Ромен Гари
Корените на небето (13)

XII.

Следващите няколко дни той прекара в саваната, като вървеше по дирите на Морел, за когото му съобщаваха едновременно отвред. Завръщащите се ловци се кълняха, че са го съгледали в някакво село, а всеки управител на област беше убеден, че той се крие в неговия сектор и подготвя някое долно дело. Шолшер започваше да се пита дали Морел наистина действа сам, или се възползва от нечие заинтересовано съучастие: трудно бе да си представи как един бял броди из саваната сам, без ничия помощ. Но всеки път, когато разпитваше туземците из селата, се натъкваше на безизразните им лица: още щом подхванеше темата, всички като че ли преставаха да разбират за какво говори. Беше се върнал във Фор Лами към един след полунощ, но едва легнал, и го измъкнаха от леглото по спешна заповед на губернатора на Чад да се яви при него. Облече се набързо, изгълта наведнъж чаша горещо кафе, скочи в колата си и я подкара, цял тръпнещ в смълчания и обграден със звезди Фор Лами. Пристигна в разгара на един същински военен съвет. Губернаторът в официално облекло, но разкопчан — явно излизаше от прием — с фас, щръкнал насред брадата, за която не се знаеше дали е рижава от тютюна или си е такава по рождение, диктуваше телеграми. Там бяха главният секретар Фоасар, чието лице на болен от хепатит приличаше на възглавница, на която са спали дълго, но неспокойно, полковник Борю, военният комендант на Чад, приведен над някаква карта и изучаващ я с такава съсредоточеност, че създаваше усещане по-скоро за поза и благоразумно усамотение, отколкото за действителен интерес, и дежурният офицер от двореца с неговата досадна склонност да отдава чест всеки път, щом някой от присъстващите вземеше думата. Малко по-настрани Лорансо, инспекторът по лова, когото рядко виждаха във Фор Лами и който все се мотаеше някъде сред хълмовете — чернокож колос, кажи-речи напълно лишен от усет за административна йерархия, но единственият сред всички познати на Шолшер, способен да говори за лъвовете, без да става смешен. Изглеждаше ту загрижен, ту раздразнен.

Губернаторът посрещна новодошлия с нетърпение:

— А, Шолшер… дойдохте все пак! Предполагам, че не сте в течение на абсолютно нищо, както обикновено! Фоасар, осведомете го.

Главният секретар започна да говори бързо и отсечено като човек, прекарал целия си живот сред телеграми. Ставало дума за Орнандо…

— Може би все пак сте чули да се говори за Орнандо? — запита губернаторът крайно саркастично.

Шолшер се засмя. От три седмици цяла Екваториална Африка се огласяше от името на Орнандо. Пристигането му се предшестваше от толкова официални телеграми, препоръки, циркулярни писма, поверителни инструкции, че и комарите сякаш избръмчаваха името му в ушите на влудените чиновници. Орнандо беше най-знаменития журналист в Съединените щати — хроникьор, когото всяка седмица четяха, слушаха по радиото и му се любуваха по телевизията повече от петдесет милиона американци, а от Париж разпореждаха да се погрижат той да остане с добри впечатления. Надяваха се след своето завръщане той да упражни влиянието си върху американското обществено мнение в полза на френския съюз. В резултат от инструкциите недвусмислено произтичаше, че господин Орнандо не трябва да хваща дизентерия, да страда от прекалена жега, да се друса дълго по пътищата и да изпуска дивеча — понеже ловът на едър дивеч бил основната цел на посещението му в Африка. Макар в инструкциите да не се споменаваше изрично, все пак се долавяше трогателното желание на Париж под нозете на Орнандо да бликат потоци прохладна вода, нежен бриз да гали къдрите му и нито един комар да не ухапе височайшата му особа. Той беше пълен, едър, с млечна кожа, със ситно къдрави като бял астраган коси и при по-трудните участъци го носеха на нещо като носилка; а докато го мъкнеха над реките, хълмовете и пропастите, той им хвърляше един и същ озадачаващо неподвижен поглед. Трудно беше да се предположи каква неясна потребност го бе подтикнала да дойде в Африка на лов за големи диви зверове — него, който имаше репутацията, че е способен да убие човек с една дума. Пазеха го и го водеха братята Юет, най-добрите ловни интенданти по тукашните земи, и вече бе успял да убие два лъва, един носорог, няколко възхитително грациозни антилопи — ако изобщо може да се говори за грациозност у някое убито животно — и накрая, призори на третия ден, на брега на Яла, един великолепен слон с четирийсеткилограмови бивни, който се беше стоварил в краката му с цялото смирение на смъртта. Обаче половин час по-късно Орнандо, който се бе отдалечил от палатката сам, за да се изпикае, беше прострелян право в гърдите и незабавно бе откаран във Форт Аршанбо, където бълнуваше, улучен на два сантиметра от сърцето, което позволи на един от съперниците му в Съединените щати да започне статията си със следните простички думи: „Значи е имал сърце!“.

