Джилиан Флин
Мрак (2)

Пати Дей

2 януари 1985 г.

8:02 ч.

Бен пак говореше по телефона, тя чуваше зад вратата тихото му дърдорене като от анимационно филмче. Беше настоял за собствена линия — уверяваше я, че половината му съученици се имат свои номера в телефонния указател. Наричаха ги „детски линии“. Тя се засмя, после се ядоса, защото той се ядоса на нея, задето се е засмяла. (Сериозно ли, детска телефонна линия? Ама че глезльовци.) Повече не повдигнаха въпроса — и двамата лесно се смущаваха, а няколко седмици по-късно той просто се прибра, навел глава, и й показа какво има в пазарската чанта: разпределителна кутия, която позволяваше два апарата да използват един и същ номер, и удивително лек пластмасов телефон, който приличаше на онези розови телефончета, с които момиченцата си играят на секретарки. „Кабинетът на господин Бенджамин Дей“, вдигаха телефона те, опитвайки се да привлекат брат си в своята игра. Бен се усмихваше и им казваше да приемат съобщение, а после изобщо престана да им обръща внимание.

Откакто Бен донесе покупките си в къщата, в дома на семейство Дей се появи фразата „проклетия телефонен кабел“. Кабелът тръгваше от контакта в кухнята, минаваше по плота, по коридора и се нагърчваше през пролуката под вратата му, която постоянно беше затворена. Поне веднъж дневно някой се спъваше в кабела, следваше писък (ако беше някое от момичетата) или ругатня (ако бяха Пати или Бен). Тя многократно го помоли да закрепи кабела за стената, а той все не го правеше. Пати опита да се убеди, че това е обикновена юношеска опърничавост, нищо повече, но Бен беше агресивен и тя се тревожеше, че той е гневен, мързелив или нещо още по-лошо, за което дори не й се мислеше. И с кого толкова говореше? Преди загадъчната поява на втория телефон почти никой не търсеше Бен. Имаше двама близки приятели, братята Мюлер, облечени с гащеризони членове на „Млади фермери“, които бяха толкова необщителни, че понякога затваряха, когато вдигнеше тя. А после Пати предаваше на Бен, че се е обадил Джим или Ед. Обаче досега не беше имало дълги разговори на затворена врата.

Пати подозираше, че синът й най-сетне си има приятелка, но от намеците й в този смисъл той се чувстваше ужасно неловко, светлата му кожа ставаше синкаво белезникава, кехлибарените му лунички наистина искряха сякаш като предупреждение. Тя съвсем се отдръпна. Не беше от майките, които разтварят твърде широко завесите на живота на децата си — достатъчно трудно беше за едно петнайсетгодишно момче да намери уединение в пълна с жени къща. Той си сложи катинар на вратата, след като един ден се върна от училище и завари Мишел да рови из чекмеджетата на бюрото му. Постави ги пред свършен факт — чук, малко трополене и хоп, готово. Момчешката му бърлога беше подсигурена. Пати и за това не можеше да го вини. През годините, след като Ранър ги напусна, фермата беше станала момичешка. Завесите, канапетата, дори свещите — всичко беше в кайсиево оранжево и дантели. Чекмеджетата и дрешниците бяха пълни с малки розови обувчици, барети и гащички на цветя. Няколкото малки каприза на Бен — виещият се телефонен кабел и металният мъжкарски катинар — всъщност изглеждаха разбираемо.

Чу как зад вратата изригва смях и това я притесни. Бен не обичаше да се смее, дори като дете. На осем той изгледа хладно една от сестрите си и оповести: „Мишел пак има пристъп на кикот“, като че ли е проблем, на който трябва да се търси решение. Пати го описваше като стоик, обаче неговата затвореност беше нещо повече. Баща му определено не знаеше как да се държи с него и ту се опитваше игриво да се сборичкат (Бен не откликваше, когато Ранър го поваляше на пода да се поборят), ту отправяше укори (Ранър се оплакваше на висок глас, че хлапето не умее да се забавлява, че е странно и има момичешко поведение). Пати не се справяше много по-добре. Неотдавна си купи книга за възпитанието на юноши, която скри под леглото си, все едно е порнографско списание. Авторът съветваше майките да бъдат смели, да задават въпроси, да изискват отговори от детето си, но Пати не можеше. Напоследък дори намекът за въпрос вбесяваше Бен и предизвикваше непоносимо оглушителното му мълчание. Колкото повече се мъчеше да го разгадае, толкова повече се криеше той. В стаята си. Говореше с хора, които тя не познаваше.

