Джилиан Флин
Мрак (3)

Либи Дей

Сега

Пет вечери, след като пих бира с Лайл, потеглих надолу по склона с колата си от вкъщи, после продължих да се спускам към квартал Уест Ботъмс на Канзас Сити. Кварталът благоденстваше, докато работеха кошарите, а оттогава много десетилетия се намираше в състояние, противоположно на благоденствието. Сега се състоеше от високи и притихнали тухлени сгради с имената на вече несъществуващи компании: „Рафтъри Голд Сторидж“, „Ландън Бийф“, „Данхаузър Кетъл Тръст“. Няколко ремонтирани постройки бяха превърнати в истински обиталища на духове, които грейваха около празника на Вси светии: пететажни пързалки, вампирски замъци и пияни тийнейджъри, които крият бирите си под колежанските си якета с надписи.

В началото на март тук беше направо самотно. Докато карах по притихналите улици, от време на време забелязвах някой да влиза или да излиза от сграда, но нямах представа защо. Близо до река Мисури кварталът се превръщаше в необитавана и дори зловеща пустош, откровена развалина.

Усетих възел от безпокойство, докато паркирах пред четириетажна сграда с надпис „Корпорация Талман“. В такива мигове ми се искаше да имам повече приятели. Или въобще приятели. Трябваше да има някой с мен. Освен това трябваше и да ме очаква някой у дома. Сега бях оставила бележка на стълбите у дома, в която обяснявах къде съм, и към нея бях прикрепила писмото на Лайл. Ако изчезнех, ченгетата поне щяха да има откъде да тръгнат. Разбира се, ако имах приятелка, може би тя щеше да ми каже: „Няма начин да ти позволя да направиш това, миличка“, както говорят жените, с онзи закрилнически тон.

Или пък не. След убийствата бях станала напълно неспособна на преценка в подобни ситуации. Допусках, че може да ми се случи каква ли не злина, защото всяка злина на света вече се бе случила. Но пък не бяха ли нищожни шансовете аз, Либи Дей, да пострадам след всичко случило се? Не бях ли в безопасност по подразбиране? Бляскава и неразрушима статистика. Не мога да реша, затова се люшкам между крайна предпазливост (спя на светнати лампи, а колтът „Пийсмейкър“ на майка ми е върху нощното ми шкафче) и нелепа непредпазливост (отивам самичка в някакъв клуб „Убийства“ в празна сграда).

Носех ботуши на висок ток, за да спечеля още няколко сантиметра на височина, а десният ми ботуш беше малко по-хлабав заради пострадалото ми стъпало. Искаше ми се да изпукам всяка костица в тялото си, за да се поотпусна. Бях напрегната. Ядосано скърцах със зъби. Никой не трябва толкова отчаяно да се нуждае от пари. Опитвах се да представя постъпката си в безобидна светлина и за кратки промеждутъци предния ден се превърнах в нещо благородно. Тези хора се интересуваха от семейството ми, аз се гордеех със семейството си и щях да разкрия пред непознатите неща, които иначе нямаше откъде да узнаят. А след като искаха да ми предложат пари, щях да ги взема, нямаше да се надувам.

Честно казано обаче, не се гордеех със семейството си. Никой не харесваше особено семейство Дей. Баща ми Ранър Дей беше откачалка, пияница и побойник по съвсем невзрачен начин — дребен мъж с подли юмруци. Майка ми имаше четири деца, за които не можеше да се грижи подобаващо. Горките дечурлига от пропадналата ферма, вонящи и лукави, винаги се появяваха на училище в нужда: или без да са закусили, или с раздрани ризи, сополиви и с възпалено гърло. Аз и двете ми сестри бяхме причина най-малко четири пъти училището да въшляса по време на краткото ни присъствие там. Мръсните Дей.

И ето ме сега, двайсет и няколко години по-късно, още ходех на разни места, тласкана от нуждата, по-конкретно за пари. В задния джоб на джинсите си носех бележка, която Мишел ми беше написала един месец преди убийствата. Беше я откъснала от тетрадка на спирала, старателно бе изрязала оръфаните краища, а после я беше сгънала като стрела. В бележката ставаше дума за обичайните неща, които вълнуваха съзнанието на Мишел в четвърти клас: момче от класа й, тъпата й учителка, грозни маркови дънки, подарък на някаква глезла за рождения й ден. Беше скучно и безинтересно — мъкнех кашони с такива неща от къща на къща и досега не ги бях отваряла. Щях да поискам двеста долара. Преживях кратък и виновен прилив на ликуване, когато си помислих за всички останали глупости, които мога да продам, снимки, бележки и боклуци, които така и не добих смелост да изхвърля. Слязох от колата си, поех си дъх и раздвижих шията си.

Нощта беше студена, само тук-там имаше уханни ниши, пълни с пролет. Огромна жълта луна висеше на небето като китайски фенер.

Качих се по мръсните мраморни стълби, под ботушите ми шумоляха листа — противен звук на стари кости. Вратите бяха от дебел и тежък метал. Почуках, почаках, почуках още три пъти, застанала на лунната светлина като смутен вариететен артист. Тъкмо се канех да звънна на Лайл от мобилния си, когато вратата се отвори и някакъв тип с издължено лице ме измери с поглед от глава до пети.

— Дааа?

— Тук ли е Лайл Уърт?

— Че защо ще е тук Лайл Уърт? — попита той, без да се усмихне. Разиграваше ме, защото можеше да си го позволи.

— О, майната ти! — изтърсих и се обърнах, чувствайки се като пълна идиотка. Направих три стъпки, преди онзи да се провикне подире ми:

— Боже, чакай, не се дръж като изрод де.

Ама аз си бях изрод още от раждането. Представях си как излизам от утробата обезобразена и разкривена. Открай време лесно губя търпение. Фразата „майната ти“ може и да не е съвсем на върха на езика ми, но е там някъде. По средата на езика.

Застинах насред крачка, както си слизах.

— Виж, очевидно познавам Лайл Уърт — каза типът. — Ти си в списъка за гости ли?

— Не знам. Казвам се Либи Дей.

Той зяпна, после затвори уста с влажно премляскване и ме изгледа изпитателно, както ме беше изгледал Лайл.