— И ето — каза губернаторът, като избута купчината телеграми далече от себе си — случи се преди пет дни и оттогава единственото що-годе смислено заключение, което произтича от съобщенията от Париж и Бразавил, е, че там не са особено доволни от мен. Незабравим опит. Никога не бих допуснал, че официалните телеграми могат да достигнат подобно въодушевление в хулите, а на вас — на вас ви остава единствено затруднителният избор.

Махна към натрупалата се на бюрото купчина.

— Имам четирийсет и осем часа да арестувам Морел. Защото стоварих произшествието на неговия гръб и се надявам да устоя на поетото задължение. Нашата първоначална версия бе, че става дума за един луд, един мизантроп, който си е втълпил да защитава слоновете от ловците и който в известен смисъл е решил да промени животинския вид, отвратен от човешкия род. Един бял, изпаднал в амок, поради собствената си мизантропия и преминал на страната на слоновете…

Изсмя се безрадостно.

— На страната на природата, както казва той… Добре, че го имаше Морел: излишно е да ви казвам, че в противен случай щяхме да се изправим пред някои изключително неприятни предположения, особено в момент, когато мау-мау предизвикват, меко казано, вълнения.

— Изследвахте ли куршума? — попита Шолшер.

— Същата пушка, с която е стреляно по Хаас и по Ланжвией — заяви Фоасар. — Потвърди се.

— Предпочитам да започна с това, че нашето обяснение бе посрещнато изключително зле — подхвана губернаторът. — В Париж настояваха на всяка цена за версия, че е местен политически тероризъм. И още щом се опитах да защитя нашето тълкувание, заговориха ми с наистина високомерен тон. Казаха ми, че тъй като не става дума за организирано движение, нямам абсолютно никакво оправдание. И накрая, кълна ви се, стигнаха дотам да ме оставят с усещането, че съм провалил задачата си, просто защото не съм намерил начин да подстрекавам мау-мау в Чад. Виждате ли, това всъщност са хора, убедени, че колонизация, която не води до размирици и кланета, е неуспешна. А може би, в някакъв смисъл, са прави.

Шолшер знаеше, че зад иронията на стария африканец се крие много горчивина и огромно изтощение.

— Трябва да отбележа обаче, че в крайна сметка промениха мнението си. В този случай много ни помогна пресата. Мисля, че за първи път в историята на колонията, Чад най-сетне се превърна в хит за световната преса. Нито веднъж не писаха нито за пътищата ни, нито за борбата ни с болестите, нито за сензационния спад на детската смъртност, нито за съпротивата ни през войната. Но този път ни провървя. Пристигнаха дори специални пратеници. Тази история изглежда впечатлява хората, което доказва, че мизантропията или, ако предпочитате, любовта към животните действително е много разпространена. Околна среда, екология и тям подобни: „Да попречим на хората да рушат“ — ето така се изразяват приятелите на живота. Избрали са доста хубавички заглавия. Само хвърлете един поглед на съобщенията в пресата и ще се уверите, че вестниците говорят само за „човека, който смени лагера“ и за последния „бандит на честта“ — трябва да отбележа, че не разбирам за каква чест става дума.

— И все пак е пределно ясно, нали? — вметна Лорансо.

— Може би ще имате любезността да ни обясните цялата дълбочина на мисълта си, Лорансо? — помоли губернаторът.

— Часът е три сутринта и от бюрократите не бива да се изисква прекалено много.

— Бих желал само да кажа, господин губернатор, че досега слоновете не разполагаха с усъвършенствани оръжия. В резултат през миналата година в Африка са били избити трийсет хиляди слона.

