Джилиан Флин
Мрак (8)

Бен Дей

2 януари 1985 г.

10:18 ч.

От фермата до град Кинаки с колело се стигаше за един час. Най-малко за един час, и то при добра скорост, когато дробовете ти не се нажежават от студ и по бузата ти не се стича кръв. Бен планираше работата си в училището тогава, когато сградата е най-празна — никога не би отишъл в събота, защото тогава тренираше отборът по борба. Тъпо беше да държиш парцал, докато всички онези мускулести и шумни типове обикалят тежко-тежко, плюят тютюн на пода, който току-що си почистил, и после те поглеждат наполовина виновно, наполовина предизвикателно — кажи нещо де!

Днес беше сряда, но пък беше коледната ваканция, така че щеше да е спокойно — е, в залата с тежестите винаги имаше хора и оттам винаги се носеше онзи звук като на туптящо стоманено сърце, обаче беше рано. А рано е най-добре. Обикновено той ходеше от осем до обяд, бършеше пода с мокър парцал, оправяше и лъскаше като маймуна, каквато си и беше, и се омиташе, преди да го е видял някой. Понякога Бен се чувстваше като елф от приказките, който се промъква и не оставя и петънце, без никой да го забележи. Децата не даваха пет пари за хигиената — хвърляха картонена кутия към кошчето, млякото се разтичаше по пода, а те просто свиваха рамене. Разсипваха кайма от сандвича си върху стола в столовата и просто я зарязваха там да се втвърди и някой друг да я почисти. И Бен го правеше само защото така постъпваха всички. Всъщност, като паднеше парченце риба тон от сандвича му на пода, той завърташе очи, като че ли какво толкова, а всъщност няколко дни по-късно тъкмо той трябваше да бърше. Това беше най-голямата тъпотия, защото всъщност унижаваше сам себе си.

Противно беше да се занимаваш с това във всеки един момент, най-вече пред други деца, които се опитваш да избегнеш, за да не те видят. Днес обаче щеше да рискува, да отиде и да си изкара смяната. Диондра щеше на сутринта да ходи в Салина на пазар. Тя имаше най-малко двайсет чифта дънки, които на Бен му изглеждаха еднакви, обаче искаше още, някаква специална марка. Носеше ги свлечени, навиваше маншетите на глезените си и отдолу се показваха плътните чорапи. Бен винаги се стараеше да й прави комплименти за новите джинси, а Диондра след това веднага питаше: „Ами чораааапите?“ Уж на шега, но не съвсем. Диондра носеше чорапи само на „Ралф Лорън“, които струваха около двайсет долара чифта — факт, от който на Бен му се свиваше стомахът. Тя имаше цяло чекмедже с чорапи — на ромбове, на точки, на райета, всички отгоре с фигурката на ездача, замахнал със стика. Бен беше пресметнал: в онова чекмедже сигурно имаше чорапи за четиристотин долара, подредени като плодове от Флорида — може би половината от парите, които майка му изкарваше месечно. Е, богатите трябва да си купуват разни неща, а чорапите са стока като всяка друга. Диондра беше странна, не беше точно спретната — беше твърде бляскава и буйна, за да се помества в тази група — обаче не беше съвсем метъл, макар да пускаше силно „Айрън Мейдън“, обичаше да носи кожа и пушеше тонове трева. Диондра не беше от никоя група, тя беше просто Новото момиче. Всички хем я познаваха, хем не я познаваха. Беше живяла къде ли не, най-вече в Тексас, и редовната й реплика, когато направеше нещо, на което ти иде да се намръщиш, гласеше: „Така правят в Тексас“. Каквото и да направеше, нямаше проблем, защото така правели в Тексас.

