Ромен Гари
Корените на небето (38)

XXXVII.

Фийлдс прекара втората си нощ в колибата, увит в завивката, която Мина му беше дала. Спа зле, а ребрата му причиняваха страдание; на два пъти му се наложи да стане, за да повърне. Третия път се събуди от нечие женско присъствие до себе си и изведнъж скочи ужасен, но беше само африканската нощ с нейната походка на забулена жена. Доста дълго остана седнал, стараейки се да овладее вълнението си: потребността от женско присъствие идваше от толкова далече у него, че никога нямаше да свикне със самотата. Разболееше ли се, налегнеше ли го голяма умора — тя се превръщаше в натрапчива мисъл. Изпуши цигара, седнал в мрака, стараейки се да убеди сам себе си, че става дума за най-обикновен инстинкт за възпроизводство и че не биваше да се оставя той да го подвежда. Но всички доводи само подчертаваха отчаяния характер на битката със самотата, която водеше отдавна. Запита се също дали някоя жена би била достатъчна при подобна потребност от насъщно присъствие. Смешно беше да смяташ, че две ръце, обгърнали шията ти, могат да те измъкнат от това. Впрочем той бе спал със забележителен брой жени. Не беше това. Имаше някакво недоразумение. Усмихна се и изгаси цигарата в пясъка: трябваше му едно добро куче, което да му дава лапа от време на време. Беше два часът след полунощ. Ревът на слоновете се носеше в мрака, тътнещ и съвсем близък — помисли си, че нищо не пречи на гигантите да прекатурят колибата и да го смачкат… Най-сетне заспа, но се пробуди почти веднага — всъщност, бе спал дълбоко три часа — от пукот на престрелка. Фийлдс се заслуша за миг, решил, че отново е жертва на обичайните си нощни натрапчиви мисли: престрелката бе на промеждутъци и едновременно с това гъста, като на предмостовото укрепление в Анцио на петия ден след десанта или като по плажовете на Нормандия — не се доверяваше на спомените си. Не, не сънуваше. Единственото възможно обяснение беше, че силите на реда са изненадали Морел и той се отбранява. Но това не обясняваше тази непрекъсната стрелба. Грабна фотоапаратите и чантичката с филмите и хукна към дюната. Оставаше му още един неразпечатан филм и половина от заредения в ролката. Без да смята резервния филм: имаше правило винаги да пази известна част от лентата, колкото и да го притискаха събитията. Това му позволяваше да запази присъствие на духа при всякакви обстоятелства. (Фийлдс бе обладан от представата, че някакво събитие — сензационно и едва ли не чудодейно, нечувано, несвързано със съответния репортаж — ще се случи точно когато в апарата му не е останал филм.) Очите му сълзяха, както от съня, така и от безсънието, но направи първата снимка, преди да е разбрал какво става. В утринния въздух, подобен на един вид проблясък на разум, цялата гледка като че се бе приближила и зад всички купчини червена пръст, туфи трева и тръстика, покриващи скалите, лежаха по корем хора и стреляха по слоновете. Стрелбата идваше отвсякъде, от цялото езеро, а Фийлдс забеляза почти навсякъде прави силуети по скалите: те се прицелваха непрекъснато, а слънцето искреше по арабските им шапчици, които напомняха на Фийлдс за британската пустинна полиция през войната. Ревовете на обезумелите животни се сливаха в чудовищен тътен, който все повече заглушаваше пукота на стрелбата. Стотина слона в плътна сива маса стояха насред езерото, притиснати един в друг сред пръските от експлозиите — сгушени до скалите, ловците хвърляха в краката им пръчки динамит. Един поглед стигаше на Фийлдс, за да установи, че същата сцена се разиграва по цялото протежение на Куру и чак до блатата на север, където сякаш всички птици на света внезапно бяха затулили небето, а множество стада се струпваха под крайните канари на запад, в най-дълбоката част, отдалечена на триста метра от първите островърхи канари. (Фийлдс по-късно каза, че според първото му впечатление през нощта цял батальон въоръжени мъже е заел позиция около Куру.) Направи половин дузина снимки и се опита да слезе до водата за една close up^[1] на група от седем неподвижни слона, които бавно рухваха под несекващата стрелба на автоматичните оръжия откъм скалата, разположена на по-малко от пет метра, но покрай ушите му изсвистя куршум и той реши да не се излага на опасност с всички безценни филми у себе си, тъй като съществуваше голям риск те да се озоват под водата. Върна се назад към върха на дюната и се опита да се поориентира в настъпилата суматоха, за да прецени какви най-добри снимки да направи. Фийлдс бе изцяло погълнат: не си губеше времето да се пита какви са причините за това методично избиване на изтощените слонове, а се ограничи до хладнокръвното му запечатване върху лентата. (Фийлдс щеше да публикува по-късно една от снимките с обяснение под нея, в което се цитираше в кавички разяснението, дадено му от Вайтари: „Направихме го, за да сложим край на мита за слоновете. Опитват се да скрият борбата ни за независимост зад димната завеса на така наречената кампания за защита на природата. Това е класическа машинация на Запада: да забулва уродливата действителност зад гръмки думи и високо хуманни принципи. Трябваше да се прекрати тази тактика. Занапред — край с нея“.) Фийлдс най-сетне пусна фотоапарата на гърдите си и хукна към колибата на Морел. В същия миг изтърва една уникална снимка. Както тичаше, забеляза, че великолепен слон с вдигнати към небето огромни бивници е успял да се изкачи до средата на една скала под куршумите, изстрелвани в него почти от упор; в мига, в който Фийлдс насочи обектива си натам, животното успя да сграбчи ловеца с хобота си и се сгромоляса с него във водата. Фийлдс изтърва сцената за част от секундата, и то само защото тялото на ловеца при падането остана скрито зад туловището на слона. Въпреки грохота, ясно чу воя на човека.

