Джилиан Флин
Мрак (1)

Либи Дей

Сега

Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би.

Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби.

* * *

Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И никой няма да знае. Хората, които и да са те, просто ще забодат поглед в обувките или в нечии рамене, докато се възцари мълчание, после някой ще се заеме да вари кафе — отривисто и с много тракане. Кафето страшно върви с внезапната смърт.

Измъкнах крак изпод завивките, обаче не можах да се накарам да го допра до пода. Сигурно съм потисната. Вероятно съм в депресия от около двайсет и четири години. Усещам, че някъде там, вътре, има по-добра моя разновидност — скрита зад черния дроб или прикрепена за крайче на далака в моето осакатено детинско тяло, една Либи, която ми нарежда да стана, да направя нещо, да порасна, да продължа напред. Обаче злината обикновено взема връх. Когато бях на седем, брат ми изтрепа цялото ми семейство. Майка ми и двете ми сестри вече ги няма: дум-дум, кръц-кръц, хррр-хррр. Всъщност нищо не трябваше да правя след това, нищо не се очакваше от мен.

На осемнайсет наследих 321374 долара благодарение на всички мекосърдечни хора, които бяха прочели печалната ми история, на добряците, които ми съчувстваха от все сърце. Когато чувам тази фраза, а аз я чувам много често, си представям набъбнали нарисувани сърца с птичи криле, които пърхат към някое от противните ми детски обиталища, където на прозореца седя аз като малка, махам с ръка, улавям всяко сърце и върху мен се посипват зелени банкноти: благодаря ви, много ви благодаря! Докато бях още дете, даренията отиваха в консервативно управлявана банкова сметка, която навремето изведнъж набъбваше през три-четири години, щом някое списание или новинарски канал актуализираше информацията за мен: Малката Либи — единствената оцеляла от прерийното клане, днес навършва сладко-горчивите десет години! (Аз с две чорлави опашки на опиканата от опосуми поляна пред караваната на леля Даян. И дебелите като стволове на дървета прасци на Даян, подаващи се като никога под пола, забучени насред жълтата трева зад мен.) Храброто дете навърши 16! (Аз, все още дребничка, с осветено от свещите на тортата за рождения ми ден лице и риза, изопната от гърдите ми, тази година достигнали размер D на чашката, нелепо, порнографски грамадни за крехкото ми тяло като на рисунка от комикс.)

Живях с тези пари повече от тринайсет години, но вече почти свършиха. Днес следобед имах среща, за да разбера колко точно е това „почти“. Веднъж годишно човекът, който управлява парите ми — немигащ розовобузест банкер на име Джим Джефрис, настоява да ме води да хапнем някъде за „сверяване на часовника“, както го нарича. Хапваме нещо за двайсетина долара и си говорим за живота ми — в крайна сметка той ме познава от ей такавка, ха-ха. Аз пък не знам почти нищо за Джим Джефрис и никога не съм го питала, а на срещите ни винаги съм гледала с очите на дете: дръж се учтиво, но нищо повече, и приключвай бързо. Едносрични отговори, уморени въздишки. (Все пак предполагах нещо за Джим Джефрис — че е християнин и редовно ходи на църква, защото притежаваше оптимизма и търпението на човек, който вярва, че Исус ни гледа.) Следващото „сверяване на часовника“ трябваше да е чак след осем или девет месеца, но Джим Джефрис ме тормозеше, като оставяше съобщения на телефонния секретар със сериозен приглушен тон и ме уверяваше, че е направил всичко по силите си да удължи „живота на фонда“, но вече било време да се замисля за „следващите стъпки“.

И тук отново се прояви лошотията ми: веднага си помислих за другото момиче от таблоидите, Джейми някоя си, което изгуби семейството си същата година, 1985-а. Част от лицето й беше изгоряла при пожара, който запалил баща й, за да изтреби близките си. Всеки път, когато тегля пари от банкомата, си мисля за това момиче Джейми и че ако не ми беше откраднала славата, сега щях да имам два пъти повече средства. Въпросната Джейми някоя си сега сигурно беше в търговския център и с моите пари си купуваше красиви чанти, бижута и скъпи гримове, за да маже своето осеяно с белези лъскаво лице. Което, естествено, си беше ужасна мисъл. Поне го съзнавах.

