Джилиан Флин
Мрак (7)

Либи Дей

Сега

След като някой пръсна главата на майка ми с пушечен изстрел и тялото й беше разсечено на две, хората в Кинаки започнаха да се чудят дали не е курва. Отначало се чудеха, после допускаха, а накрая това се превърна в свободно, уж фактологично твърдение. Хората говореха, че виждали коли пред къщата по необичайно време нощем. Че Пати гледала мъжете с поглед на уличница. В такива случаи Върн Евъли неизменно отбелязваше, че тя трябвало да продаде сеялката си още през осемдесет и трета, като че ли това беше доказателство, че Пати проституира.

Естествено, обвинявай жертвата. Обаче слуховете станаха много сериозни: оказа се, че всеки има приятел, който има братовчед, който има друг приятел, спал с майка ми. И всеки имаше някакво доказателство: говореха за бенка от вътрешната страна на бедрото й, за белег отдясно на задника й. Според мен историите не бяха верни, но не мога да бъда сигурна, както за много други неща в детството си. Какво си спомняте от времето, когато сте били на седем? На снимките мама не ми изглежда безпътна жена. Като момиче, с щръкнали от опашката й кичури коса като фойерверки, тя определено е хубава, напомня на съседка или на бавачка, която винаги си харесвал. На двайсет и няколко, с едно, две или четири деца край нея, усмивката й беше по-широка, но поизмъчена и мама постоянно се дърпаше от някоя от нас. Представям си я под постоянната обсада на децата си. Под нашето бреме. Нямам много нейни снимки след трийсетата й година. На малкото, които имам, тя се усмихва покорно — усмивка, която казва „Хайде, направи проклетата снимка“, но се стопява веднага след светкавицата. От години не съм разглеждала снимките. Преди маниакално ровех сред тях, разглеждах дрехите й, изражението й, всичко на фона. Търсех следи: чия ръка е на рамото й? Къде се намира тя? Какъв е поводът? Но още тринайсет-четиринайсетгодишна запечатах снимките при всичко останало и ги прибрах.

Сега стоях и гледах кашоните, струпани под стълбището ми, накриво, извинително. Приготвях се отново да се запозная със семейството си. Бях занесла бележката от Мишел в онзи клуб, защото всъщност не можех да се накарам да отворя кашоните, а само бръкнах в ъгълчето на единия, където тиксото се бе разхлабило, и бележката беше първото, което измъкнах — жалък карнавал. Ако наистина се заема с това, ако щях отново да се замисля над убийствата след всички години, през които бях правила обратното, трябваше да мога да гледам основни домакински предмети, без да изпадам в паника: стара телена бъркалка за яйца, която издаваше звук като звънчета на шейна, когато я въртиш достатъчно бързо; извити ножове и вилици, които са влизали в устата на близките ми, няколко книжки за оцветяване с прецизно оцветени ръбчета, ако бяха на Мишел, и запълнени с отегчени хоризонтални драскулки, ако бяха мои. Погледни ги, възприемай ги просто като предмети.

И после реши какво да продадеш.

Най-желаните от смахнатите фенове на убийствата предмети от дома на семейство Дей бяха недостъпни. Десеткалибровата пушка, с която бе убита майка ми — пушката, с която тя стреляше по гъски — е напъхана в някое чекмедже за веществени доказателства заедно с брадвата от бараката ни за инструменти. (Това е поредното основание да осъдят Бен: оръжията бяха от нашата къща. Външен убиец не би дошъл в заспала къща с празни ръце, просто надявайки се да намери удобно оръжие на убийството.) Понякога се опитвах да си представя всички тези предмети — брадвата, пушката, чаршафите, на които беше издъхнала Мишел. Дали всички тези окървавени, опушени и лепкави предмети бяха натъпкани в някой голям кашон? Бяха ли почистени? На какво ще мирише, ако отвориш кутията? Помня онази тежка землиста миризма на гнило броени часове след убийствата — дали беше още по-неприятна сега, след толкова много години гниене?

