Ромен Гари
Корените на небето (29)

XXVIII.

В средата на XX век задачата бе по-неотложна и по-трудна от всякога и протестът на Морел събуждаше учудващ ентусиазъм сред онези, които понякога се поддаваха на безнадеждността и обезверението и отдавна очакваха окуражителен знак. По израза на един постоянен посетител на терасата на „Чадиен“, кажем ли, че „не всички германци са такива, не всички руснаци са такива, не всички араби са такива, не всички китайци са такива, не всички хора са такива, всъщност казваме всичко за човека, а после се дерем: «Йохан Себастиан Бах! Айнщайн! Швайцер!» — на лунна светлина, в светлината на луната всичко става ясно“. Неочаквано сякаш всички нереализирани, но все още човечни хуманисти, които разполагаха със средства да си платят самолетния билет, се опитаха да отидат във Френска Екваториална Африка, за да се присъединят към човека, превърнал се в жив символ на отказващата да капитулира надежда. Наложи се издаването на специална виза за Френска Екваториална Африка, а в Дуала, Бразавил, Банги и Лами трябваше да се умножат контролните постове, за да разкриват онези „доброволци“ измежду туристите, които пристигаха да се „наемат“ при Морел. Сред тях, естествено, имаше неколцина неуравновесени в класическия смисъл на думата, петимни да отпътуват за луната, но имаше и поне един показателен и сензационен „последовател“, нашумял по света навярно не по-малко от самия случай с Морел. На 15 март американските вестници оповестиха с огромни заглавия, че професор Острах, един от най-видните физици на Съединените щати и един от създателите на водородната бомба, е изчезнал безследно. Дошла след случая Понтекорво, изпадналия в немилост Опенхаймер, след бягството на Бърджес и Маклиън, тази новина предизвика същински смут; Острах не само знаеше най-незначителните подробности около водородната бомба, но беше наясно и с многообещаващата кобалтова бомба, за чието свято дело ден и нощ се трудеха с безгранична всеотдайност най-големите умове на века както в СССР, така и в Америка — едно особено решаващо оръжие, защото унищожаваше не само фауната, но и флората, а при определена настройка бе възможно да доведе до пълно разпадане на всички течни елементи по земната повърхност — от океаните до поточетата. Съществуваше и надеждата за производство на нова бомба, която да убива, без да причинява материални разрушения. Спомниха си, че през Гражданската война в Испания Острах беше дал пари за децата на интербригадистите и че многократно бе опитвал да използва влиянието си над своите колеги, за да ограничи мощността на кобалтовата бомба и така на Земята да се запази поне някаква елементарна форма на живот — най-вече планктонът, морската флора и морската среда като цяло: там, където е започнало приключението на живота и където, знае ли човек, един ден би могло да започне отначало в по-добри условия. Впрочем една анкетна комисия, натоварена да разследва неговата лоялност, бе свалила всякакви подозрения от него; колкото до усилията му да се намали разрушителната мощ на бомбата, разследващите и снизходителната преса ги бяха определили като „наивна, често срещана при големите учени форма на ексцентричност“. Та тъкмо за този човек целият свят в едно прекрасно утро научи, че е изчезнал. Накрая откриха, че е излетял за Европа под чуждо име. Цели две седмици за него не се знаеше нищо и се смяташе за установено, че се е включил в екипа съветски учени, чиито изследвания над „лъча на смъртта“ благополучно напредваха. В началото на май обаче, старейшината на едно селце на племето бага на североизток от Лай уведоми управителя на окръга, че в крайпътната странноприемница на четирийсетина километра един чужденец като че ли чака някого… впрочем съобщаваше се за появата на Морел в района. Чужденецът бе арестуван незабавно, въпреки пламенните му протести, беше прехвърлен във Фор Лами и без особени затруднения в него бе разпознат професор Острах.

