Алфонс Доде
Жак (14)

ІІІ
Машината

Замъкът Елховник, в Етиол.

„Не съм доволна от тебе, мое мило дете. Господин Рудик писа дълго писмо на брат си за тебе. Той хвали наистина твоята кротост, любезност и добро възпитание, но заявява, че, макар да си повече от една година в Ендре, не си направил ни най-малък напредък, и че решително, не му се виждаш способен за железарския занаят. Можеш да си представиш колко мъка ми причини това. Ако не успяваш, въпреки способностите, които тия господа установиха у тебе, това се дължи значи на твоята леност, и тая зла воля ни изненадва, огорчава.“

„Нашите приятели са недоволни от случилото се, и ми е тежко да чувам всеки ден обидните им думи за моето дете. Господин Рудик казва също в писмото си, че въздухът на работилниците не ти понасял, че си кашлял много, че си бил толкова бледен и слаб, че си събуждал съжаление, и че човек се срамувал наистина да ти даде някаква работа, дотолкова, при най-малкото усилие потта почвала да тече от челото ти. Наистина, не мога да си обясня тая слабост у едно дете, които всички единодушно намираха тъй здраво. Разбира се, не ще кажа като другите, че това е плод на голяма леност и особено на нуждата да се оплакваш, присъща на всички деца. Аз познавам моя Жак и зная, че той е неспособен на никаква измама. Допускам само, че той върши неблагоразумия, че излиза вечер без да се облича добре, че забравя да затвори прозореца си, или да хвърли на врата си шала, който му изпратих. Така правиш големи грешки, мое дете. Преди всичко, трябва да се грижиш за здравето си. Мисли, че имаш нужда от всичката си сила, за да изкараш делото си до край. Бъди здрав и ще работиш добре.“

„Съгласна съм, че работата, която вършиш, не ще да е всякога лесна, и че по-приятно би ти било да тичаш из гората с пазача; но спомняш си какво ти казваше господин д’Аржантон: «Животът не е роман». Клетият мил приятел знае това, защото животът се показа суров за него, и неговият занаят е много по-тежък от твоя.“

„Ако знаеше на какви ниски зависти, на какви глухи заговори тоя велик поет е прицелна точка! Страхуват се от неговия гений, искат да му попречат да твори. Представи си, какво му направили, преди известно време, в Театр Франс. Приели една драма, досущ същата като неговата Дъщерята на Фауст, за която, разбира се, си слушал да говорим. Естествено, не са взели самата негова драма, защото тя още не е написана, а неговата идея, неговото заглавие. Кого да подозираме? Той е заобиколен от верни другари, предани на бъдещето му. Усъмнихме се за миг в стрина Аршамбо, която винаги подслушва и надзърта в ключалките със своите пронизващи очи. Но как е могла да схване плана на драмата, да го разкаже на заинтересованите, когато тя едва говори френски?“

„Както и да е, нашият приятел се много наскърби от това ново разочарование. По това време му се случваха по три припадъка на ден. Трябва да призная, че доктор Хирш показа в тия случаи чудесна преданост; и сме щастливи, че е при нас, защото господин Ривал продължава да ни се сърди. Представи си, че нито веднъж не дойде да се осведоми за здравето на нашия клет болник! По тоя случай, мило дете, трябва да ти кажа едно нещо: научихме, че водиш оживена преписка с доктора и с малката Сесил, и трябва да те предупредя, че господин д’Аржантон не гледа на това с много добро око. Господин Ривал може да е превъзходен човек, но той е неблагосклонен към новото, има назадничав ум; той не се побоя да те отвърне, дори пред очите ни, от твоето несъмнено призвание. И после, виждаш ли, мое дете, изобщо трябва да имаш връзки само с хора от твоя кръг, от твоя занаят, да останеш, доколкото е възможно, в своята среда. Иначе можеш да се обезсърчиш и да се отдадеш на всевъзможни неизпълними желания и да се опропастиш.“

„Колкото до приятелството ти с малката Сесил, господин д’Аржантон намира, и аз съм напълно съгласна с него, че това са детинщини, които трябва да се прекратят овреме; иначе те претоварват живота, размекват човека и го отклоняват от истинския и правия път. Ще направиш най-умно да прекъснеш връзките, които биха могли само да ти навредят и които не са, може би, чужди на необикновената студенина, която проявяваш към приетия доброволно и с такава голяма жар занаят. Ще разбереш, надявам се, мое мило дете, че ти говоря така за твое добро. Помисли, че навършваш петнадесет години, че имаш в ръцете си един добър занаят, едно светло бъдеще пред себе си, и гледай да не оправдаеш предсказанията на ония, които казват, че нищо добро няма да излезе от тебе.“

