Джилиан Флин
Мрак (31)

Либи Дей

Сега

Събудих се с усещането, че съм сънувала майка си. Адски ми се ядяха нейните странни хамбургери, на които винаги се подигравахме, пълнени с моркови, парченца ряпа и понякога дори с плодове. Което беше странно, защото аз не ям месо. Обаче ми се дояде такъв хамбургер.

Тъкмо се чудех как се приготвя това чудо, когато ми звънна Лайл с молбата си. Само още веднъж. Все това повтаряше: да поговоря само с още един човек и ако нищо не излезе, се отказваме. Трей Типано. Трябвало да намеря Трей Типано. Когато му обясних, че ще е много трудно да го издиря, Лайл ми каза адреса му.

— Лесно е, той има свой бизнес, „Фуражи Типано“ — осведоми ме Лайл.

Искаше ми се да му кажа „добра работа“ — колко ли пък лесно е успял да изрови това? — обаче не го сторих. Лайл ми обеща жените на Магда да ми платят петстотин долара, ако говоря с Трей. Бих го направила и безплатно, но въпреки това приех парите.

Всъщност знаех, че ще продължа да правя така, че няма да спра, докато не открия някакъв отговор. Вече бях сигурна, че Бен знае нещо, обаче мълчи. Затова продължавах. Помня, че веднъж по телевизията гледах един много разумен консултант по проблемите на любовта. Съветът му гласеше: „Не се отчайвайте, всяка връзка е провал, докато не намерите подходящия човек“. Точно така се чувствах и по отношение на това нещастно търсене: всеки човек, с когото разговарях, щеше да ме разочарова, докато не намеря онзи, който ще ми помогне да разгадая случилото се през онази нощ.

Лайл щеше да дойде с мен във „Фуражи Типано“, отчасти защото искаше да види какво представлява Трей Типано, отчасти защото този тип го притесняваше. („Нямам доверие на сатанисти“.) „Фуражи Типано“ се намираше източно от Манхатън в Канзас, насред парче селскостопанска земя, вклинено между новите предградия. Сградите бяха безизразни и чисти. Изглеждаха фалшиви като магазинчетата за фалшиви сувенири от Дивия запад в Лиджъруд — място, където хората само се преструваха, че живеят. Отляво четвъртитите къщи най-сетне отстъпиха на смарагдова лагуна от трева. Игрище за голф. Чисто ново и мъничко. В студения утринен дъжд там имаше няколко човека, извити и прегърбени, които замахваха със стиковете си и приличаха на знаменца в жълто и розово на фона на зеленината. После фалшивите къщи, фалшивата трева и мъжете с пастелни ризи изчезнаха точно толкова бързо, колкото се появиха, и пред погледа ми се ширна поле с красиви кафяви джерсейски говеда, които ме гледаха очаквателно. И аз ги гледах — кравите са сред малкото животни, които, изглежда, наистина те виждат. Взирах се толкова съсредоточено, че пропуснах голямата стара тухлена сграда с надпис „Типано — фуражи и селскостопанско оборудване“, та се наложи Лайл да ме потупа по рамото: ЛибиЛибиЛиби. Рязко натиснах спирачките и прелетяхме като хидроплан петнайсетина метра, а усещането ми напомни как се чувствах, когато Ранър ме пускаше, след като ме е завъртял шеметно. Рязко завих към застлания с чакъл паркинг.

Пред магазина беше паркирана само една кола, а мястото изглеждаше позападнало. Циментовите фуги между тухлите бяха пълни с кал, а детската въртележка близо до входната врата — една четвърт въртележка — беше с липсващи седалки. Докато се качвах по широките дървени стълби по дължина на предната фасада, неоновите светлини по прозорците светнаха. „Имаме лами!“ Странни думи, когато ги видиш изписани в неоново. От един от стълбовете на сградата висеше метална табелка „Севин 5% на прах“.

— Какво е японски пъдпъдък? — попита Лайл, щом стигнахме на най-горното стъпало.

Когато отворих вратата, издрънча звънче и ние влязохме в помещение, в което беше по-студено, отколкото навън — климатикът беше надут, уредбата също и от нея се носеше джазова какофония — саундтрак за мозъчен удар.

Зад дългия плот бяха подредени пушки в лъскав шкаф със стъкло, примамливо като повърхността на езеро. До дъното на магазина се нижеха редове с торби с торове и пелети, търнокопи, пръст и седла. До далечната стена имаше метална клетка с два немигащи заека. Най-тъпият домашен любимец на света, помислих си. Кой би искал у дома животно, което стои, трепери и сере навсякъде. Казват, че можеш да ги научиш да ходят в тоалетна, но не е вярно.