— Косата ти е руса.

Погледнах го с извити вежди.

— Хайде, ела, ще те заведа долу — каза той и отвори широко вратата. — Ела де, не хапя.

Малко са фразите, които ме дразнят повече от „не хапя“. Единствената реплика, от която избухвам по-бързо, е когато някой месест пияница ме забележи да се опитвам да мина покрай него и изграчи: „Усмихни се де, не може да е чак толкова лошо!“. Ами всъщност може, тъпако!

Тръгнах обратно, завъртях глупаво очи към типа на прага, пристъпвайки съвсем бавно, та се наложи той да се облегне на вратата, за да я задържи отворена. Задник.

Влязох в подобно на пещера фоайе, от двете страни със счупени месингови аплици, изработени така, че да приличат на житни класове. Помещението беше високо повече от шест метра. На тавана някога беше имало стенопис — неясни олющени изображения на провинциални момичета и момчета, които копаеха. Едно момиче, чието лице вече се беше изтрило, изглежда, държеше въже за скачане. Или пък беше змия? Целият западен ъгъл на тавана беше хлътнал: там, където дъбът от стенописа би трябвало да се покрие целият със зелени летни листа, имаше само късче синьо нощно небе. Виждах сиянието на луната, но не и самата луна. Фоайето остана тъмно, електриковосиньо, но аз различавах купчините смет, заметени в ъглите на стаята. Купонджиите бяха прогонили незаконно заселилите се, после бяха взели метлите и се бяха опитали да внесат малко ред тук. Въпреки това миришеше на пикня. Стар кондом беше залепнал като макарон на стената.

— Не можахте ли да се настаните в някоя банкетна зала? — промърморих. Мраморният под, под краката ми се тресеше. Явно екшънът беше долу.

— Не ни посрещат с отворени обятия — отбеляза типът. Имаше младо месесто лице с бенки. Носеше малка тюркоазена обеца, каквато винаги свързвам с хора, които си падат по „Тъмници и дракони“^[1]. С мъже, които отглеждат порове и смятат, че фокусите са нещо готино. — Освен това тази сграда притежава определена… атмосфера. Един от семейство Талман си е пръснал мозъка тук през 1953 година.

— Гот.

Стояхме и се гледахме един друг, а неговото лице се променяше в мрачевината. Не виждах откъде се слиза долу. Асансьорните клетки отляво очевидно не работеха, а потъмнелите кабини бяха спрели между етажите. Представих си група призрачни служители с делови костюми, които търпеливо чакат асансьорите да потеглят отново.

— Е… ще ходим ли някъде?

— О, да. Виж, искам само да кажа… Съжалявам за загубата ти. Сигурен съм, че след толкова много време… Просто не мога да си представя. То е като от разказ на Едгар Алан По. Имам предвид случилото се…

— Опитвам се да не мисля много за него — дадох стандартния отговор аз.

Той се засмя.

— Е, в такъв случай не си дошла на подходящото място.

Завихме и той ме поведе надолу по коридора към някогашните канцеларии. Под краката ми хрущеше счупено стъкло, надничах в стаите, покрай които минавахме: празно, празно, пазарска количка, старателна купчинка изпражнения, остатъци от огън, и после един бездомник, който весело възкликна „Здрасти!“, стиснал еднолитрова бутилка с уиски.

— Казва се Джими — поясни младежът. — Изглежда свестен, затова му позволихме да остане.

Колко великодушно, помислих си, но иначе само кимнах на Джими. Стигнахме до масивна и тежка врата, отворихме я и отвътре ме блъсна шум. Откъм мазето се носеха и съревноваваха помежду си органна музика, хеви метъл и високият говор на хора, които се опитваха да си говорят, крещейки.

— След теб — каза младежът. Не помръднах. Не обичам да има хора зад мен. — Или пък аз да те… Насам.

Поколебах се дали да не си тръгна веднага, но после лошотията ме тласна напред, когато си представих как този тип, този проклет средновековен панаирджийски клоун, слиза долу и казва на приятелите си: „Тя се уплаши, тя просто избяга!“ И всички избухват в смях и се чувстват много корави. А той добавя: „Тя изобщо не е такава, каквато си мислехме, че ще бъде“. И вдига ръка съвсем мъничко, за да покаже за колко кратко съм останала. Майнатавимайнатавимайнатави, казах си мислено, и го последвах.

Той се запъти по коридора към една врата за мазето, облепена с брошури: Кабина 22: Колекционираме Лизи Бордън! Предмети за продажба или замяна! Кабина 28: Карла Браун — обсъждане на следите от ухапване. Кабина 14: Ролева игра — разпитайте Кейси Антъни! Кабина 15: Ужасните коктейли на Том — днес предлагаме пунш „Джоунстаун“ и „Сладката Фани Адамс“.

И после видях в ъгъла зърнистата синя брошура с моята снимка на ксерокс: „Да поговорим за лошия ден на Дей! Клането във фермата в Кинаки, Канзас — дисекция на случая и специален, специален ГОСТ!!!“.

Отново ми се прииска да си тръгна, но вратата се отвори широко и навътре ме засмука влажното мазе без прозорци, пълно с може би двеста човека, които, приведени един към друг, си крещяха в ушите, сложили ръце върху раменете си. Някога в училище ни показаха как рояци скакалци нападат Средния запад и сега си спомних точно за това — всички тези ококорени очи, вперени в мен, дъвчещите усти, извитите ръце и лакти. Стаята беше направена като полицейски участък, разделена на кабинки с евтини прегради от метална мрежа. Всяка кабинка беше за различно убийство. Преброих може би четирийсет от пръв поглед. Генератор едва-едва захранваше редица крушки, провесени на кабелите си из стаята, олюляващи се неравномерно, осветяващи зловещо лицата на хората — същинско сборище от посмъртни маски.