Фийлдс напълно се обърка в преценката си за избитите в Куру животни. След завръщането си във Фор Лами посочи приблизителната цифра от четиристотин слона, убити през двата дни стрелба. Официалните данни на властите в Чад, предоставени на британските власти след доклада на Инспекцията по лова и повторени от пресата, бяха двеста и седемдесет убити слона, от които двеста животни бяха носители на слонова кост. Грешката на Фийлдс се обясняваше със състоянието на професионална свръхвъзбуда, в което се е намирал, както и с обстоятелството, че преценката му обхващала цялото езеро само въз основа на случилото се в централната му част. Цифрите, които той посочи, а също и цитираните в официалното комюнике, се натъкнаха на недоверието на всички специалисти по лов на едър дивеч. Професионалистите сметнаха за неправдоподобно и използването на автоматично оръжие. Дори да се приеме, че Дьо Ври е успял преспокойно да разположи през нощта по канарите на Куру трийсет и петте си човека и да се възползва от изтощението на стадата, предположението за над седем убити животни на стрелец надхвърляше пределите на ловните възможности. При най-голямото избиване на слонове, документирано през 1910 година в Убанги, на двайсет човека се падаха седемдесет животни и ставаше дума за почти затънало, едва-едва придвижващо се в блатата на Банду стадо, поради което ловците разполагали с напълно достатъчно време. Експертите поставиха под съмнение и твърдението на Фийлдс, че през двата дни, докато траела операцията, много от животните се върнали при езерото, след като първоначално били успели да избягат от стрелбата. Цифрите предизвикаха обсъждане и след завръщането на Шолшер, въпреки необоримите доказателства, които той донесе оттам. Арабските радиостанции цитираха равносметката от изтреблението, публикувана от европейските вестници, като пример за пропагандна кампания срещу африканските националистически движения. Фийлдс постави под съмнение най-напред данните на Шолшер, които се основаваха на броя на задържаните бивници и изобщо не отчитаха ранените животни, оттеглили се от езерото, за да умрат. Броят им навярно е бил значителен, ако се има предвид, че стрелците държаха много повече на интензивността на стрелбата, отколкото на нейната точност. Изискванията за качествата на един добър войник не са задължителни за добрия ловец, а Хабиб беше наел мнозинството от хората измежду дезертьорите от суданските подразделения, разбунтували се през април, а после прегрупирани в малки части, старателно скрити и пазени като резерв в градовете за евентуални бъдещи нужди по време на референдума за независимост или обединяване. Сред стотиците завърнали се имаше и неколцина дезертьори от Чуждестранния легион, наскачали от кораба при преминаването през Суец: някои умираха от скука в Хартум в очакване на събитията и обещаното заплащане. Впрочем цялата експедиция бе проведена като военна акция, да не говорим за униформите: много от животните бяха избити с автоматни откоси, а на други главите бяха пръснати от експлозиви. Наистина липсваха само пикиращи самолети, ракети и напалм.

Фийлдс откри Морел с окървавено лице, седнал на пода в колибата си заедно с другарите си. По-късно узна, че в началото на стрелбата грабнал карабината си и изтичал при езерото, като спрял само за секунда, за да стреля от дюната, и продължил да стреля прав, до колене във водата, сред прииждащите отвсякъде слонове. Убил един човек при третия изстрел и се прицелил повторно, когато припаднал от удар с приклад по тила. Малко преди това стрелбата стреснала Форсайт и Мина от сън, но те не успели да открият Морел, който спял в самия край на дюната, близо до слоновете, свит под завивката си. Хабиб го търсил напразно, докато не го зърнал неочаквано да стреля сред стадата. С изключение на Мина, всички те бяха с вързани на гърба ръце, а двама суданци държаха автоматите си насочени към тях. Сред тях стоеше мъж, когото Фийлдс не бе виждал дотогава, но веднага го позна. Имаше лице на чернокож, много изпито, което придаваше на чертите му — изящни и едновременно с това почти класически сурови — незабравима мъжествена красота. (Първата реакция на Фийлдс при вида му бе чувство за малоценност.) И все пак очарова го не толкова лицето. Фийлдс не откъсваше очи от кепето върху главата на този чернокож Цезар. Беше небесносиньо кепе на офицер от френската кавалерия с петте звезди на армейски генерал в средата. Но звездичките не бяха златни, а черни. Фийлдс ги гледаше със зяпнала уста. Беше едновременно ужасно и вълнуващо — един от най-превъзходните случаи на параноя, които бе виждал дотогава. Инстинктивно посегна с ръце към фотоапарата и направи снимка, крещейки: „Журналист, журналист…“, убеден, че това е последната снимка в живота му. (Година по-рано Фийлдс се бе срещнал в Ню Йорк с чернокожия писател Джордж Пен, бленуващ за Акра. Той му каза: „В черна Африка има редица политически мъже с размах. НʼКрумах в Акра, Азикиве в Нигерия, Аволува — при ямбасите и Кенията, който е в затвор в Танганайка. Но има и още един — от най-изключителните, които съм срещал, както сред белите, така и сред черните — Вайтари от Френска Екваториална Африка. Чуем ли наистина да се говори за Африка, ще чуем преди всичко неговото име… Освен ако французите междувременно не го направят свой премиер: достатъчно са хитри за това“.) Зад Вайтари стоеше някакъв тип, който сякаш се наслаждаваше на гледката поне толкова, колкото и от угасналата пура между зъбите си. Носеше морска фуражка, риза и панталон от синьо платно, обувки в бяло и черно и с вида си на великодушен подлец напомняше по-скоро за малко средиземноморско пристанище, където между приятели се урежда благородна контрабандна сделка, отколкото за недрата на Африка и за най-древния конфликт на всички времена. Пер Квист седеше в един ъгъл на колибата до Идрис с брадичка, отпусната на гърдите. Форсайт навярно бе оказал сериозна съпротива, защото плюеше кръв. Отначало го бе подвела военната униформа на мъжете, дошли да го разбудят с ритник в хълбоците. Сметна, че го арестува редовен полицейски отряд от Судан, действащ съвместно с властите на Френска Екваториална Африка. Разбра какво става едва когато видя Вайтари и Хабиб — но и тогава трябваше да чуе първите изстрели откъм езерото, за да схване всичко. Нахвърли се върху войниците, които го водеха, и сериозно си изпати от тях. Юсеф го нямаше; колкото до Мина — с разкъсана блуза в защитен цвят, с потръпващо, едва ли не истерично лице, тя се мяташе, плачейки, в ръцете на някакъв суданец, който я държеше здраво за раменете с оголени в очарована усмивка зъби. При влизането си в колибата Фийлдс бе посрещнат от автомати, насочени към него с трогателна задружност, но след гневен миг на мъчително очакване той сграбчи фотоапарата, осланяйки се изцяло на неприкосновеното си положение на американски журналист. (Фийлдс имаше непоклатима представа за своята съдба. Убеждението, че един ден със сигурност ще умре от рак на простатата или на ануса, допринасяше много за славата му на смелчак дори сред неговите конкуренти.) В момента се безпокоеше единствено за фотоапарата и филмите си: очакваше да му ги конфискуват. Но Вайтари напротив — като че ли остана очарован от присъствието му. Цялото му поведение излъчваше задоволство и усърдие, които едва успяваше да прикрие. Фийлдс имаше набито око за този тип отношение на политиците към него и веднага се успокои. Прекрасно разбираше какъв интерес може да има бившият депутат от Уле, ако се заговори за него, и то най-вече в Съединените щати. Във всеки случай, като че ли напълно забрави за Морел и се обърна към Фийлдс любезно, опитвайки се да го очарова, което прекрасно сочеше какво значение отдава на журналистическия му статут. (По-късно Фийлдс щеше да каже, че не го напускало съзнанието, че разговаря с френски интелектуалец.)