Това предизвика такава сензация в Съединените щати, че броят на вече акредитираните във Фор Лами журналисти се утрои само за двайсет и четири часа. Острах беше млад човек, с изпъкнала адамова ябълка на дългия му врат, с четинеста, късо подстригана, прошарена коса и присмехулни очи; преструваше се на много изненадан от бурята, която бе предизвикал. След вежлив разпит, по време на който не успяха да измъкнат от него нищо, освен че не се е стремил да издава военни тайни на слоновете, той събра журналистите на терасата на „Чадиен“. Не, не се стремял да се присъедини към Морел. Искал само да направи няколко снимки на животни на свобода, защото дълбоко обичал природата, а ловът на фотографии бил сред любимите му спортове. Опитвал ли се е да заснеме и слонове? Да, разбира се, и в това не виждал нищо лошо. Знаел ли, че африканската комунистическа партия е приела думата „комун“ слон, за обединяваща цяла Африка и символ на борбата срещу Запада? Не, не знаел. Иначе не би се опитвал да снима слонове. Занапред нямало да се занимава с тях. Държал да го заяви открито и категорично. Той избърса потта от челото си. „Исусе Христе — каза им — обяснете преди всичко, че нямам почти никакъв усет за политиката и ми се искаше да снимам тези слонове без зъл умисъл, а може би и за да преценя последствията, до които това ще доведе. Никога не съм бил на показ и нямам навика да внимавам за всяка своя постъпка. Исусе Христе, едва сега се сещам, че два-три пъти съм водил децата си в зоологическата градина в Бронкс точно за да им покажа слоновете и че забравих да го спомена пред сенатската комисия при разследването на моята лоялност. Но както вече ви казах, нямам развит политически усет и не си бях дал сметка, че с оглед на работата ми като ядрен физик не биваше да го правя. Дълбоко съжалявам за постъпката си. Но от друга страна, не друг, а аз съм вкарал тези слонове в зоологическата градина и смятам, че правителството не бива да ги оставя там, щом у тях има нещо размирно. Исусе Христе, човек наистина не може да мисли за всичко.“ „Професор Острах — запита някакъв журналист — католик ли сте?“ „Не, израилтянин съм.“ „Тогава защо непрекъснато споменавате името на Исус Христос?“ Острах сякаш се изплаши. „Какво има, да не би и той да е замесен? Имам предвид историята със слоновете — да не е станал размирник? Знаете ли, това е просто начин на изразяване. Спокойно можеш да използваш името на някого, без да мислиш като него…“ Дребничкият човек се преструваше на много изплашен, но ясно се долавяше неудържимото му, отчаяно чувство за хумор и че всъщност не е далече от някакъв вид бунтовничество. И тъй, значи не се е опитвал да мине на страната на слоновете като Морел, подтикван от невротично отвращение от човечеството? Не, в никакъв случай — абсурдно било да смятат, че човечеството би го отвратило до такава степен. Устните му се присвиха още по-силно. Не, човечеството не го отвращавало до такава степен. Иначе щял ли да прекара най-хубавите си години в упорит труд, за да го дари първо с водородна, а после с кобалтова бомба? Някой от журналистите се изсмя кратко и Шолшер отново съзря в очите на американския учен проблясъка на онази древна и нетленна радост, която е гаранция за оцеляване. Смятал ли той, че слоновете били единственият вид, застрашен от изчезване? „Извинете ме — отвърна Острах — но не мога да обсъждам тайни, свързани с националната отбрана на страната ми.“ Вярно ли било, че натрупванията от ядрените опити и радиацията можели да доведат цялото човечество до тежки страдания и имало ли опасност последствията от тях да се окажат трагични за бъдещите поколения? Пак повтарял, че не можел да обсъжда въпроси, засягащи военната отбрана на неговата страна. Трябвало да оставят учените спокойно да продължат работата си в тишината и безметежността на лабораториите. „Да, но каква работа?“ — извика някой едва ли не отчаяно от дъното на терасата. — „Каква по-точно?“ „Всяка надежда ни е позволена — отвърна Острах с лъчезарна усмивка. — Не бива да се поставят препятствия по пътя на безкористните чисто научни изследвания, при които имат значение не практическите резултати, каквито и да са те, а единствено проявленията на човешкия гений.“ С други думи, ако даден учен хвърлел във въздуха цялата Земя при лабораторна авария, това ще бъде безкористна проява на човешкия гений, така ли? Отказвал да последва събеседника си в такива песимистични възгледи. Научните изследвания трябвало да останат напълно свободни от всякаква грижа за евентуалните практически последствия… Той остана още няколко дни във Фор Лами, предприемайки множество разходки в района, единствено за да досажда на властите, следван всеки път от същински керван журналисти, които не се усъмниха в намеренията му — както впрочем и губернаторът; той бдеше ученият да бъде следван от ескорт, който да не го изоставя нито за миг. Така цели осем дни всяка сутрин един моторизиран керван напускаше Фор Лами по дирите на дребничкия присмехулник и подигравчия на волана на пикапа, който поемаше по най-трудните пътища на района и от време на време се обръщаше да махне приятелски на журналистите и жандармите, които го следваха с проклятия. Никой никога не узна дали някъде по пътя го е чакал пратеник на Морел. Но без всякакво съмнение Острах се опитваше не толкова да се изплъзне на журналистите и да последва човека, борещ се за защита на природата, колкото да придаде на тази история целия подобаващ й блясък и смисъл: и се справи възхитително и се качи на самолета, махайки приятелски на грохналите представители на пресата, невярващи на щастието си, а в това време през прозорчето на самолета иронично ги гледаше едновременно тъжното и засмяно лице.

Да, Шолшер знаеше, че Морел не е сам и че отвсякъде ексцентрици или просто симпатизанти се опитваха да се свържат с него, за да му помогнат. Във Фор Лами, в Банги пощенските станции преливаха от писма и телеграми, адресирани до него, а губернаторът получаваше поща от всички краища на земното кълбо и на всички езици, а върховните обиди в нея се равняваха на онези, които той по цял ден мърмореше в брадата си. У всички, които следяха отблизо злободневките и на които им бе дошло до гуша да се гаврят с тях, като предприемат в тяхно име политически, военни, научни и други заблуди, действията на Морел, изглежда, докосваха чувствителна струна и отговаряха на някакъв гняв или очакване, които от репортажите за неговите подвизи се преобразяваха в своего рода дълбока утеха. И по този начин за голяма част от обществото Морел се превръщаше в нещо като герой, но несъмнено трудно щяха да намерят човек, който да му се възхищава повече от онова момиче, споделяло седмици наред неговите преживелици и следователно непознаващо илюзията, която създава дистанцията, почти винаги крайно необходима за зараждането на легендите. Докато траеше делото, само щом в заседателната зала се споменеше името на Морел, тя вдигаше глава, оживяваше се и се заслушваше с изключително внимание, забравяйки за хората, съдиите и седналите до нея жандарми. Когато някакъв плантатор на име Дюпарк разказа как Морел и група негри го измъкнали от леглото, изтезавали с удари и го вързали за едно дърво, докато опожарявали имота му, тя неочаквано се изправи до пейката с блеснали от ярост очи и със силния си немски акцент и почти вулгарния си, заговореше ли прекалено високо, глас, му кресна:

— А защо не кажете цялата истина, господин Дюпарк, защото и вие я знаете също толкова добре, колкото и аз? Ако ви е срам, добре, знам я и аз, и господин Пер Квист, и господин Форсайт, а и други и всички са тук.