Веднъж в Чикаго ходих да видя свързаните със смъртта на Линкълн предмети в един музей: сплъстени кичури от косата му, късчета от куршуми, леглото с тънки вретеновидни пръчки, на което е починал, все още вдлъбнатия по средата дюшек, сякаш нарочно, за да запази последния отпечатък от тялото му. Хукнах към тоалетната, притиснах лице към студената врата на кабинката, за да не изгубя съзнание. Как ли ще изглежда къщата, в която умря семейство Дей, ако съберем всички реликви, и кой щеше да ходи да я разглежда? Колко окървавени кичури коса на майка ми щяха да бъдат изложени във витрините? Какво беше станало със стените, изписани със злостни думи, след като къщата ни е била съборена? Може ли да наберем наръч от замръзналите тръстики, сред които прекарах толкова много часове? Или да изложим връхчето на измръзналия ми пръст? Или трите отрязани пръста на краката ми?

Обърнах гръб на кутиите — не бях готова за предизвикателството — и седнах на бюрото, което ми служеше и като маса за хранене. По пощата бе пристигнал налудничав сбиротък от подаръци от Барб Айхел. Видеокасета от около 1984 година със заглавие „Заплаха за невинността: сатанизмът в Америка“, изрязани от вестник и прихванати с кламер репортажи за убийствата, няколко полароидни снимки на Барб, застанала пред съда, където се провеждаше процесът на Бен, наръчник с оръфани ъгълчета на страниците, озаглавен „Имате близък в затвора — минете зад решетките!“

Махнах кламера и го сложих в чашката си с кламери в кухнята (никой не бива да купува кламери, писалки или каквото и да е от канцеларските принадлежности, достъпни свободно). След това пъхнах видеокасетата в плейъра си. Щрак, брррръм, скррръц. На екрана се заредиха пентаграми и сатанински козли с човешки тела, врещящи рок групи и мъртви хора. Мъж с красиво оформен с лак за коса перчем вървеше покрай някаква стена с графити и обясняваше: „Този филм ще ви помогне да разпознавате сатанистите и дори да откривате признаци, че хората, които обичате най-много, вероятно си играят с много опасен огън“. Той разговаряше със свещеници, с полицаи и с някои „истински сатанисти“. Двамата най-могъщи от тях бяха с дебела очна линия, черни дрехи и пентаграми на шията, но си седяха в дневната на евтин плюшен диван, отдясно се виждаше кухнята им, в която жълт хладилник бръмчеше върху пъстър линолеум на пода. Представях си как след интервюто си вадят от хладилника салата от риба тон и кока-кола, а наметалата им пречат. Изключих филма точно когато домакинът предупреждаваше родителите да изхвърлят от стаите на децата си фигурките на Хи-Ман и дъските за викане на духове.

Изрезките бяха също толкова безполезни и нямах никаква представа какво иска Барб да правя с нейните снимки. Седях съсипана. И ленива. Можех да отида в библиотеката и да проуча нещата както трябва. Можех още преди три години да си уредя интернет достъп у дома, както възнамерявах. В момента нито една от двете възможности не ме привличаше — лесно се уморявах — затова звъннах на Лайл. Вдигна още след първото позвъняване.

— Здраааасти, Либи. Канех се да ти се обадя. Искам да ти се извиня за миналата седмица. Сигурно си се почувствала нападната, а не биваше да става така. — Хубава реч.

— Да, наистина беше гадно.

— Явно не съм съзнавал, че всички имаме своите теории, обаче според всяка от тях Бен не е виновен. Не бях премислил нещата. Не си давах сметка. Не го взех предвид. Просто за теб това е съвсем реално. Искам да кажа, аз го знам… всички го знаем, но същевременно и не го знаем. И никога няма съвсем да разберем. Съмнявам се някога да разберем истински. След като си отделил толкова много време да го обмисляш и обсъждаш, то става… Но… Е, извинявай.