— Надявам се да ни отдадете справедливост в онова, което ще напишете — каза той. (Фийлдс забеляза, че отначало Вайтари заговори донякъде натъртено, което изчезна и отстъпи място на глуха необузданост — необуздаността на убежденията. Фийлдс бе сигурен още от първата му дума, че е напълно искрен и вярва в себе си. Умееше да привлича вниманието по оня необясним начин, в който се състои тайната на големите демагози и истинските трибуни. Фийлдс не се заблуждаваше, че не става дума за чисто ораторско изкуство — дотогава не бе се натъквал на политик, който да забравя за обществеността, докато се обръща към един или друг журналист — впечатляваше се от размаха му, може би защото съзнаваше, че самият той бе изцяло лишен от такъв, а при Вайтари той се основаваше и на някакво физическо достойнство, което дразнеше Фийлдс, но едновременно събуждаше и лека завист у него.) — Присъствието ви тук ми дава възможност да разсея едно недоразумение. Нямам думи да изразя с каква ярост и с какво възмущение героите на независимостта следят старанията на колониалната преса да прикрие истинската цел на нашата борба — освобождаването на Африка — и да я подмени с това възмутително, смехотворно и обидно тълкование, което Морел бе специално натоварен да разпространи. Знаем кой му плаща и защо толкова време все успяваше да се изплъзне от властите. „Кампанията“ му е димната завеса, зад която искаха да скрият нашите национални стремления. А още по-възмутително, по-обидното за нас е, че ни е дошло до гуша да служим за зоологическа градина на света, изоставена за ползване на западняците, преситени от небостъргачите и автомобилите си, които идват тук, за да се потопят повторно в първобитното и да се разнежат от нашата голота и от стадата ни. Дотук ни дойде… до гуша… и ви моля да наблегнете на това — искаме да измъкнем Африка от дивачеството и мога да ви се закълна, че в нашите очи заводските комини са хиляди пъти по-красиви от вратовете на жирафите, така обожавани от туристи безделници. Тук сме, за да сложим край на това недоразумение. А също — забележете, това е по-маловажно — и за да си набавим колкото се може повече слонова кост и със средствата от продажбата да си закупим ново оръжие — то все не ни стига. Лично на мен ловът никога не ми е бил по вкуса. Ще ми се дори народът ни да забрави, че открай време е народ от ловци. Още една връзка с първобитните времена, с древна епоха, от която трябва да излезем на всяка цена. Присъствието ни тук показва, че никой не ни издържа. В Кайро ми предложиха помощ — отказах. Но търговците на оръжие не дават стоката си току-така. За нея трябва да се плаща. Общественото мнение у вас съчувства на слоновете: съдбата на африканските народи или му е безразлична, или неизвестна. Възнамерявам да разбудя вниманието му и разчитам на професионалната ви съвест да кажете истината за нашето движение. Ако се наложи да пожертваме всички слонове в Африка, за да постигнем целите си — ще ги избием без колебание…

Фийлдс живееше в Париж от години, но дотогава не беше чувал някой да импровизира на френски с подобна лекота. Запита се на какъв ли език се е обръщал Вайтари към племената на Френска Екваториална Африка при пропагандните си обиколки. (И се опита да се сдобие със сведения. Вайтари владееше в съвършенство единствено диалекта на уле. Изобщо не знаеше останалите двайсет и седем диалекта по нейната територия. Той бе сред онези, които от 1945 година водеха най-настойчиво кампанията за изучаване на френски език от племената и за постепенно изкореняване на туземните диалекти. Причината бе повече от ясна. Езиковата преграда служеше за защита на магьосниците и племенните вождове. За Вайтари използването на френския език бе основното оръжие за освобождаване, уеднаквяване и пропаганда, единственият начин за борба с обичаите. В диалекта уле не съществуваше думата „нация“, думата „отечество“, думата „политика“, думите „работник, труженик, пролетариат“, а изразът „право на народите на самоопределение“ се превръщаше в „победа на уле над техните врагове“. Следователно очевидният парадокс, превърнал Вайтари в непримирим ратник за използване на френския език, ставаше лесен за обяснение. Докато Вайтари говореше, стрелбата край езерото продължаваше — нагледен урок на изявленията му. Като мнозина свои сънародници, Фийлдс нямаше особена склонност към философски размишления и едва след приемането на гражданство донякъде се увлече по абстракциите. Той бе по-чувствителен към използваните средства, към осезаемите неща, които можеха да се заснемат — а те не бяха малко край езерото — отколкото към величието на преследваните цели. Докато черният трибун пред него призоваваше с тръпнещ глас образа на бъдеща индустриализирана и електрифицирана Африка, избавена от шубраците и примитивните си обичаи, Фийлдс мислеше най-вече за стрелбата навън и безспир пресмяташе наум броя на убитите слонове (силно преувеличен под въздействието на вълнението). Снима отново Морел, Форсайт, Пер Квист и Идрис, седящи с кръстосани крака и вързани зад гърба ръце в полумрака на гъстите тръстики — в позата на победените имаше някаква неподдаваща се на определение частица от вечността. Отстрани Мина с разкъсана блуза хлипаше почти безгласно и от време на време прокарваше ръка по лицето си. (В тази връзка Фийлдс заяви в едно парижко кафене, където обичаше да се среща със свои сънародници: „Вярвам единствено в биологичната революция. Някой ден човекът ще стане нещо възможно. Прогресът все повече се оттегля в биологическите лаборатории“.) Морел бе най-спокоен от всички — нито бе изненадан, нито възмутен. Личеше си, че по своя път вече се бе натъквал на всичко това, че знае на какво се дължи то, но нищо не бе в състояние да го обезсърчи. Този човек не умееше да се отчайва. По-късно Фийлдс го запита доста сприхаво за какво е мислил през цялото време, докато избиваха слоновете, той отвърна спокойно с нотка на ирония:

— За Юсеф. Това зависи от него. Трябва да е наясно… Той ще избира.

(На отиване и връщане Фийлдс няколко пъти го видя до конете, за които юношата се грижеше. Седеше на пясъка със скръстени крака. Навярно бе скрил оръжието си или му го бяха отнели, но — очевидно поради младостта му — хората на Хабиб го бяха оставили на свобода. Когато журналистът му отправи няколко думи, младежът вдигна очи, погледна го, без да отвърне — а може би без да го вижда — и Фийлдс се порази от силната мъка, изписана по лицето му, обикновено скрито зад маска на невъзмутимост. Устните му потръпваха, очите горяха болезнено, чертите му бяха изгубили своята непоколебимост и разкриваха дълбока скръб, колебание, вътрешен конфликт, чиито причини журналистът напразно се опита да изясни. Момчето сведе бавно глава, без да реагира, без да отвърне на приятелския въпрос, който Фийлдс му бе отправил.)

