Ромен Гари
Корените на небето (18)

XVII.

— Прие ме в сумрака на колибата си — дребен, остарял, сбръчкан; седеше с кръстосани крака и затворени очи. Тялото и лицето му бяха боядисани в синьо, жълто и червено. По това разбрах, че се е върнал от някаква магическа церемония. Изглеждаше напълно изтощен. Нгола ми каза, че току-що възкресил едно момиченце.

Сен-Дьони замълча, сви устни и хвърли ядосан поглед на йезуита.

— Стори ми се, отче, че се усмихнахте. Свободен сте — няма да сте първият, на когото не му достига въображение — свободен сте да ме сметнете за прекалено наивен и дори по-късно да подшушнете на някои от младите ми колеги в администрацията, че Сен-Дьони окончателно е минал към „чернилките“ и след толкова години живот сред негрите е станал поддръжник на суеверията им, и че всъщност е един остарял реакционер, който пречи на новите идеи да проникват на поверените му територии. Зная какво говорят за мен. Но се случи така, че Дуала възкреси и самия мен, след като от дълго време — цели два часа — бях мъртъв вследствие на злокачествена треска. Каза ми, че трябвало да положи неимоверни усилия, за да ме върне, защото вече съм бил далече… а и изобщо не виждам какво чак толкова необикновено има в това. Те си имат своите тайни, ние — нашите, а що се отнася до мен, аз вярвам в Африка.

Йезуитът кимна в знак на съгласие.

— Така или иначе, онази млада жена — Мина — ме слушаше внимателно и без следа от ирония. Изглежда дори й бях станал много симпатичен. Седеше на една от ръчките на фотьойла с кръстосани крака, а аз жадувах да й разкажа живота си. Но в оня момент можех да й говоря само за онова, което я интересуваше. Морел. Иначе нямах никакво основание да се намирам там. Може би после щеше да ме разпита за самия мен. Изглеждаше благоразположена. Пушеше цигара след цигара и не откъсваше очи от лицето ми. Дори се посмутих от това. Човек е чувствителен към вниманието на една млада жена, дори ако е станал стар брадатко. Усещах доверието й. Когато например направеше по-рязко движение и пеньоарът откриеше бедрата й, тя и не помисляше за него, а аз се пазех да не гледам натам и продължавах разказа си. Разправях й какво съм казал на Дуала и как той ме слушаше с безизразни очи зад полупритворените клепачи, неподвижен, с отпуснати ръце, сякаш не дишаше. Дори не знаех дали ме слуша. Може би вече бе поел да търси Морел и прекосяваше хиляди километри сред шубрака, за да го открие. Обикновено беше дребен човек, енергичен и пъргав, вечно ръкомахащ и зает. Кичурите сиви косми по черепа и брадичката му придаваха наежен вид. Но този път като че ли действително бе изтощен. При все това продължавах да говоря — в случай че въпреки всичко ме слушаше.

Нямаше какво толкова да му обяснявам.

Познавахме се отдавна. Имахме си доверие. И двамата изпитвахме еднаква любов към нашата африканска земя, към нейните племена, еднаква привързаност към техните вярвания и традиции и едно и също желание да им осигурим мир. И двамата изпитвахме едно и също недоверие към цивилизацията и нейните отрови. Единствената разлика помежду ни бе, че аз познавах по-добре опасността, която застрашаваше нашия пасторален свят, опасност, която Дуала само смътно предчувстваше. Често му говорех за нея, но ми бе трудно да му обясня целия ужас на онова, което наричаме технически прогрес. В говора на племената уле нямаше толкова силни думи, за да го опиша. Нямаше нито едно понятие, което да съответства на нашите технологически термини, на нашите непрекъснато осъвременявани изобретения и ми се налагаше да си служа с традиционната образност, която винаги съдържаше някакъв магически смисъл, за да обясня нещо, изцяло лишено от магия. Говорих кратко и го помолих единствено да ми помогне. Продължаваше да седи със спуснати клепачи, но в някакъв момент произнесох името Вайтари и той внезапно се оживи. Отвори очи и главата му затрепери, гневно изричаше задъхани изречения и от време на време размахваше юмруци. Вайтари бил предател — заразправя ми той, употребявайки думата гуанга-ала, което, буквално означаваше „оня, който сменя племето си и повежда новото срещу онова, от което е излязъл“ — нашите западни племена го наричат quisling^[1]. Разкрещя се, че Вайтари вече не бил уле и че когато се завръщал в селата, връщал се с идеите на белия, на чужденеца. Искал да отмени пълномощията на старейшините в племенните съвети, да премахне фетишистките храмове, да забрани магическите церемонии, да накаже родителите, които обрязват клитора на дъщерите си; тровел съзнанието на селяните с идеи, възприети от французите. Но преди всичко Вайтари пречел на белите да спят. Будел ги безмилостно, всявал голям страх у тях и белите щели да се раздвижат, да се опитат да променят Африка, да й придадат ново лице, тяхното лице, да я принудят да скъса с миналото си. Старият ми приятел се тресеше от ярост и размахваше юмруци, а от магическите линии по тялото му — жълти, червени и сини — се стичаше пот и ги размиваше. Той решително се бе върнал на земята, у него не бе останала и следа от умора или отнесеност — беше наш. „Какво правят французите? — стенеше той. — Защо оставят хора като Вайтари да действат? Защо ги насърчават, защо разговарят с тях? Нима те обещават да зачитат племената, обичаите им и боговете на техните предци?“

