Ромен Гари
Корените на небето (7)

VI.

Съвсем нямаше вид на „единак“, но така го бяха нарекли по аналогия с оня слон, който живее сам, обикновено носи някаква скрита рана и накрая става дотолкова озлобен и сприхав, че би могъл да ви нападне. Той беше по-скоро кокалест, плещест, с енергично и донякъде мрачно изражение на лицето, с къдрави кестеняви коси, които от време на време отмяташе с рязко движение; всичко вършеше бързо и припряно — усещаше се, че не обича нерешителността. Почти не го бяха виждали във Фор Лами. По-късно откриха, че той все пак бе живял известно време в тамошния град, но не му бяха обръщали внимание. Не че се беше опитвал да остане незабелязан. Напротив, бе намерил начин да досади, кажи-речи, на почти всички с една смехотворна и заплетена история с петиция до правителството.

— Отнася се за нещо, което засяга всички ни — казваше той и изваждаше от чантата си лист хартия, разгръщаше го внимателно и посочваше с пръст предполагаемото място за подпис — изглежда сигурен, че няма да му откажат, макар под текста да стоеше един-единствен подпис. Обикновено още при първото споменаване на „петиция“ хората му обръщаха гръб с думите, че не се интересуват от политика.

— Вижте, тук не се отнася за политика — незабавно възкликваше той с раздразнение — а просто е въпрос на човечност.

— Разбира се, разбира се! — отвръщаха му насмешливо, приятелски го потупваха по рамото и го отпращаха с минимума уважение, който в края на краищата се полага на всеки бял в колонията. Не упорстваше, вземаше старата си, избеляла филцова шапка и мълчаливо излизаше, без да се озърне, с безстрастното изражение на човек, напълно уверен, че последната дума е негова. Онези, които си даваха труда да прегледат неговата „петиция“ — колкото до Орсини, той я знаеше едва ли не наизуст, беше я чел и препрочитал с мрачно наслаждение, несъмнено подхранвайки своята омраза към онова, що — според думите му — най-много ненавиждал в живота си, тоест към хората, които смятали, че всичко им е позволено, но не споменаваше кое собствено — и така, прочелите неговата петиция говореха присмехулно за нея в бара на „Чадиен“, доволни, че са открили тема за разговор, различна от падането на цените на памука и последните зверства на мау-мау^[1] в Кения. Мина, която канеха понякога на масата, слушаше какво си говореха, без да изпуска от очи туземците сервитьори, сновящи по терасата с напитките в бързо поглъщащия света мрак — за кратко време от Африка оставаше само едно небе, което сякаш се спускаше, снижаваше се, за да ви разгледа по-добре и да види по-добре откъде идваше всичката тази врява.

— Представяте ли си, посети ме някакъв смахнат, който се опитваше да ме накара да подпиша петиция за забрана на лова на слонове в Африка…

Мина наблюдаваше един лешояд плавно да кръжи над реката. Така всяка вечер той сякаш се подписваше върху небето и му позволяваше да обърне страницата. За миг сред тръстиките на отсрещния бряг се появи препускащ в галоп конник: американският офицер като че се опитваше да избяга от нещо неумолимо, може би от самия мрак, преминаваше така всяка вечер, по едно и също време месеци наред, като да ескортираше невидима часовникова стрелка, повлякла го неудържимо със себе си по циферблата, чиито ориентири Мина познаваше добре: няколкото дървета, трите колиби на рибарското селище, няколкото лодки, начупената от контура на тревите линия на хоризонта, устието на Шари при Логон, а още по-нататък на изток самотната палма на Фор Фуро и отново безбрежното небе, простряло се като нечие отсъствие…

