Алфонс Доде
Жак (18)

VІІ
Кандидат за изправителния дом в Метрей

Никога къщичката в Елховника не бе оправдавала повече своя надпис, както тая сутрин. Уединена под зимното небе, по което бягаха големи сиви облаци, умалена всред оголените от листата дървета, плътно затворена за градинската и пътната влага, тя споделяше мрачното мълчание на заспалата още земя и изпразнения от птички въздух. Само няколко врани, които кълвяха зрънца в близките ниви и летяха току над самата земя, оживяваха тъжната гледка.

Шарлот откачаше повехналите гроздове на тавана на куличката, поетът работеше, доктор Хирш спеше, когато пристигането на раздавача, единственото развлечение за тия доброволни изгнаници, събра в едно всичката тая разпръсната досада.

— Ах, писмо от Ендре! — извика д’Аржантон и започна злобно да чете вестниците си под трескавия поглед на Шарлот, като държеше писмото до себе си, без да го отвори, подобно на куче, което брани кокал, до който не дава да се докоснат… А! Ето книгата на еди-кой-си, излязла от печат. Колко книги издаде това говедо!… Я виж!… Стихове от Юго… Вечно ли ще продължава това?

Защо е тая жестока бавност при прелистването на страниците на вестника? Защото Шарлот е там, зад него, с пламнали от радост бузи; защото, всеки път, когато дойде писмо от Ендре, майката се показва изпод любовницата и защото тоя нещастен себелюбец й се сърди, че не принадлежи изключително и всецяло на него.

По тая причина той изпрати детето тъй далече, тъй далече. Но сърцата на майките, дори сърцата на майки като Шарлот, са направени така, че колкото децата са по-далече, толкова повече ги обичат, като че биха желали със силата на любовта си да запълнят разстоянията и да приближат сърцата.

От заминаването на Жак майка му, измъчвана от угризенията на съвестта си, го обожаваше с всичката слабост, която бе проявила, за да го изостави. Тя избягваше да говори за него, за да не дразни поета, но мислеше постоянно за него.

Д’Аржантон отгатваше това. Омразата му към детето порасна още повече и първите писма на Рудик, в които имаше оплаквания от чирака, той почувства презрението си задоволено.

— Виждаш ли, от него не би могло да стане дори и един работник!

Но тая мисъл не го задоволяваше напълно. Той би искал да унижи Жак, да го сниши още. Тоя път той можеше да бъде доволен. При първите думи, които прочете в писмото от Ендре, — защото, най-после, той се реши да го отвори, — лицето му пребледня от вълнение, очите му пламнаха от някакво злобно тържество:

— Бях уверен в това!

После, изведнъж, като прочете предложението да върнат парите, той си представи множество неприятни усложнения и със съкрушен вид подаде писмото на Шарлот.

Какъв ужасен удар след толкова други! Клетата жена бе ранена в майчината си гордост, ранена в любовта си, но още по-жестоко бе засегната от угризенията на съвестта си.

„Твоя е вината“, й крещеше оня писклив глас, който господства над всички софизми и световни разсъждения. „Твоя е вината. Защо го изостави?“

Сега той трябваше да бъде спасен на всяка цена. Но как? Къде да намери парите? Тя нямаше вече нищо свое. Продажбата на покъщнината й, на случайното гнездо, украсено с богатствата на куп малоценни неща, й бе дала няколко хиляди франка, бързо изразходвани. „Добрият приятел“ при заминаването си бе пожелал да й остави един подарък, един спомен; но тя отказа упорито да го приеме от уважение към д’Аржантон. Така че тя нямаше нищо вече. Имаше едва няколко скъпоценности, които не биха били и четвъртината от нужната сума. А да се обърне към своя поет, тя и не помисляше дори. Преди всичко, той мразеше детето, после беше скъперник. Овернятската порода се проявяваше отново в него със скъперничеството, със склонността към пестене, със селската почит към вложените у нотариуса пари. Впрочем, той не беше много богат, Елховникът му струваше скъпо, товареше го с доста голям разход и от пестене прекарваха зимата там, с надеждата да изкупят така лятната разточителност, това постоянно сноване на гости, които поддържаха около неговите литературни безпокойства една скъпо платена „умствена среда“.

О, не, тя не помисли за него! Но той вярваше в противното и лицето му придоби предварително ледено изражение, като у човек, който предугажда, че ще му искат пари.

— Винаги съм казвал, че това дете има престъпни наклонности, — каза той, след като й даде време да прочете писмото.

Тя не отговори, може би дори не го чу, обладана от тая мисъл: „Трябва да се намерят парите, преди да изтекат трите дни, иначе детето ми ще отиде в затвора“.

Той продължи:

— Как ще се срамувам от приятелите си, задето ги накарах да препоръчат едно такова чудовище!… Това ще ми послужи за урок да не бъда така добър. Хубава беда ми дойде на главата.

Майката се изчерви.

„Трябва да намеря тия пари, преди да изтекат трите дни, за да не отиде детето ми в затвора“.

Той я наблюдаваше тайно, отгатваше мислите й; и, от благоразумие, за да попречи на каквато и да е молба, той я изпревари:

— Като си помисля, че нямаме никакво средство да избегнем това безчестие, да изтръгнем тоя нещастник от ръцете на правосъдието… Не сме достатъчно богати.

— О, стига да искаш! — каза тя, като наведе глава.