— Недей… нали разбираш — казах на Лайл, който въртеше глава като луд и очевидно навлизаше в режима си на разпитващ, — просто недей…

— Няма.

Влудяващият джаз продължаваше, когато Лайл се провикна: „Ехо!“ Не виждах нито един работник, нито пък клиент, но пък беше късната сутрин на дъждовен вторник. Почувствах се като дрогирана от музиката и от ослепителната светлина на безмилостните флуоресцентни лампи. След това различих движение някъде далеч в дъното, навеждане на една от пътеките, и закрачих към фигурата. Мъжът беше тъмен, мускулест, с черна коса на конска опашка. Отстъпи назад, когато ни видя.

— О, мамка му! — потръпна той. Впери поглед в нас, после към вратата, все едно беше забравил, че магазинът е отворен. — Не ви чух да влизате.

— Вероятно заради музиката — провикна се Лайл и посочи към тавана.

— Много ли е силна? Сигурно. Чакайте. — Той хлътна в един кабинет отзад, изгледа ни и заяви, че се надява да си е струвало да намали музиката.

— Търся Трей Типано — казах. — Той ли е собственикът на магазина?

— Аз съм. Да, собственикът съм. Какво мога да направя за вас? — Излъчваше напрегната енергия, поклащаше се на петите си, хапеше отвътре устните си със зъби. Беше много красив, а лицето му изглеждаше ту младо, ту старо в зависимост от това под какъв ъгъл го гледаш.

— Добре. — Добре какво? Името му отекваше в мислите ми като заклинание, обаче сега какво да правя: да го попитал дали е бил букмейкър, дали познава Диондра? Да го обвиня в убийство? — Ами става дума за брат ми.

— За Бен.

— Да — изненадах се.

Трей Типано се усмихна със студена крокодилска усмивка.

— Да, отне ми секунда, но те познах. Сигурно по косата. И имаш същото лице. Ти си оцелялата, нали? Деби?

— Либи.

— Точно така. А ти кой си?

— Аз съм неин приятел — отговори Лайл. Усетих го как си нарежда да млъкне, да не повтаря грешката от разговора с Криси Кейтс.

Трей се зае да подрежда лавиците и стоките по тях, преструвайки се неумело, че е зает — все едно четеше книга, обърната наопаки.

— Познавал си и баща ми.

— Ранър ли? Всички познаваха Ранър.

— Ранър спомена твоето име при последната ни среща.

Той отметна назад опашката си.

— Така ли? Той умря ли?

— Не, живее в Оклахома. Смята, че ти по някакъв начин си… свързан с онази нощ, че може би ще можеш да хвърлиш светлина на случилото се. На убийствата.

— Да. Тази старец е луд, винаги е бил луд.

— Твърди, че ти навремето си бил букмейкър или нещо такова.

— Аха.

— И си бил сатанист.

— Аха.

Каза го с поизтрития като избелели дънки тон на бивш наркоман, на човек, чието спокойствие е нарушено.

— Значи е вярно? — попита Лайл. И ме погледна виновно.

— Да, Ранър ми дължеше пари. Много пари. И още ми дължи. Обаче това не означава, че знам какво се е случило в къщата ти онази нощ. Вече казах всичко преди десет години.

— По-скоро преди двайсет и пет.

Трей изви вежди.

— Ау, май да — съгласи се той, но не изглеждаше убеден, а лицето му се смръщи, когато събра годините.

— Ти познаваше ли Бен? — продължих да упорствам.

— Малко. Не съвсем.

— Често се натъквам на името ти.

— То се запомня — сви рамене той. — Вижте, навремето Кинаки беше адски расистко място. Не харесваха много индианците. Обвиняваха ме за много гадости, които не бях извършил. Това беше преди „Танцуващият с вълци“, нали ме разбирате? Там, насред нищото, беше ВСИ в НН.

— Моля?

— Виновен е скапаният индианец. Признавам, бях боклук. Не бях свестен тип. Но след онази нощ, след случилото се със семейството ти, адски се изплаших и се прочистих. Е, не веднага, но след около година. Спрях наркотиците, престанах да вярвам в дявола, по-трудно ми беше да престана да вярвам в Сатаната.

— Наистина ли си вярвал? — попита Лайл.

— Ами да — сви рамене той. Човек трябва да вярва в нещо, нали така? Всеки вярва в нещо.