Любяща те твоя майка

Шарлот

 

„Post-scriptum. — Десет часа вечерта. — Миличкото ми, господата току-що се качиха в спалните. Използвам случая да прибавя едно «лека нощ» в писмото си, което бих ти казала, ако беше тук, при мене. Не се обезсърчавай, мили Жак, и, главно, не упорствай. Ти го познаваш. Много е добър, но е неумолим. Той е решил да станеш работник, и трябва да станеш. Всичките ти възражения ще бъдат напразно. По тия въпроси той е убеден. Прав ли е? Не зная. Главата ми започва да се върти от всичко, което чувам тук. Най-главното е, че не трябва да се разболяваш. Моля те, мили Жак, пази здравето си. Когато излизаш вечер, обличай се добре. Трябва да е влажно на този остров. Пази се от мъглата. И после, пиши ми чрез Аршамбови, ако имаш нужда от нещо… Имаш ли още от шоколада, за да си гризеш, когато се събудиш?… За това, за всички твои малки нужди, аз отделям всеки месец по някой франк от парите за облеклото си. Представи си, ти ме направи пестелива. Главно, работи. Мисли, че ще дойде ден, който не е далеч, може би, в който майка ти ще може да се облегне само на твоето рамо.“

„Ако знаеш, колко съм тъжна понякога за бъдещето! И без това животът тук не е много весел, особено след последната случка. Да, аз не съм винаги щастлива. Но нали ме знаеш, скръбта ми не трае дълго. Плача и се смея в едно и също време, без да мога да си обясня защо. Впрочем, много бих сгрешила, ако се оплаквам. Той е нервен като всички артисти; но не можеш да си представиш колко великодушие и величие има в дълбочината на това човешко същество. Сбогом, мой миличък. Свършвам писмото си, което стрина Аршамбо ще пусне в пощата, когато си отива. Боя се, че не ще задържим за дълго тая добра жена. Господин д’Аржантон няма доверие в нея. Той мисли, че е подкупена от враговете му, за да краде замислите на неговите книги и драми. Изглежда, че подобни неща са ставали вече. Прегръщам те и те целувам, многообични Жак…… Всички тия малки точки са целувки за тебе.“

* * *

Зад многобройните страници на това писмо, Жак разпозна ясно две лица: назидателното и налагащо се лице на д’Аржантон и лицето на майка му, на неговата отдадена на себе си майка, която го прегръщаше от далеч и обсипваше с ласките си. Колко угнетена чувстваше той тая клета жена, колко задушена беше нейната излиятелна природа! Понеже въображението на децата превръща охотно мислите им в образи, Жак си представяше, че неговата Ида — тя продължаваше да се нарича Ида за него, — затворена в куличката на Parva domus, му правеше отчаяни знаци, призоваваше го на помощ, като спасител.

О, да, той ще работи, ще победи отвращението си, ще стане добър работник, ще се труди упорито и ще изкарва прехраната си, за да извлече майка си от там, да я изтръгне от тая тирания. И, преди всичко, прибра всичките си книги, — поети, историци и философи, — в сандъчето на господин Ривал, което заключи, от страх да не би книгите да го изкусят. Не искаше да чете вече, да отваря за ума си толкова объркващи пътища. Искаше да запази всичките си сили, всичките си мисли за целта, която майка му му сочеше.

— Имаш право, малко момче, — му каза Рудик. — Книгите тъпчат главите ви с дреболии. Отвличат ви от работата. Нашият занаят няма нужда от толкова много знания; и, понеже имаш добрата воля да го учиш, ето какво ще ти предложа. Сега, вечер, и дори в неделя, имам допълнителни часове. Ако искаш, идвай с мене; като работя, ще те науча да ковеш желязото. Ще бъда, може би, по-търпелив и по-щастлив от Лебескам.

И от тоя ден това стана. Веднага след вечеря, монтажникът, натоварен с извънредна работа, завеждаше детето със себе си в пустата, угаснала и тиха фабрика, сякаш тя събираше нови сили за утрешната работа. Една малка лампа, сложена върху една работна маса, осветяваше работата на чичо Рудик. Останалата част от работилницата беше потопена във фантастична сянка, в каквато месечината обрисува предметите изцяло, без да ги различава. Имаше издатини, цепнатини, по целите дълги стени сечивата висяха закачени. Струговете бяха наредени в дълга върволица. Въжетата, дръжките на осите и макарите се кръстосваха, спрели, неподвижни, докато металическите отпадъци и стърготини блестяха на земята, скърцаха при всяка стъпка, паднали от работните маси като доказателство, че работата е прекратена.