Докато Вайтари произнасяше речта си — защото едва ли може да се нарече иначе страстната му тирада — Морел само веднъж излезе от видимото си безразличие. Усмихна се и кимна утвърдително, когато бившият депутат от Уле им подхвърли гневно:

— Разбира се, обвиняват ме в симпатия към комунистите. Много е удобно. Но не комунистите, а един френски писател от крайната десница, Шарл Мора, е казал, че от всички човешки свободи, най-скъпоценна е независимостта на отечеството…

Единственият, който носеше някакво облекчение на Фийлдс по време на тази очна ставка, беше човекът с моряшката фуражка, в чиято пура, стърчаща насред явно боядисаната му в катраненочерно брада, имаше нещо непристойно; той изглежда се наслаждаваше на сцената с изключително удоволствие, с ликуване, проявяващо се навремени в безмълвен смях. Форсайт слушаше с цинична усмивка, чийто секрет май отново бе открил покрай създалите се обстоятелства. Пер Квист единствен се опита да се намеси. Неведнъж бе хвърлял на Вайтари нетърпеливи погледи; най-после с пресекващ от гняв глас с провлечен скандинавски акцент го прекъсна:

— Десетките хиляди негри, умрели при строителството на железопътната линия „Конго-Океан“, са нищо наред с онова, което предлагате на Африка… Вие ще се превърнете в един от най-безмилостните колонизатори — от онези, които са й най-чужди — и цветът на кожата ви няма никакво значение: вие сте типична рожба на Запада, едно от най-прекрасните ни творения. Чернокожите знаят какво са търговците на роби, людоедството, колонизацията и мау-мау, но те са нищо редом с онова, което ще познаят покрай вас, щом станете новите тирани на Африка… и ми се свива сърцето за останалите живи…

Вайтари се усмихна — гласът му прозвуча едва ли не любезно.

— Жалко, че в Африка няма повече бели като вас, Пер Квист. Задачата ни щеше да бъде много по-лесна. Най-опасни за нас са европейците, опитващи се да изградят това или онова, а не онези, които се задоволявате простодушна честност и бял лен… Вие сте анахронизъм дори в Европа и няма никакъв смисъл да ви убеждавам. Вие сте миналото и вече сте без значение. Изтънчената мизантропия на Морел, отвращението му от човешките ръце, недостатъчно чисти според него, са типично буржоазно нервно разстройство и от наша страна ще бъде лудост да се занимаваме с него: за разлика от нашите магьосници отдавна съм престанал да виждам в душевните заболявания проява на злотворно свръхестествено присъствие… Нашият приятел Форсайт е тук по съвсем лични причини… Идрис защитава най-изостаналото минало на Африка — на свободните диви стада: лъвове, леопарди, слонове и биволи чак до хоризонта… Тази млада жена, към която изпитвам най-приятелски чувства, е тук от погнуса към мъжете: тя би трябвало да се задоволи с компанията на някое куче. Вие всички сте продукт на общество, страдащо от душевно разстройство. И не на вас говоря, а на представителя на американското обществено мнение, който може да направи много за нашето движение… Колкото до вас, Пер Квист, ще повторя, че много ви харесвам, защото ме забавлявате и ми е известно каква тайна мечта ви терзае… Отгледаха ме монасите белодрешковци. Позволете да ви кажа, че времето на земния рай вече мина. Чернокожите народи се напатиха от суеверията и потребността си от чудеса и няма да сте добре дошъл, когато дойдете да добавите и вашите. Подобно на отец Фарг и още неколцина прочути тук мисионери, вие все още мечтаете за тайнствени пастири, а нощем търсите Витлеемската звезда; всеки път, щом през пустинята премине жена на магаре, вие се питате дали под фереджето й не се крие някой младенец. Нищо чудно, че щом се изправите после пред непоносимата действителност на машините, пролетариата и условията му на живот, вие обезумявате от гняв и като приятеля си Сен-Дьони побягвате в недрата на „магическа“ Африка, Африка на религиозните обреди и магьосниците, или сред стадата слонове, подтикващи ви да мечтаете за библейските времена: никога няма да простите на младежта в тази изоставена земя, че иска да ви лиши от шеметните ви блянове… Но мигар не знаете цената им, старче? Тя е невежество, проказа, фрамбезия, елефантиазът, филариатозата — това също влиза в „чудесата“ — тя е детска смъртност и хронично недояждане на сто милиона души. Ето каква цена плаща народът ни за вашата потребност от бягство и заради стадата слонове, от които направихте събитие. И това — с радост, че ги гледаме как изчезват до едно. И няма да има Ноев ковчег. Ще ви посъветвам, Пер Квист, да се върнете в природонаучния си музей в Копенхаген… Там екземпляр като вас ще си бъде на мястото.

Обърна се към Фийлдс.

— Ще се видим след минута. Държа да разсея недоразумението пред световното обществено мнение, което в този миг е обърнало поглед към Африка. Моля ви да ми помогнете почтено и да сте верен на занаята си.

В гласа му нямаше и помен от цинизъм — долавяше се едва ли не благородство и вълнение. Фийлдс не се заблуждаваше. Имаше солиден професионален опит в това отношение. Този негър не бе по-различен от всички останали революционни трибуни, които изписваха на знамената си „свобода“, „справедливост“ и „прогрес“, а същевременно хвърляха милиони хора в лагерите за принудителен труд, за да ги измъчват човек по човек. Не можеше да му се сърди: задачата му бе непосилна. Бавно натрупвана през вековете, вечно отлагана, накрая тя бе придобила титанични размери. Да, Фийлдс знаеше всичко това. Най-важното бе да направи добри снимки, без да се занимава с останалото. Снима още веднъж Вайтари, но се наложи да смени лентата и го обзе ужас, че не разполага с достатъчно филм. Когато бившият депутат от Сионвил излезе от колибата, мъжът с моряшката фуражка се приближи до Морел, извади пакета тютюн от джоба му и сви цигара, сложи я между устните му, после му подаде огънче. Морел прие и вдъхна дима. Като че ли изпитваше някаква симпатия към този тип, може би защото последният несъмнено бе истински мошеник наемник, напълно лишен от каквито и да било идеологически или безкористни мотиви. Двамата войници с лъщящи лица изпод жълтите каски държаха автоматите си насочени към задържаните с много повече безпокойство, отколкото със заплаха, което само правеше нещата по-опасни. Фийлдс се притесняваше от привилегированото си положение и се питаше дали не може да се застъпи пред Вайтари да развържат Морел и съратниците му. Мъжът с моряшката фуражка, за когото Фийлдс разбра по-късно, че бил някакъв авантюрист на име Хабиб, приятелски сложи ръка на Мореловото рамо.