Той помисли, че с това тя му отправяше молбата си за пари и тая настойчивост го разгневи:

— Дявол да го вземе, да, стига да искам! Аз очаквах тия думи… Като че не знаеш по-добре от всеки друг какви разходи имам тук и в каква ужасна каша съм потънал. При това, не стига, че в продължение на две години тоя лош нехранимайко бе легнал на гърба ме, ще трябва да плащам и кражбите му! Шест хиляди франка! Но откъде искаш да ги взема?

— О, зная добре това!… Затова не съм си помисляла за тебе.

— Не си си помисляла за мене?… А за кого тогава?

Смутена, навела глава, тя назова човека, с когото бе живяла дълго, „добрият приятел“ на Жак, оня, когото тя наричаше „един стар приятел“. Тя изрече това име, треперейки, като очакваше някакво ревниво избухване на поета към това минало, което тя му напомняше така неблагоразумно. Но, не! Като чу името на „добрия приятел“, д’Аржантон се задоволи да се изчерви малко: той също бе помислил за него.

Най-после, тоя бивш покровител на Ида, както и самото дете, впрочем, съставяха част от миналото на Шарлот, от това тайнствено минало, за което той не питаше от гордост, което се преструваше дори, че не знае, подобно на историците на Реставрацията, които унищожаваха републиката и царуването на Бонапарт, пропускаха ги в книгите си, сякаш не са съществували. Той си помисли: „Това не ме засяга… Нека се спогаждат!“, доволен, че ще се размине тъй евтино; но не даде с нищо да проличи спокойствието му, показа се дори огорчен:

— Моята гордост направи вече доста жертви за моята любов; тя може да направи още и тая.

— О, благодаря ти, благодаря!… Колко си добър!

И те започнаха да говорят за заема тихо, заради доктор Хирш, чиито изтъркани чехли започнаха да се влачат лениво из къщи.

Странен разговор на срички, прекъсван, едва докосван; той проявяваше дълбоко отвращение, а тя се сдържаше внимателно. Говореха в безлична форма. „Разбира се, не ще откажат… За това дадоха доказателства с подаръците, които бяха отказани… За нещастие живееха в Тур, какво да се прави? Да изпратят писмо, би стигнало за два дни; толкова и за отговор.“ После изведнъж:

— Да отида аз… — подхвърли Шарлот, уплашена сама от смелостта си. Той отговори спокойно:

— Добре, така. Да отидем.

— Как, и ти искаш да ме придружиш в Тур?… И в Ендре тогава; защото то е на същия път и ще занесем парите веднага.

— И в Ендре.

— Колко си добър, колко си добър!… — повтаряше клетата безумна жена, като целуваше ръцете му.

Истината бе, че той се боеше донякъде да я пусне да отиде в Тур съвсем сама. Без да познава основно миналото й, той знаеше, че тя бе живяла там, че е била щастлива там. Ами ако не се завърнеше вече?… Тя беше тъй слаба, тъй непостоянна! Като види стария си приятел, разкоша, от който се бе отказала, като изпита отново влиянието на детето, цялото й минало би могло да я обхване, да я изтръгне от тая тирания, която самият той чувстваше, че е тежка и трудно поносима.

Той не можеше вече без нея. Неговото суетно себелюбие, неговите суеверия като болен се привързваха към нейната сляпа любов, към нейните постоянни грижи, към лекия й, добър нрав. Освен това, не му беше неприятно да направи едно малко пътуване, да се отърве от своята ужасна лирична драма, над която се мъчеше с продължителни и безплодни пъшкания.

Разбира се, той украсяваше тия страхове и тая нужда от развлечение с рицарски предлози, като казваше на Шарлот, че не искал да я изостави, че искал да бъде с нея както в мъката, така и в радостта; и тъй поддържаше признателната и възхитена любовница в майчината й скръб. Впрочем, дейността, която предшества всяко заминаване, разсейваше в крехката душа на тая клета Лолот болката от смъртния удар, който току-що бе получила. Подобно на вдовиците — селянки, които, щом погребат мъжете си, приготвят голям обяд за помен и в домакинските си грижи забравят снощните си ридания, Шарлот, докато пълнеше куфарите и даваше наставленията на стрина Аршамбо, почти забрави сърцераздирателната цел на пътуването си. На обед д’Аржантон каза на доктор Хирш:

— Принудени сме да заминем. Детето ни е причинило неприятности, големи неприятности. Ще отидем в Ендре. Ти ще пазиш къщата в наше отсъствие.

Доктор Хирш не поиска обяснения. Той не се учуди, че детето им бе причинило големи неприятности, но показа само колко добър паразит беше, като извика на д’Аржантон:

— Бях уверен в това!

Те тръгнаха с бързия нощен влак и пристигнаха в Тур рано сутринта. „Старият приятел“ на бившата Ида дьо Баранси живееше в околностите на града, в един от ония красиви малки замъци, които господстват над Лоара, гиздави, сенчести, чиито паркове се спускат до реката, а куличките им достигат най-високата точка на хоризонта. „Господин графът“, както някога го наричаха слугите на Ида, беше вдовец без деца, превъзходен и светски човек. Въпреки малко резкия начин, по който тя го бе напуснала, той пазеше най-добър спомен за засмяната и бъбрива млада жена, която едно време бе развеселявала самотата му. Затова отговори на писъмцето на Шарлот, че е напълно разположен да я приеме.