Казах му, че властите вече не се вслушват във Вайтари и че той е последвал Морел в гората. Че си служи ловко с него, за да предизвика размирици. Опитвах се да прехвърля разговора върху Морел. Но той ме изслуша нетърпеливо. Интересуваше го Вайтари. Мисля, че не разбра нищо от историята с Морел. За него това бе поредната история между бели. Понечих да му я разясня, но той ме прекъсна: народът ни винаги е ходил на лов за слонове. Те са добра прехрана. Накрая го накарах да проумее каква полза можеше да извлече Вайтари от Морел: знаеше не по-зле от мен какво се разправя по пазарите и за какво говорят въоръжените нападения над плантациите. Бях убеден, че бе запознат с движението на бандата ден по ден и в най-незначителни подробности. Ненавиждаше Вайтари, но със сигурност се стремеше да поддържа добри взаимоотношения с него: човек никога не знае какво му готви бъдещето. Може би утре Вайтари щеше да има думата на съветите на французите. Мислите на французите са неразгадаеми и щом толкова време не са обесили Вайтари, навярно са способни на всичко. „Освен това — усмихнах се аз — нима изкуството на магьосника не е в това да поддържа прилични взаимоотношения с демоните, за да не го изненадат неочаквано?“

По лицето на моя стар приятел се изписа нещо като усмивка — подобно следа от много древно познание за света, а не само за магията. У нас биха го нарекли цинизъм, но ние с него бяхме много далеч от „у нас“. Разбирахме се от половин дума: вече двайсет години си играехме на криеница. Казах му, че нямам никакви съмнения за истинските му чувства към Вайтари, които бяха почти сходни с моите, но че съм сигурен и в постоянните му връзки с него: без всякакво съмнение редовно му изпращаше просо и пилета. А може би дори бе изпратил едно-две момчета от селото в групичката, която придружаваше Вайтари и Морел? Дуала полупритвори лявото си око — за потвърждение, а после отбеляза с неколкоминутно тържествено мълчание отдавнашното ни и пълно разбирателство. След това ме увери в ненавистта си към Вайтари, на когото многократно правил черни магии, но за съжаление той бил нечестивец и проклятията не го ловели. Но било съвсем вярно, че побързал да прати в шайката му едно момче от селото, за да го държи по-добре под око, а собственият му син поддържал постоянна връзка с него. Посъветва ме да се върна вкъщи и да чакам. Синът му Нгола знаел всички пътища, добави той и аз разбрах, че това означаваше изрично обещание.

Ето как осем дни по-късно заедно с Нгола се озовах някъде в околностите на Галангале в планината Бонго.

Познавах района — няколко години преди това пак там си имах работа с бандитите крейхи, които по онова време, а и до ден-днешен предприемат походи извън територията на английски Судан, избиват слонове в резерватите и отнасят слоновата кост.

Не очаквах да открия Морел там. Според последните сведения той действаше доста по̀ на юг, където за последен път го бяха видели при нападението на плантацията „Колб“. Фактът, че бе успял да се придвижи така бързо и лесно през един район с доста села, говореше достатъчно добре за престижа, на който Вайтари все още се радваше. За първи път ми се стори, че Морел може би не е заблудена жертва на бившия депутат на уле, както ни се струваше, и че има някакъв интерес от съюза с него.

Признавам, за срещата тръгнах с голямо любопитство и с известно вълнение. Силех се да си представя физиономията на Морел. Изпитвах отчаяна потребност да го видя и тази потребност навярно обяснява по-добре от всякакви други доводи усилията, които положих, за да вляза във връзка с него. Невъзможно е да прекараш живота си в Африка, без у теб да се зароди към слоновете чувство, доста близко до изключителна обич. Всеки път, щом ги срещнете в саваната и видите как размахват хоботите и огромните си уши, на устните ви се появява неудържима усмивка. Исполинските им размери, тяхната тромавост, техният гигантизъм представляват една съвкупност от свобода, която ви подтиква да мечтаете. Всъщност те са последните индивиди. Добавете и факта, че всички ние сме повече или по-малко мизантропи и че действията на Морел докосваха у мен една особено чувствителна струна. Подобни мисли ме владееха, след като се отклонихме от пътя и Нгола ме накара цели два дни да яздя на кон по затънтените пътечки в планината Бонго. И една сутрин, както едва-едва напредвахме през бодливия храсталак и по вулканичните чукари на Галангале, от гъсталака изникна негър и хвана поводите на коня ми. Бяхме пристигнали.