бе вече направено, сватбата определена за след две седмици, и малката Рудикова къща беше обхваната от оная радостна глъчка и бързина, които предшестват всяка сватба. То беше сноване насам-натам и отваряне и затваряне на вратите! Зинаида се изкачваше и слизаше по десет пъти на ден по малката дървена стълба, подскачайки като млад хипопотам. Прибавете и бъбренията на приятелките, на клюкарките, премерването на роклите и пристигането на подаръците. Годеницата получаваше много подаръци, защото това дебело момиче бе съумяло, въпреки че изглеждаше тъй рязко, да спечели любовта на всички. Жак също смяташе да й поднесе един малък подарък по случай сватбата й. Майка му му бе изпратила сто франка, спестени много мъчно от малкото пари, които бе получавала за облеклото си, защото поетът проверявал всичките разходи.

„… Тия пари са за теб, мили Жак, — пишеше Шарлот. — Спестих ги нарочно за теб. С тях ще купиш един малък подарък за госпожица Рудик и едни дрехи за себе си. Искам да бъдеш почетно представен на това тържество, а облеклото ти трябва да е в жалко състояние, щом, както ми пишеш, не можеш вече да носиш английските си дрехи. Потруди се да бъдеш хубав и добре да се повеселиш. Внимавай да не споменеш в писмата си за изпратените ти пари. Не споменавай за тях и пред Рудикови. Те биха искали да ми благодарят, а това би ми причинило големи мъки. Сега го е обхванала извънредна нервна чувствителност. Клетият приятел работи много. И после, колко неприятности му причиняват!“

„Всички се нахвърлят отгоре му, за да му попречат да успее. Значи, разбрано. Не казвай, че тия пари са ти изпратени от мене. Нека мислят, че сам си си ги спестил.“

От два дни Жак се чувстваше горд, че има толкова пари в джоба си. Действително, златните пари уравновесиха походката му, придадоха му жива веселост, пълна със самоувереност. За него щеше да бъде празник да се види с нови и чистички дрехи, а не с тая ужасна къса рубашка, прана вече толкова пъти. За това той трябваше да отиде в Нант и очакваше идната неделя с нетърпение. Да отиде в Нант! Още един празник за него; и най-много го трогваше мисълта, че всичките тия радости дължеше на майка си. Едно нещо го затрудняваше: изборът на подарък за Зинаида. Какво се подарява на младо момиче, което се омъжва? Какво може да й направи удоволствие? Как да отгатне какво й липсва всред купчината от скъпоценности и накити, които падат в кошничката на годениците, като окончателно сбогом на всички детинщини, на всичките гиздости на тяхната младост? Би трябвало да види какво имаше тя.

Жак мислеше за това в една зимна вечер, връщайки се у Рудикови. Беше тъмно тая вечер. Близо до къщата той се блъсна в някого, който тичаше до самите стени.

— Вие ли сте, Белизер?

Не му отговориха, но като бутна вратата, чиракът видя ясно, че не се беше излъгал: Белизер беше излязъл от там. Клариса беше в антрето с разчорлена от вятъра коса, побледняла от уличния студ и тъй захласната, че дори пред Жак продължаваше да чете писмото, което държеше, при снопа светлина, идеща от стаята. Това писмо трябваше да й известява нещо необикновено. Тогава Жак си спомни, че през деня разправяха в работилницата, че Нантиецът загубил много пари в Сен-Назер в игра на карти с механиците на един английски кораб, пристигнал неотдавна от Калкута. И се питаха как щеше да плати той тоя път и дали не щеше да се самоубие. Това несъмнено известяваше писмото; то се виждаше достатъчно по вълнението на Клариса.

В стаята Зинаида и Манжен бяха сами. Чичо Рудик, заминал от сутринта за Шатобриан, дето се намираха книжата на дъщеря му, щеше да се завърне едва на другия ден; това не пречеше на хубавия ефрейтор да дохожда да задиря годеницата си и да вечеря в Ендре, дето присъствието на госпожа Рудик оправдаваше неговото пребиваване. Впрочем, ефрейторът изглеждаше много спокоен, съвсем безопасен и напълно заслужаваше прозвището на годеник, сух и студен като глаголно време. В тая минута той се бе излегнал на креслото на чичо Рудик, с крака върху скарата на камината и, докато Зинаида, пременена, причесана от мащехата си, зачервена и пристегната, довършваше нареждането на масата, Манжен й разказваше много важно за митническите тарифи, какво се плащало за маслените зърна, за индигото, за морунения хайвер, за да влязат в Нантското пристанище.