Те наеха един файтон от хотела и, излизайки от града, тръгнаха по един хубав път посред склона. Шарлот изглеждаше много неспокойна от тая настойчивост на поета да я следва. Тя мислеше:

„Дали ще поиска да влезе с мен?“

Въпреки че не познаваше обичаите, тя чувстваше добре, че това беше невъзможно. И мислеше за това във файтона, възхищавайки се от чудесното поле, дето бе прекарала няколко години от своя скитнически живот, дето се бе разхождала така често със своя малък Жак, това хубаво, изящно, русо дете, сега работник с рубашка и готово да надене облеклото на изправителните заведения.

Седнал до нея, д’Аржантон я гледаше с крайчеца на окото си, хапеше яростно мустака си. Тая сутрин тя беше много красива, малко бледа от вълнението от лошата вест, от умората от прекараната във вагона нощ и от стеснителното посещение, което щеше да направи. Нека се прибави и черното облекло, с което бе обкръжила кокетливо своята прасковена свежест, която придаваше на красотата й благородство, отдавна забравено от домакинята и болногледачката в Елховника. Неуязвимият д’Аржантон беше смутен, неспокоен, много нещастен. Но не от ревност, подобна на ревността на Отело, която влудява и убива, а поради раздразнителното стеснение, което прави човека несръчен и глупав. Той започна да се разкайва, че я беше придружил, чувстваше се глупав, стеснен от чудноватата роля, която играеше. Особено се ядосваше, че я бе оставил да дойде.

Изгледът на замъка съвсем го разстрои. Когато Шарлот му каза „Тук!“, той забеляза всред дърветата нежните украси на изящната ограда в стил Ренесанс, с тераса, подвижен мост, хвърлен върху една засенчена и закрита лете река, но видима по това време на годината, когато крехките гледки се смекчават от малко зеленина, той се обвини в лекомислие, в безумие, в безразсъдство. Очевидно, веднъж дошла тук, тя нямаше да излезе вече.

Той не знаеше още до каква степен бе пуснал корени в сърцето на тая жена и че всички световни съкровища не биха имали силата да му я отнемат.

„Дали няма да слезе?“ — се питаше Шарлот, все по-неспокойна. Най-после, в края на алеята, той каза на кочияша да спре.

— Ще ме намериш долу на пътя. — И прибави с горчива и смирена усмивка: — Не се бави много.

— О, не, друже мой, не се бой!…

Файтонът беше вече далеч, почти до желязната врата, а той все още гледаше подире й. Пет минути след това, опрян на оградата на парка и следейки внимателно, той забеляза любовницата си под ръка с един висок, тънък, изящен и още изправен господин, който, въпреки твърдата си походка, изглеждаше в напреднала възраст. Когато двойката изчезна, д’Аржантон почувства грамадна празнина и развяването на Шарлотината рокля при завоя на една алея му се стори подигравателно, раздразнително, сякаш отдалеч това нейно движение беше плесница по лицето му.

Тогава започна за него ужасна мъка… Какво ли си приказват вътре?… Ще я види ли пак?… И всичкото това унизително мъчение му причиняваше онова ужасно хлапе! Седнал на изтърканото стъпало на една малка врата при един от входовете на големия парк, дето Шарлот току-що бе изчезнала, поетът очакваше, обръщаше се всеки миг към голямата желязна врата и гледаше спрелия до входа файтон и неподвижния кочияш, завит в дълъг коларски редингот. Наоколо се откриваше прекрасна гледка, която би могла да успокои и най-болезненото вълнение: склонове с обилни и правилни лозя, гористи хълмове, пасища, осеяни с върби и прекосени от ручеи; после тук-там развалина от времето на Луи XV и някои от ония красиви замъци, многочислени по бреговете на Лоара, на горния край на които саламандъра се извива между сплетени букви Д.

Бездеен в самотата и очакването, когато всичко е в състояние да привлече блуждаещата мисъл, д’Аржантон гледаше от една минута една група от работници, която копаеше в малката долина, закръглена във вид на чаша под краката му, един изкоп за изтичане на водата. Като се приближи с няколко крачки, за да вижда по-добре, той забеляза, че тия хора, еднообразно облечени в сини рубашки, груби гащи и които всичките бе взел за селяни, бяха всичките деца, събрани под заповедите на някакъв надзирател, полуселянин, полугражданин, който ръководеше удрянето на лопатите, чертаеше границите на ручея.

Мълчанието при работата на открито на тия толкова млади работници беше особено поразително. Нито дума, нито вик, нито дори онова възбудено състояние на движещото се същество, което чувства и упражнява силата си.

— По-право!… Не толкова бързо!… — викаше надзирателят; и сечивата се блъскаха, потните лица се навеждаха към земята; а от време на време, когато се изправяха, за да поемат дъха си, се виждаха тесни чела, островръхи черепи, глави, по които личаха всички признаци на изтощение, на чезнене, на разстройство. Несъмнено, тия деца не бяха расли на свобода всред природата, защото бледността на повечето от тях, зачервените им и слабо отворени очи говореха за градска немотия, за задушливи бедни квартали и за нездравословни къщи.

— Какви са тия деца? — попита поетът.

— Значи господинът не е от тук?… Те са от изправителното заведение в Метрей… Жилищата им са там.

И надзирателят показа на д’Аржантон купчина бели, правилни и нови къщи на срещуположния склон. Поетът знаеше по име знаменитото изправително заведение; но не познаваше нито правилника му, нито условията за постъпване в него. Той заразпитва тоя човек, като му каза, че бил близко свързан с едно семейство, чийто единствен син току-що ги бил огорчил жестоко.