— Боя се, че днешният ден не е добър за теб, приятелю — каза той с известна нежност. — Не знам дали си в течение, но преди три дни конференцията за защита на африканската фауна е била отложена, без да реши нищо по въпроса за слоновете… Сегашният ловен статут бил леко променен, но общо взето всичко си е все същото…

Повторно запали угасналата му цигара. Морел като че ли се огорчи много повече от тази новина, отколкото от събитията край Куру. Лицето му се изопна и той сведе глава. Фийлдс усети до каква степен този човек, когото толкова хора смятаха за саможивец и безумец, е разчитал на здравия разум и великодушието дори на онези, на които бе отправил предизвикателство или бе победил. (По-късно Фийлдс има възможността да поговори с някои от делегатите на конференцията в Букаву. Един от тях му представи нещата по следния начин: „Задачата ни бе да преразгледаме статута за защита на африканската фауна и в частност — застрашените от изчезване видове. Не са ни призовавали нито да се произнасяме за моралната страна на лова на едър дивеч, за неговото достойнство или презряност, нито пък да се занимаваме с Морел и неговата мания. Вярно, в някои райони броят на африканските слонове намалява, но това върви ръка за ръка с отдръпването на горите и настъплението на обработваемите земи. По принцип, а и за Африка като цяло, е напълно невярно да се твърди, че слоновете са на път да изчезнат. Те са на път да намалеят, а това съвсем не е същото. Винаги ще се намери време да бъде променен статута, за да се опази такъв брой животни, какъвто е необходим за съхраняване на вида. За момента са доста многобройни и представляват сериозна заплаха за посевите. Неизбежен е моментът, когато ще се наложи числеността на тези обемисти гиганти, нуждаещи се от безкрайни открити пространства, значително да се намали. Засега все още не е настъпил. Но ще дойде. Само си представете какво значи това: огромни стада слонове на свобода в някоя от нашите индустриализирани страни, като Белгия например. Един Господ знае какво ли не би дал Неру да отърве Индия от свещените крави. По същия начин и ние няма да гледаме на африканските слонове като на неприкосновени, само заради някакъв си маниак…“.) Другарите му изглеждаха отчаяни, с изключение на Форсайт: по-късно той каза на Фийлдс, че никога не е имал кой знае какви илюзии за резултатите от конференцията в Букаву. (Впоследствие Форсайт повторно изпадна в лека криза на цинизъм. Няколко пъти заяви на Фийлдс с разочарована усмивка: „Все ми е едно. Зарязвам всичко. Искам само да се прибера у дома. Всъщност най-добрият начин да обърнеш гръб на всичко, е да си стоиш кротко вкъщи“. Но това трая едва няколко часа и той изглежда бързо си върна гневното изражение, което бе признак на здраве.) Хабиб проследи реакцията на Морел с израз на наслада: имаше вид на човек, който печели по точки. Но може би просто се наслаждаваше на пурата си. Морел внезапно вдигна очи към Форсайт.

— Джак, оня тип на скалите… Първия, по когото стрелях… Знаеш ли дали го улучих?

— Видях го да пада в езерото. Не се показа. Впрочем слоновете минаха отгоре му.

— Добре. — Обърна се към Хабиб. — Още отначало бях сигурен, че хрумването е на вашия приятел Дьо Ври — каза той. — Само той познава района достатъчно, за да пресметне удара… Предупреждавал съм го. И вас съм предупреждавал. Казах му, че ако пак го хвана да се навърта край някое стадо, тежко му и горко. Хванах го.

За миг Хабиб се смути. Лицето му посивя, а зъбите му се впиха дълбоко в пурата. После чертите му се отпуснаха и насмешливата му усмивка се появи отново. Кимна с глава и стисна пурата в дебелите си пръсти.

— Ако добре разбирам, той най-накрая все пак ми се изплъзна от ръцете — отвърна едва ли не весело. — На два-три пъти успях да го удържа, но нямаше как да не се случи. Инш’ Аллах! Ще трябва да си избирам друг другар по неволя…

Изплю на пода остатъка от пурата с леко унесен вид. После избухна в гръмък смях, който не изглеждаше престорен.

— Е, хайде! Това все пак няма да ми пречи да плавам!

Когато Фийлдс по-късно научи за естеството на взаимоотношенията, свързващи Хабиб с младото му протеже, той все пак се възхити от гръдния кош и пращящото здраве на този мръсник с могъщи прасци, чиято сила не бе успял да забележи при първата им среща.

(Фийлдс се натъкна отново на Хабиб няколко години по-късно в Истанбул, в бара на хотел „Хилтън“, където беше отседнал. Мръщеше се пред някакво мартини, когато чу звучен смях и нечия грамадна лапа се стовари върху рамото му. Беше Хабиб с прясно боядисана брада и чувстващ се великолепно в униформата на капитан далечно плаване от търговската флота на централноафриканска страна. „Товар портокали, господине, няма да ми повярвате! Този път наистина са портокали, кълна ви се!“ Фийлдс бе дошъл в Истанбул по време на гръцко-турската криза; очакваха се инциденти и Хабиб можеше да му даде някои любопитни подробности. (Блокадата на Кипър от английски военни кораби не пречеше на контрабандата с оръжие.) Изглеждаше забележително добре осведомен. После отново заговориха за случая Морел и за срещата си край Куру.

— Спомняте ли си как се обърнахте към Морел и го попитахте дали можете да направите нещо за него? Ужасно ме разсмяхте. Защо ли? Ами защото вече му бяхте спасили живота — ето защо въпросът ви ми се стори много забавен. Разбира се, че мога да ви обясня с какво: невръстните последователи на Вайтари Маджумба, Ндоло и… третият — не си спомням името му, но беше забележително красив — и така, те бяха решили да го екзекутират като предател. Дори бяха организирали нещо като съд от трима в Хартум и вече бяха го съдили и осъдили като предател, преди да дойдат на Куру. Изглежда Морел ги бе измамил при акцията в Сионвил и напълно бе пропуснал да спомене идеологическите подбуди, заради които бе поискал помощта им. Дума не беше казал за независимостта на Африка. В манифеста си — спомняте си, че го бе отпечатал в местния вестник — заявяваше, че действията му не носят политически характер и това ги беше влудило, защото бяха отишли само заради това. Пристигнали в Хартум, кипящи от възмущение, заседавали най-тържествено и го осъдили на смърт. Още с пристигането си на Куру настояха пред Вайтари да им позволи да изпълнят присъдата си. Ако не бяхте се случили там, Морел щеше да умре като плъх, но за Вайтари не представляваше трудност да им обясни, че и дума не може да става за това в присъствие на известен журналист като вас… Спомняте ли си колко стремглаво излезе от колибата? То бе, за да насвие трите момчета… А вие питахте Морел можете ли да направите нещо за него… Как да не умреш от смях? Ах! Да не си кривя душата, хубави времена бяха. За съжаление, хора като Морел, които ви дават повод за радост, не се срещат всеки ден… Жалко. Човек рядко има случай да се понаслаждава… — Замълча за миг, чистейки си зъбите. — В края на краищата, такъв е животът, инш’Аллах! — заключи той с нотка на съжаление.)