Трите й дъщери вече бяха будни от часове. В една ферма, дори в тяхната жалка, твърде обременена и обезценена ферма, трябваше да се става рано, което правеха дори и през зимата. В момента си играеха в пухкавия сняг. Беше ги натирила навън като кутрета, за да не събудят Бен, а после се подразни, като го чу да говори по телефона и разбра, че той всъщност вече е буден. Съзнаваше, че затова прави палачинки — любимите на момичетата. За да изравни резултата. Бен и момичетата все я обвиняваха, че взема страна — че непрекъснато моли сина си да бъде търпелив с малките същества с панделките и че все кара тях да бъдат тихи и да не пречат на брат си. Десетгодишната Мишел беше най-голямата й дъщеря, Деби беше на девет, а Либи на седем. („Боже, мамо, цяло котило“, чуваше тя укора на Бен). Пати надникна през тънкото перде, за да види момичетата в естественото им животинско състояние: Мишел и Деби, началник и помощник, строяха снежна крепост по планове, които не си бяха направили труда да споделят с Либи. Либи се опитваше да се включи в дейността, като предлагаше снежни топки, камъни и една дълга тънка пръчка — всичките отхвърлени само с поглед. Най-накрая Либи приклекна, за да писне едно хубаво, и ритна цялата постройка. Пати се извърна — щяха да последват юмруци и сълзи, а тя не беше в настроение.

Вратата на Бен проскърца и се отвори, а тежките му стъпки в дъното на коридора й подсказаха, че е обул тежките черни ботуши, които тя мразеше. Изобщо не ги поглеждай, каза си. Повтаряше си същото и когато той обличаше камуфлажните си панталони. („Татко носеше камуфлажни панталони“, цупеше се Бен, когато тя се оплакваше. „На лов, носеше ги, когато ходи на лов“, поправяше го Пати.) Липсваше й детето, което преди искаше само обикновени дрехи, което носеше само дънки и карирани ризи. Момчето с тъмнорижите къдри, лудо по самолетите. Сега той слезе облечен с черно дънково яке, черни дънки и ниско нахлупена плетена шапка. Промърмори нещо и се запъти към вратата.

— Не и без да закусиш — провикна се тя. Той се спря и се извърна към нея само в профил.

— Трябва да свърша някои неща.

— Добре, но закуси с нас.

— Мразя палачинки. Знаеш.

По дяволите!

— Ще ти приготвя нещо друго.

Той нямаше да се осмели да пренебрегне пряко нареждане, нали така? Двамата се измерваха с поглед и Пати тъкмо щеше да отстъпи, когато Бен въздъхна рязко и се отпусна тежко на един стол. Заигра се със солницата — изсипа сол върху масата и я събра на купчинка. Тя понечи да му каже да престане, но се спря навреме. Засега се задоволи с факта, че е седнал на масата.

— С кого говореше? — попита тя и му сипа малко портокалов сок, който знаеше, че той ще остави недокоснат.

— С едни хора.

— Хора? Няколко?

Той само изви вежди.

Мрежестата врата рязко се отвори, после входната врата се блъсна в стената и тя чу няколко чифта ботуши да трополят върху изтривалката — възпитани момичета, не оставяха мръсни следи. Явно бързо бяха разрешили спора. Мишел и Деби вече се препираха за някакво анимационно филмче по телевизията. Либи се запъти направо към кухнята, стовари се на стола до Бен и отърси малко твърд сняг от косата си. Единствена тя от трите дъщери на Пати умееше да обезоръжава Бен: погледна го усмихната, махна му и после отново впери поглед напред.

— Здрасти, Либи — каза той, все още ръсейки сол.

— Здрасти, Бен. Харесва ми солената планина.

— Благодаря.

Пати видя как Бен осезаемо се затвори в черупката си, когато другите две влязоха в кухнята и ярките им остри гласове плиснаха по ъглите на стаята.

— Мамо, Бен разхвърля — почти веднага се провикна Мишел.

— Няма нищо, миличка, палачинките са почти готови. Бен, яйца?

— Защо Бен ще яде яйца? — изскимтя Мишел.

— Бен, яйца?

— Аха.

— И аз искам яйца — заяви Деби.

— Ти не обичаш яйца — сряза я Либи. Винаги вземаше страната на брат си. — Бен се нуждае от яйца, понеже е момче. Мъж.

Думите й предизвикаха лекичката усмивка на Бен, заради което пък Пати избра най-съвършената кръгла палачинка за Либи. Натрупа палачинките в чинии, докато яйцата цвърчаха — фините настройки на закуската за петима се получаваха учудващо добре. Това беше последната прилична храна, останала от Коледа, но засега нямаше да се притеснява. Щеше да се тревожи след закуска.

— Мамо, лактите на Деби са на масата — обади се началнически Мишел.