От отсрещната страна на помещението Лайл ме забеляза и започна да си проправя път през тълпата, издал напред едното си рамо и леко извърнат настрани. Поздравяваше се с хората. Явно беше важна персона сред събраните тук — всички искаха да го докоснат, да му кажат нещо. Приведе се, за да даде възможност на някакъв тип да прошепне нещо в малкото му ухо, а щом се изправи, главата му се удари в един прожектор и всички наоколо се засмяха, а лицата им ту се озаряваха, ту помръкваха, когато прожекторът се завъртя като полицейска лампа. Лица на мъже. Повечето. Имаше само няколко жени — видях само четири, с очила, безлични. Мъжете също не бяха привлекателни. Имаше професионалисти с бакенбарди, невзрачни, каквито са бащите от предградията. Имаше и доста типове на по двайсет и няколко с евтини подстрижки и очилца като на математически гении, мъже, които приличаха на Лайл и на типа, който ме доведе долу. Нищо забележително, но излъчващи някаква умна арогантност. Като ухание на афтършейв.

Лайл стигна до мен, а мъжете зад него ме изучаваха ухилено с поглед, все едно съм новото му гадже. Той поклати глава.

— Извинявай, Либи. Кени трябваше да ми звънне на мобилния, когато пристигнеш, за да мога лично да те доведа.

Изгледа над главата ми Кени и той сви рамене и си тръгна. Лайл ме поведе из тълпата, като побутваше с пръст рамото ми отзад. Някои хора носеха костюми. Мъж с черна жилетка и висока черна шапка си проправи път покрай мен, предлагайки през смях сладкиши. Лайл завъртя очи към мен:

— Луд е по Фредерик Бейкър. От няколко години се опитваме да изтласкаме почитателите на ролевите изпълнения, обаче… твърде много хора си падат по това.

— Не знам какво означава — отговорих притеснена, че започвам да му изпускам края. Ръгаха ме лакти и рамене, избутваха ме през няколко метра. — Сериозно, изобщо не проумявам какво става, мамка му.

Лайл въздъхна нетърпеливо и погледна часовника си.

— Виж, сеансите ни започват чак в полунощ. Искаш ли да те разведа, да ти обясня?

— Искам си парите.

Той задъвка долната си устна, извади плик от джоба си и го навря в ръката ми, като същевременно се наведе и ме помоли да преброя парите после. Пликът беше дебел и аз се поуспокоих.

— Ела да те разведа. — Тръгнахме да обикаляме помещението, отдясно и отляво имаше тесни кабинки, които ми приличаха на клетки заради металните мрежи. Лайл отново бодна пръст в рамото ми и ме побутна напред. — Клуб на следователя и между другото, не ми чети конско, знаем, че името не е хубаво, но така си остана. Наричаме го КС и той е причината да правим по едно голямо събиране всяка година тук, в Канзас Сити, КС… Та, както ти казах, тук идват предимно хора, които разплитат случаи. И почитатели. На прочути убийства. Всякакви, от Фани Адамс до…

— Коя е Фани Адамс? — попитах рязко, осъзнала, че започвам да завиждам. Трябваше аз да съм специалната тук.

— Осемгодишна е била насечена на парчета в Англия през 1867 година. Този тип, когото току-що подминахме, с цилиндъра и другите неща, се прави на убиеца й, Фредерик Бейкър.

— Това е наистина извратено. — Е, тя беше мъртва отдавна. Значи не ми е конкуренция. Хубаво.

— Това е доста известно убийство. — Забеляза гримасата ми. — Да, както ти казах, тези не са толкова приятни. Имам предвид, че повечето от тези убийства вече са разкрити и загадка всъщност няма. За мен интересно е разплитането на случая. При нас идват бивши ченгета, адвокати…

— А има ли изпълнители на роли за… моя случай? Някой изпълнява ли ролите на моето семейство? — Месест тип с коса на светли кичури и надуваема кукла с червена рокля мина през тълпата, едва не ме стъпка, а дори не ме забеляза. Пластмасовите пръсти на куклата погъделичкаха бузата ми. Някой зад мен се провикна „Скот и Амбър!“ Избутах въпросния тип и потърсих с поглед сред хората някой облечен като майка ми или като Бен, някое копеле с рижа перука, което да размахва брадва. Ръката ми се сви на юмрук.

— Не, не, разбира се — отговори Лайл. — Няма начин, Либи, никога не бих го допуснал. Ролева игра… не.

— Защо всички са мъже?

В една от кабинките наблизо двама пълнички типове с поло блузи се зъбеха един срещу друг относно някакво детско убийство в бордей в Мисури.

— Не всички са мъже — отбранително възрази Лайл. — Повечето хора, които разгадават престъпленията, са мъже, но ако отидеш на състезание по решаване на кръстословици, ще видиш същото. Жените идват за социалните аспекти. Разказват как се отъждествяват с жертвите — съпрузите им ги подлагат на насилие и какво ли още не — пият кафе, купуват си по някоя стара снимка. Обаче трябва много да внимаваме, защото някои прекалено… се увличат.

— Да, по-добре да не ставаме твърде човечни — подметнах адски лицемерно.

За щастие Лайл не ми обърна внимание.

— Така, в момента всички са обсебени от историята с Лизет Стивънс — махна той с ръка назад, където малка група жени са бяха скупчили край един компютър, проточили шии като квачки. Минах покрай Лайл и се отправих към кабинката. Всички гледаха видеоматериал за Лизет. Лизет и момичетата от сестринското общество. Лизет и кучето. Лизет и сестра й, с която бяха като две капки вода.

— Разбираш ли какво имам предвид? — попита Лайл. — Те не разрешават загадката, само гледат материали, които могат да видят онлайн и у дома.

Проблемът с Лизет Стивънс беше, че нямаше какво да се разрешава: тя нямаше гадже, съпруг, разстроени колеги, непознати бивши затворници, които ремонтират нещо в къщата й. Просто беше изчезнала по неведоми за никого причини — освен красотата й. Тя беше момиче, което хората забелязват. Момиче, за чието изчезване медиите си правят труда да информират.

Намърдах се близо до купчина горнища на анцузи със залепени с ютия лепенки с надпис „Върнете Лизет у дома“. Двайсет и пет долара. Групата обаче се интересуваше повече от лаптопа. Жените разглеждаха съобщенията в уебсайта. Хората често придружаваха коментарите си със снимки, които бяха шокиращи. „Обичаме те, Лизет, сигурни сме, че ще се върнеш у дома“, пишеше до снимка на три жени на средна възраст на брега на морето. „Мир и любов на семейството ти в тези трудни мигове“, гласеше коментарът до рисунката на нечий лабрадудъл. Жените се върнаха в началото на уебстраницата, където се показа любимата на медиите снимка: Лизет и майка й прегърнати, допрели бузи, грейнали в усмивка.

