Джилиан Флин
Мрак (37)

Либи Дей

Сега

— Съжалявам, мамо — казваше Кристъл. Аз бях почти сляпа, виждах само жълтокафеникав цвят, както когато слънцето огрява затворени очи. Появяваха се отблясъци от кухнята, но веднага изчезваха. Бузата ме болеше, усещах как болката пулсира по гръбнака ми и надолу до стъпалата. Лежах по очи на пода, а Диондра ме беше възседнала. Усещах миризмата й — на спрей против насекоми, докато седеше върху мен. — О, боже, издъних се.

— Няма нищо, скъпа, само ми донеси пушката.

Чух стъпките на Кристъл по стълбите, след което Диондра ме обърна с лице към себе си и ме хвана за гърлото. Исках да ме проклина, да изкрещи нещо, но тя не каза нищо, дишаше тежко и спокойно. Пръстите й стискаха гърлото ми. Югуларната ми вена подскочи, след това запулсира под пръста й. Все още не виждах. Щях да умра. Сърцето ми заби по-бързо, а после съвсем бавно. Тя пристегна ръцете ми с колене, не можех да ги движа, можех само да ритам, плъзгайки крака по пода. Тя дишаше в лицето ми, усещах топлината, представях си отворената й уста. Да, точно така. Можех да си представя къде се намира устата й. Извих се и се оттласнах изпод нея, освободих ръцете си и забих юмрук в лицето й.

Съвзех се само колкото да я отблъсна от себе си за секунда, малко изхрущяване на кокалчето, но достатъчно, за да ме заболи юмрукът, след това се завлачих по пода в опит да намеря стол, да видя нещо, когато ръцете й сграбчиха глезена ми: „Не и този път, миличка“. Тя държеше стъпалото ми в чорапа, но беше дясното, което нямаше пръсти, затова беше по-трудно да го задържи, чорапите все ми бяха големи, и неочаквано аз се изправих и я оставих с чорапа ми в ръка. Кристъл все още я нямаше, пушка също нямаше, а аз хукнах към задната част на къщата, но не виждах, не можех да вървя в права линия и постепенно кривнах надясно, минах през онази отворена врата и паднах по стълбите по очи в студеното мазе. Отпуснах се като дете, не се съпротивлявах, така е най-правилно да падаш, и скоро след това пак бях на крака във влажното миризливо помещение. Зрението ми прескачаше като стар телевизор — включваше и изключваше, и след малко различих сянката на Диондра, спряла в светлия квадрат в горната част на стълбите. След това тя затвори вратата.

Чувах ги горе, Кристъл се връщаше:

— Ще трябва ли да я…

— Е, сега ще трябва.

— Не мога да повярвам. Аз просто, просто се изплъзна от устата ми, толкова глупаво…

Щурах се напред-назад из мазето и се опитвах да намеря изход: три бетонни стени и една в задната част, скрити от боклуци до тавана. Диондра и Кристъл не се тревожеха за мен, дърдореха си зад вратата горе, а аз ровех из купчината и търсех къде да се скрия, опитвах се да намеря нещо, което да използвам като оръжие.

— … не знае какво се е случило, не е сигурна…

Отворих един куфар, в който можех да се скрия и да умра.

— … знае, не е глупава…

Започнах да разхвърлям — стойка за шапки, две велосипедни гуми, купчината боклуци се смаляваше с всяко нещо, което хвърлях.

— … аз ще го направя, вината беше моя…

Натъкнах се на планина от стари кутии, изкривени като онези, които държах под стълбите си. Издърпах ги и оттам падна стара пръчка пого, която беше прекалено тежка, за да я използвам.

— … аз ще го направя, няма проблем…

Гласовете се редуваха: ядосан, виновен, ядосан, виновен, решителен.

Мазето беше по-голямо от самата къща, добро мазе в къща от Средния запад, направено да устои на торнада, за складиране на зеленчуци, дълбоко и мръсно. Продължавах да издърпвам още боклуци и когато се свих зад едно масивно бюро, открих стара врата. Беше цяла отделна стая, истинската част от мазето и да, нямаше изход, но нямах време да мисля, трябваше да продължа, а мазето вече беше осветено. Диондра и Кристъл идваха, затова затворих вратата след себе си и пристъпих в тясната стая, в която имаше още повече неща — стари грамофони, бебешко креватче, малък хладилник, всички бяха наредени до стените, само още няколко метра, в които да избягам. Зад себе си чувах как още вещи от купчината боклук се сгромолясват пред вратата, но това не помота много, след няколко секунди щяха да преминат.