— Изпратете ни го, щом излезе от затвора.

— Не вярвам, че ще отиде там, — каза д’Аржантон с отсянка на съжаление. — Родителите му могат да го избавят, като върнат парите…

— В такъв случай не бихме могли да го приемем. Ние взимаме само млади затворници. Но имаме едно допълнително заведение, Бащин дом, в който се прилага килийният затвор за младежта.

— А, така ли?… Килиен затвор?

— И който поправя най-лошите по природа… Впрочем, аз имам няколко книжки, ако господинът желае да се запознае с въпроса.

Д’Аржантон се съгласи, даде малко дребни пари за младите затворници и се изкачи по пътя, с книжките в ръка. Желязната врата на замъка току-що се бе затворила. Колата се клатушкаше по пътя.

Най-после!…

Шарлот, сияеща, щастлива, с блестящи очи, бързаше да отиде при своя поет.

— Качвай се бързо! — му каза тя.

Тя мушна ръката си под неговата и цяла трепереща от радост, му каза:

— Сполучих!

— А! — каза той.

— Повече, отколкото се надявах.

Той повтори своето „А!“ много сухо, много равнодушно, после се престори, че прелиства книжките с най-голямо внимание, като че искаше да й покаже, че останалото не го занимава. Преди малко не беше толкова горделив, когато хапеше ноктите си и се вглеждаше в затворената желязна врата; но сега тя тъй силно се притискаше към него, поробена и подчинена, че наистина не си струваше да се безпокои вече. При неговото мълчание Шарлот млъкна също, при мисълта, че ревнивата му гордост е оскърбена, и той бе принуден да подхване отново:

— Значи, сполучи?

— Напълно, друже мой… И без това имали намерение да направят на Жак един подарък за неговото пълнолетие, за да му дадат възможност да се настани. Тоя подарък бил десет хиляди франка. Дадоха ми ги веднага. Ще върнем взетите от Жак шест хиляди франка и ще останат четири хиляди, които ми казаха да употребя, както намеря най-добре за благото на детето.

— Употребата на парите е вече определена… Трябва да му заплатим една килия в Бащин дом в Метрей за две-три години. Само там ще успеят може би да направят от крадеца честен човек.

Тя потрепера при думата „крадец“, която я възвърна към действителността. Знаем, че в тоя клет малък мозък непрекъснато възникващите впечатления се заличаваха в един миг, без да оставят каквато и да е следа от мисъл.

Тя наведе глава и каза:

— Готова съм да направя всичко, което поискаш… Ти беше тъй добър, тъй великодушен! Никога няма да забравя това.

Устните на поета потрепериха от удоволствие и гордост под големите му мустаци. Той се почувства повече от всеки друг път господар. И се възползва от това, за да й държи дълга реч. У нея имало голяма вина. Майчината й слабост не била чужда на случилото се. Едно разгалено като нейното дете, винаги отдадено на лошите си наклонности, не можело да не стане зловредно. Трябвало мъжка ръка отсега нататък, за да се управлява тоя упорит кон. Нека само му го поверят, той щял да се нагърби да го вкара в правия път.

Той повтори два-три пъти по ред:

— Ще го смажа или ще го пребия.

Тя не отговаряше. Радостта, че детето й няма да отиде в затвора господстваше над всичко друго. И решиха веднага да заминат, същата вечер за Ендре. Само че, за да се избави Ида от едно тъй голямо унижение, съгласиха се тя да остане в Бас-Ендр. Д’Аржантон ще отиде сам да занесе парите и да потърси виновния, когото ще отведе веднага в изправителното заведение. Той казваше вече съвсем просто „изправителното заведение“ и предварително виждаше Жак, облечен в синя памучна работническа рубашка, смесен с ония нещастни малки затворници, по-голямата част от които бяха жертва на бащини пороци или престъпления, и които още от най-ранното си детство се зачисляват в голямото множество на онеправданите от съдбата.

Беше неделя, когато те слязоха от влака на голямата фабрична гара на Бас-Ендр и взеха най-хубавата стая в една кръчма на пътя, тъй като в околността нямаше нито един хотел за пътници. Докато поетът отиде да изпълни своята правосъдна задача, Шарлот остана сама да го чака в тая мръсна стая, дето се чуваха викове, смехове, пиянски шум, провлачени и тъжни песни, пени еднообразно с оня жален глас, който е присъщ на бретонските напеви, тъжовни като морето или дивия простор на ландите. С тях се смесваха и моряшки припеви, по-живи и по-леконравни, но също тъжни. От тоя просташки шум на кръчмата, от еднообразието на ситния крайбрежен дъжд, който тропаше неспирно по прозорците, тая жена получаваше особено впечатление за изгнанието, на което бяха осъдили детето й. Колкото виновен да бе, той все си оставаше неин син, нейния Жак; и, чувствайки се тъй близо до него, тя си спомняше щастливите години, които двамата бяха преживели заедно.

Защо го бе изоставила?

Тя си го спомняше като дете, прелестно и нежно, пълно с ум и любов, и при мисълта, че щеше да й се яви като работник — крадец, неясните угризения на съвестта, които я измъчваха от две години, добиха плът и се изправиха пред нея. Ето, прочее, какво й струваше нейната слабост! Ако Жак беше останал при нея, вместо да бъде предаден на фабричната поквара, ако го беше пратила в колежа с неговите връстници, щеше ли да стане крадец? О, предсказанието на оня лекар се беше осъществило напълно! Тя щеше да го види пропаднал, унизен.