Преди Диондра Бен просто се носеше по течението: беше бедно и мълчаливо фермерско момче, което стоеше с другите фермерски момчета в един незабележим ъгъл на училището. Не бяха точно смотаняци, че да ги ругаят, просто никой не ги избираше. Бяха фоновият шум в гимназията. За Бен това беше по-зле от унижение. Е, може би не, имаше едно момче с бифокални очила, което той познаваше още от детската градина и което открай време си беше странно. Момчето се насра в гащите още първата седмица в гимназията. Версиите се различаваха: според едната от шортите му се посипали лайна, докато се катерел по въже в гимнастическия салон, според друга се изсрал в занималнята, а имаше и трета, четвърта и пета версия. Основното беше, че завинаги му остана прякорът Насрани гащи. В междучасието той ходеше с наведена глава, обърнал към пода очилата си като месечини, но въпреки това някой здравеняк все ще го шляпне по главата — ей, Насрани гащи! А той продължаваше да върви с мрачна усмивка на лице, преструвайки се, че всичко е просто шега. Така че, да, имаше и по-лоши неща от това да си незабележим, обаче на Бен не му харесваше, не му беше приятно да бъде свястното мълчаливо рижо момче, каквото си беше от първи клас. Скучно и без ташаци.

Затова огромно благодарско на Диондра, задето си го заплю, поне на четири очи. Всъщност тя го блъсна с колата си, така се запознаха. Беше лято — ориентиране за първокурсниците и за новите ученици. Бяха противни три часа, а след това, докато Бен пресичаше училищния паркинг, тя го блъсна. Метна го върху капака на колата си. Излезе и му се разкрещя: „Какви ги вършиш, мамка му?“, устата й миришеше на коктейл от безалкохолно с вино, а в краката й в колата се търкаляха бутилки. Бен се извини — той се извини на нея — и когато Диондра разбра, че той няма да й се ядоса, стана адски мила, предложи да го закара у тях, но вместо това излязоха извън града, паркираха и продължиха да пият коктейли. Диондра му каза, че името й е Алексис, обаче след малко призна, че го е излъгала. Казвала се Диондра. Бен я предупреди да не лъже за такова хубаво име, което адски я зарадва, и след малко му каза: „Знаеш ли, лицето ти е много хубаво“, а след още няколко секунди додаде: „Искаш ли да се натискаме?“, после веднага се награбиха и на него не му беше за пръв път, а за втори. След около час Диондра трябваше да тръгва, но му каза, че се целува страхотно и че умее да изслушва, което било много готино. След това нямаше време да го откара у дома. Остави го обратно там, където го беше блъснала.

Така започнаха да излизат. Бен всъщност не познаваше приятелите й и не се мотаеше с нея в училище. Диондра се стрелкаше из училищната седмица като колибри — понякога се появяваше, друг път не. Стигаше му да я вижда през уикендите, на тяхното си място, където училището нямаше значение. Приятелството с нея му се отразяваше — вече присъстваше по-осезаемо.

Когато Бен влезе с колелото си в Кинаки, на паркинга на училището се бяха събрали пикапи и очукани спортни коли. Значи не само борците, но и баскетболистите. Бен знаеше кой кара всяка кола. Зачуди се дали да не се изсули, обаче Диондра щеше да се върне след часове, а той нямаше достатъчно пари, за да се мотае в кафенето за хамбургери — собственикът откачаше, когато хлапетата се мотаеха там, без да си купуват нищо. Освен това да седиш сам в заведение по време на коледната ваканция си беше по-зле и от това да работиш. Да върви по дяволите майка му, че е такава досадница. Родителите на Диондра не даваха пет пари къде ходи тя — през половината време не бяха в града, а в къщата си в Тексас. Дори когато миналия месец наказаха Диондра, че не се е вясвала в училище две седмици, майка й само се засмя. „Значи, като я няма котката… Така ли, миличка? Поне напиши някоя домашна“.

Задният вход на училището беше затворен с верига и катинар, така че на Бен му се налагаше да мине през съблекалните. На влизане го лъхна мирисът на плът и на дезодорант за обувки. Поне съдейки от топуркането по баскетболното игрище над главата му и подрънкването в залата за вдигане на тежести, съблекалнята, изглежда, щеше да бъде празна. В коридора чу един-единствен протяжен вик — „Куууупър! Дръъъж!“ — който отекна върху мраморния под като боен призив. Надолу по коридора скърцаха гуменки, метална врата се отвори с трясък, после всичко стана относително тихо. Чуваха се само шумовете от спортната зала и от тежестите: туп-туп, дрън — тряс.