Дюпарк, изглежда се развълнува дълбоко и се извърна към нея.

— Не съм молил да давам показания — отвърна й той бавно. — Но щях да кажа истината докрай и няма нужда някаква германка да ми я припомня.

Тя слушаше да се говори за „историята с Дюпарк“ още от пристигането си; Хабиб нееднократно бе намеквал пред нея, неизменно изпадайки в пристъп на веселост, и накрая тя беше запитала Морел с известна боязън:

— Каква е тази история с Дюпарк, на която всички толкова се смеят?

Той застана до нея, гол до кръста, с проблясващо на светлината на газената лампа тяло. На раменете му тя видя белезите от ударите с камшик, които бе получил в лагера в Германия; Мина ги докосна с върха на пръстите си и дълго държа ръката си върху тях — втората немска ръка, която ги допираше.

— Всъщност, нямаше нищо трагично — отвърна той — и предполагам, че имат основание да ни се присмиват. В лагера в Германия имах другар. Нелегалното му име по време на съпротивата беше Робер и това бе най-храбрият човек, когото някога бях срещал. Рижав, набит, с як юмрук и твърд поглед — излез му насреща, ако можеш. Беше несломимото ядро на нашия блок, около което инстинктивно се обединяваха всички „политически“. Винаги весел от радостта на стигналия до дъното на нещата човек, върнал се успокоен оттам. Намалееше ли куражът и виждаха ли се наоколо само увесени носове и превити гърбове, обръщахме се към него и той винаги намираше с какво да ни зареди отново. Един ден например влезе в бараката, имитирайки как мъж подава ръка на дама. Всеки се бе свлякъл в ъгълчето си — бяхме мръсни, обезсърчени, отчаяни; по-малко изтощените стенеха, оплакваха се и проклинаха на висок глас. Робер прекоси бараката, продължавайки да предлага ръката си на въображаемата жена пред слисаните ни погледи, после я покани с жест да седне на леглото му. Въпреки всеобщата апатия, неколцина проявиха интерес. Момчетата се приповдигаха на лакът и смаяно гледаха как Робер ухажва невидимата си дама. Ту я галеше по брадичката, ту й целуваше ръка, ту й прошепваше нещо на ухо или от време на време й се покланяше с мечешка галантност; внезапно забеляза Жанен, който си бе събул гащите и се дръгнеше по окосмяването, приближи се и рязко хвърли завивката върху задника му.

— Какво? — изпищя Жанен. — Какво те прихваща? Нямам ли вече право да се чеша?

— Поне малко приличие, да те вземат мътните — разкрещя се Робер. — Сред нас има високопоставена дама.

— Е, и к’во?

— Бе ти полудя ли?

— Каква дама?

— Естествено — процеди Робер през зъби — изобщо не се учудвам… Някои от вас се правят, че не я забелязват, нали? Това им позволява да си седят мърляви…

Никой нищо не отвърна. Може и да се беше смахнал, но юмруците му си бяха все така тежки и пред тях дори неполитическите пазеха почтително мълчание. Той се върна при въображаемата си благородничка и нежно й целуна ръка. После се обърна към напълно слисаните си приятели, които го гледаха със зяпнала уста:

— Добре. В такъв случай ви предупреждавам: от днес нещата се променят. Като начало ще престанете да хленчите. Пред нея ще се опитате да се държите, сякаш сте мъже. Имам предвид точно „сякаш сте“ — само това е от значение. И ще полагате дяволски усилия да сте спретнати и достойни, иначе бой. Тя няма да издържи и ден в тази смрад, а пък сме французи — трябва да се покажем учтиви и галантни. Първият, който прояви неуважение, например пръдне в нейно присъствие, ще си има работа с мен…

Гледахме го зяпнали, в пълно мълчание. После неколцина започнаха да схващат. Чуха се дрезгави смехове, но всички смътно усетихме, че дотам, докъдето сме изпаднали, ако не спазваме някакви условности за достойно поведение, което да ни държи, ако не се вкопчим в някоя измислица, в някой мит, не ни остава друго, освен да се запуснем, да се подчиним на какво ли не и дори да сътрудничим на хитлеристите. От този миг започна нещо наистина невероятно: духът в блок К внезапно се повиши с няколко степени. Полагаха се нечувани усилия за чистота. Един ден Шател, който наистина не издържаше повече и навярно беше на ръба да се огъне, се нахвърли върху един неполитически под предлог, че „не зачита госпожицата“. Дни наред се наслаждавахме на обяснението, което последва пред слисания полковник. Всяка сутрин някой от нас държеше в ъгъла разгъната завивка, докато „госпожицата се облече“, за да я заслони от недискретни погледи. Пианистът Ротщайн, най-изтощеният от нас, през обедната си почивка двайсет минути береше цветя за нея. Интелектуалците в групата сипеха духовитости и разсъждения, за да блеснат пред невидимата, и всеки призоваваше остатъка си от мъжественост, за да изглежда непобеден. Естествено, комендантът на лагера скоро бе уведомен. Още същия ден в почивката намери Робер с една от онези голобради и сини усмивки, чиято тайна пазеше…

— Робер, казаха ми, че сте вмъкнали жена в блок К.