— Просто стреляй в тази посока, тя трябва да е там — каза Кристъл, а Диондра я накара да замълчи, стъпките им се чуваха на последното стъпало. Не бързаха, Диондра риташе неща по пода, докато се приближаваха към вратата, обграждаха ме, сякаш бях побесняло животно, което трябва да бъде приспано. Диондра дори не беше особено съсредоточена. Неочаквано отбеляза:

— Печеното беше прекалено солено.

В ъгъла на малката си стаичка забелязах слаба светлина. Идваше отнякъде на тавана.

Спуснах се към нея, спънах се в някакво червено вагонче, а жените се разсмяха, когато ме чуха да падам.

— Ще се насиниш! — провикна се Кристъл, Диондра разчистваше още неща, а аз бях под светлината.

Беше отворът на вентилационната шахта на скривалището и беше прекалено тесен, за да се проврат повечето хора, но не и аз. Започнах да трупам неща, за да я достигна, да се докопам с ръце до горе, за да се повдигна, а Диондра и Кристъл почти бяха стигнали до мен. Опитах се да стъпя върху стара детска количка, но дъното поддаде, нараних си крака, продължих да трупам неща: изкривена маса за сменяне на пелени и след това няколко енциклопедии. Качих се върху тях, усетих, че всеки момент ще се изплъзнат, но успях да се хвана за шахтата, проврях се през пречките на ръждясалата турбина. Един напън и вече усещах студения нощен въздух, подготвих се за следващия напън, който щеше да ме изведе навън, и тогава Кристъл ме сграбчи за крака, опита се да ме издърпа обратно, а аз ритах и се съпротивлявах. Под мен се чу писък: „Застреляй я!“, а Кристъл кресна: „Хванах я!“ Тежестта й ме дърпаше надолу, едва се държах наполовина вън, наполовина вътре. Ритнах силно с наранения си крак и забих петата си право в лицето й. Ударих носа й, чу се силен вой, Диондра се разкрещя: „О, боже!“, аз се отскубнах, отново се издърпах нагоре, ръцете ми бяха целите в дълбоки червени драскотини от ръба на шахтата, но бях горе, прескочих и излязох на земята. Докато си поемах дъх, дишах в калта, вече чувах как Диондра тръгва: „Идвай горе, идвай горе!“.

Ключовете за колата ми ги нямаше, бяха се изгубили някъде вътре, затова се обърнах и побягнах към гората в скоклив тръст, като същество на три крака и с един чорап, шляпах през калта, воняща на тор, на лунната светлина и едва тогава се обърнах, чувствайки се почти добре. Видях, че са излезли от къщата, бяха зад мен, тичаха след мен — две кървящи бледи лица, но аз успях да стигна до гората. Виеше ми се свят, очите ми не можеха да се спрат на нищо: дърво, небето, заек, който избяга от мен. „Либи!“ чу се зад мен. Влязох още по-дълбоко в гората, почти щях да припадна, а когато пред очите ми започна да притъмнява, се натъкнах на огромен дъб. Стърчеше върху еднометрови чворести корени, които излизаха от една точка като слънчеви лъчи. Проснах се в калта и се промъкнах към стара животинска бърлога под един от корените, дебел колкото възрастен мъж. Сврях се в студа, малко същество в малка хралупа, треперещо, но тихо, скрито — това беше нещо, което можех.

Светлината от фенерчета се приближи, докосна ствола на дървото, жените вървяха над мен, част от пола, бегло се мярна луничав крак. „Трябва да е тук, не може да е отишла толкова далече“, а аз се стараех да не дишам, знаейки, че ако го направя, това ще е глътката въздух, която ще ми донесе куршум в лицето, затова не дишах, докато усещах тежестта им да натиска корените на дървото. Чух Кристъл да пита: „Може ли да се е върнала обратно в къщата?“, а Диондра да отвръща: „Продължавай да търсиш, тя е бърза“, с тон на човек, който знае. Двете се обърнаха и влязоха по-навътре в гората, а аз вдигнах, глътнах земен въздух с лице, зарито в пръстта. Часове наред гората ехтеше от гласовете им, пълни с гняв и безсилие: „… това не е добре, това е много лошо…“ По едно време виковете секнаха, а после чаках часове наред, до зазоряване, преди да се измъкна и да закуцукам през дърветата към вкъщи.