Чичо Рудик, наведен, погълнат от работата, управляваше своите дребни уреди, с очи, втренчени през всичкото време в хронометричната стрелка. Чуваше се само бръмченето на колелото, задвижено посредством педали, и острото шумолене на водата, която падаше капка по капка върху въртящото се с всичка сила колело. Изправен до майстора, Жак се мъчеше да одяла някой къс желязо, напрягаше всичките си сили, мъчеше се да обикне занаята. Но, решително, нямаше призвание за него.

— Свършено, мое клето малко момче, — му казваше чичо Рудик. — Ти нямаш усет за пилата.

Обаче малкото момче правеше всичко, което можеше, и не почиваше вече нито миг. Понякога, в неделя, майсторът го завеждаше да разгледа подробно фабриката, обясняваше му действието на всичките тия мощни машини, чиито имена бяха тъй варварски, тъй сложни, както и вида им:

„Машина за изглаждане на дупки в дръжките на осите“

„Машина за превъртане на улеи в главите на лостовете“

Той му обясняваше подробно, къс по къс, с въодушевление — всичкия тоя сбор от зацепени колела, триони, исполински майки на витла, караше го да се възхищава от чудесното съчетание на тия хиляди сглобени части, образуващи едно тъй пълно цяло. От всичките тия обяснения, Жак запомняше само едно жестоко, хирургично название, което му напомняше някакъв грамаден свредел, чието нескончаемо витло сякаш скърцаше в мозъка му. Той не можеше да победи още ужаса, който му причиняваха всичките тия несъзнателни, груби и немилостиви сили, на които го бяха предали. Движени от парата, те му правеха впечатление на зли зверове, които го дебнеха на минаване, за да го лапнат, да го разкъсат, да го направят на късчета. Неподвижни, студени, те му се струваха още по-заплашителни със своите отворени челюсти и наточени зъби, когато всичките техни разрушителни оръдия бяха прибрани и скрити, сякаш жестокостта им бе задоволена, наситена. Веднъж, обаче, той бе свидетел във фабриката, на едно трогателно тържество, което му даде да разбере по-добре от всички обяснения на чичо Рудик, че има красота и величие в тия неща.

Току-що бяха завършили една великолепна парна машина с хиляда конски сили за една държавна канонерка. Тя стоеше отдавна в помещението за сглобяване, като го заемаше почти изцяло, обиколена от рояк работници, права, сглобена, но незавършена. Жак я гледаше често отдалеч, на минаване, само през прозорците, защото никой, освен сглобвачите, нямаше право да влиза там. Щом бъде завършена, тя трябваше да се изпрати в Сен-Назер, и красотата и уникалността на това изпращане се състоеше в това, че, въпреки нейната грамадна тежест и сложност на механизма, инженерите в Ендре бяха решили да я натоварят цялата сглобена, като един къс, тъй като във фабриката имаше грамадни уреди за товарене, които им позволяваха тая смела работа. Всеки ден казваха: „Това ще стане утре…“, но всеки път, в последния миг, трябваше да се прегледа някоя дреболия, някои неща да се поправят, да се усъвършенстват. Най-после тя беше готова. Даде се заповед за натоварването й на параход.

Тоя ден бе празник за Ендре. В един часа всички работилници бяха затворени, къщите и улиците — пусти. Мъже, жени, деца, всички, които живееха на острова, бяха пожелали да видят как машината ще излезе от монтажното помещение, ще слезе до Лоара и ще премине на парахода, който ще я отнесе. Много преди отварянето на голямата врата тълпата се бе струпала около помещението, чакаше шумно, вдигаше празнична глъчка. Най-после двукрилата врата на работилницата се отвори и от тъмното дъно видяха приближаването на грамадната машина, бавно, тежко, носена върху подвижна поставка, която след малко щеше да послужи за опорна точка, за да я повдигнат, и която дебели въжета, движени с пара, влачеха по релсите.

Когато тя се появи на светлината, бляскава, величествена и мощна, продължителни радостни викове я посрещнаха.