Това е нищо, нали? Е добре, любовта е такъв фокусник, че Зинаида примираше от удоволствие при всяко число и понякога спираше нареждането на масата, развълнувана до дъното на душата си от тия подробности за митата и транзита като от прелестна музика. Влизането на чирака обезпокои влюбените, отдадени още отсега на спокойния мир на семейните разговори.

— Ах, Боже мой, ето Жак! Трябва да е вече доста късно. А супата не е подправена. Бързо в избата, мили Жак! Ами мама къде се е дянала?… Мамо!

Клариса влезе, много бледа още, но успокоена, оправила косите си и изтърсила суграшицата от мокрите си дрехи.

„Клетата жена“ — мислеше си Жак, като я гледаше, как се мъчи да яде, да говори, да се усмихва и да пие една след друга големи чаши вода, като че за да задуши ужасното вълнение, което притискаше гърлото й. Зинаида не забелязваше нищо. Загубила в радостта си охотата за ядене, тя не вдигаше очи от чинията на ефрейтора и като че се възхищаваше от величественото спокойствие, с което той унищожаваше всичките късове, които му поднасяха, без да прекъсне нито за миг своето научно изложение върху сравнителната тарифа на говеждата лой и свинската мас. Тоя Манжен беше олицетворение на митницата. Добър разказвач, изразявайки се с отбрани думи, бавно, методично, но все пак не тъй бавно както ядеше, защото той не поглъщаше нито един залък хляб, без да го огледа, изследва, опипа от всички страни; същото правеше и с виното: вдигаше всеки път чашата си до лампата и изследваше питието преди да го изпие, като че подозираше някоя измама, готов да спре тъкмо на устните си контрабандната течност или забранената стока. Затова, когато биваше тук, яденето не свършваше. Тая вечер особено Клариса като че едва го търпеше. Тя не стоеше на едно място, отиваше до прозореца, слушаше чукането на суграшицата по стъклата на прозорците, после се завръщаше при масата и казваше:

— В какво лошо време ще трябва да се върнеш, клети ми Манжен! Бих желала да си вече вкъщи.

— О, не и аз! — каза Зинаида с такова невинно изражение, че всички започнаха да се смеят, а най-силно самата тя. Но все пак забележката на Клариса подейства: ефрейторът, като прекъсна дългата си реч върху митата на хранителните произведения, стана, за да си върви. Но не си отиваше така бързо и приготовленията за заминаването му позволяваха всеки път на дебелата Зинаида да използва като милост още четвърт час към вечерния престой. Трябваше фенера да се запали, наметката да се закопчее. Доброто момиче вършеше всичко това; и ако знаехте колко дълго трябваше да търка кибрита и колко мъчно се закопчаваха служебните ръкавици! Най-после годеникът е завит. Качулката е нахлупена над очите му, шалът е преметнат два-три пъти около врата му и здраво стегнат, уверявам ви, от две яки ръце; сега той прилича на водолаз, съвсем потънал в непромокаемото си облекло. Дори в тоя му вид Зинаида го намира великолепен и, изправена на прага на вратата, с малко нажалено от раздялата сърце, тя гледа неспокойно как се смалява по съвсем тъмната улица на Ендре тоя пленителен ескимоски силует, придружаван от клатушкащия се фенер. Мащехата й се принуждава да я търси.

— Хайде, Зинаида, влизай вече.

И при тия думи в гласа на Клариса се чувства нетърпеливо трептене; нима любовната загриженост на младото момиче я сърди? С течение на времето тая нервна раздразнителност само се увеличава и не избягва от погледа на приятеля Жак. Все пак разговарят, подреждайки трапезарията. От време на време Клариса гледа стенния часовник и казва: „Колко е късно!“

— Стига да не изпусне влака…, — отговаря Зинаида, която мисли само за годеника си и, откакто е заминал, го следи по целия му път — … Ето го на края на острова… Той вика лодкаря… Качва се в лодката…

— Трябва да е студено по Лоара! — завършва тя нависоко бляна си.