Най-сетне, най-сетне, най-сетне се надигнах от леглото с драматично стенание и отидох в предната част на къщата. Живея под наем в малка тухлена къща в комплекс от други малки тухлени къщи, кацнали върху отвесен склон срещу някогашните кошари за добитък на Канзас Сити. Канзас Сити в Мисури, не Канзас Сити в Канзас. Това е разликата.

Кварталът ми дори няма име, толкова е затънтен. Казва се Ей там някъде. Странно, западнало място, пълно със задънени улички и кучешки изпражнения. Другите къщи са населени със стари хора, които живеят в тях, откакто са построени. Възрастните хора, посивели и прилични на пудинги, непрекъснато надничат иззад мрежите на прозорците си. Понякога излизат до колите си, пристъпвайки по старчески предпазливо, и аз се чувствам виновна, все едно трябва да отида да помогна. Само че те не биха искали. Не са дружелюбни възрастни хора, а са ядосани старци със стиснати устни, на които не им допада аз, непознатата, да им бъда съседка. Навсякъде усещам жуженето на тяхното неодобрение. Заради звънкото им презрение и мършавото куче през две къщи, което лае по цял ден и скимти по цяла нощ, постоянният фонов шум неусетно влудява човек — секва само за няколко блажени мига и после отново започва. Обикновено проспивам единствения приятен звук в квартала — сутрешното гукане на малките деца. Цял полк кръглолики и навлечени с много пластове дрехи мъничета се запътват към детска градина някъде из лабиринта от улички зад мен, хванати за дълго въже, теглено от някой възрастен. Всяка сутрин се клатушкат като пингвинчета покрай къщата ми, но нито веднъж не съм ги виждала да се връщат. На мен ми изглежда, все едно обикалят цялото земно кълбо и се прибират точно навреме, за да минат покрай прозореца ми отново на следващата сутрин. Както и да е, привързана съм към тях. Има три момичета и едно момче, които си падат по яркочервените якета, а когато се успя и не ги видя, ми става сиво. Още по-сиво. Така би се изразила майка ми, не би използвала мелодраматичното „потиснато“. Сиво ми е от двайсет и четири години.

* * *

Облякох си пола и блуза за срещата и се чувствам като джудже — дрехите на пораснало момиче, на вече зрял човек все не са ми точно по мярка. Нямам и метър и петдесет — един и четирийсет и пет, да сме съвсем точни, но закръглям. Съдете ме. На трийсет и една години съм, обаче хората ми говорят напевно, още малко и ще ми дадат да си рисувам с боички.

Прекосих наклонения си преден двор, а кучето на съседите поде досадния си лай. На паважа до колата ми са премазани скелетите на две птички, заприличали на влечуги с тези плоски човки и криле. От цяла година са тук. Не се сдържам и ги поглеждам всеки път, когато се качвам в колата си. Трябва ни хубав пороен дъжд, че да ги отмие.

Две възрастни жени разговаряха на стълбите на отсрещната къща и усетих как нарочно не ме поглеждат. Не знам името на никого. Ако някоя от тези жени умре, дори няма да мога да отбележа: „Горката госпожа Залински почина“, а ще трябва да кажа: „Онази проклета дърта кучка от отсрещната къща ритна камбаната“.

Чувствах се като детски призрак, докато се качвах в средно голямата си кола, направена сякаш предимно от пластмаса. Все чакам някой от автосалона да дойде и да ми каже: „Беше номер. Всъщност това не може да се кара. Пошегувахме се“. Като в транс карам автомобила си играчка десетина минути към мястото на срещата си с Джим Джефрис и спирам на паркинга пред ресторанта с двайсетминутно закъснение, но знам, че той ще се усмихне вежливо и няма да обели нито дума за неточността ми.

