Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Places, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джилиан Флин

Заглавие: Мрак

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Редактор: Евгения Маркова

ISBN: 978-954-389-267-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6817

История

  1. — Добавяне

Либи Дей

Сега

Значи щях да се срещна с брат си, вече пораснала. След като пих бира с Лайл, се прибрах у дома и наистина прегледах книгата за близките в затвора, която ми беше изпратила Барб Айхел! Прочетох няколко объркващи глави за управлението на държавните затвори във Флорида и разлистих назад покритите с кафеникави петна страници до титулната: 1985 година. Абсолютно непотребна книга. Притеснявах се, да не би да получа още безполезни колеги от Барб: брошури за вече несъществуващи крайбрежни паркове в Алабама, за разрушени хотели в Лас Вегас и предупреждения за проблема 2000.

В крайна сметка оставих Лайл да направи всички приготовления. Казах му, че не мога да се свържа, с когото трябва, че това ужасно ми тежи, но истината е, че просто не исках. Не притежавах нужното упорство: да набирам някакви номера, да изчаквам на телефона, да говоря, пак да изчаквам, после да се държа мило с някаква ядосана жена с три деца, която все си обещава да се върне в колежа, жена, която се гърчи от надежда само да й дадеш основание да ти затвори. Тя си е кучка, но ти не можеш да й го кажеш и изведнъж ето те там, лабиринтът те е върнал обратно в началото. Би трябвало това да те научи да си по-любезен, когато звъннеш следващия път. Лайл да се оправя.

Затворът на Бен е непосредствено до Кинаки и е построен през 1997 година след поредното окрупняване на фермите. Кинаки е почти в средата на Тексас, недалеч от границата с Небраска, и някога е бил географският център на четирийсет и осемте Съединени щати. Сърцето на Америка. През осемдесетте години, когато всички бяхме патриотично настроени, беше голяма работа. Други градове в Канзас се опитаха да отмъкнат титлата, обаче жителите на Кинаки ги пренебрегнаха упорито и гордо. Това беше единственото интересно нещо тук. Търговската камара продаваше плакати и фланелки с името на града, изписано в курсив в сърце. Всяка година Даян купуваше на нас, децата, по една нова фланелка, отчасти защото харесвахме всяко нещо с формата на сърце, отчасти защото Кинаки е стара индианска дума, която означава Вълшебна малка жена. Даян винаги се е опитвала да ни направи феминистки. Мама се шегуваше, че не се бръсне много, и това поставяше началото. Не я помня да го казва действително, но помня Даян, гневна и цинична, каквото беше постоянно след убийствата, пуши цигара в караваната си, лис леден чай от пластмасова чашка, на която от едната страна пише името й с недодялани букви, и ми разказва историята.

Оказа се, че в крайна сметка всички сме грешали. Лебанон в Канзас е официалният център на Съединените щати. Кинаки е действал въз основа на неправилна информация.

* * *

Мислех, че ще минат месеци, преди да получа разрешение да видя Бен, обаче явно държавният затвор в Кинаки, Канзас, бързичко издава пропуски за посетителите. („Убедени сме, че общуването с приятели и членове на семейството е благотворна дейност за затворниците, която им помага да се социализират и да създават връзки“.) Документи и боклуци, а после прекарах няколкото междинни дни, разглеждайки папките на Лайл, четейки протоколите от съдебните заседания на процеса на Бен, което не бях имала смелостта да направя дотогава.

Изби ме пот. Показанията ми бяха същински лабиринт от объркващи детски спомени („Мисля, че Бен е довел вкъщи вещица, която ни е убила“ казвах аз, на което прокурорът отговаряше само: „Мммм, сега да поговорим какво се е случило наистина“) Адвокатът на Бен пък все едно ме беше увил с памук и поставил върху пухена постеля, толкова деликатно се бе държал с мен („Възможно ли е да си малко объркана относно това, което си видяла, Либи? Съвсем сигурна ли си, че е бил брат ти, Либи? Възможно ли е да ни разказваш каквото мислиш, че искаме да чуем?“ На което аз съм отговорила: „Не. Да. Не“) В края на деня съм отговаряла със „Сигурно“ на всеки въпрос, с което съм показвала, че съм приключила.