— О, да, много студено!… — отговаря мащехата, треперейки; но не за хубавия ефрейтор се безпокои тя. Часът бие десет. Тя става живо, като на пружина, както когато искаме да изпъдим досадни хора, и казва:

— Да си лягаме ли вече?

После, като вижда, че чиракът се готви да заключи окончателно вратата, тя се втурва да го спре:

— Не трябва, не трябва. Аз заключих, да се качваме.

Но Зинаида не преставаше да говори за своя Манжен.

— Добре ли изглеждат русите мустаци? Как мислиш, Жак? Колко плащат за внасяне на масло… маслодайните семена?

Жак не си спомня. Ще трябва да пита пак Манжен. Тоя тарифен въпрос е тъй занимателен!

— Ще си лягате или не? — пита госпожа Рудик, като се преструва, че се смее, но цяла трепери. Всичко се прекратява. И тримата се изкачват по малката стълба.

— Хайде, лека нощ! — казва мащехата, като влиза в стаята си. — Умирам за сън.

Очите й обаче блестяха. Жак стъпва вече върху стълбата за таванската си стая; но стаята на Зинаида тая вечер е тъй задръстена със сватбени подаръци, че той не устоява на желанието да ги разгледа.

Хубав случай да узнае каквото му трябваше. През деня бяха идвали приятелките на Зинаида. Всички съкровища бяха извадени и стояха още тук, разстлани върху широкия скрин, дето една восъчна Богородица с детето Исус изпъкваше с белотата си. До нея дванадесет позлатени лъжички блестяха в своята отворена кутия, после едно сребърно кафениче, един молитвеник със закопчалки, една кутия за ръкавици — за мъжки ръкавици, Бога ми! — а наоколо смачкани хартии, сини и розови панделчици, с които са били вързани всичките тия пристигнали от замъка подаръци. После идеха по-скромните подаръци от жените на чиновниците и майсторите. Булото и венецът в кутии, изпратени от Нант и подарени общо от госпожите Керкабелек и Лебелегик; госпожа Лемоалик беше изпратила един стенен часовник; госпожа Лебескам — една покривка за маса, други — плетени с куки работи, един стъклен пръстен, една икона, едно стъкле с парфюм и, най-после, двама „младоженци от градчето Батс“ от мидени черупки: две твърди малки кукли, облечени с раковини, чиито разнообразни бои изобразяваха живописната местна носия — позлатеният нагръдник върху дебелата синя пола на булката и късото палто, бухналите панталони на мъжа.

Зинаида показваше гордо всичките тия съкровища и отново ги завиваше грижливо едно след друго. Чиракът се провикваше от възхищение и мислеше през всичкото време: „Какво ли бих могъл да й подаря аз?“

— Ами прикята ми, Жак? Ти не си виждал прикята ми? Чакай.

Тя взе един ключ от една чаша върху скрина, отвори едно чекмедже, извади от там друг кован и много стар ключ, който отключваше дъбовия семеен долап от сто години насам. Двете му врати се отвориха и от вътре лъхна приятна миризма на пране и перуника; и Жак можа да се възхити от високите купища жълто-червени чаршафи, тъкани от първата госпожа Рудик, и от натрупаните бели долни дрехи, изработени, накъдрени, надиплени от тия изкусни бретонски ръце, които умеят тъй тънко да гладят и диплят стихари и забрадки.

— Малко ли е? — казваше Зинаида тържествуваща.

Истината е, че никога у майка си, въпреки че нейният огледален долап беше препълнен с везби и тънки дантели, Жак не бе виждал толкова бели дрехи, наредени тъй красиво.

— Но това не е най-хубавото, мили приятелю Жак. Гледай тук.

И като повдигна една тежка купчина фусти, тя му показа касичка, мушната във всичките тия бели платна, като че тя бе булката.

— Знаеш ли какво има вътре?… Моята зестра. — Тя каза това гордо. — Моята мила зестра, моята хубава зестрица, която ще направи след две седмици да ме наричат госпожа Манжен. Тук има сребърни и всевъзможни други пари: бели, жълти. Нали татко Рудик ме е направил богата? Всичко това е мое, за моя мил Манжен. О, като си помисля за това, иска ми се да се смея и да плача едновременно, да скачам дори!

В порив на смешна радост, дебелото момиче, като прищипна полата си от двете страни и като разпери пръстите си във въздуха, започна да играе пред любимата касичка, на която дължеше щастието си, когато едно почукване на стената я прекъсна внезапно.