Не исках Лайл Уърт да ми харесва, защото вече бях решила, че е тъпак. Обаче ми допадна откритото му извинение, както на немузикален човек му харесва някакъв музикален откъс. Не можеш да го направиш, но можеш да аплодираш някой друг.

— Добре де… — казах.

— Някои от членовете ни все още биха искали да се сдобият със… сувенири, които си склонна да продадеш. Ако затова се обаждаш.

— О, не, просто се питах… Напоследък много мисля за случилото се… — Все едно изрекох и многоточието гласно.

* * *

Срещнахме се в един бар недалеч от къщата ми, който се казваше „При Сара“ — винаги ми се е струвало доста странно име за бар, обаче мястото беше приятно и доста просторно. Не обичам да се гъчкам сред хора. Когато влязох, Лайл вече беше седнал и се приведе да ме прегърне — действие, което предизвика голямо усукване и свиване на високото му тяло. Рамката на очилата му ме бодна по бузата. Пак беше със сако в стил осемдесетте — този път дънково, покрито със значки с лозунги. Не карай пиян, практикувай доброта, гласувай с рок. Лайл издрънча, докато се настаняваше обратно. Допусках, че е с десетина години по-млад от мен, и не можех да преценя дали изглежда иронично ретро, или е просто шантав.

Той отново понечи да се извини, но не исках да го слушам повече. Беше ми дошло до гуша, благодаря.

— Виж, изобщо не твърдя, че подкрепям тезата за невинността на Бен, нито че съм дала грешни показания.

Той понечи да каже нещо, но после затвори уста.

— Но ако трябва да се поразровя повече, клубът ще бъде ли склонен да ме финансира? В известен смисъл да ми плати за отделеното време.

— Ау, Либи, страхотна новина е, че дори проявяваш интерес да проучиш случая — възкликна Лайл.

Не ми се понрави тонът му — все едно разговаряше с малко дете, все едно не съзнаваше, че съм по-голяма на години. Беше от онези, които в края на часа, докато другите деца вече нетърпеливо потропват с крак и учителката пита „Имате ли още въпроси?“, наистина има въпроси.

— Всички имаме теории за случая, но за теб ще бъдат отворени повече врати, отколкото пред когото и да било от нас — каза Лайл, а кракът му се тресеше под масата. — Искам да кажа, че хората наистина искат да говорят с теб.

— Добре. — Посочих халбата бира до Лайл и той ми отсипа малко в пластмасова чашка, предимно пяна. След това перна носа си с пръст и го пъхна в бирата, пяната спадна от мазното и той ми наля още бира. — Е, какво възнаграждение имаш предвид? — подаде ми чашата, а аз я оставих пред себе си, чудейки се дали да отпия.

— Мисля, че трябва да решаваме всеки път поотделно — отговорих, преструвайки се, че самата аз за пръв път се замислям над въпроса. — Зависи колко трудно е да бъде намерен човекът и какви въпроси искате да му задам.

— Ами мисля, че имаме дълъг списък с хора, с които бихме искали да разтваряш. Наистина ли нямаш връзка с Ранър? Защото той е начело в списъка ни.

Добрият стар смахнат Ранър. Обаждал ми се е веднъж през последните три години: дърдореше налудничаво по телефона, стенеше жалостиво и молеше да му изпратя пари. И оттогава нищо. По дяволите, то и преди това нямаше много. Той се появяваше спорадично на процеса на Бен, понякога със стара вратовръзка и сако, но най-вече с дрехите, с които беше спал, толкова пиян, че се килваше на една страна. Накрая адвокатът на Бен го помоли да престане да идва. Изглеждаше зле.