Защитникът на Бен постоянно изтъкваше кървавото петно на чаршафите на Мишел и загадъчната мъжка официална обувка, оставила следа в кръвта на семейството ми, обаче не успяваше да изгради убедителна алтернативна теория. Може да е имало и някой друг, но нямаше следи от стъпки, нямаше никакви следи от гуми пред къщата, за да го докаже. Сутринта на 3 януари температурата се покачи с петнайсет градуса, снегът се разтопи и всички отпечатъци се превърнаха в пролетна кал.

Освен моите показания срещу Бен имаше много неща: драскотини от нокти по лицето му, които не можеше да обясни, разказът за чорлавия мъж, който според първоначалните му твърдения избил всички — история, която той бързо смени с „бях навън цялата нощ, не знам нищо“ — голям кичур коса на Мишел, намерен на пода в неговата стая, и налудничавото му поведение през целия онзи ден. Беше боядисал косата си черна, което всички намираха за подозрително. Бяха го забелязали да се „прокрадва“ из училището — няколко учители свидетелстваха. Чудеха се дали не се е опитвал да измъкне някакви животински останки, които е държал в шкафчето си (животински останки?), или не е събирал други лични вещи на ученици за някой сатанински ритуал. По-късно през деня той явно бе отишъл на някакъв купон с напушване, където се хвалел с дяволските си ритуали.

Самият Бен не си помогна: нямаше алиби за убийствата; имаше ключ за къщата, в която не беше проникнато с взлом; и се беше скарал с мама същата сутрин. И се държа малко гадно. Когато прокурорите оповестиха, че той е поклонник на сатаната и убиец, Бен реагира с въодушевено обяснение на сатанинските ритуали, на конкретни песни, които харесва, защото му напомнят за преизподнята, и за огромната сила на сатанизма. („Той насърчава човек да прави онова, което му е приятно, защото всички ние в основата си сме животни“) В даден момент прокурорът помолил Бен да престане да си играе с косата си и да се държи сериозно, не „проумяваш ли колко сериозни са нещата?“

— Проумявам, че според вас са сериозни — отговорил Бен.

Не ми звучаха като думи на Бен, какъвто го помнех — моя мълчалив и затворен брат. Лайл беше сложил в папката и няколко снимки от процеса: Бен с черната му коса, хваната на опашка (защо адвокатите му не го бяха накарали да я подстриже?), напъхан в раздърпан костюм, неизменно ухилен подигравателно или напълно апатичен.

Е, Бен не си беше помогнал, обаче протоколите от процеса ме накараха да се изчервя. Но пък и се почувствах малко по-добре. Не аз бях виновна Бен да се озове в затвора (ако беше наистина невинен, ако наистина беше). Не, вината беше по малко на всички.

* * *

Седмица след като се съгласих да се срещна с Бен, предстоеше наистина да се видя с него. Карах към родния си град, където не бях стъпвала през последните дванайсет години, град, който, без да иска позволението ми, се беше превърнал в затворнически. Всичко стана много бързо и ме разтърси емоционално. Единственият начин да се кача в колата беше да не спирам да се уверявам, че няма да влизам в Кинаки, няма да минавам по дългия черен път, който ще ме отведе у дома, няма и няма. Не че домът ми още беше там, някой беше купил имота още преди години, незабавно беше съборил къщата, беше срутил стените, които майка ми разкрасяваше с евтини плакати с цветя, беше разбил прозорците, пред които бяхме дишали, докато чакаме да видим кой се задава по алеята, беше нацепил рамката на вратата, на която мама с молив отбелязваше с колко са пораснали Бен и сестрите ми, но за мен вече беше твърде изморена (само веднъж ме беше премерила: Либи — 96 см).