Свих рамене, опитвайки се да прогоня притесненията си относно Лизет, която не познавах. Освен това отново започнах да се боря със завистта. Искаше ми се сред всички тези убийства кабинката на семейство Дей да бъде най-голяма. Беше порив от обич — моите мъртви бяха най-добрите. Спомних си майка си, рижата й коса, прибрана на опашка, как ми помага да събуя тънките си зимни ботуши, а после разтрива пръстите ми един по един. Затопляме палчето, затопляме кутрето. В този спомен усещах уханието на препечена филийка с масло, но не знам дали изобщо имаше препечена филийка. В този спомен още съм с всичките си пръсти на краката.

Потреперих силно, като котка.

— Ау, да не би някой да те е настъпил по пръстите? — попита Лайл и чак после осъзна иронията.

— Е, какво още? — Натъкнахме се на голяма група хора, задръстили входа на кабина с надпис „Странният пазар на Боб“, обслужвана от мъж с огромни черни мустаци, който сърбаше супа. Върху една дъска зад него бяха подредени четири черепа и имаше табела „Последните четири“. Типът подвикна на Лайл да го запознае с малката си приятелка. Лайл го отмина, опита се да проправи път и за двама ни през струпалите се хора, после сви рамене и ми прошепна: „От изпълнителите на роли е“.

— Боб Бердела — каза Лайл на мъжа и намигна шеговито на името, — това е Либи Дей, чието семейство е… от клането във фермата в Кинаки, Канзас. Семейство Дей.

Онзи тип се наведе над масата към мен, а от един от зъбите му висеше парченце хамбургер.

— Ако имаше член, в момента щеше да си на парчета в боклука ми — каза той и се изхили шумно. — На мънички парчета.

Замахна към мен. Аз се отдръпнах неволно, после се метнах напред към Боб, вбесено вдигнала юмрук, както правя винаги при сбиване. Удари го в носа, да закърви, размажи този къс червено месо върху мутрата му, после пак го удари! Преди да успея да стигна до него, Боб дръпна задника си назад и вдигна ръце, мърморейки не на мен, а на Лайл: „Пич, само се закачах, всичко е наред, човече“. Дори не ме погледна, докато се извиняваше, като че ли бях дете. Докато хленчеше на Лайл, аз замахнах. Юмрукът ми не успя да го стигне, където трябва, така че го цапардосах по брадичката, както наказваш кутре.

— Майната ти, задник.

Тогава се намеси Лайл, започна да се извинява и ме задърпа да се махаме, както си бях все още със стиснати юмруци и зъби. Докато се отдалечавахме, ритнах масата на Боб, колкото да се разклати силно веднъж и супата му да падне на пода. Вече съжалявах, че не бях стреляла над масата. Няма нищо по-неловко от ниска жена, която не успява да фрасне някого с юмрук. Все едно някой ме носеше, а аз ритах с крака във въздуха. Погледнах назад. Онзи тип просто си стоеше с отпуснати покрай тялото ръце, мъчейки се да реши дали се разкайва, или е ядосан.

— Добре, това не е първият юмручен бой в КС, ама като нищо е най-странният — каза Лайл.

— Не обичам да ме заплашват.

— Той всъщност не те… Знам, знам — промърмори Лайл. — Както ти казах, в един момент феновете на актьорските изпълнения ще се разкарат и ще останат само сериозните следователи. Хората от нашата група, групата „Дей“, ще ти харесат.

— Групата „Дей“ ли се казва, или „Клането във фермата Кинаки в Канзас“? — изръмжах.

— О! Да, така се нарича. — Той се опита да се промъкне през поредното струпване на хора на пътеката и се оказа притиснат до мен. Лицето ми беше на сантиметри от гърба на някакъв мъж. Синя риза с копчета, колосана. Не откъсвах поглед от идеалния ръб по средата. Някой с огромен корем ме побутваше отзад.

— Повечето хора намесват Сатаната по някакъв начин — казах. — Сатанинските убийства в канзаската ферма.

— Да, ние всъщност не вярваме в това, стараем се да не правим никакви сатанински намеци. Извинявай! — каза той и се промъкна напред.

— Значи е въпрос на название — подметнах лукаво, приковала очи върху синята риза. Завихме и попаднахме на прохладно открито място.

— Искаш ли да видиш още групи? — посочи той от лявата си страна към група мъже в кабина 31: набързо направени подстрижки, няколко мустака, много ризи с копчета на яката. Спореха разпалено, но тихо.

— Всъщност тези типове са много готини — каза Лайл. — В основни линии създават своя криминална загадка — смятат, че са идентифицирали сериен убиец. Някой си пътувал из различни щати — Мисури, Канзас, Оклахома — и подпомагал самоубийствата на хора. Семейни или понякога по-възрастни хора, които са затънали в големи дългове, надвишили са много лимита на кредитните си карти, не успяват да изплащат ипотеките си, останали са без изход.

— Убива хора, защото имат проблеми с парите, така ли? — завъртях очи аз.

— Не, не, те го възприемат за избавител на хора с лош кредитен рейтинг и с добра застраховка живот. Наричат го Ангел на дълга.

Един от хората в кабинка 31, млад тип с издадена мандибуларна става и устни, които не покриваха напълно зъбите му, подслушваше разговора ни и нетърпеливо се обърна към Лайл:

— Изглежда миналия месец сме засекли Ангела в Айова — тип с голяма къща и четири деца претърпява идеалния инцидент със снегомобил в наистина удобен момент. Това прави по един на месец миналата година. Икономиката, човече.

Хлапето се канеше да продължи, искаше да ни подмами в кабинката със схемите, календарите, изрезките от вестници и смесените ядки, пръснати по цялата маса, от които мъжете грабеха с пълни шепи и върху маратонките им се сипеха фъстъци и солети. На пътеката отвън си поех глътка въздух, който не мирише на сол, и погледнах часовника си.