Сега изглеждаше още по-зле, след като всички следователи от клуба го мислеха за убиеца. Знаех, че е бил в затвора три пъти преди убийствата, но само за дреболии. Въпреки това той винаги имаше дългове от хазарт — Ранър залагаше на всичко: спортни срещи, кучешки надбягвания, бинго, прогнози за времето. И дължеше детска издръжка на майка ми. Ако ни убие, щеше удобно да се отърве от това задължение.

Обаче аз не можех да си представя как така на Ранър му се е разминало — той не беше достатъчно умен и определено не бе достатъчно амбициозен. Не можеше да бъде дори баща на единственото си оцеляло дете. Навърташе се из Кинаки няколко години след убийствата, изчезваше за месеци, изпращаше ми запечатани с тиксо кутии от Айдахо, Алабама или Уинър, Южна Дакота, в които намирах купени от крайпътните заведения фигурки на ококорени момиченца с чадърчета или с котета, които винаги получавах вече счупени. Разбирах, че се е върнал в града, не защото идваше да ме види, а защото запалваше вонливия огън в хижата на хребета. Даян запяваше „Горкичкият Джъд е мъртъв“, когато го видеше в града с очернено от пушека лице. У него имаше нещо едновременно плашещо и жалко.

Още по-добре, че беше решил да ме избягва. Когато се върна да живее с нас с мама онова последно лято преди края, само ме дразнеше. Отначало беше закачливо, все едно ме щипваше по носа, а после стана направо злобно. Един ден се върна от риба, затопурка из къщата с грамадните си мокри ботуши и задумка по вратата на банята, където се бях излегнала във ваната, само за да ме дразни. „Хайде, отваряй, имам изненада за теб!“ Накрая отвори широко вратата и вонята на бира нахлу заедно с него. Носеше някакъв вързоп в ръце, после ги разтвори и хвърли във водата при мен половинметрова есетра. Уплаши ме безсмислието на случилото се. Мъчех се да изляза от ваната, докато хлъзгавата кожа на рибата се плъзгаше по тялото ми, а мустакатата й уста зееше праисторически. Ако пъхнех крак в муцуната й, рибата сигурно щеше да се нахлузи нагоре стегнато като чорап.

Преметнах се през ръба на ваната и се стоварих на килимчето задъхана, а Ранър ми се разкрещя да престана да рева като бебе. „Всичките ми деца са страхотни пъзльовци!“

Три дни не можехме да се къпем, понеже Ранър беше твърде изморен, за да убие рибата. Сигурно съм наследила мързела си от него.

— Никога не знам къде е Ранър. За последно чух, че е някъде в Арканзас. Обаче това беше преди година. Най-малко.

— Е, може би не е лоша идея да опитаме да го намерим. Някои хора определено биха искали да поговориш с него. Макар че според мен не го е направил той — каза Лайл. — Просто най-добре се връзва: дългове, прояви на насилие.

— Лудост.

— Лудост — усмихна се наперено Лайл. — Обаче не ми се струва достатъчно умен да спретне тази работа. Не се обиждай.

— Не се обиждам. Каква е твоята теория?

— Още не съм напълно готов да я споделя. — Той потупа една купчина папки до себе си. — Най-напред ще ти дам да прочетеш свързаните със случая факти.

— О, пресвети боже! — възкликнах и си дадох сметка, докато изговарях думите, че майка ми казваше така. „О, пресвети боже, да му се не знае, къде са ми скапандурските ключове?“

— Е, ако Бен наистина е невинен, защо не се опита да излезе? — попитах. Гласът ми стана пронизителен в края на изречението, настойчив като детско хленчене: „Ама защо не ми давате десерт?“ Дадох си сметка, че тайничко съм се надявала Бен да е невинен, да се върне при мен, но онзи Бен, когото познавах, преди да започна да се страхувам от него. Опасно допуснах да си го представя извън затвора, как крачи към къщата ми с ръце в джобовете (още един спомен, който се връщаше, когато си позволях да се замисля: Бен с неизменно пъхнатите дълбоко в джобовете ръце и неизменно сконфузен). Бен седи на масата ми за хранене, ако изобщо имах маса за хранене, щастлив, вече ми е простил, злината е забравена. Ако беше невинен.

