Джилиан Флин
Мрак (38)

Бен Дей

3 януари 1985 г.

2:12 ч.

Диондра все още седеше върху тялото на Мишел. Ослушваше се. Бен седеше превит и се люлееше, докато от коридора се носеха писъци и клетви, брадвата разсичаше плът, изстрел от пушка, тишина и после майка му, която тръгва отново невредима, може би невредима. После Бен разбра, че не е невредима, тя издаваше безсмислени звуци и се блъскаше в стените, а онези тежки ботуши тръгнаха по коридора към стаята на мама и после ужасният звук от малки ръце, които се опитват да се вкопчат, ръцете на Деби, които дращеха по дървения под. После пак брадвата, а след нея — шумно изпускане на въздух и отново изстрел. Диондра потрепери върху Мишел.

Нервността й личеше единствено по косата, която трептеше около главата й на дебели къдрици. Иначе не помръдваше. Стъпките спряха пред вратата, вратата, която Бен беше затворил, откакто започнаха писъците, вратата, зад която се криеше той, докато семейството му лежеше отвън и умираше. Чуха стенание — „по дяволите“ — и после стъпките избягаха от къщата, тежки и шумни.

Сочейки към Мишел, Бен прошепна на Диондра:

— Тя добре ли е? — А Диондра се намръщи, сякаш я беше обидил.

— Не, мъртва е.

— Сигурна ли си? — Бен не можа да се изправи.

— Напълно — отвърна Диондра и стана от нея. Главата на Мишел беше увиснала настрани, очите й бяха ококорени към Бен. Счупените й очила лежаха до нея.

Диондра приближи до Бен. Коленете й бяха пред лицето му. Подаде му ръка.

— Хайде, ставай.

Те отвориха вратата, очите на Диондра се разшириха, сякаш гледаше първия сняг. Навсякъде имаше кръв, Деби и майка му лежаха в локви от кръв, кръв се стичаше и към Бен.

— По дяволите! — прошепна Диондра. — Май наистина се забъркахме с Дявола.

Бен изтича към кухнята, искаше да повърне в мивката, повръщането щеше да го успокои, изкарай го, изкарай всичко, както казваше майка му, докато държеше главата му над тоалетната, когато беше дете. Изкарай всичко лошо навън. Но нищо не се случи, затова той се заклатушка към телефона, обаче Диондра го спря.

— Ще ме издадеш ли? За Мишел?

— Трябва да се обадим в полицията — каза той, очите му се спряха върху чашата на майка му с останало на дъното кафе.

— Къде е малката? — попита Диондра. — Къде е малката?

— О, по дяволите! Либи! — Той се затича обратно по коридора, опитвайки се да не гледа телата, представяйки си, че са просто препятствия, които трябва да прескочи. Погледна в стаята на мама и усети хладината, видя как бризът развява пердетата, видя и отворения прозорец. Върна се в кухнята.

— Няма я — каза той. — Избягала е, няма я.

— Ами отиди да я доведеш.

Бен тръгна към вратата с намерението да изтича навън и се спря.

— Защо да я доведа?

Диондра му препречи пътя, взе ръцете му и ги сложи на корема си.

— Бен, не разбираш ли какво трябваше да се случи? Смяташ ли, че ритуалът тази вечер е съвпадение, че точно днес имахме нужда от пари и че — пуф — някакъв мъж изби семейството ти? Ще наследиш всичко от застраховката живот на майка си, ще направиш всичко, което искаш: да живееш в Калифорния, на плажа, или да отидем във Флорида, можем да го направим.

Бен никога не беше казвал, че иска да живее в Калифорния или във Флорида. Диондра го казваше.

— Ние вече сме семейство, можем да бъдем истинско семейство. Но Либи е проблем. Ако е видяла нещо.

— Ами ако не е?

Но Диондра вече клатеше глава.

— Трябва да приключиш напълно, миличък. Прекалено опасно е. Време е да бъдеш смел.

— Но ако трябва да се махнем от града тази вечер, не мога да чакам за застраховката живот.

— Е, разбира се, че не можем да тръгнем тази вечер. Сега трябва да останем, ще изглежда подозрително, ако тръгнем. Но виж какъв подарък е това — хората ще забравят всички глупости около Криси Кейтс, защото сега ти си жертвата. Всички ще искат да се отнасят добре с теб. Ще се опитам да скрия това — погали тя корема си — за още един месец. Ще нося палто през цялото време или нещо такова. И после ще вземем парите и изчезваме. Ще сме свободни. Вече няма да се налага да ядем боклуци.

— Ами Мишел?

— Взех дневника й — каза Диондра и му показа новия тефтер с корица с Мини Маус. — Всичко е наред.

— Но какво ще кажем за Мишел?

— Ще кажеш, че лудият мъж я е убил, както и останалите. Както и Либи.

— Ама…

— Бен, никога не трябва да споменаваш, че ме познаваш, не и докато не се махнем. Разбираш ли? Да не искаш да родя детето ни в затвора, защото знаеш какво ще се случи след това — отива при приемни родители и никога повече няма да го видиш. Това ли искаш за бебето си, за майката на детето си? Все още имаш възможност да постъпиш като голямо момче, като мъж. Сега иди да ми доведеш Либи.

Той взе големия фенер и излезе навън на студа, викайки Либи. Тя беше бързо хлапе, добър бегач, досега може би вече бе излязла на главното шосе. Или може би се криеше на обичайното си място до езерото. Краката му хрущяха в снега, а той се чудеше дали всичко това не е просто кошмар. Щеше да се върне вкъщи и всичко щеше да си като преди, когато ключалката щракна и вътре всичко беше нормално, всички спяха, една обикновена нощ.

И тогава си спомни Диондра, надвесена над Мишел като огромна хищна птица, а двете се тресяха в тъмното. И Бен осъзна, че нищо няма да е наред, осъзна и че няма да доведе Либи обратно в къщата. Той плъзна светлината на фенера по върховете на тръстиката, видя отблясък от червената й коса сред ширналото се жълто и извика:

— Либи, остани, където си, миличка!

Обърна се и изтича обратно в къщата.

Диондра удряше стените, дивана и крещеше с оголени зъби. Беше намазала стените с кръв, беше написала разни неща. Беше разнесла кръв с мъжките си обувки навсякъде, беше яла оризова зърнена закуска в кухнята и по нея имаше следи от храната, оставяше и пръстови отпечатъци навсякъде и не спираше да крещи: „Направи го да изглежда добре. Направи го да изглежда наистина добре!“ но Бен знаеше какво беше това, беше жажда за кръв, същото чувство, което и той изпита по-рано, онова лумване на гняв и мощ, което те кара да се чувстваш толкова силен.

Май изчисти следите от обувки доста добре, макар че беше трудно да се каже кои са на Диондра и кои — на мъжа. Кой, по дяволите, беше този мъж? Избърса всичко, което беше пипал — ключовете на лампите, брадвата, шкафовете, всичко в стаята си. Диондра се появи на вратата и му каза, че е избърсала шията на Мишел, а Бен се опитваше да не мисли. Остави думите по стените, не знаеше как да ги оправи. Беше се нахвърлила върху майка му с брадвата, по Пати имаше странни нови рани, дълбоки, и Бен се зачуди как може да е толкова спокоен, след като костите му сякаш щяха да се размекнат и той да рухне на земята, но си каза да се стегне, да бъде мъж, направи го, бъди мъж, направи каквото трябва, бъди мъж. Изведе Диондра от къщата, а навсякъде вече вонеше на пръст и на смърт. Когато затвори очи, видя червено слънце и отново си помисли — „Унищожение“.