— Можете да претърсите бараката, нали?

Комендантът въздъхна, поклащайки глава.

— Ясни са ми тези работи, Робер — каза той кротко. — Много са ми ясни. Откакто съм се родил са ми ясни. Това ми е занаятът. Затова се изкачих толкова високо в Партията. Ясни са ми и не ми се нравят. Бих казал дори, че ги ненавиждам. Затова и станах националсоциалист. Не вярвам, Робер, във всемогъществото на духа. Не вярвам на благородните условности и мита за достойнството. Не вярвам в непримиримостта на човешкия дух. Не вярвам в духовното превъзходство. Този вид чифутски идеализъм ми е най-непоносим. До утре да изведете тази жена от блок К, Робер. И най-добре…

Очите му се усмихнаха иззад пенснето.

— Познавам ги добре идеалистите, Робер, човеколюбците също. Откак взехме властта, се специализирам по идеалистите и хуманистите. Имам свои сметки за уреждане с „духовните ценности“. Не забравяйте, че ние извършихме най-вече материалистическа революция. Така че… Утре сутринта ще се появя в блок К с двама войници. Вие ще ми предадете невидимата жена, която толкова допринася за вашия висок дух, и ще обясните на другарите си, че ще я отведем в най-близкия войнишки бардак, за да задоволява плътските нужди на нашите войници…

Същата вечер в блок К царуваше униние. Една голяма част бе готова да отстъпи и да предаде жената — реалистите, здравомислещите, хитрите и предпазливите, онези, които умееха да се нареждат, здраво стъпилите на земята — те обаче знаеха, че тях няма да ги питат, че въпросът щеше да бъде поставен на Робер. А той нямаше да отстъпи. Достатъчно бе да го погледне човек: той ликуваше. Седеше напълно щастлив, очите му светеха и изобщо не си струваше да опитват: нямаше да отстъпи. Защото, ако на нас не ни достигаха силите и вярата да се осланяме на собствените си условности, на собствения си мит, на всичко, разказано ни за нас самите в нашите книги и училища, то той отказваше да се отрече и ни наблюдаваше с малките си присмехулни очи — заложник на друго могъщество, много по-величаво от това на нацистка Германия. И се превиваше от смях при мисълта, че всичко зависи изцяло от него, че есесовците не можеха насила да премахнат безплътното творение на неговия дух, че от него зависеше дали ще склони да я предаде, или ще признае, че тя не съществува. Ние го гледахме с безмълвна молба. В известен смисъл, съгласеше ли се да отстъпи, щеше да даде пример за покорство и всичко щеше да стане по-лесно, много по-лесно, защото, отървем ли се от условието за достойно поведение, щяха да ни бъдат позволени всякакви надежди. Дори нямаше да има никаква причина да не се запишем в Партията… Но достатъчно бе да зърнем грейналата му муцуна, за да се убедим, че няма да отстъпи… Струва ми се, че през онази вечер неполитическите от блок К наистина ни взеха за полудели. Онези от тях, които разбираха, се хилеха цинично и ни гледаха с развеселените и снизходителни очи на мъдреци, на хора с опит, на реалисти, умеещи да се нагаждат и да съжителстват много разумно с живота, с неговите условия… гледаха ни с очите на Хабиб…

— Какво да правим?

— Чуйте, имам една идея. Ако я оставим утре да си отиде, а вечерта я накараме да се върне?

— Тя вече няма да се върне — кротко промълви Ротщайн. — Или поне няма да е същата…

Робер не казваше нищо. Слушаше, без да ни изпуска от очи.

— Според мен неприятното е, че искат да я тикнат в бардак…

Емил, дребничкият железничар комунист от Белвил, следил развоя на нещата с крайно неодобрителен поглед, накрая избухна:

— Ама ти си напълно луд, Робер, напълно смахнат! Какво си се вкопчил в някаква си измислица, в някаква си гадост, приумица, мит! Нали ще ти лепнат карцер и ще те смелят от бой заради някаква си простотия! Важното е да оцелеем, да излезем живи оттук, за да разкажем всичко на другите, та в бъдеще да не се повтаря подобна свинщина, да изградим нов свят, без да се вкопчваме в митове и идиотски фантасмагории!

Робер обаче се радваше кротко и Емил се свря в ъгъла си, като ни обърна гръб, за да покаже недвусмислено, че вече не е от нашите. На следващия ден Робер ни строи всички в редици. Пристигна комендантът с двамата си есесовци и ни заоглежда през пенснето си. Усмивката му изглеждаше още по-синкава и по-крива от обикновено и дори пенснето му като че ли се забавляваше.

— Е, господин Робер — каза той. — Благонравната девица?

— Остава тук — отвърна Робер.

Комендантът леко пребледня. Пенснето му затрепери. Знаеше, че е изпаднал в затруднено положение. Двамата му есесовци само свидетелстваха за безсилието му. Беше в ръцете на Робер. Зависеше от добрата му воля. Нямаше сила, нямаше войници, нямаше оръжие, способни да изхвърлят тази измислица от бараката: беше напълно безсилен срещу нея без нашето съгласие. Офицерът бе ударил на камък пред верността на човека към една условност: нямаше значение дали е истинска, или не, щом ни озаряваше с достойнство. Изчака само миг — твърде ловко, за да не подчертава и да не проточва поражението си.

