Ромен Гари
Корените на небето (21)

XX.

— Човекът, който носеше на рамо три големи риби, набучени на клон през избодените очи, ме видя и спря за миг, а после тръгна към мен с разтворени обятия и брадата и мустаците му, черни като катран, се тресяха от силен смях.

— Сен-Дьони! Океанът да се разлюлее дано! Какво правите тук, стари самотнико? Да не сте се присъединили към нас? Компания ли ви трябва? Или сте офейкали със задигнатата каса на района и аристократично сте хванали гората? Ха-ха-ха! Морето да ме погълне, ако това не е най-сприхавият, най-отдавнашният и най-саможивият сред презморските ни чиновници!

Насилих се да си спомня кой беше тоя дръвник, защото вече съзнавах по отвращението, което ми вдъхва, че несъмнено става дума за някой приятел.

— Хайде де, управителю на оная ми… Не познаваме ли вече аверите си? Това е то да прекараш живота си сам вдън гората: накрая всички човешки лица започват да си приличат. Хабиб, капитан далечно плаване, сам господар на кораба си… а с присъствието си тук доказвате, че многоуважаваният не е приключил с плаването!

Изненадах се, че не познах веднага този мошеник по жизнерадостта и здравия му вид. Той обви раменете ми с ръка, въпреки че изражението ми бе дори по-неприветливо от обикновено. Короторо и Хабиб: ето с какви хора се беше обградил Вайтари. В цялата тази работа единственото притеснение бе Морел, но той очевидно бе заблуден. Неочаквано се почувствах много по-добре — бях успял, както се казва, да се окопитя. Сега вече можех да се върна в бърлогата си, да скръстя ръце и да чакам края, да гледам звездите, чиято неимоверна отдалеченост единствена съхранява привидната им красота. Нещата най-сетне си идваха на място. Това очевидно бе едно забележително начинание, безвъзвратно обречено на все същите низости и компрометиране, като всичко останало. Запитах възможно най-иронично за съдбата на другия земен странник, познат ми като съдружник на Хабиб.

— Запленен от една благородна кауза, драги, запленен от красотата на един идеал. Решен на всичко, за да защитава великолепието на природата. Премина на страната на слоновете, пожертва всичко за оцеляването на този могъщ символ на естествената свобода. Изгарящ от желание да допринесе за благородната кауза, каквато е правото на народите на самоопределение, загрижен да впише името си в историята редом с Байрон, цял Китай, цяла Русия и великия Лоурънс Арабски^[1]! Слял крехкото си дихание с разтърсващия вятър на бунта! Застанал, както винаги, зад всички велики каузи и неразделно свързан с тях! Дойде да ме събуди посред нощ, говори ми благородни приказки, взе манлихерата си и цианкалия, обърна гръб на всички земни блага, офейка с няколко часа преднина пред полицията — по стар навик, ха-ха-ха — за да помага на слоновете. Обвинен неотдавна във всички престъпления по наказателния кодекс, и то без това да има нещо общо с неговата природа: приятел на изкуствата, прочут възпитател на младежта, Оксфорд и Кеймбридж, светски човек в широкия смисъл на думата. Ето ни още веднъж хванали гората — по стар навик, но с неугасващи идеали, принуден от време на време да се тъпче с гадости, но все така жив! За съжаление, много чувствителна душа — в момента лежи в палатката с дизентерия, гръм да я удари дано, и ме умолява да го оставя да умре. Какво да се прави, ще се грижа за него докрай — ето, хванах му няколко риби: трябва да се опитваме да опазим елита си. Всичко опира до това в края на краищата, че животът е чудесен! Казва ви го капитан далечно плаване Хабиб… но един Господ знае дали този тук е наясно!

Тупна ме още веднъж по рамото и се отдалечи на кривите си крака с учудващо мускулести и устойчиви прасци, здраво стъпващи на земята; отнесе своите риби, здравия си и жизнерадостен вид, който ясно говореше… не зная за какво или за кого. Внезапно се почувствах странно успокоен. Каквато и да бе самотата ми, още не бях узрял за подобна среда. Вече ясно виждах какво стоеше зад прочутата история със слоновете и за какво е прикритие наивността на Морел. Човек като Пер Квист бе дошъл поради страстта си на естествоизпитател, поради прословутата си мизантропия, която всъщност не бе нищо друго, освен гняв, предизвикан от деяния в ущърб на природата, от ядрените опити, от лагерите за принудителен труд, тоталитарните режими, варварския расизъм и всички останали нечистотии, които крият заплаха за земните красоти и опасност да пресушат самите извори на живота. След него се нареждаше Вайтари, който вярваше, че третата световна война е неизбежна и пресмяташе как да се появи след падането на Европа като главен герой на панафриканския национализъм. Подире му се точеха, както става винаги под прикритието на всички действително хуманни каузи, най-обикновени бандити и убийци — като залог за земния успех. А после — безмълвното множество на чернокожите народи със зорки очи, африканските народи, които не участваха в заговора, но чийто час щеше да удари, каквото и да се случи. А още по-назад, много по-назад, може би единствено в сърцето на Морел, се нареждаха слоновете. Това в крайна сметка беше партизанство, истинско партизанство: добронамерените редом с изметта, благородното негодувание редом с обикновената пресметливост, слоновете на хоризонта, но също и целта, която оправдава средствата. Партизанство, ви казвам — една шепа човечност, благородна мечта и цялата чистота, която да предизвика масови кланета…

Сен-Дьони замълча за миг. Неочаквано на отец Тасен той му заприлича на повален, свлякъл се на земята рицар — може би заради далечната му прилика с монголец при тази гола глава, изпъкнали скули и набито тяло.