Тя се спря за миг, сякаш за да си поеме дъх и да се остави да й се полюбуват, блеснала на сияйното слънце. Всред двете хиляди работници на фабриката нямаше нито един, може би, който да не бе съдействал за тоя хубав труд според дарбите и силите си. Но те бяха работили уединено, всеки на своя страна, почти пипнешком, както войникът се сражава в боя, загубен в тълпата и шума, стреляйки право пред себе си, без да мисли за действието или за ползата от своите куршуми, обвит от ослепителен червен дим, който му пречи да вижда отвъд кътчето земя, където се намира.

Сега те виждаха своята машина, изправена във всичката й цялост, сглобена част по част. И бяха горди! В един миг тя бе заобиколена, поздравена с весели смехове и тържествуващи викове. Те се възхищаваха от нея като познавачи, галеха я с големите си мазолести ръце, милваха я, говореха й със своя груб говор: „Как си, стара дружке?“ Леярите показваха с гордост грамадните бронзови перки: „Ние ги изляхме“, казваха те. Ковачите отговаряха: „Ние обработвахме желязото, и в нея има много наша пот!“ А медникарите чествуваха, не без основание, грамадното червено хранилище, намазано с миний, като боен слон. Всички те хвалеха метала, а инженерите, чертожниците и монтажниците славеха облика. Дори и нашият приятел Жак каза, гледайки ръцете си: „Ах, проклетнице, ти ми струваш много пришки!“

За да се отстрани тая фанатична тълпа, въодушевена като индийско племе през празниците в Джагернат, и която грубият идол би могъл да смаже при минаването си, трябваше почти да се употреби сила. Надзирателите тичаха на всички страни, блъскайки наляво и надясно, за да отворят път; и скоро около машината останаха само триста другари, избрани между най-силните от всички работници. Въоръжени с железни лостове или впрегнати в яки вериги, те чакаха само един знак, за да задвижат чудовището.

— Готови ли сте, момчета? Хайде, вдигай!

Бодра и весела свирка прозвуча и машината тръгна по релсите; нейните мед, бронз и стомана блестяха, а скопчените й лостове, кобилици и бутала се раздвижиха с металически удари. Подобно на завършен паметник, който работниците изоставят, бяха я окичили на върха с грамадна китка от зеленина, сякаш искаха да увенчаят целия тоя човешки труд с милостта и усмивката на природата; докато долу металическата грамада напредваше тежко, горе зеленият кичур се навеждаше и се повдигаше на всяка стъпка и шумеше тихо в чистия въздух. От двете страни тълпата образуваше шествия: директорът, инспекторите, чираците, работниците, всички вървяха разбъркано, с очи, втренчени в машината; и неуморимата свирка ги водеше към реката, дето димеше един параход, наравно с пристанището, готов да тръгне.

Ето че я докараха под скрипеца, под грамадния парен скрипец на фабриката в Ендре, най-могъщият лост в света. Двама души са се качили върху поставката, която ще се издигне с нея посредством железни вериги, всички привързани над китката с един чудовищен пръстен, изкован от един само къс. Парата свири, свирката удвоява своите кратки, бързи, весели и насърчителни ноти, главата на скрипеца се навежда, подобно на голяма птича шия, хваща машината с кривата си човка и я повдига бавно, бавно, с подскачания. Сега тя е извисена над тълпата, над фабриката и над целия Ендре. Там всеки може да я види и да й се възхищава колкото си иска. Тя плува в златистата слънчева светлина, като че казва сбогом на тия многобройни работилници, които са й дали живот, движение, говор дори, и които тя не ще види вече. Работниците, от своя страна, съзерцавайки я, изпитват задоволство от завършеното дело, онова необикновено и божествено вълнение, което плаща в един миг усилията на цяла година, поставя над изпитаната мъка гордостта от победените мъчнотии.

— Това се казва работа!… — шепне старият Рудик важен, с голи ръце, още цял треперещ от усилията при влаченето, и трие очите си, които едри сълзи от възхищение замъгляват. Свирката не е прекъснала своята възбудителна музика. Но скрипецът започва да се върти, да се навежда към реката, за да сложи машината върху нетърпеливия параход.