— Е, да, разбира се, администрацията не знае нищо за този ненормалник…

Полицейският комисар Котовски — за подчинените си „Кото“ — бивш легионер, по лицето с белези от ранявания през войната, подобни на ритуалната украса на племената от Юга, уточни, че „ненормалникът“ се казва Морел и че е във Фор Лами отпреди повече от година, но е прекарал огромната част от времето си вдън саваната. В графа професия във формуляра беше вписал „зъболекар“, но изглежда голямата му страст бяха слоновете; братята Юет го бяха срещнали веднъж в източните части на Чад насред стадо от четиристотин животни. Ходил и на него да досажда със своята петиция. Но явно ставаше дума за някакъв кротък маниак, напълно безобиден. Именно тогава в сумрака подобно на грак се надигна застрашително жлъчната и агресивна неприязън на Орсини и всички, които го познаваха, въпреки нощта видяха на лицето му да се изписват сарказъм и раздразнение — лице, което заявяваше на целия свят, че никой никога не беше успял да измами него, Орсини д’Аквавива — „Наричайте ме просто Орсини, казваше той, все ми е тая“ — понеже всичките ги беше разгледал под лупа, бе ги извадил наяве и ги беше предугадил от първата секунда, и в крайна сметка бе преценил какво точно представляваха, тоест едно нищо. Кресливият му глас имаше странната способност да свежда човешкия хоризонт до размерите на върха на игла. За Мина неговият тържествуващ присмех сякаш оповестяваше, че човек може да очаква от живота единствено той после да му позволи да си измие зъбите и да си изплакне устата, че всичко, което хората правеха, беше обречено да завърши с някоя безподобна свинщина. Още от пръв поглед бе решила, че докрай ще отказва да си има работа с него. Незабавно и категорично беше отхвърлила авансите му с някаква свирепа, ожесточена решителност. Оттогава той я наричаше само „Немкинчето“; но обикновено, щом някой произнесеше името на Мина в негово присъствие, той внезапно млъкваше и се оттегляше от разговора, загледан нанякъде с безразличен израз. Цялото му поведение, изглежда, трябваше да внуши, че знае много повече, но не смяташе да си хаби думите: не му бе дошло времето. Понякога уловката му сполучваше пред някой новопристигнал, който го обсипваше с въпроси. Орсини изчакваше да му се помолят малко, а после избухваше. Да не би случайно да си мислят, че ще го изиграят? Нека комисарят Котовски се оставя да го пързалят и доброволно си затваря очите, колкото до него, той отдавна знаел каквото трябва. Наистина ли вярват тия там, хора сериозни, с богат опит, наистина ли вярват, че момичето е попаднало във Фор Лами току-тъй, просто защото не е знаело къде да иде? Нима наистина вярват, че едно така добре сложено момиче — не, съвсем не бил почитател на този тип „немкинчета“, но все пак трябвало да признае, че нищо не й липсвало, — нима вярват, че подобно момиче е дошло във Френска Екваториална Африка, само за да прислужва в бара на хотел „Чадиен“ и от време на време да преспива с някои люде — само с някои, отбелязваше той, а не с всички, с някои, подбирани изключително грижливо? Трябвало действително да си Шолшер, за да бъдеш толкова наивен, а може би имало нещо много по-сериозно от обикновена наивност? Е, какво според него правела тя в Чад? Орсини свиваше рамене и потъваше още по-дълбоко във фотьойла си. Не му се говорело. Не му било дошло времето. Това засягало Върховния териториален надзор. Лично на него му било напълно безразлично. Не бил в играта. Което не значело, че щом му дойдело времето, нямало да проговори, че нямало да сложи на мястото им някои отговорни лица; засега обаче щял да отбележи само едно: никога през живота си на ловец не бил изоставял следа — винаги я проследявал докрай. Само толкова възнамерявал да каже за момента. Кото, на когото редовно докладваха за приказките му, ги приемаше с безразличие, но един ден беше срещнал Орсини на пазара и докато се разминаваха, му бе рекъл със силния си славянски акцент:

— Впрочем, драги, имам една новина, която ви интересува. Смятам, че ще успея да експулсирам малката Мина. Възнамерявам да кажа няколко думи на губернатора. Съпругите започват да се оплакват. Нещата стават твърде явни. Казвам ви го, понеже чух да говорят, че и вие сте се оплаквал от това положение — и съвсем основателно, държа да отбележа. Ще я помоля да отнесе прелестите си другаде.

Произнесъл всичко това, продължавайки да проверява заедно с лекаря от военната болница ръцете на жените, приклекнали в черните си одеяния пред камарите фъстъци, които те предлагаха на минувачите. От лъскавите им коси, намазани от кокетство с масло, се излъчваше силно зловоние, предизвикващо гадене. Двамата мъже ги подлагаха на преглед, защото се беше получил сигнал, че една от жените била болна от проказа и имала рани по ръцете, а продължавала да продава белени фъстъци… Орсини беше пребледнял. Адамовата му ябълка бе заподскачала конвулсивно. Бе направил опит да се засмее.