— Знам, трудно е да възприемеш всичко наведнъж — каза Лайл. — Да тръгваме. Мисля, че нашата група наистина ще ти хареса. При нас нещата са много по-сериозни. Виж, там вече има хора — посочи той към подреден ъгъл, където дебела къдрава жена отпиваше кафе от голяма стиропорена чаша, а двама спретнати мъже на средна възраст оглеждаха помещението, вдигнали ръце на хълбоците си, без да й обръщат внимание. Приличаха на ченгета. Зад тях по-възрастен оплешивяващ мъж седеше приведен над маса за игра на карти и си нахвърляше някакви бележки, докато напрегнат младеж на колежанска възраст четеше през рамото му. Неколцина безлични мъже се бяха струпали в задната част на помещението, разлистваха купчини кафеникави папки или просто се мотаеха.

— Виждаш ли, има повече жени — победоносно каза Лайл и посочи къдравата женска планина. — Искаш ли да отидем, или предпочиташ да почакаш и да те въведа тържествено?

— Сега е добре.

— Групата се състои от умни и сериозни фенове. Ще ти допаднат. Обзалагам се, че ще научиш нови неща от тях.

Изхъмках и последвах Лайл. Жената първа вдигна поглед, измери ме с присвити очи, после се ококори. Държеше саморъчно изработена папка, на която беше залепила моя училищна снимка с медальон златно сърчице, който някой ми беше изпратил по пощата. Жената изглеждаше така, все едно иска да ми подаде папката — държеше я като театрална програма. Не протегнах ръка. Забелязах, че е нарисувала сатанински рога на главата ми.

Лайл положи длан върху рамото ми, после я махна.

— Здравейте, всички. Специалната ни гостенка пристигна, звездата на тазгодишния ни конвент — Либи Дей.

Няколко извити вежди, няколко одобрителни кимвания, един от мъжете с вид на полицаи каза „мамицата му“. Понечи да плесне разтворената длан на Лайл високо във въздуха, но после се отказа и ръката му неволно застина в нацистки поздрав. По-възрастният мъж отмести очи от мен и продължи да дращи бележките си. За миг се притесних, че от мен се очаква да държа реч, но вместо това промърморих кисел поздрав и седнах на масата.

Разнесоха се обичайните поздрави, въпроси. Да, живея в Канзас Сити. Не, в момента не работя. Не, не поддържам контакт с Бен. Да, той ми пише няколко пъти годишно, но аз изхвърлям писмата, без да ги отварям. Не, не съм любопитна какво пише. Да, склонна съм да продам следващото, което получа.

— Е — прекъсна ни най-накрая Лайл с грандиозно куркане на червата. — Пред вас стои ключова фигура в случая „Дей“, така нареченият очевидец, така че да преминем към истинските въпроси.

— Аз искам да попитам нещо — каза един от типовете с вид на ченгета. На лицето му се появи крива усмивчица и той се извърна на стола си. — Ако нямате нищо против да мина на въпроса.

Наистина чакаше да кажа, че нямам нищо против.

— Защо свидетелства, че Бен е убил семейството ви?

— Защото наистина го направи — отговорих. — Бях там.

— Ти си се криела, миличка. Няма начин да си видяла каквото твърдиш, че си видяла, иначе и ти щеше да си мъртва.

— Знам какво видях — подех както обикновено.

— Глупости. Видяла си каквото са ти казали да видиш, защото си била послушно изплашено момиченце, което иска да помогне. Прокуратурата царски те е прекарала. Използвали са те, за да заковат най-лесната мишена. Най-мързеливата полицейска работа, която съм виждал.

— Бях в къщата…

— Дааа, а как ще обясниш изстрелите, с които е убита майка ти? — продължи да ме обстрелва мъжът, приведен напред към коленете си. — По ръцете на Бен не е имало нагар…

— Ей, ей, господа — прекъсна го по-възрастният мъж и размаха дебелите си криви пръсти — и дами — додаде мазно и кимна на мен и на къдрокоската. — Още не сме представили фактите по случая. Трябва да спазваме протокола, иначе все едно си чатим по интернет. Когато имаме такъв гост, трябва да сме абсолютно сигурни, че сме на една вълна.

Само мърморене, без открито несъгласие, затова възрастният мъж навлажни устни, погледна над бифокалните си очила и се изкашля да поразмести хриповете в гърлото си. Беше властен, но някак нехигиеничен. Представих си го как сам у дома яде праскови от консерва над кухненския плот и лочи сиропа. Започна да чете от бележките си.

— Факт: към два часа през нощта на 3 януари 1985 година един или повече извършители убиват семейство Дей във фермата им в Кинаки, Канзас. Жертвите са Мишел Дей на десет години, Деби Дей на девет и майката, Пати Дей, на трийсет и две. Мишел Дей е удушена, Деби Дей умира от нанесени с брадва рани, Пати Дей — от две огнестрелни рани, рани от брадва и дълбоки порязвания с ловджийски нож „Бауи“.

Усетих как кръвта забушува в ушите ми и си напомних, че не чувам нищо ново. Нищо, заради което да изпадам в паника. Всъщност никога не бях чувала да се изреждат подробностите, свързани с убийството. Оставих думите да изтекат през мозъка и ушите ми, както уплашен до смърт болен от рак изслушва целия лекарски жаргон, без да проумява нищичко, освен че новината е адски лоша.

— Факт — продължи да изрежда мъжът: — най-малкото дете, Либи Дей, на седем години, по онова време е в къщата, но успява да избяга от убиеца или от убийците през прозорец в стаята на майка си. Факт: най-голямото дете, Бенджамин Дей, твърди, че не е бил у дома, а е спял в плевнята на свой съсед през онази нощ след спор с майка си. Той не дава друго алиби, а поведението му пред полицията е крайно неотзивчиво. Впоследствие е арестуван и обвинен, до голяма степен въз основа на слухове сред общността, че е поклонник на Сатаната — стените в къщата са покрити със символи и думи, свързани със сатанинско преклонение. Изписани с кръвта на майка му. — Възрастният мъж, за да подсили въздействието на думите си, огледа групата, после отново се върна към бележките си: — По-категорично доказателство срещу него са показанията на оцелялата му сестра Либи, която свидетелства, че го е видяла да извършва убийствата. Въпреки обърканите показания на Либи и невръстната й възраст Бен Дей е осъден. Въпреки смайващата липса на веществени доказателства. Мисля, че сме единодушни — убийствата може да бъдат проследени до събитията от 2 януари 1985 година. Всичко се обърква за един-единствен ден от един-единствен Дей — каламбурът е неволен. — Тихи смехове, виновни погледи към мен. — Когато семейството става от сън сутринта, нищо не вещае нападението над тях. През онзи ден обаче нещо адски се е объркало.