— Мамо, Либи не си е измила ръцете. — Отново Мишел.

— Ти също. — Деби.

— Никой не си ги е измил — засмя се Либи.

— Мръсно мъниче — каза Бен и я сръга отстрани, фразата си беше тяхна стара шега. Пати не знаеше откъде е започнало всичко. Либи отметна глава назад и се засмя силно, престорено силно, за да зарадва Бен.

— Мамино момиче — изкиска се глезено Либи в отговор.

Пати сапуниса някаква кърпа и я подаде на всички, за да не стават от масата. Рядко се случваше Бен да се закачи с някоя от сестрите и на Пати й се струваше, че ако всички останат по местата си, доброто настроение ще се запази. Нуждаеше се от добро настроение, както човек се нуждае от сън, ако е будувал цяла нощ, както си мечтаеш да се отпуснеш в леглото. Всяка сутрин се събуждаше и си обещаваше, че няма да позволи на фермата да я съсипе, няма да допусне разрухата (закъсняваше с изплащането на заема с три години, три години, а не виждаше изход) да я превърне в жена, която би мразила: безрадостна, изпита, неспособна да се зарадва на нищо. Всяка сутрин коленичеше на излинялата пътека до леглото си и се молеше, но всъщност даваше обещание: „Днес няма да крещя, няма да плача, няма да се свивам на топка, като че ли очаквам да ме ударят. Ще се насладя на деня“. Може и да издържи до обяд, преди да се вкисне.

Всички бяха нагласени, измити, казаха набързо молитва и всичко си беше наред, докато Мишел не заяви на висок глас:

— Бен трябва да си свали шапката.

Семейство Дей открай време си имаше правило — никакви шапки на масата. Категорично правило, което Пати се учуди, че изобщо се налага да бъде споменавано.

— Бен наистина трябва да си свали шапката — съгласи се тя с деликатна настойчивост.

Бен наклони глава към нея и тя усети лека тревога. Нещо не беше наред. Веждите му, обикновено тънки ръждиви линии, бяха черни, а кожата под тях беше тъмно пурпурна.

— Бен?

Той свали шапката си и главата му се оказа покрита с мастиленочерна коса, разрошена като козината на стар лабрадор. Пати се шокира, все едно бе погълнала ледена вода твърде бързо — рижата му коса, най-характерната особеност на Бен, вече я нямаше. Той изглеждаше по-голям. Зъл. Сякаш момчето пред нея го беше прогонило в забвение.

Мишел изпищя, Деби избухна в сълзи.

— Бен, скъпи, защо? — попита Пати. Мислено си нареждаше да не реагира пресилено, но точно това правеше. Заради глупавата тийнейджърска проява — не беше нищо повече — взаимоотношенията със сина й внезапно сякаш станаха безнадеждни. Бен седеше, забол поглед в масата, подсмихваше се и сякаш се предпазваше със силово поле от тяхната женска бъркотия, а Пати си блъскаше главата да му измисли някакво извинение. Той мразеше рижата си коса още като дете, защото му се подиграваха заради нея. И може би още я мразеше. Може би така отстояваше себе си. Което беше положително. Но пък беше наследил червената си коса от Пати, а точно нея бе заличил. Нима това не беше отхвърляне? Либи, единственото й друго рижо дете, явно също смяташе така — тя седеше, стиснала кичур коса между тъничките си пръстчета, и мрачно го гледаше.

— Добре — каза Бен, изсърба шумно яйцето си и се изправи. — Стига толкова драми. Това е само една глупава коса.

— Обаче беше хубава.

При тези думи той спря, сякаш наистина се позамисли. После поклати глава — на коментара й ли, на цялата сутрин ли, Пати не знаеше — и се отправи към вратата с тежки стъпки.

— Просто се успокойте — провикна се той, без да се обръща. — Ще се върна по-късно.

Пати допускаше, че Бен ще затръшне вратата, но той я затвори тихо, което като че беше още по-зле. Тя духна бретона си и огледа ококорените сини очи край масата, които очакваха реакцията й. Усмихна се и тихо се засмя.

— Е, това беше странно — каза. Момичетата се понапериха и видимо се поизправиха на столовете си.

— Той е толкова странен — каза Мишел.

— Сега косата му е като дрехите — отбеляза Деби, изтри сълзи с опакото на ръката си и хапна от палачинката.

Либи само се взираше в чинията си, привела рамене над масата. Беше униние, каквото само дете може да внуши.

— Всичко е наред, Либи — каза Пати и се опита да я потупа безгрижно, без да предизвика отново коментарите на другите момичета.

— Не, не е — възрази Либи. — Той ни мрази.