— Добре — каза той. — Разбирам. В такъв случай последвайте ме…

Преди да излезе, Робер ни намигна.

— Поверявам ви я, момчета! — извика той.

Мислехме, че повече няма да го видим. Но ни го върнаха месец по-късно, доста смален, с по-скоро сплескан нос, с няколко липсващи нокътя, но без следа от поражение в погледа. Влезе в бараката една сутрин по-лек с двайсетина кила, стопени сред мистериите на карцера, с омекнали колене, със землисто лице, но общо взето непроменен.

— Здравейте, момчета. Цял месец в карцер, за да ви услужа. Метър и десет на метър и петдесет и няма начин да се протегнеш, но точно затова открих нещо зашеметяващо. Веднага ви го подарявам, понеже виждам сред вас доста мръсни мутри — не питам защо. Имаше моменти, когато и аз се чувствах така, тогава ми се приискваше да разбия стените с глава, за да се опитам да изляза на воля. И ще ми говорят за клаустрофобия!… Е, добре, накрая ми хрумна една идея. Когато вече не издържате, правете като мен: мислете си за свободните стада слонове, препускащи през Африка, за стотиците и стотици прекрасни животни, на които нищо не може да се опре — нито една стена, нито една ограда от бодлива тел — които преминават огромни открити пространства и трошат всичко по пътя си, и събарят всичко — докато са живи, нищо не е в състояние да ги спре — каква свобода, а! И дори когато вече не са живи, знае ли човек, продължават навярно да препускат другаде все така свободно. Така че, започне ли да ви измъчва клаустрофобията, бодливата тел, железобетонът, пълният материализъм, представете си стада слонове на свобода, проследете ги с поглед, не се откъсвайте от тях, от техния бяг и ще видите, веднага ще ви стане по-добре…

И действително ни стана по-добре. Открихме странната и тайна възбуда да живеем с този образ на живата и всемогъща свобода пред очите. И накрая започнахме да гледаме есесовците с усмивка при мисълта, че слоновете всеки момент ще минат отгоре им и от тях няма да остане нищо… Усещахме как земята едва ли не се тресе от приближаването на това могъщество, извиращо от самото сърце на природата, което нищо не можеше да спре…

Той замълча за миг и като че ли се заслуша, сякаш все още дебнеше този далечен земетръс в африканската нощ.

— След освобождението изгубих Робер от погледа си. А после…

По лицето му пробяга горчивина и премина сянка — то се промени отведнъж, гласът му стана по-суров, в него забоботи едва сдържан гняв и той внезапно заприлича на образа, който си бе изградила обществеността — „отчаян единак“, човек, изпаднал в „амок“, вече шест месеца водещ партизански действия с оръжие в ръка, от мизантропия закрилящ слоновете, обърнал гръб на хората.

— Съществува закон, според който можете да убиете колкото си искате слонове, ако тъпчат нивите ви… ако застрашават жътвата и насажденията. Няма нужда от доказателства — вярват на думата ви. Прекрасно извинение за добрите ни стрелци. Стига да докажете, че някой слон е пресякъл плантацията ви, че е стъпкал тиквена нива, и ето ви с развързани ръце да избиете цяло стадо, без всякакво притеснение да се захванете със саморазправа с благословията на правителството. Няма чиновник, който да не е осведомен какъв простор за дългогодишни злоупотреби дава подобна „толерантност“. Няма ловен надзирател, който да не настоява за по-строг контрол над подобни наказателни акции… Тогава и аз се позанимах с това. Исках да покажа, че има кой да закриля слоновете, и да привлека вниманието към подобен род измами, да развълнувам общественото мнение в навечерието на конференцията в Конго за опазване на африканската фауна. Преди време узнах, че някой си Дюпарк, собственик на единствената памукова плантация в радиус от двеста километра, е избил близо двайсет слона при подобни „наказателни“ акции. Правел го редовно под предлог, че плантацията му се намира по пътя на сезонната миграция на стадата, изкачващи се на север през сухия период винаги по един и същ маршрут, минаващ покрай предварително набелязаните от тях водоизточници. Дюпарк се оплаквал, че стадата по пътя си на север, изглежда, били избрали плантацията му като място за среща, сякаш били сигурни, че там са в безопасност. За две години избил двайсетина. Накратко, в една ясна лунна нощ наредих да спипат Дюпарк в леглото — спял на отворени врати и прозорци — и когато пристигнах, Хабиб и Вайтари вече бяха запалили къщата му. Него бяха вързали по пижама за една акация и той с безгранично учудване наблюдаваше как имотът му гори. Приближих се към него за обичайното обяснение от името на световния комитет за защита на слоновете. Погледнахме се за първи път и аз познах Робер…

Морел дълго мълча. Мина не знаеше дали размишлява или, напротив, опитва се да не мисли за нищо. Сега разбираше веселостта на Хабиб и безгрижния детски смях, който издуваше гърдите му, щом се споменеше тази история и Шолшер също си спомни за ливанеца — прав между двама жандарми зад банката на обвиняемите, опрян на преградата да представя с очевидна наслада показанията си за инцидента и понякога да приканва с жест или интонация публиката и съдиите да вкусят напълно земната му сладост.