Простащината на тая работническа неделя, чиято миризма и глъч я обикаляха, увеличаваше още повече угризенията на съвестта й. Тук нейният Жак бе живял две години!… Всичкото отвращение на тая повърхностна природа, неспособна да чувства величието на някаква завършена работа, на живот, изкупен с умората на ръцете, кипеше при тая мисъл. В желанието си да разсее тъжните си мисли, тя взе обявите на „изправителното заведение“, отворени пред нея. Някои изречения я накараха да потръпне. Бащин дом. Изправително училище. Установеният ред е безусловно уединение. Децата са затворени в килии и не се виждат никога помежду си, дори в черква. Със свито сърце, тя затвори книгата и застана до прозореца, следейки завръщането на поета, пристигането на детето, с втренчен поглед в един кът на Лоара, която тя съглеждаше там, на края на уличката, развълнувана като море и цялата опръсквана от падащия от небето дъжд.

В това време д’Аржантон отиваше да изпълни задачата си и бе много доволен, че я изпълняваше. Той не би отстъпил мястото си за много, много пари. Голям любител на надутите положения, сега имаше възможност да ги заема колкото си ще, и то великолепни. Той приготвяше предварително речта, която щеше да отправи към престъпника, прошката, която щеше да го застави да поиска на колене в кабинета на директора. В тоя миг всичките тия преднамерени, надути положения се изразяваха накъсо с величествено вдигнатата глава, важен и съобразен със случая изглед, когато, облечен в тъмни дрехи, с черни ръкавици, той се изкачваше, държащ високо и твърдо чадъра си, по главната улица на Ендре, пуста в тоя час поради лошото време и вечернята.

Една стара жена му посочи къщата на Рудикови. Той мина край мълчаливата, почиваща фабрика, която освежаваше с наслада задимения си и почернял покрив. Но като стигна пред къщата, която току-що му посочиха, той се спря колебливо, боейки се, че се е излъгал. От всичките къщи, наредени на тая работническа улица, тя беше най-веселата, най-оживената. От полуотворените прозорци долиташе веселият шум на бретонски хорови песни, на селски стъпки, които тропаха тежко по пода като върху прясно утъпкано гумно. Танцуваха „под звуците на устата“, както казват в Бретан, и танцуваха с онова увлечение, което гласът придава на ритъма и такта.

„Това е невъзможно… не е тук…“, си казваше д’Аржантон, защото предполагаше, че ще намери опечалена къща и че ще влезе там като изкупител.

Изведнъж някой извика:

— Хайде, Зинаида, Калаената паница!…

И няколко гласа подеха шумно:

— Да, да, Зинаида, Калаената паница!…

Зинаида! Това беше името на Рудиковата дъщеря.

Я гледай, тия хора гледаха весело на злополуката си!

Докато той се колебаеше още, един глас започна с извънредно висок тон:

В двора на „Калаената паница“

На което хорът, смесен с няколко мъжки гласа, отговори:

В двора на „Калаената паница“

И веднага вихрушка от бели забрадки започна да се мярка край прозореца с шумоленето на сукнени фусти; запъхтяни гласове се напрягаха:

— Хайде, ефрейторе!… Хайде, Жак!… — викаха някои.

Наистина, това беше прекалено!… С голямо любопитство поетът бутна вратата и всред праха, който вдигаше лудешката игра, първото лице, което забеляза, беше Жак, крадецът, бъдещият затворник на изправителното заведение; той скачаше със седем-осем момичета, всред които едно дебело, пумпалесто момиче, весело и зачервено, завличаше с всичката си сила в оживеното хоро един красив митнически ефрейтор. Те притискаха до стената, прогонваха във всички кътове един добродушен старец с посивели коси, щастлив, сияещ, развеселен от всичката тая радост, опитващ се да я сподели с една висока, млада, бледа жена, която се усмихваше тъжно.

Какво се беше случило?

Ето:

На другия ден, след като бе писал на майката на Жак, директорът видя, че госпожа Рудик, развълнувана и възбудена, влезе у дома му. Без да обърне внимание на студения прием, който й оказаха, тъй като срамът й от дълго време я бе привикнал към мълчаливото презрение на честните хора, тя отказа да седне на стола, който й предложиха и, съвсем изправена, с удивителна за нея увереност каза:

— Идвам да ви кажа, господине, че чиракът не е виновен. Той не е откраднал зестрата на зълва ми.

Директорът подскочи на креслото си:

— Но, госпожо, всичките доказателства са против него.

— Какви доказателства? Най-тежкото от всички е, че мъжът ми отсъстваше и че Жак бе останал сам с нас вкъщи. Е, добре, господине, тъкмо това доказателство идвам да оборя: освен Жак, и друг мъж имаше тая нощ у дома.

— Мъж! Нантиецът?

Тя кимна с глава:

— Да, Нантиецът…

О, колко бледа беше тя!

— Значи, Нантиецът е взел парите?

Поколеба ли се за миг това мъртвешко лице? Във всеки случай, нейният отговор беше уверен и спокоен:

— Не, Нантиецът не взе парите… Аз ги взех,… за да му ги дам.

— Нещастна жена!