Ако многобройните „но“ и „ако“ бяха ядки и сладкиши, всички щяхме да си изкараме много весела Коледа, набиваше ми в главата леля Даян. Тези думи бяха проклятието на детството ми, непрекъснато напомняне, че нещо не се е получило както трябва, и то не само за мен, а за всички, и че точно по тази причина някой е измислил такава поговорка. Та всички да знаем, че никога няма да имаме онова, от което се нуждаем.

Защото — помни, помни, помни, малка Дей — Бен си е бил у дома през онази нощ. Когато станах от леглото и отидох в стаята на мама, видях затворената врата на стаята му и светлината отдолу. Той мърмореше отвътре. Там беше.

— Може да го попиташ, отиди най-напред там — иди да видиш Бен.

Бен в затвора. През последните двайсет години все се мъчех да не си представям това място. А сега си представях брат си там, зад телената ограда, зад бетона, в стая със сиви плочи, вътре в килия. Дали имаше някакви семейни снимки? Изобщо беше ли му позволено подобно нещо? За пореден път си дадох сметка, че не знам нищо за живота на Бен. Дори не знаех как изглежда затворническата килия, ако не броим видяното по филмите.

— Не, не и Бен. Още не.

— С пари ли е свързано? Ние ще ти платим.

— Причините са много, струва ми се — промърморих.

— Дооообре. Значи искаш да потърсиш Ранър? Или…?

Поседяхме мълчаливо. И двамата не знаехме къде да си денем ръцете, не можехме и да се гледаме в очите. Като малка непрекъснато ме изпращаха да си играя у други деца — психолозите настояваха да общувам със свои връстници. Точно на това ми заприлича срещата с Лайл — на онези първи ужасни десет минути, след като възрастните излязат, нито едно дете не знае какво иска другото, затова просто си стоите близо до телевизора, до който са ви предупредили да не припарвате, и си играете с антената.

Бръкнах в купичката с безплатни фъстъци в черупките им, чупливи и кухи като обвивка на бръмбар. Пуснах няколко в бирата си да махна солта. Боднах с пръст. Те изплуваха на повърхността. Целият замисъл ми се стори страшно детински. Наистина ли щях да разговарям с хора, които може би са убили семейството ми? Наистина ли щях да се опитам да разреша нещо? Невинността на Бен не беше ли чиста фантасмагория? А ако той се окажеше невинен, това не ме ли превръщаше в най-голямата гаднярка в историята? Завладя ме онова неудържимо чувство като всеки път, когато съм на крачка да се откажа от някакъв план, онзи силен приток на въздух, щом осъзная, че гениалният ми замисъл си има недостатъци, а аз не съм достатъчно умна и енергична да ги отстраня.

И дума не можеше да става да се върна в леглото и да забравя цялата история. Предстоеше да плащам наем и скоро щяха да ми трябват пари за храна. Можех да мина на социални помощи, обаче трябваше да разуча как става, а пък сигурно по-скоро щях да умра от глад, отколкото да се оправя с цялата бумащина.

— Ще отида да поговоря с Бен — изломотих. — Оттам ще започна. Но ми трябват триста долара.

Мислех, че всъщност няма да ми ги дадат, обаче Лайл бръкна в стар найлонов портфейл, затворен с лепяща лента, и отброи триста долара. Не изглеждаше недоволен.

— Откъде идват всички тези пари, Лайл?

Той понастръхна от тези думи и се поизправи на сгода си.

— Аз съм ковчежник на Клуба на следователя. Разполагам с известни средства, които отпускам по свое усмотрение. Сега решавам да ги похарча за този проект.

Малките уши на Лайл почервеняха като сърдити ембриончета.

— Злоупотребяваш значи. — И изведнъж го харесах повече.