— Никога не бях виждал двама мъже да се гледат така слисано. И двамата бяха участници в Съпротивата, а после бяха завързали приятелство в концентрационен лагер в Германия. Пламъците, изскачащи ту през един, ту през друг прозорец, възхитително осветяваха лицата им — наистина си струваше да види човек какви физиономии бяха направили. Морел пръв си възвърна способността да говори. „Ти! — заекна той. — Ако има човек, който би трябвало да е с нас, да защитава слоновете, това си ти! А ти пръв ги избиваш, защото ти тъпчели нивите!“ Дюпарк смаяно се блещеше насреща му с увиснала челюст. „Тъпчат плантацията ми — повтаряше той. — Миналата година ми причиниха загуба от един милион, редовно опустошават зеленчуковите градини на селяните ми… Имам пълно право да се защитавам! И не искай от мен да ти вярвам, че наистина става дума за слонове… Само се погледни с кого си се обградил!“

— Това — изхили се Хабиб — се отнасяше за мен. После взе така силно да напъва въжетата, че пижамата му се разкъса, а акацията затрепери, сякаш щеше да я изтръгне с корените. Навярно искаше да хукне към дома си с кофи вода, а може пък да жадуваше да се хвърли в пламъците — прекрасен край, честна дума, за един идеалист — защото след тримесечната суша те лумнаха прекрасно. Морел също махна към къщата на своя другар — жест на безсилие. После сведе глава. „Нямаш право да стреляш по слоновете — повтори той. — Не и ти. Не и ти. Отвържете го.“ После си тръгна с превити рамене.

Морел й разказа историята спокойно, с равен глас, като претръпнал човек, а после заключи:

— В края на краищата, така е. И това не доказва нищо. Има и недоразумения, но хората, като цяло, започват да разбират. Всеки, познал глада, страха или принудителния труд, започва да проумява, че опазването на природата се отнася лично до него…

Тя гледаше набраздените му от белезите плещи и ги докосваше с пръсти. По кирпичената стена в светлината на газената лампа пробяга гущер и той посочи животинката:

— Също и без него… В Лай има един инспектор по горите и водите, който направи много сполучливо обобщение, когато отидох при него с петицията. Каза ми, че от години пише доклад след доклад, за да издейства по-ефикасна защита на африканската фауна… Самият той беше чернокож и поради това може би разбираше по-добре. Във всеки случай, ето какво ми каза: „Там, където сме стигнали с всичките си изобретения и с всичко, което сме научили за самите себе си, са ни потребни всички кучета, всички птици и всички животинки, които можем да открием. Хората имат нужда от приятелство“.

Тя повтори тези думи с нещо като ликуваща тържественост, сякаш те доказваха веднъж завинаги цялото празнословие на всички обвинения срещу Морел, а после потърси погледа на офицера и каза със сдържана пламенност:

— Това е, майоре. Опитаха се да го изкарат озлобен мизантроп, който ненавижда хората, а той искаше точно обратното — да ги защитава, да ги закриля…

Никой не познаваше пустинята по-добре от Шолшер — той бе прекарал толкова звездни нощи сам на дюните — и никой не разбираше по-добре от него потребността от закрила, от която сърцата на хората понякога се свиват и тя ги подтиква да дават на някое куче онова, което самите те така отчаяно мечтаят да получат. Несъмнено никога тази потребност не е била по-мъчителна, отколкото в епохата на радиоактивния прах, на рака, на гениалния баща на народите Сталин и на устройствата с дистанционно управление, способни да разрушат цели континенти под разтварящите се чудовищни гъби, чието „мирно“ поникване редовно се фотографираше за назидание на народите. Викът, едновременно присмехулен и яростен, внезапно възникнал от недрата на Африка, попадаше в подготвена почва и бе достатъчен да обясни защо Морел като че ли винаги бе предварително предизвестен за всеки опит на властите да го хванат. Шолшер беше сигурен, че бе уловил в очите на самия губернатор едва потулен израз на задоволство, когато му докладва за арестуването на цялата „банда“, с изключение на главния издирван.

— Приятелчето пак ни офейка, а? Всички са налице, без него самия? Накрая ще повярвам, че има високопоставени приятели…

— Да, разправят какво ли не. Лично аз мисля, че Морел е неуловим, понеже вече го няма… Станал е жертва на уреждане на политически сметки… Куршум в гърба сред гъсталака.

— Не вярвам и на една дума — отсече губернаторът.

Наблюдаваше офицера иззад бюрото си със забучен сред брадата изгаснал и влажен фас, с очи навръх главата и кашлицата на заклет пушач. Беше типичен продукт на Третата република, съвсем от типа „Лига за правата на човека“, най-вероятно франкмасон, антиклерикал, циник, разочарован и при все това извънредно предан на старите републикански принципи, които французите все още изписват по знамената си.