— Да, да, много нещастна! Той казваше, че ги иска само за два дни и аз чаках през всичкото това време, при отчаянието на мъжа ми, сълзите на Зинаида, при ужасния страх, че ще видя осъден един невинен… Какво мъчение!… Нищо не получих. Тогава му написах следното: „Ако утре, в единадесет часа, не получа нищо, ще издам и себе си, и теб…“ И ето ме.

— Ето ви, ето ви!… Но какво искате да направя?

— Искам да задържите истинските виновници: сега ги знаете.

— Ами мъжът ви?… Той ще умре от това двойно безчестие.

— Ами аз! — каза тя с горчива гордост. — Да умреш, е най-лесното нещо. Моята участ е много по-тежка!

Тя говореше със сурово увлечение за смъртта. Гледаше я, призоваваше я с упоение, както никога не бе гледала, не бе призовавала любовника си.

— Ако вашата смърт можеше да поправи грешката, — подзе директорът важно, — ако тя можеше да възвърне обратно зестрата на клетото момиче, бих разбрал защо бихте искали да умрете… Но, в случая, самоубийството би спасило действително само вас. Положението би останало същото, дори по-лошо и по-мрачно, това е.

— Какво да се прави тогава? — каза тя отчаяно; и, в своята неувереност, стана отново предишната Клариса: дълго, крехко тяло, разтърсено от много тежка за него борба.

— Преди всичко, трябва да се спаси каквото може от тия пари. Все нещо е останало от тях.

Клариса поклати глава. Тя познаваше ужасния картоиграч. Знаеше как се бе докопал до парите, че бе минал почти по нея, за да отиде до касичката, и че навярно бе играл и ги бе загубил до последното петаче.

Директорът позвъни. Един надзорник влезе, бившият стражар, върл неприятел на Белизер.

— Ще отидете в Сен-Назер, — му заповяда неговият началник. — Ще кажете на Нантиеца, че ми е нужен веднага. Ще го почакате дори, за по-голяма сигурност.

— Нантиецът е в Ендре, господин директоре. Току-що го видях, че излиза от дома на госпожа Рудик. Трябва да не е далеч.

— Тогава добре… Потърсете го бързо и го доведете тук… Главно, не го предупреждавайте, че сте видели госпожа Рудик в кабинета ми… Той не трябва да подозира…

— Разбрах… — каза проницателният надзорник, като намигна с око, макар че не знаеше нито на йота за какво се отнасяше.

Той се обърна кръгом и излезе.

Те мълчаха. Опряна на писалищната маса, Клариса мислеше безмълвна и сломена; и трудолюбивият шум на фабриката, стоновете, свистенията на парата, ту умолителни, ту заплашителни, ту плачливи, съпровождаха отлично бурята в душата й. Вратата се отвори живо.

— Повикали сте ме, господин директоре? — каза Нантиецът с весел глас.

Присъствието на Клариса, бледността й, строгият вид на началника му…

Той разбра всичко.

Значи, тя бе удържала на думата си.

В един миг смелото му и грубо лице се разшири от безумно слисване, слисване на поставен на тясно човек, който убива, за да излезе от задънената улица, дето се върти, без да намери изход; но той се поколеба под напора на тая вътрешна борба и накрая се строполи пред писалищната маса.

— Простете! — прошепна той.

Директорът го вдигна и каза:

— Освободете ни от вашите молби и сълзи. Знаем всичко това. Да минем веднага към същността… Тая жена е окрала мъжа си и дъщеря си заради вас. Вие сте обещали да донесете парите след два дни.

Нантиецът хвърли слисан, признателен поглед към любовницата си, която го спасяваше с една лъжа; но Клариса не го гледаше. Тя не се изкуси да го погледне. Беше го видяла много добре в нощта на престъплението.

— Къде са парите? — повтори директорът.

— Ето ги!… Аз ги донесох.

Той ги носеше, наистина, но като не бе намерил Клариса у дома й, искаше да ги отнесе обратно още по-бързо и се бе завтекъл към игралния дом, за да опита отново щастието си. Той беше истински картоиграч.

Директорът взе сложените върху масата банкноти:

— Всичките ли са тук?

— Липсват осемстотин франка…, — каза другият колебливо.

— Аха, да, разбирам! Един основен залог за играта довечера.

— Не, кълна ви се, загубих ги. Но ще ги върна.

— Излишно е. Не искаме нищо от вас. Аз ще набавя липсващите осемстотин франка. Не искам клетото момиче да загуби нито петаче от зестрата си. Сега трябва да се обясни на Рудик как парите са изчезнали и как са се върнали. Седнете и пишете.

Той се замисли за миг, докато Нантиецът сядаше до писалищната маса и вземаше перото. Клариса бе вдигнала главата си. Тя чакаше. От това писмо зависеше живота или смъртта й.

— Пишете: Господин директоре, аз взех, в миг на умопомрачение, шест хиляди франка от долапа на Рудикови…

Нантиецът поиска да възрази, но се побоя от Клариса и затова остави да се възстановят обстоятелствата във всичката им разумна и жестока истина.

„На Рудикови…“, каза той, като повтаряше последните думи. Директорът продължи:

„… Ето парите… Не мога да ги държа. Те ме изгарят… Освободете нещастниците, които са заподозрени по моя вина и помолете вуйчо ми да ми прости. Кажете му, че напускам фабриката и че заминавам, без да смея да му се обадя. Ще се завърна, когато, с труд и разкаяние, спечеля правото да стисна ръката на един честен човек…“ Сега сложете датата… и се подпишете…

И като видя, че той се колебаеше, директорът прибави:

— Пазете се, млади човече! Предупреждавам ви, че, ако не се подпишете, ще наредя да затворят веднага тая жена…

Нантиецът се подписа, без да каже нещо. Директорът стана.