Част от снимките от местопрестъплението се изсипаха от папката на човека, който говореше: пълничък окървавен крак и част от лавандулова нощница. Деби. Мъжът забеляза погледа ми и пъхна снимката отново вътре, като че ли това не е моя работа.

— Мисля, всички сме единодушни, че извършителят е Ранър Дей — каза дебелата жена, ровейки в чантата си, от която се посипаха хартиени кърпички.

Сепнах се, като чух името на баща си. Ранър Дей. Нещастник.

— Нали така? — продължи жената. — Отива у Пати, опитва да измъкне от нея пари както обикновено, не получава нищо, вбесява се и откача. Този тип е бил луд, нали така?

Жената извади шишенце и глътна два аспирина, както правят по филмите — с рязко и силно отмятане на главата назад. След това потърси потвърждението ми с поглед.

— Да, така мисля. Не го помня добре. Развели са се, когато съм била на две. След това не поддържахме сериозен контакт. Той се върна и живя с нас едно лято, лятото преди убийствата, но…

— Къде е сега?

— Не знам.

Тя завъртя отчаяно очи.

— Ами следата от голямо мъжко стъпало? — попита мъж, облечен в черно. — Полицията така и не обяснява защо официална мъжка обувка оставя кървава следа в къща, където никой не носи официални мъжки обувки…

— Полицията не обяснява много неща — отвърна по-възрастният мъж.

— Например хаотичните кървави следи — додаде Лайл и се извърна към мен. — Има кърваво петно на чаршафите на Мишел и то е с различна кръвна група от тази на който и да било в семейството. За жалост чаршафите са били от магазини за вещи втора употреба, а обвинението твърди, че кръвта може да е дошла от всеки.

— Да, леко използвани чаршафи. Семейство Дей имат много такива вещи: канапе, телевизор, лампи, джинси, дори пердетата си купуват оттам.

— Знаеш ли как да намерим Ранър? — попита по-малкото хлапе. — Може ли да му зададеш няколко въпроса от наше име?

— Все още смятам, че си струва да бъдат разпитани някои от приятелите на Бен от онова време. Имаш ли още познати в Кинаки? — попита възрастният мъж.

Няколко човека поведоха спор за комарджийството на Ранър, за приятелите на Бен и за слабото полицейско разследване.

— Ей — прекъснах ги, — ами Бен? Него не го ли включваме?

— Моля ти се, това е най-несправедливата съдебна процедура — каза дебелата жена. — И не се преструвай, че си на друго мнение. Освен ако не предпазваш баща си. Или прекалено много се срамуваш от стореното.

Изгледах я гневно. Имаше малко жълтък в косата си. „Кой яде яйца посред нощ?“, запитах се. Или е там още от закуска?

— Магда е много силно ангажирана със случая, полага всякакви усилия за освобождаването на брат ти — обясни възрастният мъж с покровителствено извиване на вежди.

— Той е прекрасен човек — каза Магда, вирнала брадичка към мен. — Пише поезия и музика и е изпълнен с надежда. Трябва да го опознаеш, Либи, наистина.

Тя плъзна нокти по купчина папки върху масата пред себе си, всяка с името на някой член на семейство Дей. Най-дебелата папка беше покрита със снимки на брат ми: Бен, червенокос и още малък, сериозно стиснал в ръка самолетче бомбардировач; Бен чернокос и уплашен на полицейската снимка малко след ареста си; Бен днес в затвора, отново с рижа коса, с прилежен вид, полуотворена уста, сякаш насред изречението. До тази папка беше папката на Деби с една-единствена нейна снимка, облечена като циганче за празника на Вси светии — с червени бузки, червени устни, с привързана с червената бандана на майка ни кестенява коса и издаден настрани хълбок, уж сексапилно. Отдясно се виждаше обсипаната ми с лунички ръка, протегната към нея. Беше семейна снимка, която мислех, че не е публикувана.

— Откъде я взехте? — попитах.

— Отнякъде — положи Магда дебелата си ръка върху папката.

Наведох очи към масата, овладявайки импулса си да се метна отгоре й. Снимката на мъртвото тяло на Деби отново се изсули от папката на възрастния мъж. Видях окървавения й крак, разпорения корем, почти отсечената ръка. Наведох се над масата и стиснах китката на мъжа.

— Приберете тази гадост — промърморих. Той отново пъхна снимката вътре, после вдигна папката като щит и примигна насреща ми.

Вече всички от групата се взираха в мен любопитно и малко притеснено, като че ли бях домашно зайче, за което току-що бяха узнали, че е болно от бяс.

— Либи — поде Лайл успокоително като водещ на токшоу, — никой не се съмнява, че си била в къщата. Никой не се съмнява, че си преживяла невероятна ужасия, каквато не бива да се случва на нито едно дете. Обаче наистина ли видя с очите си онова, което твърдиш, че си видяла? Или са те подготвили?

Представих си как Деби прокарва сръчните си пълнички пръсти през косата ми, сплита ме на рибена кост, защото така било по-трудно от обикновената плитка, а топлият й мек дъх гали тила ми. Връзва зелена панделка в края и ме превръща в подарък. Помага ми да седна на ръба на ваната, за да хвана огледалото и да си видя сплетената глава отзад в огледалото над мивката. Деби, която отчаяно копнееше всичко да бъде красиво.