Шофирах три часа из Канзас, катерех се и се спусках по Флинт Хилс, после стигнах равнината, табелите, които ме канеха в залата на славата на „Грейхаунд“, в Музея на телефонията, да видя най-голямото кълбо от връв. И отново прилив на лоялност: би трябвало да ги посетя всичките, дори и само като плесница по лицето на ироничните пътешественици. Най-накрая се отклоних от магистралата, потеглих на север, на запад, на север и на запад по плетеницата от черни пътища, покрай които нивите представляваха точки от зелено, жълто и кафяво, пасторален поантилизъм. Приведох се над волана, засменях станции със сълзливи кънтри парчета и християнски рок и фъз. Анемичното мартенско слънце успя да сгрее колата и огря нелепо рижите корени на косата ми. Топлината и цветът отново насочиха мислите ми към кръвта. На предната седалка до мен имаше половинлитрово шише с водка, което смятах да изгълтам, когато стигна до затвора — самопредписана доза вцепенение. Нужно ми беше необикновено голямо усилие на волята, за да не изпия шишето още докато карам, с една ръка на волана и навела глава назад.

И като по силата на някакво вълшебство, точно когато си помислих: ето, вече съм наблизо, на широкия равен хоризонт се появи табела. Знаех точно какво ще пише: „Добре дошли в Кинаки: сърцето на Америка!“ с характерните за петдесетте години наклонени букви. И точно така стана, а аз забелязах откос в долния ляв ъгъл, където Ранър стреля от пикапа си преди десетилетия. Когато се приближих, установих, че дупките от куршуми са само в представите ми. Табелата беше спретната и нова, но със същия стар шрифт: „Добре дошли в Кинаки: сърцето на Америка!“ Не отстъпваха от лъжата, хареса ми. Тъкмо подминах табелата, ето ти следващата: „Държавен затвор в Кинаки, следващата отбивка вляво“. Подчиних се на инструкцията, като поех на запад през земите, където преди се намираше фермата на Евъли. Ха, така ви се пада, Евъли, помислих си, обаче не можех точно да си спомня защо Евъли бяха лоши. Помнех само, че са.

Забавих съвсем ход и запълзях по този нов път далеч извън града. Кинаки никога не е бил благоденстващо място — състоеше се предимно от кретащи ферми и оптимистични къщи от шперплат от времето на скандално краткия петролен бум. Сега беше още по-зле. Затворническият бизнес не беше спасил града. От двете страни на улицата имаше заложни къщи и паянтови домове, едва на десетина години, но вече разкривени. Слисани деца стърчаха насред мърляви дворове. Навсякъде се беше натрупала смет: опаковки от храна, сламки за пиене, цигарени фасове. На един тротоар, изоставен от някого, забелязах цял обяд — кутия от стиропор, пластмасова вилица, стиропорена чашка. В канавката наблизо се бяха разсипали пържени картофки с кетчуп. Дори дърветата бяха жалки: хилави, недоразвити и упорито отказващи да растат. В края на пресечката тантурест младеж и момиче седяха на пейка пред „Деъри Куин“ и зяпаха движението, все едно гледат телевизия.

На телефонния стълб наблизо вятърът ветрееше залепена зърниста снимка на сериозна тийнейджърка, изчезнала през октомври 2007 година. През още две пресечки се натъкнах на съвсем същия стълб със съобщение за изчезнало момиче през юни 2008 година. И двете момичета бяха размъкнати и намръщени, което обясняваше защо не бяха получили същото отношение като Лизет Стивънс. Мислено си отбелязах да си направя хубава усмихната снимка, в случай че някога изчезна.

След още няколко минути се появи затворът в една широка, огряна от слънцето просека.