Фийлдс остана още миг в колибата, където никой дума не продумваше, мъчейки се да измисли нещо насърчително. Но измисли само някакви мъгляви неубедителни думи за реакцията на американското обществено мнение, „което взе този случай присърце и ще настоява за защита на слоновете“ — фразата му спечели ироничния поглед на Форсайт. Морел не му обърна ни най-малко внимание. Мина въздъхна дълбоко и изтри очи.

— Ще продължаваме, докато е необходимо — каза Пер Квист.

Морел само запита:

— С какво оръжие? — И се обърна към Фийлдс. — Преди малко ме попитахте какво можете да направите за нас. Опитайте се да убедите Вайтари да ни остави оръжие и муниции. В крайна сметка, след като го интересува единствено да се говори за бунтове в Африка, не виждам защо да откаже…

Фийлдс внезапно осъзна, че откак бе разбрал за неуспеха на конференцията в Букаву, Морел нито за миг не бе преставал да крои планове за бъдещи кампании. Журналистът изпита облекчение, че все пак ще се опита да направи поне нещо за него; обеща да се заеме незабавно и излезе от колибата, твърдо решен да издейства на Морел оръжие и муниции, дори ако трябва да злоупотреби с положението си на журналист и да ги открадне през нощта. Откри Вайтари малко по-долу на дюната да спори оживено с двама млади негри, които изглежда му възразяваха. Третият стоеше малко встрани с притеснен и смутен вид. В гласа на Вайтари звучаха гневни нотки. С приближаването на Фийлдс спорът секна отведнъж и двамата младежи го изгледаха неприветливо. Молбата на журналиста като че ли изненада и подразни Вайтари, но след като размисли за миг, той прие да я удовлетвори. После, сякаш напълно забравил за Морел, се поинтересува какъв ефект са оказали върху Фийлдс думите му и събитията. Журналистът, който все повече се чувстваше като скъпоценен предмет в ръцете на бившия депутат от Уле, прояви доста сдържаност и просто отвърна, че все още не е имал време да размисли; после отиде да направи няколко снимки на езерото, където стрелбата, макар и доста разредена, продължаваше във външните ръкави и сред тръстиките. Опита се също да си даде сметка какви хора бе наел Вайтари. Установи, че бяха най-вече суданци от юга, които поназнайваха английски и го наричаха „сър“ с тон без почти нищо военно в него. Но на всичките му въпроси разкриваха зъбите си в широка усмивка и отказваха да отговорят. С почуда откри сред тях четирима бели: двама германци, балтиец и словак, до един дезертьори от Легиона, отдавна напълно безразлични „срещу кого или с кого“ са, стига да получават добро възнаграждение за професионалните си услуги — а това очевидно не се отнасяше за Легиона и бе един от упреците им към него, докато течеше договорът им. Докато се хранеха, с лекота се оставиха да ги снима — като хора, откъснати от всякакви връзки, които биха ги подтикнали да останат в анонимност. Оплакаха се от суданците, стрелящи „така, сякаш отбиват военната си служба“, а в устата на едрия рус словак това звучеше като върховна обида; пресмятаха, че с добре тренирани стрелци при липсата на реакция у слоновете в началото, можели да достигнат средно от седем до десет животни на човек. Проявиха доста по-голяма дискретност, когато Фийлдс се помъчи да научи какво ги е довело в Хартум; накрая германецът каза, че просто „чакали“ и били „на разположение“… Фийлдс отбеляза, че цялата операция протича при военна организация с готвач и провизии, а единствените опасения, които чу от тях бяха, че може на връщане да се сблъскат със суданската полиция, „макар тя да си имала други грижи“.

Жегата беше в апогея си; прииждащите отвсякъде лешояди кръжаха над езерото, Фийлдс се изненада и от стичащото се неизвестно откъде чернокожо население, което се нахвърляше с ножове върху месото.

Постара се да пресметне броя на животните, убити през този първи ден, но сметките всеки път излизаха различни. Беше особено заинтересуван от цифрите, тъй като се опитваше да прецени поне приблизително на каква печалба от експедицията разчита Вайтари и какво количество оръжие представлява това. В края на първия ден стигна до следните предварителни изчисления: сто и петдесет убити слона, от които осемдесет и четири носители на слонова кост; ако сметнеше по четирийсет лири средно за чифт бивници, получаваше се най-много три хиляди и петстотин египетски лири. Един автомат „Томпсън“ в момента вървеше в Близкия изток по петдесет лири, една каса с две дузини гранати — по сто лири, ръчни мини — десет-петнайсет лири в зависимост от състоянието им; пушка „Берета“ — двайсет лири; при това ставаше дума за цифри, които често варираха от един до петдесет процента според тенденциите на пазара и политическата ситуация. Един дезертьор от Чуждестранния легион можеше да бъде вербуван за петдесет лири месечно. Фийлдс изчисли, че с полученото от експедицията Вайтари можеше да екипира и три месеца да издържа двайсетина „доброволци“. Това със сигурност не беше на висотата на амбициите му, а не бе дори достатъчно, за да смути реда в една от най-мирните и най-добре управлявани територии на Африка. Но за Вайтари несъмнено, бе най-важно да приключи веднъж завинаги с мита за слоновете и да се утвърди в очите на света като истинския водач на африканския бунт. Накрая Фийлдс постави въпроса на човека от бъдеща Африка доста грубо. Той го прие спокойно, за да покаже, че и за това беше помислил.

— Не храня и най-малката надежда да предизвикам размирици при сегашното състояние на нещата. А още по-малко да вдигна племената на бунт: те, уви, далеч не са готови да ме последват в подобно начинание поради първобитното състояние, в което ги държат техните вождове, царе и магьосници, с благословията на властите, загрижени да запазят „обичаите“. Засега, що се отнася до местните резултати, задоволявам се да се впиша в историята. Трябва да се знае, че движението съществува, ако не сред масите, то поне сред елита, способен да изрази мнението си. Колкото до останалото, заявявам ви откровено, необходимо е да се добера до общественото мнение извън страната — до онова, което е напълно готово да ни изслуша. А се налага да приключим и с мита за слоновете — времето на големите думи отмина. Стремя се гласът ми да се чуе, въпреки всички хитрини, с които се опитаха да го заглушат. Останалото ще дойде по-късно. А и… Кенията е в затвора, Н’Крумах излезе само да вземе властта… Чудно ли е, че организаторите на онази конференция на колониалните народи, която трябва да се проведе неизвестно кога в Бандунг, не са сметнали за нужно да ме поканят? Затворите днес са преддверие към министерствата. За онова, което искам да постигна, двайсет човека са напълно достатъчни…

Фийлдс направи знак, че разбира, но сигурно се чувстваше доста неловко пред неговата откровеност и навярно дори леко шокиран, макар обикновено да не проявяваше чувствата си по време на работа. Лицето на Вайтари прие едва ли не скръбен израз и Фийлдс за първи път усети, че най-накрая ще се докосне до сърцевината на проблема.