От мен се очакваше да му звънна от мобилния си, когато пристигна, за да дотърчи навън и да ме въведе. Заведението — чудесен старовремски ресторант Кей Си — е заобиколено от изтърбушени сгради, които притесняват Джим, като че ли банда изнасилвачи са се спотаили в празните им черупки и очакват пристигането ми. Джим Джефрис няма да е Човекът-допуснал-нещо-лошо-да-сполети-Либи-Дей. Нищо лошо не може да се случи на ХРАБРАТА МАЛКА ДЕЙ. МАЛКОТО ИЗГУБЕНО МОМИЧЕНЦЕ, на клетото червенокосо седемгодишно момиченце с големите сини очи, единственото оцеляло от ПРЕРИЙНОТО КЛАНЕ, от МАНИАКАЛНИТЕ КАНЗАСКИ УБИЙСТВА, от САТАНИНСКОТО ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ ВЪВ ФЕРМАТА. Майка ми, двете ми по-големи сестри — всички убити от Бен. Оцелях единствено аз и го разобличих като убиеца. Аз бях сладураната, изправила пред правосъдието своя брат сатанист. Сензационна новина. „Инкуайърър“ публикува разплаканата ми снимка на първа страница под заглавието АНГЕЛСКО ЛИЦЕ.

Погледнах в огледалото за обратно виждане и дори сега видях бебешкото си лице. Луничките ми бяха изсветлели и зъбите ми се бяха изправили, но носът ми още беше чип, а очите ми — кръгли като на коте. Вече си боядисвах косата много светлоруса, но рижите корени се бяха показали. Изглеждаше, сякаш черепът ми кърви, особено на късното следобедно слънце. Запалих цигара. Можех да не пуша месеци наред и после изведнъж да ми хрумне: имам нужда от цигара. Такава съм, непостоянна.

— Да вървим, малка Дей — подканих се гласно. Така се наричам, когато ме изпълва ненавист.

Слязох от колата и пушейки, се запътих към ресторанта, като държах цигарата в дясната си ръка, за да не се налага да поглеждам лявата, обезобразената. Почти вечер е: скиталчески облаци прекосяват небето като бизони, а слънцето е достатъчно ниско, за да опръска всичко в розово. Към реката, към извитите рампи на магистралата се извисяват изоставени силози — празни, сумрачно черни и безполезни.

Прекосих паркинга сам-самичка върху съзвездия от натрошено стъкло. Никой не ме нападна. В края на краищата, едва пет следобед е. Джим Джефрис обичаше да вечеря рано и се гордееше с това.

Когато влязох, той седеше на бара, пиеше нещо газирано и както си знаех, първото, което направи, беше да извади мобилния от джоба си и да впери поглед в него, сякаш го е предал.

— Звънна ли ми? — смръщи се той.

— Не, забравих — излъгах го.

Сега вече се усмихна.

— Е, както и да е. Така, радвам се, че си тук, скъпа. Готова ли си да си поговорим сериозно?

Той плесна два долара на бара и ме поведе към червено кожено сепаре с жълт дунапрен, прозиращ под нацепената кожа. Ръбовете на цепнатините одраскаха задната част на бедрата ми, докато се плъзгах на мястото си. Възглавниците изкашляха тютюнева воня.

Джим Джефрис никога не пиеше алкохол пред мен и нито веднъж не ме попита дали аз искам да пия, но когато дойде келнерът, си поръчах чаша червено вино и видях как той се постара да не изглежда изненадан, разочарован или някак по-различен от обичайния Джим Джефрис. „Какво червено?“ — попита келнерът, а аз наистина нямах представа — така и не мога да запомня имената на белите или на червените вина, нито коя част от това название трябва да изречеш, затова казах само: „Наливно“ Джефрис си поръча пържола, аз — пълнени печени картофи, и когато келнерът се отдалечи, той изпусна измъчена дълга въздишка и каза:

— Е, Либи, двамата с теб вече навлизаме в съвсем нова и различна фаза.

— Колко са останали? — попитах, умолявайки мислено кажидесетхилядикажидесетхиляди.

— Четеш ли отчетите, които ти изпращам?

— Понякога — излъгах отново. Обичам да получавам поща, но не и да я чета. Сигурно отчетите бяха в някоя купчина вкъщи.

— Слушаш ли съобщенията ми?

— Мисля, че мобилният ти телефон е развален. Много често прекъсва.

Бях чула достатъчно, за да разбера, че съм в беда. Обикновено изключвах след първото изречение на Джим Джефрис, който винаги започваше с „Либи, обажда се твоят приятел Джим Джефрис…“.

Той опря върховете на пръстите си в колибка и издаде напред долната си устна.