— Продължавайте, продължавайте.

— Трийсет хиляди слона, това прави едва триста тона слонова кост. И тъй като целта на едно уважаващо себе си правителство е да увеличава продукцията, убеден съм, че тази година ще се представим още по-добре. Да не забравяме, че само Белгийско Конго през последните години е успяло да достави шейсет хиляди слона. Убеден съм, че на всички ни е по сърце да бием техния рекорд. С малко повече желание ще успеем за целокупна Африка да достигнем до сто хиляди убити слона годишно, докато не стигнем тавана, ако мога да се изразя така. Тогава ще преминем към останалите видове…

С цигара в уста, губернаторът гледаше втренчено горящата си запалка. Шолшер отбеляза, че тя беше от слонова кост. Отзад подбрани с колекционерска страст слонски бивни покриваха почти цялата стена. Но това беше дело на неколцина негови предшественици. Полковник Борю ученолюбиво се бе привел над военната карта на Чад с вид на погълнат от заниманията си човек, намесващ се само в онова, което се отнася лично до него. Лейтенантът от двореца бе застинал в твърде смайващо отдаване на чест. Единствен Лорансо изглежда се чувстваше удобно. Наблюдаваше с интерес отчаяните знаци, които му правеше главният секретар.

— Продължавайте, моля ви — изключително любезно го подкани губернаторът.

— И говоря, естествено, само за прясната слонова кост: благодарение на селските старейшини търговците отдавна са се докопали до старите бивни, укрити от местните. Впрочем, вие знаете не по-зле от мен, че колонизацията отчасти се осъществи върху слонските трупове: именно ловуването заради слонова кост позволи на търговците и на заселниците да посрещнат първите разходи по установяването си.

— И в такъв случай? — изрече губернаторът с равен глас.

— В такъв случай е време да се сложи край на лова на слонове, господин губернатор. Въпросният Морел може и да е луд, но ако разбуди общественото мнение да се вдигне в тяхна защита, ще отида да му стисна ръка и в най-затънтения затвор.

Губернаторът стоеше изопнат зад бюрото си. „Когато си нисък, по-добре да стоиш изправен“, помисли си Шолшер. Нямаше предвид единствено губернатора. Главният секретар имаше тревожното и нещастно изражение на човек, знаещ, че все още ще е там, когато другите вече ще са си отишли. Когато губернаторът най-накрая отговори, в гласа му нямаше и следа от гняв, бе по-скоро дружелюбен.

— Не ви ли се струва, драги Лорансо, че в настоящия момент в света съществуват каузи, ценности и… да речем, свободи, заслужаващи малко повече от слоновете възхитителното себеотрицание, от което прелива нашият приятел, а и самият вие? Все още сме останали неколцина, които отказваме да се поддадем на отчаянието, да вдигнем ръце и да започнем да се утешаваме с животинки… Дори и в този миг в лагерите за принудителен труд и в тоталитарните затвори хората да се борят и умират. Когато не става дума за откровен геноцид. И все още е позволено да се интересуваме най-вече от тях…

Той млъкна, втренчен в запалката си, която въртеше в ръце. Един полилей ярко осветяваше помещението, но светлината, бликнала от прозореца, внезапно секваше пред африканската нощ, без да проникне в нея. Губернаторът бе загубил единствения си син по време на Съпротивата и Шолшер тревожно се питаше дали Лорансо го знае, дали си го спомня.

— Знам, господин губернатор — изрече Лорансо меко, почти тъжно. — Но слоновете са част от същата борба. Хората умират, за да опазят поне малко красота в живота. Поне малко природна красота…

Настана тишина. Губернаторът щракаше със запалката си, но тя не палеше. Шолшер се усмихна на идиотското удоволствие, което изпитваше, установеше ли безсилието на някои човешки жестове, дори и на най-незначителните. Главният секретар се втурна и поднесе огънче, което губернаторът прие с раздразнение: подобно на много пушачи, той изпитваше потребност не толкова от цигара, а от самия жест.

— Ще ви кажа още нещо, Лорансо. Човечеството все още не е достигнало онази степен на примирение или… или на самота, която принуждава възрастните дами да се утешават с пекинези. Или със слонове, ако предпочитате. Любовта към животните е едно, а отвращението към хората е съвсем друго и по случая с нашия приятел имам свое мнение. Ето защо ще се опитам да го вкарам в дранголника възможно най-бързо, и то с известно удоволствие. И не защото от Бразавил или Париж ме хокат — политическото ми битие е по-надеждно от тяхното. А защото не обичам хората, които приемат неврозата си за философски възглед.