— Сега можете да заминете… Идете в Гериньи, ако искате, и се помъчете да се държите добре. Във всеки случай, помнете, че, ако науча, че са ви видели да скитате около Ендре, стражарите ще ви хванат като крадец: вашето писмо им дава това право…

Нантиецът се поклони и, на излизане, хвърли поглед към Клариса. Но обаянието му бе изчезнало. Тя извърна полека главата си, твърдо решена да не го погледне вече, да съхрани непокътнат в съзнанието и в угризенията си ужасния образ на безчестния крадец, запазен в паметта й от оная нощ. Щом той излезе, госпожа Рудик се приближи до директора, като сключи ръцете си с признателно изражение на лицето.

— Не ми благодарете, госпожо. Постъпих така заради мъжа ви, за да избавя тоя честен човек от най-ужасната мъка.

— Тъкмо заради мъжа си ви благодаря, господине… Мисля само за него и жертвата, която ще му принеса, ще докаже това.

— Каква жертва?

— Жертвата, че ще живея, когато би било тъй добре да умра, да заспя завинаги… Всичко беше готово, установено в ума ми. Но трябва да живея за Рудик! Имам такава нужда от почивка, толкова съм уморена!

И наистина, чудната сила, която я бе поддържала по време на това натегнато положение, я оставяше вече и нейната естествена отпуснатост се изрази в такава отпадналост на цялото й същество, че, като си отиваше, малко прегърбена, тя изглеждаше тъй сломена, тъй изтощена, че директорът се уплаши и каза кротко:

— Хайде, госпожо Рудик, бъдете по-сърцата! Помислете, че Рудик ще изпита дълбока скръб след малко, като прочете това писмо, че то ще бъде за него ужасен удар. Не трябва да го обременявате с друго, още по-голямо и непоправимо нещастие.

— Тъкмо така си мисля и аз, — каза тя и излезе бавно.

Действително, истинско отчаяние обхвана добрия Рудик, когато научи от самия директор за простъпката на своя сестринец. Нужен беше всичкия радостен захлас на Зинаида, като намери отново зестрата си и раздрънка касичката си, за да се успокои малко сърцето на тоя добър човек от тъжното учудване, което изпитват честните хора пред безчестието и неблагодарността. Неговите първи думи бяха: „Моята жена го обичаше толкова много!“ И ония, които го чуха, се изчервиха заради него от жестокото му простодушие.

Ами Ацтек? О, клетият Ацтек преживя славен ден! Обявиха по всичките врати на работилниците една заповед на директора, възвестяваща високо неговата невинност. Заобиколиха го, честитиха му; и можете да си представите, какви извинения, почести и уверения в приятелство му направиха Рудикови! Само едно нещо липсваше в щастието му: Белизер!

Щом бяха освободили клетника и му бяха казали: „Свободен сте…“, шапкарят бе заминал, без да попита нещо. Всичко това му се бе видяло тъй неясно, страхът да не го заловят отново го бе преследвал тъй силно, че единствената му мисъл беше да бяга, да поеме отново по пътищата с всичката възможна бързина на наранените си крака. Жак се натъжи, като научи за бързото му заминаване. Той би искал да се извини на тоя нещастник, бит заради него, затворен два дни и почти разорен от злополуката със стоката му. Но особено го огорчаваше мисълта, че Белизер бе заминал уверен във виновността му, защото не бе дал никому време да му обясни истината; и мисълта, че тоя клет скитник по големите пътища го считаше за крадец, хвърляше сянка на радостта му.

Въпреки това, той на драго сърце прие да участва в обяда по повод годежа на ефрейтора и Зинаида и играеше като другите „под звуците на устата“, когато д’Аржантон влезе. Появата на поета, величествен и с черни ръкавици, произведе върху веселото събрание същото впечатление, което произвежда ястреб, спущайки се върху накацалото върху жиците голямо ято лястовици. Но щом човек е придобил така нареченото съответно за случая изражение, неудобно му е да го видоизмени току изведнъж. Поведението на д’Аржантон доказа това. Напразно му обясняваха, че парите се бяха намерили, че Жак бе признат за невинен и че, идвайки в Ендре, той се бе разминал с едно второ писмо на директора, предназначено да поправи всичкото зло, което бе причинило първото; напразно той виждаше, че всички тия добри хора се отнасяха с чирака като със свое дете, като се започне от чичо Рудик, който го потупваше приятелски по рамото и го наричаше „малко момче“, до Зинаида, която хващаше главата му със силните си ръце и с удоволствие разчорляше живо косите му, въобразявайки си, че ще може да направи същото приятелско движение и на главата на ефрейтор Манжен, — всичко това не направи поета по-малко важен, нито по-малко надут. Това не му попречи също да изрази пред Рудик с много трогателни думи съжалението си за скръбта, която му бяха причинили, като го помоли да приеме неговото извинение, както и това на майката на Жак.

— Но аз по-скоро би трябвало да искам извинение от това клето дете…, — викаше майсторът.