— Няма съмнение, че ви шокирам — заяви той почти тъжно — а може би си мислите, че се правя на някакъв негърски Макиавели, но опитайте само да станете напълно еволюирал негър и — защо да не го кажем? — уверен във вътрешните си сили и във възможностите си в страна, която все още е такава…

Протегна ръка към трупа на измършавял слон във водата, на двайсетина метра от мястото, където се намираха: двама съвсем голи негри седяха в разпрания, кървав корем на животното и ръфаха вътрешностите му с прекрасните си зъби…

— Да, можете да вдигнете фотоапарата… Но за нас тази гледка е всекидневие…

Остана за миг с протегната натам ръка, после обърна гръб на Фийлдс и се отдалечи с достойнство, още по-вълнуващо заради тъжния израз на лицето му.

Малко по-късно Вайтари трябваше още веднъж да се върне към същата тема. Хабиб бе наредил на хората си да прекратят стрелбата, за да подмамят стадата да се върнат след една спокойна нощ. Фийлдс седеше на пясъка до водата напълно изтощен и дишаше с половин гърди, за да намали болката в ребрата си. Телосложението му бе по-скоро крехко, а естествената му физическа издръжливост бе доста слаба. Докато работеше, понякога проявяваше издръжливост на атлет, но единствено в резултат на нервна свръхвъзбуда, един вид „второ дихание“, което нахлуваше в него, щом попаднеше на добра тема. Тъкмо този тайнствен източник на енергия, от който бе напълно лишен във всекидневния живот — задъхваше се от изкачване до апартамента си на петия етаж на площад „Дофин“ — му позволяваше да остава нащрек ден и нощ. Цял ден не спря да тича по дюните и във водата с фотоапарата и чантичката си с филми, с които неистово се боеше да се раздели. Оставаше му само половин филм. Усещаше приближаването на жесток нервен пристъп, който щеше да го свали на легло. Това бе едно от онези състояния, когато имаше нужда от алкохол и нов пакет цигари. А изпитваше и потребност от женско присъствие до себе си. (Не стига това, но трябваше да е хубавичка.) Беше станало доста прохладно, почти студено и рязката промяна на температурата след изпепеляващата жега го довърши. Седеше на пясъка в здрача с увесен нос. Всеки път, щом вдигнеше очи, небето отново бе променило цвета си — от бледосиньо до жълто и виолетово, за да се стопи накрая в мрак, напомнящ му за Мексиканския залив с млечно — фосфоресциращ планктон около лодката му. Направи вял опит да си спомни какво правеше в онази лодка насред Мексиканския залив и се сети, че бе отишъл там за серия цветни снимки на живота в морето за едно екологично списание, което неуморно публикуваше специални броеве за земята, небето, морето, животните и хората и за което казваха, че един ден щяло да издаде специален брой за Господ, подкрепен с цветни фотографии. Полагаше усилия да не чува предсмъртния рев на ранените животни, който изпълваше нощта. Последната снимка, преди да се стъмни, бе на купчина слонова кост, която жителите на селището пренасяха парче по парче до камионите, спрели на пътя на седем километра оттам. Корените на бивниците още бяха в кръв. Всъщност нямаше разлика с останалите кланици по света. Може би защото бе прекалено уморен, мислите му потекоха в насока, която той определи като „безплодна“. Един от първите му детски спомени бе усмивката на майка му — усмивка, цялата искряща от многобройните златни коронки, които омагьосваха детето. Всеки път, изпаднеше ли в униние, този спомен се връщаше едновременно със спомена за купчината златни коронки и зъби, които нацистите бяха „иззели“ от жертвите на газовите камери и крематориумите. Бе прекарал часове, взирайки се втренчено в снимките на купчината, публикувани във вестниците от онова време: търсеше усмивката на майка си.

Дотам беше стигнал в размишленията си, когато видя нечий силует да крачи към него в синкавата светлина. Беше Вайтари. Размениха няколко думи. Фийлдс отправи реплика за изключителното разнообразие от всевъзможни крясъци и шумове, носещи се откъм езерото, и най-вече един глух, почти непрестанен пукот, надигащ се откъм пресъхналите блата. Вайтари отвърна, че шумът идвал от рибите, които се опитвали да напуснат пресъхналите места и да се доберат до водата. Понякога човек ги намирал на десетки километри от всякакви водоизточници неспирно да подскачат с опашните си перки.

— Каква земя на чудесата — каза Фийлдс.

Вайтари замълча за миг.

— Да. Но ще дойде време да сложим край на всичко това. Да сложим край на праисторията… Знаете ли какво изпитвам, видя ли край някой от редките ни пътища тези стада — единственото, което привлича туристите тук? Срам. Срам, защото зная, че тази „красота“ върви ръка за ръка с голите задници на нашите негри, с шарката, живота сред дърветата, суеверията и допотопното невежество. Всеки лъв, всеки носорог, всеки слон на свобода означава още чакане, търпеливо понасяне на дивачеството и примитивността и надменните усмивки на белите „специалисти“, които ви потупват по рамото с думите: „Както виждате, драги, все още не можете да минете без нас…“. Ние обаче искаме да бъдем континент във възход, а не сгушен в мрака на фетишите си материк, съвременник на праисторическия слон и на лъва, все още разкъсващ деца по селата. За нас храсталакът е паразит, от който трябва да се избавим. Нямам никакви скрупули да избивам животните, които вие наричате прекрасни, но на нас те само ни напомнят какви сме си останали. Велик ще е денят, в който Африка ще отпразнува изчезването и на последното голямо стадо. Ще запазим няколко екземпляра в клетки, та внуците ни да знаят какво е било миналото и с гордост да съдят за изминатия път. Нека спрат да ни смятат за кътче, където чудесата са останали по-дълго от другаде, а на жителите му за пълно щастие е достатъчен само един банан, един полов орган и един кокосов орех… Получих образование във Франция, в най-цивилизованата страна на света, и години наред заседавах по скамейките на френския парламент… Можете ли да си представите колко самотен съм тук?

Гласът му трепна и той махна към светлинките на нощта.