Бавно изгледа Лорансо над очилата си със строгостта на стар учител.

— За първи път смятам, че журналистите са схванали ясно. Това момче се опитва да ни плюе в лицето. Опитва се да ни каже какво мисли за нас. Някога анархистите се обявяваха просто против институциите; нашият приятел направи крачка напред. Само че, виждате ли, аз съм един стар тип, който отива към шейсетте, но още не се е научил да мрази хората. Какво да се прави, ще ми се наложи да постъпя непочтено. На моето поколение не му се е случвало подобно нещо. Може би сме едни отвратителни еснафи? Та значи, тоя юначага, пристигнал в Чад да прави красиви жестове, ще си го тикна в карцера, приятелчето му с приятелче, май така се казваше, полковник, на езика на висшето офицерство? Вземате един батальон стрелци и преравяте всичко между шестнайсетия и осемнайсетия паралел, където нашият злобар се появи последния път. Казвате на Кото да вкара информаторите си в действие. И искам резултати. И нещата да се променят.

— Много по-смело ще бъде да се забрани лова на слонове, господин губернатор — каза Лорансо. — Този тип казва по свой начин онова, което съм ви повтарял в поне двайсет официални доклада.

— Би трябвало да пишете стихове, Лорансо. Сигурен съм, че ще ви поуспокои.

Изправи се.

— Докато чакам, ще отида в Каноса, тоест във Форт Аршанбо, за да поднеса на господин Орнандо извиненията на правителството. Представяте ли си впрочем, този господин… този господин, който след цялата патърдия все още не е умрял, ме покани на среща — в буквалния смисъл. Невероятно, но факт. След един час ви искам на летището.

Шолшер и Лорансо излязоха заедно. Все още беше нощ. Повървяха известно време мълчаливо по пътя; пустинният вятър ги обгръщаше с пясъчните си вихрушки. Беше студено. От време на време се разминаваха с нечий силует, който сякаш плуваше сред прахоляка. Навремени в нощта странно проблясваха чифт фосфоресциращи очи, но един лъч от електрическото фенерче, и те се превръщаха в скитащ звяр, който изчезваше с подвита опашка. Селянки, с осанки на кралици, вървяха към пазара с по няколко яйца, вързани в кърпа, или носеха зеленчуци на главата си. Шолшер знаеше, че понякога изминават трийсетина километра, за да продадат във Фор Лами шепа фъстъци. Но знаеше също, че става дума не толкова за бедност, колкото за африканския начин на живот. Онова, което прогресът неумолимо изисква от хората и континентите, е да се откажат от своята чудатост и да скъсат с тайнствеността — и в същия път щяха да се врежат костите на последния слон… Човешкият род бе влязъл в конфликт с пространството, земята и дори с въздуха, който му беше необходим, за да живее. Обработваемите площи щяха полека-лека да се доберат до горите, а пътищата щяха да поглъщат част по част спокойствието на големите стада. Все по-малко и по-малко място щеше да остава за великолепието на природата. Жалко. Той се усмихна, стисна още по-здраво лулата в шепата си и с удоволствие вдъхна от обгръщащия го хладен въздух, който увеличаваше усещането за приятелска утеха от топлинката в шепата му — от хладния въздух, така добре съчетаващ се със звездите. Внезапно си спомни думите на Хаас: „Представете си, случва се дори да се моля да последвам слоновете там, където отиват след смъртта си“ и за миг се запита какво би правил без лулата си. Един камион, идващ по правия път, ги улови отдалече с фаровете си и две огромни сенки затанцуваха във вихрушките прах пред тях. На излизане от квартала на местното население на пътя пред тях неочаквано изникна огромен силует, извиси се до небето в светлината на фаровете върху екрана от прах, а после се смали до по-човешките размери на американския офицер, който премина край тях, приведен и залитащ.

— Горкият тип — каза Лорансо. — Питам се какво ли го измъчва.

