Джилиан Флин
Мрак (33)

Либи Дей

Сега

— Либи, забеляза ли? Мамка му, забеляза ли? — подскачаше Лайл на седалката.

— Какво?

— Псевдонимът на Диондра, който е използвала през цялото време, забеляза ли?

— Поли Палм, и какво?

Лайл се хилеше, дългите му зъби бяха най-светлата част от тялото му в тъмната кола.

— Либи, кое име беше татуирал брат ти на ръката си? Спомняш ли си имената, които обсъждахме? Моли, Сали и другото, което ми звучеше като име на куче?

— О, боже.

— Беше Поли, нали?

— О, боже — казах отново аз.

— Искам да кажа, това не е съвпадение, нали?

Разбира се, че не беше. Всеки, който пази тайна, няма търпение да я сподели. Това беше начинът на Бен да го направи. Уважение към тайната си приятелка. Обаче не можеше да използва истинското й име за татуировката, госпожица изчезваща Диондра. Затова беше взел името, с което тя се забавляваше. Представих си как прокарва пръсти по подутите линии, кожата все още го боли, горд е. Поли. Може би беше романтичен жест. А може би бе в нейна памет.

— Чудя се откога ли е татуировката — каза Лайл.

— Всъщност не изглеждаше толкова стара — отвърнах. — Все още беше, знам ли, ярка, изобщо не беше избледняла.

Лайл измъкна лаптопа си и го закрепи на долепените си колене.

— Хайде, хайде, трябва ми сигнал.

— Какво правиш?

— Не мисля, че Диондра е мъртва. Според мен е в изгнание. Ако си в изгнание и трябва да си избереш име, няма ли да се изкушиш да вземеш това, което си използвал преди, нещо, което знаят само неколцина приятели, ваша си шега и частица от… дома? Име, което гаджето ти може да си татуира на ръката и то би означавало нещо за него, нещо дълготрайно, което може да гледа. Хайде де! — тупна той лаптопа.

Пътувахме още двайсет минути, обикаляхме шосетата, докато Лайл не откри сигнал и затрака по клавиатурата в такт с дъжда, а аз се опитвах да надзърна в екрана, без да ни убия.

Най-накрая той ме погледна с налудничава усмивка, грейнала на лицето му.

— Либи — каза, — може би искаш да отбиеш отново.

Свърнах от пътя близо до Канзас Сити, клаксонът на един камион прозвуча по адрес на моята безразсъдност и туловището му разтресе колата ми, когато премина покрай нея.

Името й беше на екрана: шибаната Поли Палм в Киърни, Мисури. Адресът и телефонният номер бяха там, единствената Поли Палм в цялата страна, с изключение на един салон за маникюр в Шривпорт.

— Наистина трябва повече да използвам интернет — отбелязах.

— Мислиш ли, че е тя? — попита Лайл, взрян в името, сякаш можеше да изчезне. — Трябва да е тя, нали?

— Да проверим. — Извадих мобилния си телефон.

Тя отговори на четвъртото позвъняване точно когато си поемах голяма глътка въздух, за да й оставя съобщение.

— Поли Палм ли е на телефона?

— Да. — Гласът беше прекрасен, с оттенъци на мляко и цигари.

— Диондра Уърцингър ли е?

Пауза. Затвори.

— Ще намериш ли как да стигна до къщата, Лайл?

* * *

Лайл искаше да дойде, наистина искаше да дойде, наистина смяташе, че трябва да дойде, но аз просто не мислех, че ще се получи, и не го исках там, затова го оставих в кръчмата „При Сара“, а той се опитваше да не изглежда намусен, докато се отдалечавах с обещанието да се обадя веднага щом си тръгна от Диондра.

— Говоря сериозно, да не забравиш — провикна се той след мен. — Наистина!

Свирнах му с клаксона и потеглих. Той все още викаше нещо след мен, докато завивах зад ъгъла.

Пръстите ми се бяха схванали от стискане на волана. Киърни беше на около четирийсет и пет минути на североизток от Канзас Сити, а адресът на Диондра според конкретните напътствия на Лайл беше на още петнайсет минути от самия град. Знаех, че съм близо, когато започнах да се натъквам на знаци към фермата на Джеси Джеймс и гроба на Джеси Джеймс. Чудех се защо ли Диондра беше избрала да живее в родния град на изгнаник. Заприлича на нещо, което бих направила аз. Минах покрай пресечката към фермата на Джеси — бяха ни водили от училище: тясно студено място, където по време на изненадващо нападение е убит малкият полубрат на Джеси, и си спомням, че си помислих: „Точно като нашата къща“. Продължих по криволичещ тесен път нагоре-надолу по хълмове и отново в провинцията, където дъсчени къщи се мъдреха насред големи равни парцели, а във всеки двор лаеха вързани кучета. Не видях нито един човек; районът изглеждаше напълно безлюден. Само кучета и няколко коня, а още по-нататък — зелени гори, оставени между къщите и шосето.