Не беше толкова внушителен, колкото си представях — няколкото пъти, когато си го представях. Изглеждаше като просторна постройка от предградията и човек можеше да го обърка с местен филиал на компания за хладилници, може би дори с телекомуникационна централа, ако не беше бодливата тел върху зидовете. Кълбетата тел ми напомниха за телефонния кабел, заради който мама и Бен постоянно се караха към края, онзи, в който все се спъвахме. Деби беше кремирана с малък звездовиден белег на китката заради проклетия телефонен кабел. Изкашлях се силно само за да чуя някакъв звук.

Влязох в паркинга и усетих асфалтираната повърхност прелестно гладка, след като часове наред бях карала сред дупки. Паркирах и останах седнала — просто гледах, а колата ми цялата шумеше след пътуването. Вътре, между стените, се чуваха говор и викове на мъже, които бяха в почивка. Преглътнах водката, която ми запари лековито. Сдъвках веднъж два пъти парченце ментова дъвка, после го изплюх в опаковката от един сандвич и усетих как ушите ми се стоплят от алкохола. Бръкнах под пуловера и си разкопчах сутиена, усетих как гърдите ми провисват едри и надиплени на фона на звуците на убийците, които вкарваха кошове. Това беше един от съветите, които ми даде Лайл, заеквайки и внимателно подбирайки думите: „Ще имаш само един шанс да минеш през детектора за метал. Не е като на летището — не стават чудеса. Затова трябва да оставиш всичко метално в колата. Хммм, включително, хммм, жените… казват се банели, струва ми се… в сутиените. Те могат да се окажат проблем“.

Добре де. Напъхах сутиена в жабката и оставих гърдите си да се поклащат на воля.

Вътре надзирателите се държаха любезно, сякаш бяха гледали много учебни филми по вежливост: да, госпожо, насам, госпожо. В погледите им нямаше дълбочина, собственото ми отражение отскачаше от очите им обратно към мен като горещ картоф. Обиски, въпроси, да, госпожо, и много чакане. Врати се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха, докато минавах през цяла поредица от тях, всяка с различна големина като метална Страна на чудесата. Подовете воняха на белина, а във въздуха миришеше на влага и на месо. Сигурно столовата беше наблизо. Заля ме противна вълна от носталгия, като си представих децата Дей и нашите субсидирани училищни хранения: едрогърдите разгорещени жени, които се провикваха „Безплатен обяд!“ към касата, докато ние минавахме с порция „Строганоф“ и мляко със стайна температура.

Помислих си, че Бен е избрал подходящ момент: ту отменяното, ту отново връщаното смъртно наказание в Канзас беше в мораториум по време на убийствата (стъписах се от смайващата си нова изразност „по времето на убийствата“ за разлика от „когато Бен уби всички“). Беше осъден на доживотен затвор. Поне не го убих. Вече стоях пред гладката като в подводница врата на залата за свиждания и чаках. „Няма какво друго, трябва да се направи“, това гласеше мантрата на Даян. Трябваше да престана да мисля за семейството. Надзирателят до мен, скован рус мъж, който ми спести празните приказки, изпълни увертюрата „след вас“.

Бутнах вратата и влязох вътре. Имаше редица от пет кабинки, в една, от които седеше набита индианка и разговаряше със своя син затворник. Черната коса на жената се спускаше по раменете й и й придаваше буен вид. Жената мърмореше нещо глухо на младия тип, който кимаше отривисто, притиснал слушалката към ухото си, свел очи.

Седнах през две кабинки и тъкмо се настаних и си поех дъх, когато Бен влетя през вратата като коте, залетяло се да избяга навън. Беше нисък, може би метър и седемдесет, а косата му беше станала тъмнорижава. Носеше я дълга до раменете, пъхната по момичешки зад ушите. С очилата си с телени рамки и оранжевия си гащеризон приличаше на усърден механик. Грейнал в усмивка. Седна, долепи едната си длан до стъклото и ми кимна да направя същото. Не можех, не можех да притисна длан към неговата, влажна като шунка до стъклото. Вместо това му се усмихнах леко и посегнах към слушалката.