— Казах им сбогом. Запътих се право към конете, които Нгола държеше готови за тръгване. Пер Квист ме придружи няколко километра. Яздеше с изопнат гръб и сурово лице, едното му стреме беше по-дълго от другото и служеше за опора на вдървения му крак — ставите на десния му крак се бяха натрошили в една пропаст в Арктика. Питах се защо бе решил да ме съпровожда през тези няколко минути, след като не произнесе и дума. Може би защото внезапно ме бе почувствал по-близък от останалите. Конете ни напредваха по стръмната пътека сред скалите. Слънцето току-що се бе скрило в гората; бамбукът и дърветата сякаш си поделяха алените му останки. Както яздехме бавно, откъм Галангале до нас достигна неистово пращене, цялата гора се разлюля и огъна пред няколкото яростни пристъпа, а въздухът се изпълни с рева на стадото, проправящо си път към водата. След няколко мига пращенето на изкоренените дървета, тресящата се земя и скали и призивът на слоновете придобиха размаха на природен катаклизъм. Слушах. Бях свикнал и все пак от този жив тътен сърцето ми всеки път се разтуптяваше: не от страх, а поради чудноватата ми податливост. Слушах. Гората сякаш се разтваряше отвсякъде, а грохотът беше такъв, че бе невъзможно да определиш откъде идва. От височината, на която се намирахме, видях, че от отсрещния край на просеката, скриваща течението на водата, цял отрязък от гората се тресе като от панически страх и върховете на дърветата внезапно се превиват и изчезват в храсталака; тогава забелязах и притиснатите едно до друго сиви туловища, заоблените, огромни гърбове, които познавах така добре. Помислих си: скоро в съвременния свят няма да има място за подобна потребност от простор, от подобна царствена непохватност. И както всеки път, щом ги съглеждах, не можех да сдържа усмивката на облекчение, сякаш видът им ме уверяваше в нечие насъщно присъствие. В тези времена на безсилие, в тези времена на табута, забрани и едва ли не физиологическо заробване, когато човекът тържествува над най-древните си истини и се отрича от най-насъщните си потребности, винаги при възникването на тази великолепна олелия ми се струва, че все още не са ни изтръгнали окончателно от корените ни, все още не са ни скопили веднъж завинаги в името на заблудата, че все още не сме напълно покорени. И въпреки това, достатъчно бе да чуеш този отколешен тътен на земята, да присъстваш поне веднъж на това живо сгромолясване, за да разбереш тутакси, че сред нас не е останало място за подобна свобода. Но е трудно да се примириш. Пер Квист спря коня си в ниското. Неочаквано ми хрумна, че откак го познавах, не бях виждал друго изражение на лицето му с толкова дълбоки бръчки, та изглеждаха едва ли не величествени. Изражението му бе изключително сурово, а малките му сини очи пазеха нещо от вечните ледове, които бе съзерцавал някога в Арктика заедно с Фритьоф Нансен. Над прошарената му брада устните му бяха строги и праведни, без намек за прошка.

— Чуйте ги добре — каза той. — Най-прекрасният шум на земята…

— Цял живот го слушам.

— Не говоря само за слоновете…

Замълчах за миг, преди да отвърна:

— Слушаме този шум, откакто сме в Африка.

— Но днес вече не сте същият, Сен-Дьони. По-рано този шум стигаше само до ушите ви. А днес прониква право в сърцето ви. Вече не сте в състояние да устоите на красотата му. Едно време, ако ви пречеше да спите, вие грабвахте пушката и с това казвахте всичко. Днес не ви е страх от този шум и затова пушките ви отвращават все повече. Сигурно на това му викат възрастта на разума. Какво ще им кажете във Фор Лами?

— Онова, което не спирам да им повтарям от години — мрачно отговорих аз. — Че в края на краищата слонът в Африка трябва да се уважава. Че трябва да оградим природата с цялата закрила, от която тя има нужда.

Лицето на Пер Квист не трепна. Казах си, че след определена възраст лицата на хората веднъж завинаги застиват в едно-единствено изражение и е трудно да го промениш.

— Смятате ли, че ще се решат да изпратят войскови части срещу нас?

— Във Френска Екваториална Африка няма войски. Но ловците са доста раздразнени…

Лицето му си остана все така сурово, но ме смая шегата му:

— Сигурно е забавно да те убият на моите години.

— Направо да умреш от смях — успокоих го аз. — Всъщност на колко години сте?

— Много съм стар — сериозно заяви той. И добави, сякаш бе сигурно: — Ще се радвам да умра в Африка.

— Виж ти! Защо?

— Защото тук е възникнал човекът. Нясаленд^[2] е люлката на човечеството. Почти е доказано.

— Чудновато основание.

— По-добре да си умреш у дома.

„Още един — помислих си — който се опитва да си намери дом на земята.“ И го запитах:

— А Морел?

— Всички се нуждаем от защита… — В гласа му имаше много тъга. — Горкият Морел. Намира се в безизходно положение. До днес никой не е успял да разреши противоречието, което възниква, защитаваш ли хуманен идеал заедно с други хора. Сбогом.