— Малко прибързано го погребвате, драги. Може би смятате, че така ще се отървем от него, но се мамите. Ако националистите наистина са гръмнали Морел, ето тогава той ще стане неудобен. Можеш да кажеш какво ли не чрез легендата за един човек, който вече не е тук, за да се защити…

— Точно така, смятам, че тъкмо по тази причина няма да го открием жив…

Губернаторът изгледа Шолшер едва ли не злобно:

— Не знам точно на кой религиозен орден сте се посветили, но мисля, че се досещам… Нямате вид на човек, преливащ от доверие и възхищение пред човешката природа. Що се отнася до мен, убеден съм, че нашият приятел все така се скита и тепърва ще ни причинява по-големи неприятности…

Каза го с надежда и едва ли не със задоволство. На същото мнение бяха и журналистите, които пращаха на редакциите си най-невероятни сведения, идващи от „достоверни“ свидетели, които със сигурност бяха разпознали предрешения Морел на десет места едновременно. Самият Пер Квист след арестуването си, настанен пред термос с димящ чай, с дебела пура в устата, доста непринуден и спокоен пред публиката от офицери, натъпкани в кабинета на постовия командир в Лай, където го бяха откарали, изнамери в суровия си глас снизходителни и едва ли не благосклонни нотки да ги увери иронично:

— Грешите, господа, че се безпокоите по този повод… Той е упорито момче, знае какво иска и тепърва ще ви създава мъчнотии, повярвайте ми.

Форсайт беше не по-малко категоричен. Завъртя копчето на взетия назаем грамофон, за да намали звука, и тактувайки с крак в ритъма на плочата с джаз, която слушаше, отхвърли със свиване на раменете всяка мисъл, че нещо би могло да сполети Морел.

— Не знам къде се намира, защото се разделихме преди няколко дни. Но за едно съм сигурен: той е добре. И ако не бъдат взети необходимите мерки, ще продължава да предизвиква приказки около себе си.

Ала една камбана биеше и потвърждаваше опасенията на Шолшер: арабското радио тръбеше, че Морел е убит от френските „колониалисти“ при сблъсък на масива Уле. Два, три, четири пъти беше ходил да види Вайтари в стаята му във военната болница, където го бяха прехвърлили: бившият депутат от Сионвил беше в цветущо здраве, но инструкциите от Париж бяха безпрекословни — по време на задържането му да се избягва каквото и да било грубо третиране. Всеки път Вайтари го приемаше със студената любезност, задължителна между цивилизовани противници.

— Вече ви казах всичко, което зная. Разделих се с Морел преди около седмица, което вие наричате негово изчезване. Някакъв американски журналист го последва, както личи, до края; обърнете се към него. Но тъй като, изглежда, държите да узнаете моето впечатление, мога да ви го кажа: няма да намерите Морел жив.

— Изглеждате повече от убеден: осведомен…

— Колониалистите не могат да понесат, че един французин взема участие в борбата против тях, за независимостта на Африка. Цял свят признава, че Морел е чудак и дори ексцентрик, но съчувствието му към нашата кауза е повече от сигурно. За него слоновете бяха само символ на свободата — могъща и огромна — на нашата свобода… Можете да правите каквото си пожелаете, но никога не ще затъмните тази кристално ясна истина. Ето какво наричаше той на своя може би смехотворен, но искрен език „да защитим великолепието на природата…“ Свободата.

„Някъде — помисли си Шолшер — в някой затънтен гъсталак доизгнива трупът на един мъж, та легендата за него да служи на кауза, противоположна на неговата, на една тесногръда и ограничена идеология.“ Гледаше облечения във фланелен костюм африканец, който стоеше прав пред него. „Един от нашите“, помисли си внезапно.

— Говори се, че помежду ви е настъпил разрив…

— Имаше трудности. Невинаги бяхме единни за методите… за средствата. През окупацията и френските партизани са имали същите конфликти, а и днес ги има между северноафриканските фелахи… Но той беше на наша страна.

— Дори след случилото се на езерото Куру ли? И аз ходих там, както знаете. Видях…

— Вече ви казах, че Морел е ексцентрик, което с нищо не намалява искреността на предаността му към делото на африканската независимост, но не улеснява взаимоотношенията с него… Имахме неколкократни стълкновения, и то доста бурни. Но мога да ви уверя, че не ни разделя нищо, що се отнася до свободата…

А Хабиб, с белезници на ръцете и съпровождан от двама войници в отговор на всички искания за екстрадиране, които започваха да валят — едно от тях за трафик на наркотици — но все така уверен в старото си съучастничество с живота, които все някак щеше да го измъкне, заяви простодушно:

— Какво да се прави, винаги съм бил филантроп. За законните въжделения на народите бяха необходими експлозиви, а пък за законните въжделения на човешката душа — дрога. Винаги в първите редици на благодетелите на човечеството, както виждате.

… А и онова момиче сега, което все повтаряше възмутено:

— Като си помислиш, че на процеса се опитаха да го изкарат мизантроп, човеконенавистник, а той искаше точно обратното — да стори всичко по силите си, за да им помогне…

— Обяснявал ли ви е някога при какви условия му е хрумнала мисълта за прословутата му кампания в защита на слоновете?

Да, разбира се, бил й разказал. Не започнал със слоновете. Започнал с кучетата. Излязъл от лагера след пристигането на американските войски крайно объркан и дори малко обезсърчен — признал й го през смях с известно неудобство, сякаш искал да се извини, задето излязъл обезсърчен, макар и за малко. Не бил съвсем наясно какво да прави, откъде да започне; откъде да подхване нещата, как да се залови, та преживяното да не се повтори никога вече; положението му било много лошо и понякога работата му изглеждала смазваща. Кръстосвал Германия като скитник, споделял живота на милионите бездомници и бежанци, които бродели по пътищата. Една вечер, в някакъв град, докато минавал пред сградата на бившата „Хамбургска банка“, от която била останала единствено фасадата, забелязал на тротоара момиченце. Било без палто и плачело. Минаващите хвърляли на малката неодобрителни погледи: било възмутително да оставиш на улицата едно дете без палто при подобен студ.