— Една година е бил пленник на китайските войскови части в Корея — отвърна Шолшер. — Огънал се в резултат на известно убеждаване и малко удобства. Наредил се сред американските офицери, сметнали за по-просто да „признаят“, че Съединените щати водят бактериологична война срещу китайското население. И сега му е болно. Дошъл е да се погребе във Фор Лами. Още една история в полза на слоновете.

— Мислите ли, че преди малко се заблуждавах?

— Не.

— Просто се опитвах да говоря от позицията на естественика. В крайна сметка затова ми плащат…

Шолшер слушаше разсеяно. Беше му невъзможно да разглежда събитията само от гледна точка на опазване на африканската фауна. Под това ясно небе, пред хоризонта, ограничен единствено от човешкия взор, той долавяше наличието на някакъв друг залог. Може би журналистите не грешаха, когато иронично бяха нарекли Морел „разбойник на честта“. Може би и той беше от онези маниаци, които не виждат по-високо и по-далече от човека и които в крайна сметка си създават за него една безгранична и величава представа, цялата изтъкана от благородство и щедрост — представа, която се опитват да защитават. Беше дошъл в недрата на африканската гора, за да води истинска битка на честта. Горкият тип. Шолшер вдигна очи към небето. Белият серуал придаваше на силуета му причудлива форма в тъмното. Дръпна замислено от лулата. А може би се лъжеше? Това очевидно бе история, в която всеки виждаше най-вече собствената си драма; беше убеден, че покушението срещу Орнандо бе предизвикало такъв интерес в цял свят не заради личността на жертвата, а защото страхът, ненавистта и разочарованията бяха белязали сърцата на милиони хора със знака на мизантропията: тя ги караше да следят със симпатия, а може би и с усещане за лично отмъщение историята на влюбения в природата французин, който я защитава от гонения — тя ги караше да се чувстват съпричастни. Не беше нито осъзнато, нито ясно изразено, но сигурно имаше нещо такова. Слушаше Лорансо със симпатия. Нямаше как да не харесаш благородния, леко напевен глас, да не харесаш гиганта с черно лице, който говореше така открито за себе си, уверен, че говори за африканската фауна.

— Опитвам се просто да си гледам занаята. И вие не по-зле от мен знаете, че Африка ще загуби, щом загуби слоновете си. И е на път да стане така. По дяволите, Шолшер, как можем да говорим за прогрес, щом унищожаваме още неизчезналите край нас най-красиви и най-благородни проявления на живота? Нашите художници, нашите архитекти, нашите учени, нашите мислители се потят здраво, за да направят живота по-красив, а в същото време ние проникваме в последните останали ни гори с ръка на спусъка на автоматичното оръжие. Ако не съществуваше Морел, трябваше да го измислим. Може би ще успее да разбуни общественото мнение. Бога ми, чувствам се готов да го последвам в храсталаците, в сърцевината на неговата съпротива. Тъй като става дума точно за това: да се борим срещу разрушаването на последното неподправено нещо на земята и на идеята, че човек зависи от мястото, където живее. Нима наистина вече сме неспособни да зачитаме природата и живите прояви на свободата без изгода, без облаги, без друга цел, освен да ги зърваме от време на време? Тогава самата свобода ще се превърне в анахронизъм. Ще кажете, че от принудителния ми самотен живот в гората съм хванал словесна диария… Но не ми пука какво си мислите. Говоря заради самия себе си, за да се утеша, че нямам смелост да направя като Морел. Хората на всяка цена трябва да съумеят да съхранят още нещо, освен онова, което им служи да си правят подметки или шевни машини, да оставят някакъв простор, някакъв резерват, за да се уединяват от време на време. Едва тогава ще можем да говорим за цивилизация. Една чисто утилитарна цивилизация винаги ще стига до крайности, тоест до лагерите за принудителен труд. Трябва да оставим някакъв простор. Освен това, да ви кажа… Няма с какво толкова да се гордеем, нали? Не само Айфеловата кула ни позволява да гледаме отвисоко на другите създания. И вие като губернатора ще ме пратите да съчинявам стихове, но признайте пред себе си, че хората никога не са имали по-голяма нужда от нечие присъствие. Нужни са ни всички кучета, всички котки, всички канарчета, всички животинки, които можем да открием…

Неочаквано се изплю енергично на земята. После с наведена глава, сякаш не се осмеляваше да погледне звездите, изрече:

— Хората имат нужда от приятелство.