Къщата на Диондра се появи след още десетина минути. Беше грозна и наклонена на една страна като вбесена жена с ръце на хълбоците. Нуждаеше се от тази стойка, защото нямаше кой знае какво друго. Беше отдалечена от улицата, приличаше на ратайска квартира в голяма ферма, но друга постройка нямаше, само няколко декара кал от всички страни, хълмиста и неравна, сякаш земята имаше акне. И онзи тъжен остатък от гора в далечината.

Карах по дългия черен път към къщата и се притесних да не заседне колата ми. Какво ли щях да правя, ако това се случи.

Иззад буреносните облаци късното следобедно слънце се показа точно навреме, за да ме заслепи, докато затръшвах вратата на колата и тръгвах към къщата със свит стомах. Когато приближих входната врата, голям опосум изскочи изпод верандата и изсъска. Изгубих самоконтрол заради тази остра бяла муцуна и черните очи, които изглеждаха като нещо, което би трябвало вече да е мъртво. Освен това опосумите са гадни същества. Животинката се затича към храстите, а аз ритнах стълбите, за да се уверя, че няма и други, след което се качих. Разкривеният ми десен крак се раздвижи в ботуша. Близо до вратата висеше капан за сънища и гравираните му животински зъби и пера подрънкваха.

Точно както дъждът изважда на показ бетонния мирис на града, тук беше повикал миризмата на почва и тор. Миришеше на дом, с който нещо не е наред.

Дълга пауза последва моето почукване на вратата, а след него се приближиха тихи стъпки. Диондра отвори вратата, определено жива. Дори не изглеждаше толкова различно от снимките, които бях виждала. Беше зарязала къдренето на спирали, но все още носеше косата си на дълги тъмни вълни, беше с дебела черна очна линия, от която очите й изглеждаха великденско сини като бонбони. Спиралата й беше двойно нанесена, паякообразна и беше оставила черни петънца по кожата под очите й. Устните й бяха плътни. Лицето и тялото й представляваха серия от нежни извивки: розови бузи с намек за челюст, гърди, които леко преливаха от сутиена, обръч от кожа над колана на джинсите й.

— О! — възкликна тя, като отвори вратата, а отвътре излезе гореща струя. — Либи?

— Да.

Тя обхвана лицето ми в ръцете си:

— По дяволите, Либи. Знаех си, че някой ден ще ме намериш. Умно момиче. — Тя ме прегърна и ме подържа още малко навън. — Здравей. Влизай.

Влязох в кухня с дневна от едната страна и обстановката ми напомни прекалено много за собствения ми изгубен дом. Минахме през къс коридор. Отдясно зееше отворена врата на мазе, от което вееше студен въздух. Нехайно. Влязохме в дневната с нисък таван, от един пепелник на пода се издигаше цигарен дим, стените бяха жълти, мебелите изглеждаха износени. Допрян до една от стените като канапе за двама, се мъдреше огромен телевизор.

— Скъпа, би ли си свалила обувките, моля те? — попита тя и махна към килима в дневната, който беше лепкав и изцапан. Цялата къща беше разкривена, разнебитена и мръсна. Миниатюрно кучешко лайно се мъдреше близо до стълбите. Диондра пъргаво го заобиколи.

Поведе ме към дивана и усетих поне три различни аромата: спрей за коса, лосион с мирис на цветя и може би… спрей против насекоми? Тя носеше изрязана блуза, тесни джинси и нелепи тийнейджърски бижута.

Последвах я без допълнителните сантиметри, които ми осигуряваха ботушите на токчета, и се чувствах като дете. Диондра обърна профила си към мен, гледайки ме с крайчеца на окото си, и забелязах остър кучешки зъб да се подава изпод горната й устна.

Тя вирна глава на една страна и каза:

— Заповядай, седни. Боже, ти определено си Дей, а? Тази огненочервена коса — винаги съм я обичала.

Веднага щом седнахме, три пудела с крака като клечки дотичаха с дрънчащи като коледни звънчета каишки и се покатериха в скута й. Напрегнах се.