— Няма доказателства, че друг, а не Бен е убил семейството ми — казах, след като се върнах отново в света на живите, където живея самичка. — Той дори не е обжалвал присъдата, за бога! Нито веднъж не се е опитвал да излезе на свобода. — Нямах опит със затворници, но ми се струваше, че те постоянно обжалват, че това им е нещо като мания, дори да нямат шанс. Когато си представям затвора, виждам оранжеви гащеризони и бележници с жълти листове. Бен беше потвърдил вината си със своята инертност — моите показания нямаха значение.

— Той има предостатъчно основание за осем обжалвания — величествено заяви Магда. — Разбрах, че тя е от жените, способни да се появят на прага ми и да се разкрещят. Добре, че не дадох на Лайл адреса си. — Фактът, че не се бори, не означава, че е виновен, Либи, а че е изгубил надежда.

— Ами добре тогава.

Лайл се ококори:

— О, боже, ти наистина мислиш, че Бен го е извършил. — После се засмя — веднъж, кратичко и някак случайно, но напълно неподправено. — Извинете ме — промърмори.

Никой не ми се смее. Всичко, което казвам или правя, се приема много, много сериозно. Никой не се подиграва на жертва. Аз не съм за посмешище.

— Е, приятно прекарване с вашите конспиративни теории — казах и рязко станах от стола си.

— Е, недей така — опита се да ме спре типът, който приличаше на полицай. — Остани. Убеди ни.

— Той нито веднъж… не е обжалвал — повторих като учителка в предучилищна възраст. — На мен това ми стига.

— Значи си глупачка.

Зашлевих го — рязък жест, сякаш забих лопата в студена пръст. После се извърнах, а някой зад мен каза:

— Тя все още е една малка лъжкиня.

Втурнах се обратно през блъсканицата, запроправях си път под мишници и покрай слабини, докато не се върнах до хладното стълбище и глъчката остана зад гърба ми. Единствената ми победа тази вечер беше пачката пари в джоба ми и убеждението, че тези хора са толкова жалки, колкото жалка съм аз.

* * *

Прибрах се, включих всички лампи и си легнах с шише лепкав ром. Обърнах се на една страна и се загледах в сложните гънки на бележката от Мишел, която бях забравила да продам.

* * *

Нощта сякаш се бе спуснала накриво. Сякаш светът някога е бил внимателно разпределен между хора, които вярват във вината на Бен, и хора, които го смятат за невинен, а сега тези дванайсетима непознати, натъпкани в кабинка в подземие в центъра на града, бяха минали на страната на невинните с тухли в джобовете си — и дум! — сега цялата тежест беше там. Магда, Бен, поезия и силата на надеждата. Следи от стъпки, кървави петна и Ранър, който бил откачил. За пръв път след процеса на Бен се бях изправила пред хора, убедени, че греша за него, и се оказа, че не съм подготвена за предизвикателството. Аз, недоверчивата. Друга нощ можех и да отмина всичко, както правех обикновено. Но тези хора бяха толкова уверени и презрителни, сякаш ме бяха обсъждали безброй пъти и бяха решили, че не си струва да ме въртят на шиш. Бях отишла там, допускайки, че ще се държат, както обикновено се държат хората с мен: ще искат да ми помогнат, да се погрижат за мен, да решат проблемите ми. А вместо това те ми се присмиваха. Наистина ли бях толкова нестабилна, толкова крехка?

Не. Видях каквото видях през онази нощ, казах си, моята неизменна мантра. Макар да не беше вярно. Истината е, че нищо не видях. Ясно? На практика не видях нищо. Само чувах. Чувах, защото се бях скрила в един дрешник, докато семейството ми умираше, понеже съм една безполезна страхливка.

* * *

Онази нощ, онази нощ, онази нощ. Бях се събудила в тъмната стая, в която спях със сестрите си, а в къщата беше толкова студено, че прозорците бяха заскрежени от вътрешната страна. По някое време Деби се беше пъхнала при мен в леглото — обикновено се гушехме заедно да се топлим — и пълното й задниче беше притиснато към корема ми, избутвайки ме към студената стена. Ходя насън, откакто съм проходила, затова не помня как съм прескочила Деби, но си спомням, че видях Мишел да спи на пода, стиснала дневника си както обикновено, засмукала насън химикалката, чисто черно мастило се беше разтекло по брадичката й заедно със слюнката. Изобщо не опитах да я събудя и да я върна в леглото. В нашата шумна, студена и претъпкана къща сънят се бранеше със зъби и нокти и никой не се събуждаше без караница. Оставих Деби в леглото си, отворих вратата и чух гласове надолу по коридора в стаята на Бен — настойчив шепот, почти шумен. Шумът от хора, които си мислят, че са тихи. Под вратата на Бен струеше светлина. Реших да отида в стаята на мама, прекосих коридора, повдигнах завивките й и се притиснах към гърба й. През зимата майка ни спеше с две долнища и с няколко пуловера — винаги ми изглеждаше като огромно плюшено животно. Обикновено не помръдваше, когато се намъквах в леглото й, но помня, че през онази нощ се извърна твърде бързо и аз реших, че е ядосана. Тя обаче ме прегърна, притисна ме към себе си и ме целуна по челото. Каза ми, че ме обича. Почти никога не ни казваше, че ни обича. Затова го помня или така ми се струва, освен ако не съм си съчинила тази утеха впоследствие. Но да приемем, че ми е казала така и че аз веднага след това съм заспала.

Когато се събудих отново — не знам дали след минути или след часове — нея я нямаше. Пред затворената врата, невидима за мен, майка ми виеше, а Бен й крещеше. Чуваха се и други гласове. Деби хлипаше, пишеше мамомамомамомишел и после чух брадвата. Още тогава знаех какво е. Метал във въздуха — това беше звукът — а след замахването се чу тихо тупване, гъргорене, Деби простена и издаде звук, сякаш се дави за глътка въздух. Бен крещеше на майка ни: „Защо ме принуждаваш да го правя?“, а Мишел не издаваше и звук, което беше странно, защото Мишел винаги беше най-шумна, а сега нищо. Мама извика: „Бягай! Бягай! Недей, недей!“ После изстрел с пушка и мама продължаваше да крещи, но вече не произнасяше думи, а издаваше някакъв хъхрещ звук като птица, която се блъска в стените в дъното на коридора.

