Джилиан Флин
Мрак (39)

Либи Дей

Сега

Отново щях да изгубя пръсти от краката си. Седях пред една затворена бензиностанция почти час, разтривах премръзналите си крака и чаках Лайл. Всеки път, когато минеше кола, се скривах зад сградата, да не би да са Кристъл и Диондра, които ме търсеха. Ако ме откриеха сега, не можех да избягам. Щяха да ме хванат и с мен щеше да е свършено. От години исках да умра, но напоследък не, и определено не от ръцете на тези кучки.

Обадих се на Лайл от телефон пред бензиностанцията, който бях сигурна, че не работи, а той започна разговора още преди да замълчи телефонистката. „Чу ли? Чу ли?“ „Не. Не искам да чувам. Просто ела да ме вземеш“. Затворих преди дори да е започнал с въпросите си.

— Какво се случи? — попита Лайл, когато най-накрая пристигна, а аз треперех и въздухът беше замръзнал. Хвърлих се в колата, ръцете ми бяха безчувствени от студа.

— Диондра със сигурност не е мъртва. Заведи ме вкъщи. Трябва да се прибера.

— Трябва да отидеш в болница. Лицето ти е… Виждала ли си лицето си? — Той ме дръпна под светлината в колата, за да видя по-добре.

— Усещам лицето си.

— Или в полицията? Какво се случи? Знаех си, че трябва да дойда с теб, Либи. Либи, какво се случи?

Разказах му. Цялата история, оставяйки го да се досеща и сам между пристъпите ми на плач, които завършваха с „… и тогава те… тогава те се опитаха да ме убият…“. Думите се лееха като наранени чувства, бяха като на невръстно момиченце, което разказва на майка си, че някой се е държал лошо с него.

— Значи Диондра е убила Мишел — каза Лайл. — Отиваме в полицията.

— Не, не отиваме. Искам просто да си отида вкъщи — казах с подсмърчане и сълзи.

— Трябва да отидем в полицията, Либи.

Започнах да крещя ужасни неща, блъсках с ръце по прозореца, докато от устата ми се разхвърча слюнка, което затвърди увереността на Лайл, че трябва да ме заведе в полицията.

— Либи, ще поискаш да отидеш в полицията. Щом ти кажа онова, което трябва да ти кажа, и отгоре на всичко случило се, ще поискаш да отидеш в полицията.

Съзнавах, че трябва да го направя, но мозъкът ми бе заразен със спомени за случилото се, след като семейството ми беше убито: дългите пагубни часове, припомнях си отново и отново историята с полицаите, краката ми, които висяха от огромен стол, студеният горещ шоколад в стиропорена чаша, как не можех да се стопля, просто копнеех да заспя, абсолютното изтощение, когато дори лицето ти се вцепенява. И можех да кажа всичко, което си поискам, няма значение, защото всички така или иначе са мъртви.

Лайл наду парното докрай и насочи всички дюзи към мен.

— Добре, Либи. Имам някои новини. Мисля… ами добре, просто ще го кажа. Нали?

— Плашиш ме, Лайл. Просто го кажи. — Светлината в колата не беше достатъчна, продължавах да оглеждам паркинга, за да съм сигурна, че никой не идва.

— Спомняш ли си Ангела на дълга? — започна Лайл. — Онзи, когото Клубът на следователя разследваше? Заловили са го в покрайнините на Чикаго. Спипали са го, докато помагал на някакъв нещастник от Фондовата борса да инсценира смъртта си. Трябвало да изглежда като нещастен случай по време на езда. Хванали Ангела на една от пистите, поел с камък към мъжа, за да му размаже главата. Казва се Калвин Дийл. Преди бил фермер.

— Добре — казах аз, но знаех, че следва и още.

— Добре, оказва се, че той убива хора още от осемдесетте. Бил е умен. Има написани на ръка бележки от всеки, когото е убил — трийсет и двама души, които се кълнат, че са го наели.

— Добре.

— Една от бележките е от майка ти.

Приведох се, но продължих да гледам Лайл.

— Наела го е да я убие. Но трябвало да е само тя. За да осигури застраховката живот и да спаси фермата. Да спаси вас и Бен. Бележката е у тях.

— И какво? Не, в това няма смисъл. Диондра е убила Мишел. Дневникът й е у нея. Току-що говорихме, че е Диондра…

— Ами там е работата. Този Калвин Дийл се изживява като герой на народа — кълна се, през изминалите няколко дни пред затвора има тълпи, хора с лозунги: „Дийл е човекът“. Скоро ще пишат песни за него: помага на задлъжнелите да умрат, за да не отнемат банките собствеността им, прецаква застрахователните компании. Хората се връзват. Само че той твърди, че няма да се признае за виновен за убийството на нито един от трийсет и двамата човека, твърди, че става дума за подпомогнат опит за самоубийство. За да умрат с достойнство. Обаче ще поеме вината за Деби. Казва, че ще си признае за Деби, защото влязъл насред нещо и само за нея съжалява.

— Ами Мишел?

— Нея дори не я е видял. Не виждам защо ще лъже.

— Двама убийци — казах аз. — Двама убийци в една и съща нощ. Ама че късмет!

* * *

Докато се криех в гората, хленчех на бензиностанцията, крещях в колата на Лайл и най-накрая убедих един сънен местен шериф, че не съм луда („Чия сестра си?“), изгубих седем часа. Диондра и Кристъл бяха напълно изчезнали до сутринта, искам да кажа, че ги нямаше никъде. Бяха полели къщата с газ и я бяха сравнили със земята, преди петте камиона дори да излязат от пожарната.

Разказах историята си още много пъти, приемаха я със смесица от объркване и колебание и най-накрая получавах доверие.

— Ще ни трябва още малко, нали се сещате, за да я свържем с убийството на сестра ви — обясни ми един детектив, тиквайки стиропорена чаша със студено кафе в ръцете ми.

Два дни по-късно пред вратата ми се появиха детективи. Носеха копия от писма на майка ми. Искаха да разберат дали ще разпозная почерка й, дали искам да видя писмата.

Първото беше много проста бележка на една страница, която освобождаваше Калвин Дийл от отговорност за смъртта й.

Второто беше до нас.

Скъпи Бен, Мишел, Деби и Либи,

Съмнявам се, че това писмо някога ще стигне до вас, но господин Дийл каза, че ще ми го пази, и предполагам, че това малко ме успокоява. Не знам. Родителите ми винаги са ме съветвали да изживея живота си смислено. Не смятам, че съм го постигнала, но поне смъртта ми може да е смислена. Надявам се всички да ми простите. Бен, каквото и да се случи, не обвинявай себе си. Нещата бяха излезли от контрол и трябваше да се направи това. Ясно ми е. Донякъде се гордея. Животът ми е поредица от нещастия, приятно ми е, че сега един „планиран нещастен случай“ ще оправи нещата. Щастлив нещастен случай. Грижете се добре един за друг, знам, че Даян ще се отнася добре с вас. Тъжна съм единствено, че няма да видя в какви добри хора ще се превърнете. Макар че няма нужда. Напълно сигурна съм в децата си.

Обичам ви,

Мама

Почувствах се празна. Смъртта на мама не беше смислена. Изпитах гняв към нея, а после си представих последните кървави мигове в къщата, когато е осъзнала, че всичко се е объркало, когато Деби е лежала умираща, а той, нейният непълноценен живот, е секнал. Гневът ми се превърна в странна нежност, каквато майка изпитва към детето си, и си помислих, че поне се е опитала. В онзи последен ден се бе постарала най-силно.

И аз ще се опитам да намеря спокойствие в това.