Училищните спортисти никога не слагаха катинари на шкафчетата като проява на доверие, на отборен дух. Вместо това провираха дебели връзки за обувки през отворите, където обикновено мушваш катинара. По шкафчетата висяха поне двайсет бели връзки и Бен както обикновено се поколеба дали да не надникне в някое шкафче. Какво толкова им трябваше на тези типове? След като имаш шкафче за учебниците, какво слагат в тези шкафчета в салона? Дезодоранти и лосиони, някакво бельо ли? Всичките еднакви бандажи ли носеха? Туп-туп, дрън — тряс. Една от връзките висеше свободно, без да е вързана — едно бързо дръпване и шкафчето щеше да се отвори. Преди сам да се разубеди, Бен дръпна леко връзката и тихо повдигна металното резе. Вътре нямаше нищо интересно: някакви спортни гащета, намачкани в дъното, навито на руло спортно списание, провесен на закачалката сак. В сака като че ли имаше някакви неща, затова Бен се приведе и дръпна ципа.

— Ей!

Той се завъртя, сакът се залюля бясно на закачалката и тупна на дъното на шкафчето. Господин Гругър, треньорът на борците, стоеше с вестник в ръка, а грубото му лице на петна беше разкривено.

— Какво търсиш в шкафчето, по дяволите?

— Ами… беше отворено.

— Моля?

— Наистина беше отворено, видях го — каза Бен. Затвори вратичката съвсем тихо. Моля те, мамкамумамкаму, само да не влезе някой от отбора, мислеше си Бен. Представяше си сърдитите физиономии насреща си, прякорите, които щяха да последват.

— Отворено беше значи? А ти какво търсеше вътре? — Въпросът на Гругър увисна във въздуха, а самият той не помръдваше, с нищо не издаваше какво смята да прави, доколко е за газил Бен, който просто забоде поглед в пода в очакване да го скастрят. — Попитах защо се беше наврял в шкафчето? — тупна вестника Гругър в дебелата си ръка.

— Не знам.

Възрастният мъж просто стоеше, а Бен не спираше да си повтаря: „Хайде, развикай се и да се свърши“.

— Щеше ли да вземеш нещо?

— Не.

— Тогава защо се беше наврял в шкафчето?

— Аз само… — отново млъкна Бен. — Стори ми се, че видях нещо.

— Сторило ти се е, че си видял нещо значи? Какво?

В съзнанието на Бен изникнаха всякакви забранени неща: домашни любимци, наркотици, мръсни списания. Представи си фойерверки и за миг се зачуди дали да не каже, че шкафчето е горяло, да се направи на герой.

— Ами… кибрит.

— Сторило ти се е, че си видял кибрит, така ли? — Лицето на Гругър пламна чак до корена на късата му къдрава коса.

— Исках една цигара.

— Ти си чистачът, нали? Дей някой си?

От устата на Гругър името прозвуча глупаво, момичешки. Очите на треньора огледаха порязаното място на челото му, после красноречиво се насочиха към косата му.

— Боядисал си си косата.

Бен стоеше под черното си кече и усещаше как бива категоризиран и отхвърлен, поставен в групата на загубеняците, наркоманите, лигльовците, педалите. Сигурен беше, че е чул тази дума да прелита през съзнанието на треньора — горната устна на Гругър потръпна.

— Изчезвай оттук. Върви да чистиш другаде. И да не си припарил тук, преди всички да сме си тръгнали. Не си желан тук, ясно?

Бен кимна.

— Я го кажи на глас, та да сме наясно!

— Не съм желан тук — промърмори Бен.

— Сега се махай. — Каза го така, все едно Бен е момченце, петгодишно хлапе, което изпращат обратно при майка му. Бен излезе.

Качи се по стълбите до килера на чистачите, а по гърба му се стичаше струйка пот. Не дишаше. Когато се ядосаше, забравяше да диша. Взе една огромна кофа, пъхна я с дрънчене в мивката, напълни я с гореща вода, изсипа почистващия препарат с цвят на пикня и амониевите изпарения опариха очите му. След това сложи кофата върху количката. Беше препълнил кофата и тя се наклони, докато той се опитваше да я вдигне от мивката, и върху му се изляха два литра вода. Слабините и краката му хубавичко се намокриха. Все едно чистачът Дей се бе напикал. Дънките залепнаха за краката му и се вкоравиха. Предстояха му три часа скапана работа с мокър чатал и дънки като от картон.

— Майната ти, скапаняк! — тихо изруга той. Ритна стената с работните си обувки, разхвърча се мазилка, после стовари и дланта си в стената. — Мааааайна ти! — изрева той и в края гласът му прозвуча пронизително. Почака в килера като страхливец, да не би Гругър да чуе вика и да реши да го подразни още малко.