От другата страна на стъклото той взе слушалката, прокашля се, после сведе поглед, понечи да каже нещо и млъкна. Близо минута гледах темето му. Когато Бен вдигна поглед, видях, че плаче — две сълзи се стичаха от очите му по бузите. Изтри ги с опакото на ръката си, после се усмихна с треперещи устни.

— Боже, изглеждаш точно като мама — избъбри на един дъх, изстреля думите, после се закашля и изтри още сълзи. — Не го знаех. — Очите му се стрелкаха между лицето ми и ръцете му. — О, боже, Либи, как си?

Прочистих гърлото си и отговорих:

— Добре, струва ми се. Реших, че е време да дойда да те посетя. — Наистина приличам на мама донякъде, помислих си. Наистина. И после си помислих: големият ми брат, и изпитах същата гордост в гърдите си, която изпитвах и като дете. Той изглеждаше почти като преди, същото бледо лице, чипият нос на семейство Дей. Дори не беше пораснал много след убийствата. Като че ли през онази нощ растежът му беше прекъснал. Като че ли растежът и на двама ни беше секнал. Той умее да те разиграва, предупредих се мислено. После прогоних тази мисъл.

— Радвам се, радвам се — каза Бен, все още забол поглед отстрани в ръката си. — Много си мислех за теб през годините, чудех се как си. Така прави човек тук… мисли и се чуди. От време на време някой ми пишеше за теб. Обаче не е същото.

— Не е — съгласих се. — Добре ли се отнасят с теб? — попитах глупаво, с изцъклени очи, и неочаквано се разплаках, а единственото, което исках да кажа, беше съжалявамсъжалявамсъжалявам… обаче не казах нищо, а се вгледах в съзвездието от пъпчици до ъгъла на устните на Бен.

— Добре съм, Либи, Либи, погледни ме. — Очите ми срещнаха неговите. — Добре съм. Наистина. Тук завърших гимназия, а това е повече, отколкото сигурно щях да постигна навън, и сега следвам в колеж. Английски. Чета Шекспир, мамка му. — Издаде гърления звук, който открай време се опитваше да пробута за смях. — Воистина, мръсно мъниче.

Не знаех какво означава последната фраза, обаче се усмихнах, защото това се очакваше от мен.

— Боже, Либи, мога да те изпия с поглед. Представа нямаш колко се радвам да те видя. Боже, съжалявам. Толкова приличаш на мама, сигурно непрекъснато ти го казват?

— Кой ще ми го казва? Няма никого. Ранър замина, не знам къде е, с Даян не си говорим. — Искаше ми се да му стане мъчно за мен, да поплавам малко в огромния си басейн на съжалението. Ето ни, последните двама Дей. Ако ме съжалеше, щеше да му е по-трудно да ме обвинява. Сълзите продължиха да напират и вече ги оставих на воля. През два стола индианката се сбогуваше със сина си, а плачът й беше толкова дълбок, колкото гласа.

— Самичка си, така ли? Не е хубаво. Трябваше да се погрижат по-добре за теб.

— Ти да не си се преродил? — избъбрих с мокро лице. Бен се намръщи неразбиращо. — Какво? Прощаваш ли ми? Не би трябвало да се държиш мило с мен.

Обаче копнеех за това, изпитвах нужда от облекчение, все едно оставях гореща чиния.

— Нее, не съм чак толкова добър — отговори той. — Изпитвам много гняв към много хора, просто не към теб.

— Но… — преглътнах аз риданието си като дете. — Показанията ми. Мисля, че сигурно… не знам, не знам… — Би трябвало да е той, напомних си.