— Слушай, Зинаида, остави детето да си легне. Знаеш добре, че трябва да става рано.

Клариса говореше сега с много сърдит, много променен глас. Малко засрамена, бъдещата госпожа Манжен затвори касичката си, казаха си лека нощ с тих глас, Жак се изкачи по стълбичката за таванската стаичка и след пет минути малката къща, вцепенена под снега, люляна от вятъра, изглеждаше заспала като съседните й къщи в нощната тишина и покой. Но маската на къщите е също тъй лъжлива, както маската на хората и, докато прозорците на тая къщичка са затворени като натежали от сън клепки, в нея се разиграва най-трогателната и най-мрачна драма.

Тя става в трапезарията на долния етаж на Рудиковата къща. Лампата е угасена. Осветени само от отблясъка на пламтящите въглища в камината, един мъж и една жена стоят един до друг в дъното на стаята. При своенравните движения на тоя пламък, лицето на жената се покрива с внезапна червенина, като че от срам. Мъжът е на колене. От него се вижда само хубавата му къдрава коса, отхвърлена назад, яката му и гъвкава снага, огъната в положение на обожание, на молба.

— О, много ти се моля! — казва той съвсем тихо, — много ти се моля, ако ме обичаш…

Какво може да иска той още от нея? Какво може да му даде тя повече? Не е ли всецяло негова, по всяко време и навсякъде, и въпреки всичко? Дотогава тя бе почитала само едно нещо — къщата на мъжа си. Е добре! Достатъчно беше Нантиецът да направи само един знак, да напише само една дума: „Ще дойда тази нощ… остави вратата отворена“, за да я накара да му отдаде тая последна частица от своята чест, да загуби оня вид спокойствие, което дори най-виновната жена намира в никога неомърсената къща.

Тя не само че беше оставила вратата отворена, както той искаше, но, след като другите бяха легнали, се беше сресала отново, бе облякла любимата му рокля, бе турила обиците, които той й бе подарил: беше се потрудила да се направи много хубава за тая първа любовна нощ. Какво му беше нужно още? Навярно нещо ужасно, невъзможно, нещо, което тя не притежаваше. Иначе как би устояла на страстното притискане на тия две обвити около нея ръце, на красноречивата молба на тия пламнали от трескаво желание очи и на тая уста, опряна о нейната?

Обаче тя, тъй слаба и тъй мека, не отстъпваше. Намираше съпротивителна сила срещу изискванията на този мъж, и в гласа й звучеше бунт и възмущение: „О, не!… не… не може… Това е невъзможно.“

— Слушай, Клариса, нали ти казвам, че ще бъде само за два дни. С тия шест хиляди франка ще платя най-напред петте хиляди, които загубих, и после, с останалите, ще спечеля цяло богатство.

Тя го гледаше с изражение на смайване и ужас, после потрепера с цялото си тяло и каза:

— Не, не, това не може.

Би могло да се каже, че тя отговаряше не толкова на него, колкото на себе си, на някаква съблазнителна мисъл, която искаше да сподави със съпротивата си. Тогава той удвои нежността и настойчивите си молби; а тя се мъчеше да се отдалечи от него, да избяга от тия целувки, от тия милувки, от тия страстни прегръдки, в които той приспиваше обикновено честността и съвестта на това слабо създание.

— О, не, моля те, не мисли вече за това. Да потърсим друго средство.

— Казвам ти, че няма друго.

— Напротив, има; слушай. Аз имам една много богата приятелка в Шатобриан, дъщерята на бирника. Бяхме другарки в манастира. Ще й пиша, ако искаш. Ще й поискам тия шест хиляди франка като за себе си.

Тя говореше всичко, което й минаваше през ума, всяка появила се там мисъл, за да избегне натрапчивата му молба. Но той се съмняваше в думите й, клатеше глава.

— Това е невъзможно, — каза той. Парите ми трябват утре.

— Е, добре, знаеш ли, трябва да отидеш при директора. Той е много добър човек и много те обича. Може би…

— Той? Какво говориш! Той ще ме изпъди от фабриката. Ето какво бих спечелил. А като си помисля колко просто би било всичко това! След два дни, само след два дни, ще ти върна парите!