Нищо не се случи. Никой не прояви достатъчно интерес да провери какво става в килера на чистачите.

* * *

Трябваше да почисти седмица по-рано, обаче Диондра се размрънка, че е коледната ваканция, така че да зареже. Затова сега кафенето беше пълно с разтекли се стари кутийки от сода, опаковки от сандвичи с пилешка салата и плесенясали порции от специалния обяд по случай края на 1984 година — пържени кюфтета със сладникав доматен сос. Всичко се беше развалило. По панталона и по дънките му полепна по малко от всичко, така че освен вонята на амоняк и собствената му телесна миризма, вече миришеше и на стара храна. Не можеше да отиде у Диондра в такъв вид, идиотски беше изобщо да го планира по този начин. Трябваше да отиде с колелото у дома, да се оправи с майка си — поне половинчасова лекция — да си вземе душ и да се върне в къщата на Диондра. Ако майка му не го накажеше. Майната й, въпреки това щеше да излезе. Това си беше неговото тяло, неговата коса. Неговата скапандурска черна педалска коса.

Избърса подовете, после прибра в торби боклука от учителските стаи — любимото му задължение, защото звучеше тежко, но всъщност трябваше само да събира намачкани листове, леки като перца. Последното му задължение беше да измие коридора, който свързваше гимназията с началното училище (което пък си имаше свой засрамен чистач ученик). Коридорът от страната на гимназията беше осеян с гръмки съобщения за футболни мачове, походи и сбирки на драмсъстава, а после постепенно се превръщаше в детска територия, стените се покриваха с букви от азбуката и с есета за книги, посветени на Джордж Вашингтон. Яркосините врати отбелязваха входа на началното училище, но бяха просто за показ, нямаха дори ключалки. Той избута парцала от гимназиалната към хлапешката територия, после го пусна в кофата и я изрита далеч от себе си. Тя се хлъзна плавно по бетонния под, удари се в стената и от нея се разля съвсем мъничко.

От детската градина до осми клас Бен беше учил в началното училище в Кинаки и беше по-свързан с онази половина на сградата, отколкото с гимназиалната, където стоеше сега с полепнала по него смет.

Поколеба се дали да не отвори вратата и да не се залута в тишината от отсрещната страна и точно това направи. Просто да каже „здрасти“ на предишното си училище. Бен чу вратата да се затваря зад гърба му и се почувства по-спокоен. Стените бяха лимоненожълти и пред класните стаи имаше повече украса. Кинаки беше малко градче, така че във всеки клас имаше само по една паралелка. В гимназията беше различно, беше два пъти по-голяма, защото идваха и ученици от другите градове. Обаче в началното училище беше приятно и уютно. На едната стена забеляза усмихнато слънчице и отстрани пишеше „Мишел Д., 10 год.“. Имаше и рисунка на котка с жилетка и обувки с катарами — или пък бяха на високо токче — както и да е, котката се усмихваше и подаваше подарък на една мишка, която държеше торта за рожден ден. Либи Д., първи клас. Озърна се, но не забеляза нищо от Деби — сега, като се замисли, не беше сигурен, че това хлапе изобщо може да рисува. Веднъж се опита да помогне на майка им да изпекат сладки, дишаше шумно и обърка рецептата, а после изяде повече тесто, отколкото омеси. Деби не беше дете, чиито рисунки висят по стените.

По целия коридор имаше редици жълти шкафчета, в които учениците държаха личните си вещи, а името на всяко дете беше изписано върху хартиено тиксо. Надникна в шкафчето на Либи и намери ментов бонбон, наполовина изсмукан, и кламер. В шкафчето на Деби имаше кафяв плик за обяд, който миришеше гадно, а в това на Мишел — пликче изсъхнали флумастери. Надникна просто ей така в няколко други шкафчета и забеляза колко много повече неща има там. Кутии с по шейсет и четири пастела, механични колички и кукли, дебели топове картон, ключодържатели, книжки за стикери и пликчета с бонбони. Тъжно. Така се получава, като имаш повече деца, отколкото можеш да гледаш, помисли си той. Диондра все го повтаряше, когато той споменаваше колко им е трудно у дома: „Ами майка ти не е трябвало да ражда толкова бебета тогава“. Диондра беше единствено дете.