— А, това ли? — Каза го, като че ли е дребно неудобство, някаква пречка за лятната отпуска, която е най-добре да забравим. — Не си чела писмата ми, нали?

Опитах се да му обясня с нелепо свиване на рамене.

— Ами показанията ти… Учудих се само, че някои хора ти повярваха. Аз не се убедих. Ти беше поставена в напълно откачена ситуация. А и винаги си била малка лъжкиня. — Той отново се засмя, аз също се засмях — кратко и еднакво, сякаш и двамата ни мъчеше една и съща кашлица. — Не, сериозно, как така ти повярваха? Искаха да ме вкарат в затвора на всяка цена и този факт само го доказва. Проклетата дребна седемгодишна. Боже, толкова беше мъничка… — Очите му се отклониха надясно унесено. След това Бен се овладя. — Знаеш ли какво си мислех онзи ден, и аз не знам защо? Мислех си за скапаното порцеланово зайче, което мама ни караше да слагаме върху тоалетната.

Поклатих глава — нямах представа за какво говори.

— Не помниш ли зайчето? Защото тоалетната не работеше добре, ако я използвахме два пъти за един час, казанчето не пускаше вода. Затова, ако някой беше ходил по голяма нужда, докато казанчето не работи, трябваше да затвори капака и да сложи отгоре зайчето, за да не би друг да го вдигне и да се натъкне на тоалетна чиния, пълна с лайна. Защото вие щяхте да се разпищите. Не мога да повярвам, че не си го спомняш. Беше толкова глупаво, толкова се дразнех. Лудост беше да ползвам обща баня с всички вас и ми беше дошло до гуша да живея в къща с неработеща тоалетна, затова бях бесен на зайчето. Зайчето — засмя се той със сдържания си смях, — имах чувството, че това зайче ме унижава по някакъв начин. Лишава ме от мъжественост. Приемах го много лично. Като че ли мама трябваше да намери за мен фигурка на кола или някакво оръжие. Боже, така се вбесявах от зайчето. Стоях до тоалетната и си мислех: „Няма да сложа зайчето“, а после на излизане си казвах: „По дяволите, трябва да сложа зайчето, иначе някоя от тях ще влезе и ще се разнищи…“ — ама колко пронизително пищяхте само, Ааауууууу! — а на мен не ми се разправя с това, така че ето го проклетото зайче върху проклетата тоалетна! — Той отново се засмя, обаче споменът му струваше скъпо, защото лицето му беше почервеняло, а носът му целият се изпоти. — За такива неща си мислиш тук. Странни работи.

Прерових паметта си за това зайче, мислено прехвърлих предметите в банята, но нищо не се получи, само шепа вода.

— Извинявай, Либи, това е странен спомен, не биваше да ти го сервирам така.

Опрях върха на единия си пръст в основата на стъклото и казах:

— Няма нищо.

* * *

Помълчахме малко, преструвайки се, че слушаме несъществуващ шум. Тъкмо започвахме, а времето за посещението почти изтече.

— Бен, може ли да те попитам нещо?

— Да, струва ми се. — Лицето му стана безизразно, подготви се.

— Не искаш ли да излезеш от тук?

— Разбира се.

— Тогава защо не кажеш на полицията алибито си за онази нощ? Няма начин да си спал в плевнята.

— Просто нямам добро алиби, Либи. Нямам. Случва се.

— Защото навън беше много под нулата. Помня. — Пъхнах останалия наполовина пръст под плота, размърдах пръстите на дясното си стъпало.

— Знам, знам, не можеш да си представиш — извърна лицето си той. — Не можеш да си представиш колко седмици, години съм прекарал тук, мечтаейки да бях направил всичко различно. Сигурно мама, Мишел и Деби нямаше да са мъртви, само ако бях… мъж. А не глупаво дете. Да се крия в плевнята, сърдит на мама. — Една сълза капна върху телефонната слушалка, сякаш я чух: туп! — Нямам против да бъда наказан за онази нощ… Чувствам се… добре.