Тежки стъпки от ботуши и малките крачета на Деби, които припкаха, още живи, към стаята на майка ни, а аз си помислих: не, не, не идвай тук, после ботушите разлюляха коридора зад нея, суркаха се, драскаха и отново гъргорене, гъргорене, думкане, после тупване, сеч с брадва и майка ни, която продължаваше да издава ужасните грачещи звуци, а аз стоях застинала в спалнята й и само слушах, когато пушката отново отекна в ухото ми, и после глухо тупване, което разтърси дюшемето под краката ми. А аз, страхливката, се надявах всичко да отшуми. Олюлявах се, сгушена наполовина във, наполовина извън дрешника. „Махай се, махай се, махай се.“ Затръшване на врати, още стъпки и пронизителен вой, Бен, който сам си шепти, неистов. И после вик, дълбок мъжки вик и гласът на Бен, знам, че е гласът на Бен, който крещи: „Либи! Либи!“

Отворих прозореца на стаята на мама и се измъкнах през съдраната мрежа, стоварих се на дупето си върху заснежената земя и чорапите ми тутакси подгизнаха, а косата ми се заплете в храстите. Хукнах.

„Либи!“ Погледнах назад към къщата — само един прозорец светеше, всичко останало тънеше в мрак.

Стъпалата ми се бяха изранили, когато стигнах езерото и клекнах сред тръстиките. Бях облечена с два ката дрехи като мама и носех чорапогащник под нощницата, но цялата треперех, вятърът надигаше полите ми и студен порив близна корема ми.

Фенерче неистово огледа върховете на тръстиките, после няколко дървета наблизо и накрая земята недалеч от мен. „Либи!“ Отново гласът на Бен. Издирваше ме. „Остани, където си, миличка! Остани, където си!“ Фенерчето се приближаваше все по-наблизо, ботушите хрущяха по снега, а аз ридаех в ръкава си до пълно изтощение, вече ми се искаше да се изправя, та всичко да свърши, но фенерчето се завъртя, стъпките се отдалечиха от мен и останах да зъзна самичка в тъмното. Светлината в къщата угасна и аз останах навън.

Часове по-късно, вече твърде скована, за да се изправя, пропълзях на бледата утринна светлина към къщата, стъпалата ми бяха като от еклив метал, а ръцете ми бяха замръзнали с разперени пръсти. Вратата беше широко отворена и аз влязох вътре, куцукайки. На пода пред кухнята се натъкнах на жалка купчинка от повръщано — грах и моркови. Всичко останало беше червено — пръските по стените, локвите по килима, окървавената брадва, облегната отстрани на канапето. Майка ни беше просната пред стаята на дъщерите си, от горната част на главата й липсваше триъгълно парче, пластовете дрехи, с които спеше, бяха насечени с брадва и едната й гърда беше разголена. Над нея дълги кичури рижа коса бяха залепнали за стената с кръв и мозъчна материя. Деби лежеше до нея с широко отворени очи и кървава струя по едната буза. Ръката й беше почти отсечена, коремът й беше разпорен с брадвата и зееше отпуснат като устата на спящ човек. Повиках Мишел, но знаех, че и тя е мъртва. Отидох на пръсти в спалнята ни и я намерих свита върху леглото с куклите си, с потъмняло от рани гърло, с един обут чехъл и едно отворено око.

Стените бяха изписани с кървави знаци — пентаграми и мръсни думи. Ругатни. Сатанински клетви. Всичко беше изпочупено, разкъсано, унищожено. Буркани с храна бяха разбити в стените, по пода бяха разсипани зърнени закуски. Едно парченце „Райс Криспи“ бе попаднало в раната на гърдите на мама — такъв неописуем хаос цареше. Една от обувките на Мишел висеше на връзките си от евтиния вентилатор на тавана.

Докуцуках до кухненския телефон, смъкнах го на пода, набрах номера на леля Даян — единствения, който знаех наизуст, и когато тя вдигна, изпищях: „Всички са мъртви!“ така, че собствените ми уши писнаха — толкова пронизително. После се сврях в пролуката между хладилника и готварската печка и зачаках Даян.

В болницата ме упоиха и отрязаха измръзналите пръсти на краката ми и половината от безимения ми пръст. Оттогава чакам да умра.

* * *

Седях с изпънат гръб на жълтата електрическа светлина. Напуснах къщата на убийствата и се върнах в спалнята си на зрял човек. Още много години нямаше да умра, бях здрава като пън, затова ми трябваше план. За щастие моят комбинативен ум на истинска Дей се насочи обратно към собственото ми благополучие. Малката Либи Дей току-що откри своя подход. Наречете го инстинкт за самосъхранение или пък го назовете каквото беше — алчност.

Онези „фенове на Дей“, онези „следователи“ щяха да платят за нещо повече от стари писма. Нали ме попитаха къде е Ранър и дали познавам някой приятел на Бен? Щяха да си платят за информацията, която само аз можех да им дам. Тези клоуни, които бяха наизустили плана на къщата ми, които тъпчеха в папки снимки от местопрестъплението, имаха само собствените си теории за това кой е убиецът на семейство Дей. И понеже бяха откачалки, трудно можеха да принудят някой да разговаря с тях. Аз обаче можех да им го дам. Полицията щеше да ми угоди, на мен, малката клетница, дори много заподозрени щяха да го направят. Можех да говоря с баща си, ако онези наистина искаха и ако успеех да го намеря.

Не че това щеше непременно да доведе до нещо. У дома, под ярките лампи и отново в безопасност, си напомних, че Бен е виновен (така трябваше да е), най-вече защото не можех да приема друга възможност. Не и ако исках да функционирам, а за пръв път от двайсет и четири години исках да функционирам. Заех се да изчислявам мислено: да кажем 500 долара, за да разговарям с ченгетата; 400 долара, за да говоря с някои от приятелите на Бен; 1000 долара, за да издиря Ранър; 2000 долара, за да говоря с Ранър. Сигурна съм, че феновете имаха цял списък с хора, които можех да придумам да отделят на сирачето Дей от времето си. Можех да карам така с месеци.

Заспах с бутилката ром в ръка, убеждавайки сама себе си: Бен Дей е убиец.