Бен се запъти обратно към гимназиалната страна на сградата и усети, че се заглежда към шкафчетата на петите класове. Ето я малката Криси, която си падаше по него. Беше написала името си с яркозелени букви и бе нарисувала маргаритка до него. Симпатично. Момиченцето беше голяма сладурана, като дете от реклама на зърнена закуска — с руса коса, сини очи и добре гледано. За разлика от сестрите му джинсите винаги й бяха по мярка, чисти и изгладени, блузките й бяха в тон с чорапите, с баретите или с нещо там. Дъхът й не миришеше на храна като на Деби, нито пък ръцете й бяха издрани като ръцете на Либи. Като ръцете на всички тях. Ноктите й винаги бяха лакирани в яркорозово — личеше си, че майка й ги е лакирала. Сигурно шкафчето й беше пълно с хубави кукли и с други играчки, които миришеха приятно.

Дори името й беше каквото трябва — Криси Кейтс си беше едно наистина хубаво име. В гимназията щеше да стане мажоретка, разпуснала дългата си руса коса на гърба, а после сигурно съвсем щеше да забрави, че е била луда по онова по-голямо момче на име Бен. Тогава той щеше да е на колко… на двайсет? Може с Диондра да дойдат от Уичита за някой мач, а тя, както си подскача, щеше да го забележи, да се усмихне с широката си бяла усмивка, да му махне въодушевено, пък Диондра щеше да се ухили и да каже: „Не стига ли, че половината жени в Уичита са влюбени в теб, ами се закачаш и с горките гимназистки?“.

Бен никога не се беше срещал с Криси — тя беше една година по-голяма от Мишел — обаче един ден в началото на учебната година го повикаха. Госпожа Найджъл, която открай време го харесваше, го придърпа да й помогне със занятията по рисуване в занималнята. Само за деня. Възпитателката, която ползвала обикновено, не се появила. Чакаха го у дома, обаче майка му нямаше да се ядоса, задето е помагал на малките — пък и беше много по-приятно да смесва боички, отколкото да разнася зор. Криси беше едно от поверените му деца, обаче не се интересуваше много от рисуването. Само движеше четката си, докато целия й лист не стана мръснокафяв.

— Нали знаеш на какво прилича? — попита той.

— На ако — отговори тя и се засмя.

Флиртуваше още от мъничка, но си личеше, че е родена сладурана, която просто приема, че хората я харесват. Е, Бен я харесваше. Разговаряха между дългите мълчаливи паузи.

— Къде живееш?

Налива, взема боя, размазва. Топи четката във водата и повтаря.

— Близо до Салина.

— И идваш чак тук за училище?

— Моето училище още не е готово. Догодина ще уча по-близо до вкъщи.

— Дълго пътуваш.

Проскърцване на стола, отпускане на рамото.

— Аха, гадно е. С часове чакам след училище татко да ме вземе.

— Е, рисуването е приятно.

— Сигурно. Повече ми харесва да ходя на балет, това правя през почивните дни.

Балет през почивните дни — това говореше много. Сигурно беше от децата, които имат басейн в задния двор или поне батут. Дали да не й каже, че у дома имат крави, да провери дали тя харесва животни, но реши, че вече бездруго се държи прекалено сериозно с нея. Криси беше дете, би трябвало тя да се старае да го впечатли.

Бен помага доброволно в часовете по рисуване до края на месеца, подкачаше Криси за лошите й рисунки („Какво трябва да е това, костенурка ли?“) и я заставяше да разказва за балета („Не, глупчо, ходя с беемвето на татко!“) Един ден, смело момиче, тя се примъкна до гимназиалната половина на сградата и го причака до шкафчето, облечена с дънки с пеперуди от пайети на джоба и розова ризка, с две издутини като от желирани бонбончета там, където би трябвало да са гърдите й. Никой не я закачаше, освен загриженото момиче, което се опитваше да я отведе обратно в другата половина на сградата.

— Добре съм — уверяваше Криси момичето, отметна косата си и се извърна към Бен. — Исках само да ти дам това.

Подаде му бележка, сгъната на триъгълник, на която с балонести букви беше изписано името му. След това се отдалечи с подскоци, два пъти по-дребна от децата край нея, но тя явно не забелязваше.