Изведнъж се чува глухо изпращяване, последвано от ужасен, раздирателен вик, който намира отзвук във всички гърди. По вълнението, което се носи във въздуха, познават смъртта, непредвидената, внезапна смърт, която си пробива път с буйна и силна ръка. За минута настава неописуем шум и ужас. Какво се е случило? Един от качените върху поставката работници е попаднал между една от повдигателните вериги, внезапно изопната при спускането, и твърдия метал на машината. „Бързо, бързо, момчета, машината назад!“ Но всяко бързане, всяко усилие да изтръгнат нещастника от ужасния звяр са напразни, свършено е. Всички глави се вдигат, всички ръце се протягат в едно върховно проклятие; жените викат, закриват очите си с шаловете си, с връзките на забрадките си, за да не видят обезобразените остатъци, натоварени на една носилка. Човекът бе смазан, пресечен на две. Буйно струящата кръв бе опръскала стоманата и медта дори до зеленеещата се китка. Не се чуват вече нито свирка, нито викове. Машината довършва движението си всред зловещо мълчание, а в това време една дружина се отдалечава към селото: носачи, жени, цяла разплакана върволица от хора.

Сега очите на всички изразяват страх. Творбата им бе станала страшна. Тя бе получила кърваво кръщение и обърнала силата си към ония, които й я бяха поверили. Затова, въздишка на облекчение се изтръгва от гърдите на всички, когато чудовището застава върху парахода, който се слягва под тежестта му и изпраща две-три широки вълни до бреговете. Цялата река потреперва и като че казва: „Колко е тежка!“ О, да, много тежка! И работниците се споглеждат, потръпвайки.

Ето я, най-после, натоварена, с витлото й и котлите до нея. Кръвта, която я бе изцапала, е изтрита набързо, тя е приела отново първоначалния си блясък, но не и бездушното си равнодушие. Чувстват я жива и въоръжена. Изправена и горда върху парахода, който я отнася и който като че иска по-скоро да погълне въглищата, да прекоси пространството, да отърси дима си на мястото, дето в тоя миг тя разтърсва зелената си китка. Сега тя е тъй хубава, че работниците на Ендре са забравили нейното престъпление и, поздравявайки заминаването й с едно мощно и последно ура, те я следват, те я придружават с любовни погледи… Хайде, върви, машино, пътувай през световете. Следвай твоя начертан, прав и неумолим път. Върви срещу вятъра, срещу морето и бурите му. Хората са те направили доста силна, за да не се боиш от нищо. Но тъй като си силна, не бъди зла. Сдържай тая ужасна мощ, която току-що прояви на заминаване. Управлявай парахода без гняв и, главно, почитай човешкия живот, ако искаш да правиш чест на фабриката в Ендре.

Същата вечер, голям шум от смехове и веселие настана от единия край до другия на острова. При все че произшествието през деня бе изстудило малко въодушевлението, всеки служещ във фабриката искаше да се радва на подготвения празник. Това не беше вече островът на труда, запъхтян, задъхан и вечер тъй бързо заспал. Навсякъде, дори в мрачния замък, се чуваха песни, чукане на чаши зад осветените прозорци, чиито отразени надалеч светлини са смесваха в Лоара с блясъка на звездите. У Рудикови една дълга маса събираше многобройните приятели, избраните хора от работилницата. Говореха отначало за произшествието… Децата на загиналия не можели още да работят, та директорът обещал пенсия на вдовицата… После машината завладя отново всичките им мисли. Това дълго занятие, траяло няколко месеца, сега бе само спомен. Спомняха си разните случки, мъчнотиите на работата. Трябваше да чуете Лебескам, косматият исполин, как разказваше за съпротивата на метала, докато го превие в ковачницата:

— Забелязвам, че спойката не върви… Внимание! Казвам на другарите… Хайде, удряйте право! Хей, ненаситнице, бързо!

Струваше му се, че още е там. Стиснатите му пестници удряха върху масата и я караха да трепери. Очите му пламтяха, като че ковачницата отразяваше в тях огъня си. А другите клатеха одобрително глави. Жак слушаше също с любопитство, за пръв път. Той беше новобранец всред ветераните; и допускате, че тия спомени за големи мъки навярно бяха изсушили ужасно гърлата и че всичко това не вървеше без почерпки и пиене. После започнаха да пеят; защото трябваше да се свърши така, когато хората са доста много, за да викнат в хор: Към бреговете на Франция. И Жак, смесвайки гласа си с тоя концерт от фалшиви гласове, повтаряше с другите:

Да, да,

Да плуваме с песни.

Ако обитателите на Елховника го бяха видели, биха останали доволни от него. Замургавял от чистия въздух и топлината на ковачницата, със заздравели, превърнали се в дебели мазоли пришки на ръцете, влачейки гласа си по блудкавия припев, Жак принадлежеше напълно на това общество. Той беше истински работник. И Лебескам обърна вниманието на чичо Рудик върху това:

— Слава Богу… Твоят чирак няма вече предишния си вид… Започва да стъпва в крак, дявол да го вземе!