— Във фонда са останали деветстотин осемдесет и два долара и дванайсет цента. Както вече споменах, ако го попълваше с приходи от редовна работа, щяхме да успеем да го задържим на повърхността, обаче… — разпери той ръце и направи гримаса — не стана така.

— Ами книгата, тя не…?

— Съжалявам, Либи, но и с книгата не се получи. Казвам ти го всяка година. Ти не си виновна, но книгата… не. Нищо.

Преди години, за да се възползва от двайсет и първия ми рожден ден, един издател на книги за самопомощ ме помоли да напиша как съм се преборила с „демоните на миналото“. С нищо не се бях преборила, но въпреки това се съгласих да напиша книгата, като разговарях по телефона с една жена от Ню Джърси, която всъщност написа текста. Книгата излезе по Коледа през 2002 година, а на корицата имаше моя снимка с несполучлива чорлава подстрижка. Заглавието беше „Нов ден за Дей! Не оцелявайте от травмите в детството, побеждавайте ги!“ и съдържаше няколко мои детски снимки и снимки на мъртвите ми близки сред безсмислен буламач за позитивното мислене. Платиха ми осем хиляди долара и няколко групи за взаимопомощ на оцелели след травми ме поканиха да говоря пред тях. Летях до Толедо за среща с хора, останали сираци още невръстни, до Тълса за специално събиране на тийнейджъри, чиято майка е убита от бащата. Подписвах книги за дишащи през устата хлапета, които ми задаваха дразнещи въпроси, като например дали майка ми е правела пай. Давах автографи и на прошарени възрастни мъже в нужда, които ме гледаха иззад бифокалните си очила, а дъхът им вонеше на прегоряло кафе и стомашни киселини. Пишех им „Започнете нов ден!“ или „Започва нов ден!“ Какъв късмет, че фамилията ми означава точно това — ден! Хората, които идваха да се срещнат с мен, вината изглеждаха изтощени и отчаяни, стърчаха неуверено край мен на редки групи. Неизменно малобройни. След като разбрах, че за тези неща няма да ми се плаща, отказах да ходя, където и да било. Отзвукът от книгата бездруго вече беше позаглъхнал.

— Струваше ми се, че парите трябва да бъдат повече — промърморих. Наистина ми се искаше книгата да спечели пари — натрапливо, детинско желание, сякаш ако го исках достатъчно силно, щеше да се случи. Трябваше да се случи.

— Знам — каза Джим Джефрис. Нямаше какво да каже по темата шест години по-късно. Мълчаливо ме гледаше как си пия виното. — Обаче в известен смисъл, Либи, така ти се отваря наистина интересен нов житейски етап. Каква искаш да бъдеш като зрял човек?

Личеше си, че се старае да се държи чаровно, но думите му предизвикаха гневен изблик от моя страна. Никаква не исках да бъда, там е работата, мамка му.

— Никакви пари ли не са останали?

Джим Джефрис поклати глава тъжно и се зае да соли току-що поднесената му пържола, а кръвта се бе стекла край нея ярка като напитка на „Куул Рид“.

— Ами нови дарения? Наближава двайсетата годишнина. — Усетих нов пристъп на гняв, задето ме беше принудил да го изрека на глас. Бен се развилня да сее смърт към два часа през нощта на 3 януари 1985 година. Това е печатът, който времето постави на семейната ми трагедия, и ето че аз очаквах настъпването на момента. Кой говори такива неща? Не можеше ли да са останали поне пет хиляди долара?

Той отново поклати глава:

— Няма повече, Либи. Ти си на колко… на трийсет? Жена си. Хората са насочили вниманието си другаде. Искат да помагат на други момиченца, не…

— Не на мен.

— Боя се, че е така.

— Насочили са вниманието си другаде значи? Така ли? — Почувствах се изоставена, както се чувствах като малка, когато някоя леля или братовчедка ме оставяше в дома на друга леля или братовчедка: „Аз приключих, сега ти я вземи за малко“. Новата леля или братовчедка се държеше наистина мило около седмица, много се стараеше с начумереното момиченце, а после… честно казано, обикновено вината беше моя. Наистина, не се правя на жертва. Напръсках дневната на едната с лак за коса и я подпалих. Настойницата ми, леля Даян, сестрата на майка, най-обичната, ме прибираше и отпращаше пет-шест пъти, преди най-накрая завинаги да затвори вратата си за мен. Много лоши неща причиних на тази жена.