В час по рисуване се запознах с момче на име

Бен.

С рижа коса и бяло лице.

Аз сърцето му реших да спечеля…

за мен.

А отдолу се мъдреше едно голямо „П“, до което пишеше: -о-дълго -исмо -о-късно. Беше виждал приятели на свои приятели да получават такива бележки, но самият той никога не бе получавал. Миналият февруари получи три валентинки: една по задължение от учителката, втората от добро момиче, което пишеше на всички, и третата от едно сериозно дебело момиче, което сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

Сега Диондра му пишеше понякога, но бележките й не бяха сладки, а мръснишки или гневни, неща, които му пишеше, докато не я пускат да излиза. Никое момиче не му беше писало стихотворение, а най-сладкото от всичко беше, че Криси явно няма представа колко по-голям от нея е той. Беше любовно стихотворение от момиче, което нямаше никаква представа какво е да правиш секс или да се натискаш. (Или пък имаше? Кога нормалните деца започват да се натискат?)

На следващия ден тя го чакаше на стълбите и го попита дали иска да поседят заедно там, а той се съгласи, но само за мъничко, а после цял час си подмятаха шеги на сенчестите стъпала. В един момент тя хвана ръката му и се притисна към него, а Бен съзнаваше, че трябва да й каже да не го прави, обаче му стана толкова приятно, изобщо не се почувства странно, а само хубаво, не беше като жадното за секс драскане и вряскане на Диондра, нито като ръчканото и боричкането със сестрите му, а нежно, както трябва да е с момиче. Тя носеше гланц за устни, който ухаеше на дъвка, и понеже Бен никога не бе имал пари да си купи дъвка — не е ли извратено, а? — устата му винаги се пълнеше със слюнка от тази миризма.

Продължиха така няколко месеца — седяха на стълбите и чакаха баща й. Никога не говореха за уикендите, а понякога тя дори забравяше да го изчака и той стърчеше на стълбите като кретен и с плик топли фруктови дъвчащи бонбони, които беше намерил в кафенето. Криси обожаваше сладко. Сестрите му бяха същите — тършуваха за сладко като бръмбарчета, веднъж, като се прибра у дома, завари Либи да яде желе направо от буркана.

Диондра така и не разбра за Криси. Когато тя все пак идваше на училище, в три и шестнайсет се прибираше право у дома, за да си гледа сапунките и „Шоуто на Донахю“. (Обикновено през цялото време ядеше тесто за сладки направо от купата — каква беше тази работа с момичетата и захарта?) Дори Диондра да знаеше, всъщност не се случваше нищо нередно. По-голямо момче, което съветва по-малко момиче за домашните и гимназията. Дали да не запише психология, или да стане учител? Всъщност баща му беше пет години по-голям от майка му.

Единственото непозволено нещо между него и Криси се случи точно преди Коледа и нямаше да се повтори. Седяха си на стълбите, смучеха бонбони „Джоли Ранчър“ с вкус на зелена ябълка и се побутваха един друг, когато тя изведнъж се озова по-близо от обикновено и той усети зърното й с дланта си. Топлото ухание на ябълка погали бузата му и тя просто се притисна към него, не каза нищо, само дишаше и той усети как сърчицето й тупти като на коте до бицепса му, как пръстите й се плъзват близо до мишниците му и неочаквано устните й се озоваха върху ухото му, което се овлажни от дъха й, вените му изтръпнаха от стипчивия бонбон, а после устните се плъзнаха по бузата му и изпратиха тръпки надолу по ръцете им, без нито един от двамата да регистрира случващото се, сетне лицето й се озова срещу неговото, неподвижно, и двамата просто си стояха с разтуптени сърца, като цялото й тяло се беше намърдало между краката му, ръцете му сковано висяха отпуснати, целите потни, после устните му леко помръднаха, съвсем леко се раздалечиха, и езикът й се плъзна между тях, лепкав и ближещ, двамата имаха вкус на зелена ябълка, а членът му беше толкова твърд в панталона, сякаш щеше да се пръсне. Бен обхвана кръста й с ръце и я задържа за секунда, после я отблъсна и хукна надолу по стълбите към мъжката тоалетна — „Извинявай, извинявай“, викаше тя подире му — където стигна тъкмо навреме, за да си го разклати два пъти и да свърши върху ръцете си.