— Но… не разбирам. Защо си се държал толкова… неотзивчиво към полицията?

Бен сви рамене и после лицето му отново се превърна в посмъртна маска.

— О, боже, аз само… бях толкова неуверено дете. Бях на петнайсет, Либи, на петнайсет. Още не знаех какво означава да си мъж. Ранър със сигурност не ми помогна да го разбера. Бях хлапе, на което никой не обръщаше много внимание, а изведнъж хората започнаха да се държат с мен така, все едно ги плаша. Просто ей така, за нула време, се превърнах в зрял мъж.

— В зрял мъж, обвинен, че е избил семейството си.

— Наречи ме глупак, ако искаш, Либи, моля те, направи го. За мен нещата бяха прости — твърдях, че не съм го направил, знаех, че не съм го направил — не знам, защитен механизъм? — просто не го приемах толкова сериозно, колкото би трябвало. Ако реагирах така, както всички очакваха от мен, сигурно нямаше да съм тук. Нощем плачех във възглавницата, обаче гледаше ли ме някой, се правех на силен. Откачено е, разбирам го, повярвай. Обаче никога не бива да изправяш петнайсетгодишен младеж на свидетелското място в съдебна зала, пълна с хора, които той познава, и да очакваш от него да се облива в сълзи. Разбира се, бях убеден, че ще ме оправдаят, а после в училище ще ме приемат като голяма работа. Представи си, мечтаех си за такава тъпотия. Нито за миг не съм допускал, че има опасност… всичко да приключи по този начин. — Той отново се разплака и отново изтри бузата си. — Явно вече не ми пука дали някой ме вижда да плача.

— Трябва да оправим това — казах накрая.

— Няма да се оправи. Либи, не и ако не намерят кой го е извършил.

— Трябват ти нови адвокати, които да поемат случая — разсъдих. — Сега толкова неща могат да се направят с ДНК… — ДНК, звучеше ми като някакъв вълшебен химически елемент, като някаква светеща глезотия, която неизменно измъква хората от затвора.

Бен се засмя през стиснати устни, както правеше, като бяхме деца, за да ти развали удоволствието.

— Говориш като Ранър — каза Бен. — Почти през две години получавам писмо от него: ДНК! Трябва да вземем от онова ДНК… Като че ли имам цяло шкафче с ДНК и просто не искам да го деля с никого! ДНК! — провикна се отново той и изимитира налудничавото ококорено клатене на глава на Ранър.

— Знаеш ли къде е сега?

— Последното му писмо беше от пансиона за мъже на Бърт Нолан някъде в Оклахома. Помоли ме да му изпратя петстотин долара, за да продължи да рови за моето благо. Който и да е Бърт Нолан, ще проклина деня, в който е позволил на Ранър да се настани в дома за стари хора. — Почеса се по ръката и вдигна ръкава си само колкото да видя татуировката на женско име. Завършваше на -оли или на -или. Постарах се да му дам да разбере, че съм забелязала.

— А това ли? Стара тръпка. Започнахме да си пишем. Внуших си, че я обичам, че ще се оженя за нея, обаче огънят поугасна и се оказа, че тя не иска да си има вземане-даване с тип от затвора до края на живота си. Да ми беше казала, преди да си направя татуировката.

— Сигурно е боляло.

— Е, не сърбеше.

— Имах предвид раздялата.

— О, и това беше гадно.

Надзирателят ни даде сигнал, че остават три минути, и Бен завъртя очи:

— Трудно ми е да реша какво да кажа за три минути. Ако са две минути, започваш да кроиш план за следващото посещение. Пет минути ти дават възможност да довършиш разговора. Три минути? — Той издаде напред устните си и издаде малинов звук. — Наистина се надявам да дойдеш пак, Либи. Забравил бях колко съм носталгичен. Ти изглеждаш досущ като нея.