— Опасявам се, че винаги има някое ново убийство, Либи — нареждаше Джим Джефрис. — Хората не задържат вниманието си за дълго. Виж само как луднаха по Лизет Стивънс.

Лизет Стивънс беше красива двайсет и пет годишна брюнетка, изчезнала на път за вкъщи от семейна вечеря в Деня на благодарността. Цял Канзас Сити се ангажира с издирването й — включиш ли на новините, снимката й неизменно ти се усмихва. В началото на февруари новината стигна в националния ефир. За един месец случаят не беше получил никакво развитие. Вече всички знаеха, че Лизет Стивънс е мъртва, но никой не искаше да се откаже пръв.

— Обаче според мен — продължи Джим Джефрис — всички биха искали да разберат, че ти си добре.

— Страхотно.

— Не искаш ли да учиш в колеж? — сдъвка той парче месо.

— Не.

— Ами ако ти намерим работа в някой офис, да подреждаш картотеката, такива неща?

— Не. — Затворих се в себе си, престанах да обръщам внимание на храната, начумерих се. Това е друга мамина дума: начумерен. Означава да си тъжен по начин, който дразни хората. Да си агресивно тъжен.

— Е, защо не си помислиш една седмица? — Джефрис поглъщаше лакомо пържолата си, а вилицата му се движеше отривисто нагоре-надолу. Джим Джефрис искаше да си ходи. Джим Джефрис беше приключил тук.

* * *

Остави ме с три писма и усмивка, която би трябвало да е оптимистична. Три писма, до едно изглеждаха глупави. Джим Джефрис преди ми даваше препълнени с пликове за писма кутии за обувки, повечето с чекове вътре. Аз му прехвърлях чека, а после дарителят получаваше официално писмо с ъгловатия ми почерк. „Признателна съм за дарението. Благодарение на хора като вас имам шанса да отправя поглед към светло бъдеще. Искрино ваша, Либи Дей“. Наистина пишеше „искрино“ ваша — грешка, която според Джим Джефрис щеше да трогне хората.

Обаче кутиите за обувки с даренията вече ги нямаше и аз имах само три писма и остатъка от нощта, който трябваше да прекарам някак. Запътих се обратно към вкъщи, няколко коли ми примигнаха и осъзнах, че не съм пуснала фаровете. Силуетът на Канзас Сити блещукаше на изток — скромен средно висок град с извисяващи се тук-там радиокули. Опитах да си представя какво мота да правя, за да спечеля пари. Неща, които правят възрастните. Представих си се с касинка на медицинска сестра как държа термометър; после как облечена с хубава синя полицейска униформа помагам на дете да пресече улицата; после с перли и престилка на цветя приготвям вечеря за съпруга си. „Гледай колко си сбъркана — помислих си. — Представата ти за света на възрастните е от книжките с картинки.“ И още докато си го мислех, си представих как пиша азбуката на черната дъска пред първокласници с грейнали очи.

Опитах да си представя някакви реалистични професии — нещо с компютри. Въвеждане на данни, нали има такава работа? Може би обслужване на клиенти? В един филм бях гледала жена да си изкарва прехраната, като разхожда кучета, облечена с гащеризон и пуловер, и винаги с цветя в ръка, а кучетата бяха лигави и обичливи. Обаче не обичам кучета, плашат ме. Разбира се, накрая се замислих и за работа във ферма. Близките ми са фермери от сто години, чак до майка ни, докато Бен не я уби. После фермата беше продадена.

Бездруго не бих могла да се занимавам с фермерство. Имам спомени за онова място: как Бен гази студената пролетна кал и шиба телетата, за да се махнат от пътя му; как грубите ръце на майка ни се заравят в черешовите на цвят цилиндърчета, които ще разцъфнат и ще се превърнат в сорго; писъците на Мишел и на Деби, които подскачат върху бали сено в плевнята. „Боцка ме“, постоянно се оплакваше Деби, обаче пак скачаше. Не мога дълго да задържам тези мисли. Сред спомените съм в Мрака — така съм го нарекла, като че ли е изключително опасно място. Задържа ли се тук по-продължително, изниква образът на майка ми, която за пореден път се опитва да ремонтира с подръчни средства проклетата кафеварка, или на Мишел, която танцува по фланелена нощница и с вдигнати до коленете чорапи, и съзнанието ми моментално потъва в Мрака. Шеметни червени петна звънват в тъмното. Неизменната ритмична брадва, която се движи механично, сякаш цепи дърва. Пушечни изстрели в малкия коридор. Майка ми, която пищи паникьосано като сойка, докато продължава да се мъчи да спаси децата си дори с наполовина отнесена глава.