Д’Аржантон не го слушаше. Той говореше за честта, за дълга и за ужасните безизходни положения, към които води лошото поведение. Жак, при все че беше относително невинен, имаше много причини да бъде смутен; той си спомняше прекарания в Нант ден и в какво състояние тук присъстващият ефрейтор Манжен можеше да свидетелствува, че го бе видял. Той се червеше, не знаеше как да се държи по време на проповедта на тоя жрец. Накрая, след като бе държал всичките тия добри хора под влиянието на своето красноречие, след като бе говорил в продължение на един час, навявайки тежка тъга и сънливо отегчение, чичо Рудик каза простодушно:

— Трябва да сте ожаднял много от толкова говорене, — и заповяда да донесат една стомна отлично ябълково вино с пита от черно жито, които Зинаида бе приготвила за закуската. И, Бога ми, питата изглеждаше толкова хубава, кората й беше тъй привлекателна, тъй златиста, че поетът, страдащ, както се знае, от кучешки глад, се съблазни и я разряза дълбоко; размерите на резена напомняха на ония, които ножът на Белизер бе изрязал от пушеното в Елховника.

От дългата реч, която току-що чу, Жак разбра само едно нещо: че д’Аржантон бе направил дълго пътуване, за да донесе в Ендре парите, които щяха да го отърват от срама да седне на подсъдимата скамейка. Наистина, по време на тая тържествена сцена, поетът не се лиши от удоволствието да извади полза от книжните пари, които се намираха в кесията му; той каза няколко пъти, като удряше по джоба си: „Аз донесох парите…“ И детето, вярвайки искрено, че д’Аржантон бе взел шест хиляди франка от собствените си пари, за да го спаси, започваше да мисли, че се бе лъгало по отношение на тоя противен човек и че студенината и отвратителността му бяха само външни… Никога до сега Жак не се бе показвал тъй почтителен, тъй любезен към „своя враг“, който, смаян от своя страна и непознаващ вече упорития си кон, си приписваше, както винаги, заслуга за тая промяна и си казваше:

„Аз го усмирих“.

Тая мисъл, присъединена към тъй любезния прием у Рудикови, сполучи да подобри настроението му.

Наистина, ако бяхте видели поета и чирака да вървят под ръка по улиците на Ендре, да се разхождат и да разтоварят по крайбрежието на Лоара, бихте ги взели за двама истински приятели. Жак беше тъй щастлив, че можеше да говори за майка си, да се осведоми за нея подробно, да вдиша, тъй да се каже, близостта й в чертите на този, когото тя обичаше толкова много! Ах, да знаеше той, че тя беше толкова близо и че д’Аржантон от един час насам се бореше между остатъка от състраданието си и своето ревниво себелюбие и се питаше:

„Трябва ли да му кажа, че тя е тук?“

Истината е, че като отиваше да изпълни свещената си задача в Ендре, поетът не очакваше подобна развръзка. Разбира се, той с възхищение би завел пред майката виновното, унизеното дете, което тя не би могла да погали както трябва; но да й заведе тоя тържествуващ герой, тоя мъченик на правосъдна грешка, да присъства на излиянията, на разнежванията на тия две сърца, които не искаха да престанат да бият едно за друго, това беше свръх силите му.

Обаче, за да извърши такава жестокост, за да откаже на Шарлот и сина й радостта да се видят пак, след като ги бе така сближил, му бяха нужни предлози, заобикалки, някакъв довод, който да изглежда правдив и да може главно да се изрази с гръмки думи. Тоя довод му достави самият Жак.

Представете си, че тоя клет малък Жак, пленен от тая необикновена благост, почувства изведнъж порив, нужда да се довери и реши да признае на господин д’Аржантон, че решително не чувства никаква склонност към сегашния си живот, че никога няма да стане добър работник, че е самотен, много далеч от майка си, че биха могли, може би, да му намерят живот, по-съобразен със склонностите му… О, той не се боеше от работа!… Само че би искал такава, в която ръцете да работят по-малко, а умът повече.

Говорейки така, Жак стискаше ръката на поета, но чувстваше, че тя постепенно се отпускаше, изстудяваше, оттегляше. Внезапно той видя пред себе си равнодушното лице, жестокия син поглед на бившия „враг“.

— Голяма мъка ми причиняваш, Жак, голяма мъка; и майка ти би се отчаяла, ако узнае за тия твои настроения. Забравил си, значи, онова, което съм ти говорил много пъти: „Няма по-лоши същества от мечтателите… Нека не се доверяваме на мечтите си, на утопиите… Тоя век е векът на желязото… На работа, Жак, на работа!“

Нещастното момче бе принудено да слуша в продължение на цял час тия нравоучения, ледени, резки и пронизителни като дъжда, който валеше в тоя час, мрачни като нощта, която започваше да обвива околността.

А пък, докато те се разхождаха надлъж и нашир по брега, там, от другата страна на реката, имаше една жена, която, отегчена да чака в стаята си, беше дошла на брега да следи лодката на превозвача, от която щеше да слезе след малко тоя ужасен малък престъпник, нейното любимо дете, което не бе виждала от две години. Но д’Аржантон бе намерил сега своя предлог. При лошото предразположение на това момче, видът на майка му би го само обезсърчил, би му отнел и малкото смелост… Беше по-благоразумно да не я види… Шарлот ще бъде доста разумна да разбере това и да направи тая жертва за благото на сина си. „Животът не е роман“, дявол да го вземе!…

Така че, при все, че ги делеше само ширината на реката и се намираха тъй близо един до друг, Жак и майка му не се видяха тая вечер и дълго време след това.