— Аз и още неколцина? Очите на Африка няма да се отворят за съдбата й, докато не престане да бъде зоологическата градина на света… Докато не заприиждат тук, не за да гледат нашите негърки с подноси, а градовете и природните ни богатства, използвани най-сетне за собственото ни благоденствие. Докато се говори за „нашите безгранични пространства“ и за народа ни „от ловци, земеделци и воини“, все така ще сме във ваши ръце и дори по-лошо — ще сме нечия „опашка“… Америка излезе от своите лутания с изчезването на бизоните и биволите; докато вълците преследваха шейните в руските степи, мужикът гинеше от мръсотия и невежество, а в деня, в който в Африка не останат лъвове и слонове, на тяхно място ще се появи народ, господар на съдбата си. За нашата младеж, за нашия елит — бездруго отпускан ни с капкомер — големите свободни стада са мерилото за закъснението, което трябва да се навакса… Готови сме да наваксаме това закъснение не само с цената на слоновете, но и на живота си…

Въпреки умората си, болката в лявата част на гръдния кош и усещането за затъпяване, Фийлдс прекрасно си даваше сметка каква пламенност влагаше бившият депутат от Сионвил, за да го убеди. Това му се бе случвало често и преди, но никога толкова разгорещено, с такава буйна неумолимост, с толкова поразителен в мъжествената си красота глас. Пък и го измъчваше едно недоразумение, което се опита да разсее.

— Знаете ли — отбеляза той — аз съм само фоторепортер и никога през живота си нищо не съм публикувал — имам предвид никакъв текст… Оставям фотоапарата си да говори. Разбирам прекрасно мотивите ви, но никога не бих могъл да ги изложа ясно като вас… — Поколеба се. — Това изисква професионализъм.

Вайтари запази мълчание. Когато заговори, в гласа му прозвуча нотка на недоверие, близка до гняв.

— Искате да кажете, че ще се задоволите да публикувате снимките на убитите слонове без всякакви… обяснения?

— Моят занаят не е писането…

— Тогава репортажът ви ще излезе напълно тенденциозен. Снимките ви ще представят само второстепенното в случая… Знаете, че мога да ги унищожа.

— Зная.

— Слушайте, необходимо ми е да ме чуят в Америка. Имате най-еволюиралите негри в света. Най-асимилираните…

Изрече „асимилирани“ като комплимент. Фийлдс си каза, че не е виждал по-изненадващ французин от този.

— И през ум не ви минава на какъв заговор за мълчание съм подложен… Арабското радио и арабската преса говорят за мен само когато няма какво повече да кажат, ваш дълг на журналист е да ми помогнете да ме чуят…

— Дайте ми някакво писмено изявление. После ще направя каквото мога. Но нямам никаква дарба. Имам добро око и толкова… Необходим е голям талант…

Щеше да каже „за да се оправдае всичко това“, но замълча.

— Преди да заминете, ще ви дам цялата необходима документация. Искате ли да ме придружите до Хартум? Това ще ви позволи да изпратите репортажа си с първия самолет.

— Не. Мисля да остана с Морел.

— От симпатия ли? Подозирам, че той ви интересува много повече от съдбата на африканските народи… Сигурно мислите, че този сюжет ще погъделичка по-силно преситения вкус на читателите ви…

— Нищо подобно.

— Не виждам друга причина.

— Аз пък не виждам какво ще снимам в Хартум. Остава ми половин филм… Искам… — Замисли се, сякаш убеждаваше самия себе си. — Пък и искам да приключа със случая Морел.

Вайтари изглежда се развесели.

— Е, няма да чакате дълго… Без мен няма да стигне далеч.

— Именно, бих искал да бъда там.

Вайтари се изправи. В ясната нощ той закри звездите с плещи и на Ейб Фийлдс, който остана седнал, му се привидя, че ръстът му е едва ли не гигантски.

— Господин Фийлдс, вие сте опитен професионалист.

— Професионалист — да.

— Утре сутринта ще ви дам curriculum vitae^[2], декларация и цялата свързана с мен документация. Не забравяйте, че в тях се съдържа сюжет, златен за страна като вашата, която се стреми да се освободи в Африка от собствения си черен комплекс…

Отдалечи се с гъвкавата си походка — навярно най-африканското, останало у него. Фийлдс си каза, че дори последното му изречение прозвуча като думи на истински французин: бе го чувал хиляди пъти от устата на своите събратя журналисти французи, подразнени от някоя кампания на американската преса против „френския колониализъм“. Внезапно си помисли, че може би Вайтари е по-скоро нов пример за разделението на французите помежду им, отколкото африкански националист. Дори тази curriculum vitae, която щеше да му остави на следващия ден, заедно с изложението на целите му и „смисъла“ на действията му, бе типично френска: лицеите, споменатите с гордост учебни стипендии, докторатът по право, публикуваните статии, различните групировки и политически партии, в които бе членувал, непрекъснатите му оставки, парламентарните комисии — нищо не липсваше в нея. Нито един чернокож в Америка не бе в състояние да премине през подобни митарства в собствената си страна, нито да настоява за такава степен на расова интеграция. Вайтари беше френски шедьовър и единственият недостатък на това творение бе, че е прекалено сполучливо, а си остава в изолация: амбицията му бе равностойна на самотата му. Нито едно кътче в областта Уле и в цяла Френска Екваториална Африка не бе съизмеримо с подобна потребност от величие: образованието бе направило от Вайтари човек, обречен на върховете, Фийлдс отново си спомни думите на своя приятел, чернокожия писател Джордж Пен за бившия депутат от Сионвил след завръщането от Акра: „Чуем ли наистина да се говори за Африка, ще чуем преди всичко неговото име… Освен ако французите междувременно не го направят свой премиер: достатъчно са хитри за това“. (Фийлдс удържа на думата си и разпространи декларацията и изложенията на Вайтари навсякъде, където можа. Но резултатите бяха доста скромни. Обществеността в Съединените щати се вълнуваше от Форсайт и Морел и отказваше да види зад действията им политически мотиви. Както обикновено, американските читатели реагираха много повече на неща, вълнуващи чувствата им, отколкото на обръщения към идеологическите им схващания. Така че репортажът на Фийлдс от Куру със снимките на слонове, убити при условията, представени в предходните, запечатали сушата и страданията на стадата, подчертаващи още повече извършеното зверство, вълнуваха чувствата им много по-пряко от политическите подбуди, които в краен случай можеха да оправдаят подобна експедиция. Всичко, засягащо животните, събуждаше у читателите симпатия и непосредствен интерес и това бе добре известно на вестникарските издатели, които в мъртви периоди разчитаха да правят удар благодарение на тях. По този повод Фийлдс обичаше да разказва следния анекдот: преди войната бе публикувал в многотиражно списание снимков репортаж за гигантски костенурки, които обръщаха по гръб, преди да ги хвърлят живи в тенджерите с вряла вода, за да се превърнат в консерви със супа. След публикацията продажбите на списанието нараснаха с пет процента. Фийлдс така и не узна какъв ефект е имал репортажът му върху продажбата на консервирана супа от костенурки. Предполагаше, че са си останали същите като преди.)