„Какво ли прави един административен асистент?“ зачудих се.

Спрях пред вкъщи, качих се на тротоара, където някой още преди години беше издълбал „Джими обича Тина“ в бетона. Понякога си представях какво ли се е случило с двойката: той е станал бейзболист в някой второразреден отбор, а тя е домакиня от Питсбърг, която се бори с рака. Той е разведен пожарникар, а тя адвокатка, удавила се предната година някъде край брега на Мексиканския залив. Тя е учителка, а той е починал внезапно от аневризма на двайсет години. Беше хубава, макар и зловеща мисловна игра. Имах навика да убивам поне един от тях.

Вдигнах поглед към къщата, в която живеех под наем, и се запитах дали покривът не е крив. Ако постройката се срутеше, нямаше да изгубя много. Нямах нищо ценно, освен стария котарак Бък, който ме търпеше. Когато стигнах до влажните изкривени стълби, откъм къщата се разнесе възмутеното му мяукане и си дадох сметка, че днес не съм го хранила. Отворих вратата и престарелият котарак се запъти към мен бавно и тромаво като таратайка със счупено колело. Котешката храна беше свършила — задачата ми тази седмица беше да купя — затова се приближих до хладилника, извадих няколко парчета твърдо швейцарско сирене и му ги дадох. После седнах да отворя трите си плика с миришещи на вкиснато мляко пръсти.

Спрях още след първото писмо.

Скъпа госпожице Дей,

Надявам се това писмо да стигне до вас, тъй като нямате уебстраница. Четох за вас и през годините следих историята ви, затова живо ме интересува как сте и какво правите напоследък. Приемате ли участия? Аз работя с група, която ще ви плати 500 долара само за да се появите. Моля, свържете се с мен и ще се радвам да ви дам повече информация. Сърдечно,

Лайл Уърт

П. П. Това е напълно законно предложение за работа.

Като стриптийзьорка? Порнозвезда? След като излезе книгата с подбраните снимки в духа на „малката Дей расте“, на най-известната, от които бях на седемнайсет и оскъдният ми бял потник едва удържаше олюляващите се женствени гърди, бях получила няколко предложения от второразредни списания с голи снимки, които обаче не ми предлагаха достатъчно пари, за да се замисля сериозно. Дори сега петстотин долара не бяха примамлива сума, ако тези типове искаха да се събличам. Но може би — мисли позитивно, малка Дей! — може би предложението наистина е законно, просто поредната група опечалени, които искат да се появя пред тях, за да имат причина да говорят за себе си. Петстотин долара за няколко часа състрадание си беше осъществима размяна.

Писмото беше напечатано, с изключение на телефонния номер, който беше написан с мастило отдолу със самоуверен почерк. Набрах номера с надеждата да попадна на гласова поща. Вместо това отсреща зейна мълчание — някой вдигна, но не каза нищо. Почувствах се неловко, като че ли съм звъннала на някого насред парти, за което не следва да знам.

Три секунди по-късно мъжки глас каза:

— Ало?

— Здравейте. Търся Лайл Уърт. — Бък ми душеше краката, нетърпелив да получи още.

— Кой се обажда? — Отзад все още нищо: едно огромно кънтящо нищо. Все едно онзи се намираше на дъното на яма.

— Аз съм Либи Дей. Писали сте ми.

— Оооо, пресвета майчице! Наистина ли? Либи Дей? Ъъъ, къде сте? В града ли?

— В кой град?

Мъжът — или момчето, защото звучеше млад — извика на някого зад себе си нещо, което включваше фразата „вече ги измих“, после изпъшка в ухото ми:

— В Канзас Сити ли си? Нали живееш в Канзас Сити, Либи?

Вече се канех да затварям, обаче този тип започна да се провиква „Ехооо, ехооо“ по телефона, като че ли съм разсеяно хлапе, което не внимава в час, затова потвърдих, че живея в Канзас Сити, и го попитах какво иска. Той се изсмя, хи-хи, в смисъл направо няма да повярвате.