— О, по дяволите, ти определено си Дей — изкикоти се тя. — И Бен не обичаше кучета. Разбира се, онези, които имах тогава, бяха по-големи от тези бебчета.

Тя остави кучетата да ближат пръстите й, розови езици се стрелкаха навън-навътре.

— Е, Либи — започна тя, сякаш името ми, съществуването ми бяха някаква наша си шега, — Бен ли ти каза къде да ме намериш? Кажи ми истината.

— Намерих те по нещо, което Трей Типано каза.

— Трей? Господи! Как си се добрала до Трей Типано?

— Има магазин за фураж, в Жълтите страници е.

— Магазин за фураж. Нямаше да предположа. Между другото, как изглежда той?

Кимнах ентусиазирано — изглежда добре — преди да се овладея. После казах:

— Била си с Бен онази нощ.

— Мммм, да. Бях. — Тя разглеждаше лицето ми предпазливо, но с интерес.

— Искам да знам какво се случи.

— Защо? — попита.

— Защо?

— Съжалявам, госпожице Либи, но всичко това ми се стоварва изневиделица. Бен ли ти е казал нещо? Така де, защо идваш да ме търсиш сега? Защо сега?

— Искам да знам точно какво се е случило.

— Ох, Либи! — погледна ме тя състрадателно. — Бен няма нищо против да лежи заради онова, което стана онази нощ. Той така иска. Позволи му.

— Той ли уби семейството ми?

— Затова ли си тук?

— Бен ли уби семейството ми?

Тя само ми се усмихваше. Гладките й устни останаха неподвижни.

— Трябва да намеря покой, Диондра, моля те. Просто ми кажи.

— Ах, покой, така ли, Либи? Мислиш си, че като разбереш отговора, ще намериш покой? Като че ли ако знаеш, това някак ще те оправи? Скъпа, мислиш ли, че след всичко случило се за теб има покой? Какво ще кажеш за това — вместо да се питаш какво се е случило, просто приеми, че се е случило. „Дари ме със спокойствието да приема нещата, които не мога да променя“, Молитвата за спокойствие. Много ми е помагала.

— Просто ми кажи, Диондра, просто ми кажи. Тогава ще се опитам да го приема.

Слънцето залязваше, огряваше ни през задния прозорец и ме караше да примигвам от светлината. Тя се наведе към мен и взе ръцете ми в своите.

— Либи, много съжалявам. Просто не знам. Бях с Бен онази нощ. Канехме се да напуснем града. Носех детето му. Щяхме да избягаме. Той отиде до къщата, за да вземе пари. Мина час, два, три. Помислих си, че се е разколебал. Накрая заспах разплакана. На следващата сутрин чух какво се е случило. Първо си помислих, че и той е убит. След това разбрах: не, арестували са го и полицията подозира, че е участвал в някакъв таен сбор на вещици, в сатанински клан като на Чарлс Менсън, който издирват. Чаках някой да почука на моята врата. Но нищо не се случи. Дните минаваха и научих, че Бен няма алиби, но изобщо не ме е споменал. Предпазил ме е.

— През всичките тези години.

— Да, през всичките тези години. Ченгетата не бяха доволни, че е само Бен. Искаха още. Изглежда по-добре. Но Бен никога не каза и дума. Той е моят проклет герой.

— Значи никой не знае какво се е случило онази нощ. Никога няма да разбера. — Изпитах странно облекчение, когато го изрекох. Вече можех да се откажа, може би. Ако никога нямаше да разбера, може би можех да се откажа.

— Наистина мисля, че можеш да намериш спокойствие, ако го приемеш. Искам да кажа, Либи, не смятам, че Бен го е направил. Мисля, че предпазва баща ти, така мисля. Но кой знае? Не ми е приятно да го кажа, но каквото и да се е случило онази нощ, Бен трябва да е в затвора. Дори и той така твърди. Той носеше нещо вътре в себе си, което не беше подходящо за външния свят. Насилие. В затвора му е много по-добре. Много е известен. Пише си с разни жени, луди са по него. Получава по десетина предложения за брак на година. От време на време му се струва, че иска да излезе навън. Обаче не го иска.

— Откъде знаеш?

— Поддържаме връзка — подхвърли тя, после сладко се усмихна. Жълто-оранжевата светлина на залеза проблесна по брадичката й, очите й изведнъж се превърнаха в мрак.

— Къде е детето, Диондра? Детето, което си очаквала?

— Тук съм — каза момичето Дей.