— О, така казваш ти!…

— Казвам го, защото съм уверен в това. В какво искаш да ти се закълна? — И като виждаше, че няма да я убеди, че тя се затваряше накрая в онова непреодолимо мълчание, в което слабите се окопават срещу себе си и срещу другите, той изтърва тия зловещи думи: — Сгреших, че ти говорих за това. По-добре би било да не бях ти говорил нищо, да се кача горе и да взема от долапа каквото ми трябва.

— Но, нещастнико, — прошепна тя, треперейки, защото се изплаши, че той би могъл да направи наистина това, което казваше, — ти не знаеш, че Зинаида гледа парите си всеки ден, че ги брои, преброява… Дори тая вечер я чух, като показваше касичката си на чирака.

Нантиецът трепна:

— А, наистина ли?

— Ами да,… клетото момиче е тъй щастливо… Това би я убило… Впрочем, ключът не е на долапа.

Като забеляза изведнъж, че спорейки, тя нарушаваше непоколебимостта на отказа си, че всеки от доводите й можеше да послужи за оръжие срещу нея, тя млъкна. Най-лошото бе, че те се обичаха, че си казваха това, като срещаха погледите си, като съединяваха устните си в промеждутъците на тая тъжна препирня. И тоя дует беше ужасен, защото напевът и думите му си подхождаха тъй малко.

— Какво ще стане с мене? — повтаряше клетникът всеки миг. Ако не платеше тия загубени в играта пари, той щеше да бъде опозорен, изпъден от всякъде. Той плачеше като дете, слагаше главата си върху коленете на Клариса, зовеше я: — Вуйно… мила ми вуйничке…

Не молеше вече любовникът, а детето, на което Рудик бе служил за баща и което всички вкъщи бяха глезили. Клетата жена плачеше заедно с него, но без желание да отстъпи. Тя продължаваше да казва през сълзи: „Не,… не… това е невъзможно“, залавяйки се за едни и същи думи, като удавник за отломък от разбит кораб, който той е уловил и стиска със сгърчените си ръце. Той стана внезапно:

— Не искаш ли!… Добре тогава. Зная какво трябва да направя. Сбогом, Клариса! Аз не ще преживея този срам.

Той очакваше вик или избухване.

Нищо подобно.

Тя отиде право към него:

— Ти искаш да умреш. Е добре, и аз също! Омръзна ми тоя престъпен, лъжлив живот, в който принудената да се крие любов се крие тъй добре, че не може вече да се намери. Хайде, ела!

Той я задържа:

— Как! Ти искаш… Какво безумие! Възможно ли е това?

Но той бе изчерпал доводите си, насилието. Изпитваше глух гняв пред внезапния бунт на тая воля. Мисълта за престъплението упояваше мозъка му.

— О! Това е много глупаво, най-после, — каза той, като се втурна към стълбата.

Клариса бе стигнала преди него там и го спря на първото стъпало:

— Къде отиваш?

— Остави ме… остави ме… Това трябва да стане.

Той заекваше.

Тя се залови за него:

— Не прави това, моля те.

Но упоението го обхващаше; той не слушаше нищо.

— Пази се… ако мръднеш, ще извикам… ще викам за помощ.

— Е добре, викай! Всички ще узнаят, че сестриният син на мъжа ти е твой любовник и че любовникът ти е крадец.

Той й каза това съвсем отблизо, защото те говореха много тихо в тая борба, обхванати въпреки волята си от оная почит към тишината и съня, която нощта носи в себе си. При червената светлина на гаснещия огън на огнището, той й се видя такъв, какъвто беше в действителност: буйното вълнение разкриваше движенията на душата му, разстройваше всички черти на лицето му. Тя видя големия му честолюбив нос с разширени ноздри, тънките му устни, кривогледите му очи вследствие гледането на картите. И помисли за всичко, което беше пожертвувала за тоя човек, и как се бе разхубавила за тая любовна нощ, първата, която прекарваха заедно.

О, ужасна, страшна любовна нощ!

Внезапно я обхвана дълбоко отвращение от него и от себе си и всичките й сили я напуснаха. И докато злодеят се качваше по стълбата, вървеше пипнешком из старата бащина къща, на която познаваше всичките кътища, тя падна върху канапето, мушна главата си във възглавниците, за да задуши хлипанията и виковете си, нищо да не вижда вече, нищо да не чува.