— Ами, както ти писах, искам да поговорим за участие. Евентуално.

— Какво точно?

— Ами в специален клуб… Следващата седмица има събиране на един специален клуб и…

— Какъв клуб?

— Ами по-различен. Може да се каже, че е таен…

Нищо не казах, оставих го да се мъчи. След първоначалната напереност го усетих, че се почувства неловко. Хубаво.

— Мамка му, не може да се обясни по телефона. Да те поканя на кафе?

— Много е късно за кафе — отговорих и чак след това осъзнах, че той сигурно дори няма предвид днес, а по някое време през седмицата, а после отново се запитах как ще убия следващите четири-пет часа.

— Бира? Вино? — попита той.

— Кога?

Пауза.

— Тази вечер?

Пауза.

— Добре.

* * *

Лайл Уърт изглеждаше като сериен убиец. Следователно надали беше такъв. Ако кълцаш проститутки или ядеш бегълци, ще се стараеш да изглеждаш нормално. Седеше на една мръсна масичка насред „Тим Кларкс Трил“, влажно кръчме в съседство с някакъв битпазар. Заведението беше известно с барбекюто си, вече се пооблагородяваше и представляваше нелепа смесица между прошарени стари клиенти и типове с небрежни прически и тесни дънки. Лайл не беше нито едно от двете. Беше на двайсет и една-две, с чуплива светлокестенява коса, която се опитваше да овладее с твърде много гел на най-неподходящите места, затова на главата му се редуваха къдрави и лъскави участъци. Носеше очила с почти невидими рамки, тясно шушляково яке „Мембърс Онли“ и дънки, които бяха прилепнали, ама не готино, а просто бяха тесни. Чертите му бяха твърде деликатни, за да са привлекателни за мъж. Мъжете не трябва да имат розови устни.

Улови погледа ми и аз се запътих към него. Отначало не ме позна — просто ме преценяваше, мен, непознатата жена. Когато почти стигнах до масата, той се досети: луничките, крехкият птичи скелет, чипият нос, който ставаше още по-чип, колкото повече някой се взираше в него.

— Либи! — възкликна той, осъзна, че е твърде фамилиарен, и додаде: — Дей! — Изправи се, дръпна един сгъваем стол, доби вид на човек, който съжалява за жеста, и отново седна. — Косата ти е руса.

— Аха — казах. Мразя хора, които започват разговор с факти — как да реагираш?_ Да, днес наистина е топло. Така е._ Озърнах се, за да си поръчам нещо за пиене. Сервитьорка с минипола и гъста черна коса стоеше с гръб към нас. Забарабаних с пръсти по масата, докато жената се обърна с лице, което се оказа сигурно най-малко на седемдесет години, твърдата пудра се събираше в крепа на бузите й, ръцете й бяха набраздени от морави вени. Някаква част от нея изскърца, докато жената се навеждаше да ми вземе поръчката и изсумтя, когато си поръчах бира.

— Гърдите тук наистина са хубави — каза Лайл. Обаче самият той не ги ядеше, само сърбаше остатъците от нещо млечно.

Не ям месо, наистина, откакто семейството ми беше разпорено — все още се мъчех да прогоня от главата си Джим Джефрис и неговата жилеста пържола. Свих отрицателно рамене към сервитьорката и зачаках бирата си, озъртайки се като туристка. Ноктите на Лайл бяха мръсни, първо това забелязах. Черната перука на старата келнерка беше накриво — кичури потна бяла коса бяха залепнали за шията й. Тя подпъхна няколко от тях отдолу, докато грабваше пликче с пържени картофки, които цвърчаха под нагревателната лампа. Дебел мъж седеше самичък на съседната маса, ядеше къси ребърца и разглеждаше покупката си от битпазара: безвкусна стара ваза с нарисувана русалка. Пръстите му оставиха мазни следи върху гърдите на русалката.

Келнерката не каза нищо, когато остави бирата точно пред мен, после замърка нещо на дебелака и го нарече „скъпи“.

— Е, какъв е този клуб? — попитах.

Лайл порозовя и коляното му заподскача под масата.