Аз не, помислих си.

— Ако вярваш, че силата на Сатаната те е обладала, значи е така — каза Трей. — Обаче това беше отдавна.

— Ами Диондра Уърцингър? — попитах.

Той замълча, извърна се с гръб към нас, приближи се към зайчетата и погали едното с показалец през клетката.

— Какво целиш с това, Деб… извинявай, Либи?

— Опитвам се да намеря Диондра Уърцингър. Чух, че била бременна от Бен по време на убийствата и след това изчезнала. Някои хора твърдят, че за последно са я видели с теб и с Бен.

— О, мамка му, Диондра. Винаги съм знаел, че това момиче рано или късно ще ми докара неприятности. — Този път той се ухили широко. — Човече, Диондра. Нямам представа къде е, тя все бягаше, все правеше драми. Бягаше, техните вдигаха врява до бога, после се прибираше у дома, известно време се преструваха на доброто семейство, после техните ставаха гадняри — абсолютно я пренебрегваха, — а тя изпитваше нужда от драма, забъркваше каши, бягаше, все нещо. Абсолютна сапунка. Сигурно накрая е избягала, решила е, че не си струва да се прибира у дома. Проверихте ли в указателя?

— Обявена е за изчезнала — осведоми го Лайл и отново ме погледна, за да провери дали съм ядосана, че се е намесил. Не бях.

— О, тя е добре — каза Трей. — Според мен живее някъде под някое от откачените си имена.

— Откачени имена ли? — попитах и положих длан върху ръката на Лайл, за да го накарам да замълчи.

— Нищо особено, тя беше от момичетата, които все се опитват да бъдат различни. Днес говори с британски акцент, утре — с южняшки. Никога не казваше на никого истинското си име. Отиваше във фризьорския салон и казваше някакво име, после отиваше в пицарията и изръсваше друго. Просто обичаше да се ебава с хората, играеше си. — Аз съм Дезире от Далас, аз съм Алексис от Лондон. И все даваше порно името си.

— Снимала се е в порно ли? — попитах.

— Не, като в онази детска игра. Как се казва домашният ти любимец?

Гледах го неразбиращо.

— Как се казва домашният ти любимец? — отново опита да ме подсети той.

Използвах името на мъртвото куче на Даян:

— Грейси.

— А на коя улица си отраснала?

— Руръл Рут 2.

— Е, този път не се получи — засмя се той. — Би трябвало да звучи мръснишки, например Бамби Евъргрийн или нещо такова. Порно псевдонимът на Диондра беше… Поли нещо си… Палм. Поли Палм. Не е ли страхотно?

— Значи според теб не е мъртва?

Той сви рамене.

— Мислиш ли, че Бен наистина е виновен? — попитах.

— Нямам мнение по въпроса. Вероятно.

Лайл изведнъж се напрегна, заподскача нагоре-надолу, бодна острия си пръст в гърба ми, опита да ме избута към вратата.

— Е, благодаря за отделеното време — изломоти накрая. Изгледах го намръщено, той ми отвърна със същото. Една от флуоресцентните лампи над главата ни просветваше и угасваше, осветяваше ни с противната си светлина, а зайчетата се защураха из сламата. Трей навъсено погледна нагоре към лампата и тя престана да примигва, все едно й се беше скарал.

— Е, да ти дам ли номера си, ако се сетиш за нещо? — попитах.

— Не, благодаря — засмя се той.

И ни обърна гръб. Докато крачехме към вратата, музиката отново задъни оглушително. Обърнах се, когато се разрази бурята: едната половина на небето беше жълта, а другата черна. Трей тъкмо излизаше от канцеларията си в дъното и ни гледаше, отпуснал ръце край тялото си, а зайците внезапно се защураха в клетката зад него.

— Ей, Трей, а какво е НН?

— Насред нищото, Либи. Така се казва родният ни град.

* * *

Лайл направо препускаше пред мен, подскачаше по стълбите. Стигна до колата с три големи крачки, заклати дръжката, за да му отворя: хайдехайдехайде. Отпуснах се тежко до него, вече ядосана.

— Какво? — попитах.

Разнесе се гръм. Порив на вятъра донесе мириса на влажен чакъл.

— Първо тръгни, да се махаме оттук, побързай.

— Слушам, сър.

Излязох от паркинга и потеглих към Канзас Сити, а дъждът направо откачи. Карах не повече от пет минути, после Лайл ми каза да отбия, извърна се към мен и възкликна:

— О, боже!