— А, виж ти — казал. — Енергични мерки, както забелязвам.

— Случва ни се понякога — отвърнал комисарят. — Уведомиха ме, че една от продавачките е болна от проказа.

— Изобщо не ми пука — отговорил Орсини. — Не е заразно. Както знаете, от двайсет години съм в страната.

— Да, знам.

Кото беше взел шепа фъстъци и се бе заел да ги хрупа. Знаеше, че няма да намерят прокажената, било защото се е измъкнала при пристигането им, било, което беше по-вероятно, защото това бе само слух, пуснат от сирийските дюкянджии, воюващи с откритите пазарища. Орсини не беше казал нито дума, но на следната сутрин Кото го бе заварил, пристигайки в бюрото, разположен във фотьойл в чакалнята.

— Мога ли да разменя с вас две думи по един случаи, който не ме засяга изобщо?

— Моля, винаги съм откликвал на съветите, особено от страна на по-възрастните.

— Вижте, Кото, защо не оставите момичето на мира?

На комисаря дори не му мигна окото. Схвана много добре. Едно самотно момиче в сърцето на Африка, на всичко отгоре германка, би могло да се съпротивлява известно време, но един прекрасен ден все пак щеше да е принудено да се покори, най-вече пред някой приятел на работодателите си. А ненавистта, която тя вдъхваше на Орсини, можеше да бъде удовлетворена по един-единствен начин.

— А, ясно — каза Кото — виждам, че сте сред щастливите избраници.

— Грешите, като тълкувате тази история повърхностно — подхвана Орсини в същински пристъп на омерзение. — Често ли се натъквате на толкова добре сложени момичета, пристигащи във Фор Лами, за да работят като барманки?

— Вече много съм видял, в това число и вас Орсини — отвърна Кото.

— Тя идва от Берлин, нали? — продължи Орсини. — Оказва се, че разполагам с някои сведения по въпроса. Пяла е в нощно заведение в руската зона. Била е любовница на някакъв съветски офицер. Ако мислите, че мау-мау сами са си измислили всичко…

— Още една причина, за да се отървем от нея, нали?

— Позволете ми да ви кажа, че това би било свинщина. Напротив, трябва да я оставим тук, но да я следим отблизо. Да й попречим да пътува, да я притиснем с всички възможни средства. Рано или късно, под тежестта на обкръжението си, тя ще свърши някоя глупост. Тогава ще успеем да изловим всичките й приятелчета.

— Разбирам мисълта ви — отзова се Кото сериозно.

— Можете да разчитате на мен, ще ви държа в течение. Имам свои източници на информация.

— Благодаря.

Беше спрял неподвижно поглед върху Орсини. А той бе пребледнял и устните му потрепваха в опит да се усмихне.

— А каква е вашата диагноза, Кото, понеже сте на път да я формулирате? — запита с предизвикателно изражение — Голям мръсник, а?

Без да каже нищо, комисарят се престори, че е погълнат от някакъв лист на бюрото си. Орсини замълча за миг; дишането му изпълваше помещението.

— Ето, вече двайсет години живея в Африка… сам. Веднъж да срещна някой, който да ми харесва…

Комисарят не вдигаше поглед от бюрото.

— Нали няма да я експулсирате, Кото? Няма да ми причините такова нещо. Човек не може да се облекчава цял живот, като убива слонове…

Взе полека панамената си шапка, изчака известно време за отговор, а после се засмя и излезе. Кото беше останал няколко секунди с наведена глава и стиснати зъби. После протегна рязко ръка и звънна на ефрейтора — един сара с кръгло и ведро лице, цял пращящ от добро здраве, ориз и кротки мечтания в миролюбивия си поглед. Остана прав, отдавайки чест, докато Кото го оглеждаше мълчаливо. Не се учудваше, не задаваше въпроси, просто стоеше, опрял палец в ръба на панталона. Кото за миг си оплакна очите при вида на този вдъхващ доверие и съвършено здравомислещ добряк, който беше в пълно съгласие с живота. Когато се почувства по-добре и отново задиша с пълни гърди, комисарят го отпрати.