— Ами нали знаеш как някои хора играят виртуален футбол с отбори мечта или събират картички с бейзболисти? — Кимнах. Той се изхили странно и продължи: — Или как жените четат клюкарски списания и знаят всичко за някой актьор, например как са му казвали като малък и в кой град е отраснал?

Предпазливо наклоних глава, кимнах предупредително.

— Е, нещо такова е, обаче… ами наричаме го Клуб на следователя.

Отпих от бирата си и по носа ми избиха капчици пот.

— Не е толкова откачено, колкото звучи.

— Звучи адски откачено.

— Нали знаеш, че някои хора обожават криминални романи? Или си падат по блоговете, свързани с реални убийства? Е, този клуб се състои от такива хора. Всеки е обсебен от някое престъпление: Лейси Питърсън, Джефри Макдоналд, Лизи Бордън… ти и семейството ти. Да знаеш, че ти и семейството ти сте адски популярни в клуба. Адски. Повече от Джонбенет^[1]. — Забеляза гримасата ми и додаде: — Случилото се е просто трагедия. А брат ти е в затвора за колко… двайсет и пет години?

— Не съжалявай Бен. Той уби семейството ми.

— Е, да. — Лайл смукна парченце млечен лед. — Говорила ли си с него за това?

Усетих как преградите край мен се вдигат. Някои хора твърдят, че Бен е невинен. Изпращат ми по пощата изрезки със статии за него, а аз никога не ги чета, изхвърлям ги още щом видя снимката — рижата му коса, дълга до раменете като на Исус, в комплект с грейналото му омиротворено лице. Наближава четирийсетте. Нито веднъж не съм ходила при брат си в затвора, нито веднъж за всичките тази години. В момента той е — колко удобно — в затвора в покрайнините на родния ни град Кинаки в Канзас, където е извършил убийствата. Обаче аз не изпитвам носталгия.

Повечето привърженички на Бен са жени. Клепоухи зъбли, изрусени, облечени в костюми с панталон, със стиснати устни, разтерзани. Понякога цъфват на прага ми с прекалено блеснали очи. Заявяват, че показанията ми са неверни. Че съм била объркана, принудена, че седемгодишна съм излъгала под клетва, когато съм посочила брат си за убиец. Често ми крещят и винаги с много слюнка. Няколко дори ме удариха. Което ги прави още по-неубедителни: лесно пренебрегваш истерична жена с почервеняло лице, а аз винаги търся причина да не обръщам внимание.

Ако се бяха държали по-мило с мен, можеше и да ме засегнат.

— Не, не говоря с Бен. Ако за това става дума, не ме интересува.

— Не, не, не е това. Ако се съгласиш да дойдеш, ще видиш, че е по-скоро като събиране — ще се поровим в съзнанието ти. Наистина ли не мислиш за онази нощ?

Мрак.

— Не, не мисля.

— Може да научиш нещо интересно. Има фенове… експерти, които знаят повече от детективите по случая. Ето това е трудно.

— Значи една група хора искат да ме убедят, че Бен е невинен.

— Ами… може би. Или пък ти ще ги убедиш в противното. — Долових нотка на снизхождение. Той се наведе напред с напрегнати рамене, развълнуван.

— Искам хиляда долара.

— Мога да ти дам седемстотин.

Озърнах се неопределено из стаята. Щях да приема каквото и да ми предложеше Лайл Уърт, защото иначе щеше много скоро да се наложи да си търся истинска работа, а не ставах за това. Не съм човек, на когото можеш да разчиташ пет дни седмично. Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък? Аз дори не ставам от леглото в пет последователни дни, често забравям да се храня пет последователни дни. Невъзможно бе да ходя на работа, където ще се налага да оставам по осем часа — осем часа извън къщи.

— Седемстотин става — съгласих се.

— Отлично. Идват и много колекционери, затова донеси някакви сувенири, предмети от детството ти, които можеш да продадеш. Като нищо ще си тръгнеш с две хиляди долара. Особено писма. Колкото по-лични, толкова по-добре, ясно е. С дата близка до тази на убийствата. 3 януари 1985 година. — Рецитираше думите, като че ли ги изричаше често. — Каквото и да е, свързано с майка ти. Хората са наистина… пленени от майка ти.

Винаги е така. Искат да разберат що за жена бива убита от собствения си син.