— Не плачи. Не виждаш ли, че досаждаш на всички?

Малката спряла да плаче и внимателно го огледала.

Очевидно се питала с кого си има работа.

— Случайно да ви трябва кученце?

Палето било цялото бяло, седяло в една локва и сякаш и то си нямало палто.

— Не може да остане вкъщи. Нямаме пари и мама трябва да работи. Преди войната не работела, май сме имали и кола.

Едното ухо на кучето било черно. Смътно напомняло фокстериер, повече знаел само Господ. „Кучето може да бъде полезно — замислил се сериозно Морел. — Може да пази къщата, овощната градина, да спи в краката ви откъм голямата камина в салона след изморителен ден… Но не е достатъчно… Може да ви сгрее, заспивайки притиснато до вас, да размахва опашка, като ви види и да пъха муцуна в шепата ви… Накратко, може да ви прави компания.“ Повдигнал кутрето за врата, сложил мокрото му дупе на дланта си.

— Момченце ли е?

— Нали виждате, че е момиченце.

Хвърлил неодобрителен поглед на малката. Тази подробност правела нещата невъзможни. При неговия начин на живот една кучка лесно можела да се превърне в бреме. Сигурно щяла да ражда на всеки шест месеца. Винаги е така след война. Природата се стреми да навакса от едно място загубеното на друго. Не, с положителност не можел да се ангажира с палето.

— Добре, вземам я — решил той неочаквано. — А ти беж вкъщи. И да кажеш на майка си, че е глупачка. Кое време е, че да те пуска навън без палто!

— Тя не е виновна. Ходи на работа и не може да ме наблюдава.

— Бягай тогава!

Момиченцето притиснало кучето до себе си и побягнало разплакано. Морел се почувствал дълбоко потиснат. Не бивало да се поддава на изкушението. Усетил палето да трепери в ръката му. Сложил го в джоба на канадката си и го покрил с длан — студена влажна топка, която лека-полека се сгряла и престанала да трепери. Така се сдобил с компания. Обикаляли заедно по пътищата, срещали други хора и други кучета — от Балтика и от Полша, от Чехия и от Русия, от Германия и от Украйна — цяло изгубено човечество се скитало в търсене на покрив, на комат хляб, на кътче, където най-после да се почувства у дома си. Внимателно разглеждал и едните, и другите и се питал какво може да направи за тях. Кутрето си стояло в джоба му и той усещал в шепата си обичливата му муцунка. Но му трябвал нечий доста по-голям джоб и ръка по-могъща от неговата. Не му изглеждало достатъчно да се грижи за бежанците или да се занимава с политика, за да се бори с мизерията и потисничеството… Не, не било достатъчно, трябвало да се отиде по-далече, да им се обясни от какво пробуждане зависи бъдещето на човешкия род, но не знаел как да го направи. Често сядал да си почине край пътя с кучето до себе си и се питал откъде да започне. Наистина трябвало да се подеме гръмогласен протест за нещо, което очаква хората до свършека на света. Трябвало да се залови направо с най-важното, да не се разпилява, да затрогне не само разума, но и чувствителността, които не могат нищо един без друг. Седял върху насипа, галел животното и размишлявал със сламка в зъбите. Една сутрин кучката отишла да потича в полето, а вечерта не се върнала. На следващата сутрин — също. Никога повече не я видял. Търсил я навсякъде, но по онова време хората не се интересували от изгубени кучета. Накрая някой го посъветвал да провери в кучкарника. И той отишъл. Пазачът го пуснал да влезе. Пространство петдесет на десет метра, обградено с тел. А вътре стотина кучета, в по-голямата си част улични, като онези, които срещал по всички пътища — животни, лишени от защита… Гледали го настойчиво, с надежда, с изключение на най-обезсърчените, които дори не вдигали глава… Ала останалите… човек трябвало да види останалите, все още надяващи се да ги вземат…

— Какво ги правите, ако никой не ги потърси?

— Държим ги една седмица и после отиват в газовата камера. Кожите им се обработват, а от костите се добива желатин и сапун…

Морел замълчал за момент. Мина не виждала лицето му, а само лъскавите му плещи с белезите от камшик.

— Смятам, че там ме прихвана, и то внезапно. Първо, едва не пребих пазача… а после си казах, не, не веднага и не така. Добре ги огледах онези кучета, от които щяха да направят желатин и сапун, и си казах: „Само почакайте, шайка негодници, ще ви науча аз вас да уважавате природата. Ще се пообясня с вас и с газовите ви камери, с атомните ви бомби и нуждата ви от сапун…“. Същата вечер събрах от пътя две-три момчета, двама балтийци и един полски евреин, и с малката си бойна група отидохме в кучкарника: понатупахме пазачите, освободихме песовете и драснахме кибрита на бараката. Ето как започнах. Бях сигурен, че съм налучкал верния път. Само трябваше да не спирам. Не си струва труда да защитаваш поотделно това или онова, хората или кучетата, трябва да атакуваш сърцевината на проблема — опазването на природата. Като начало ще кажат, да предположим, че слоновете са твърде грамадни, твърде обременителни, че събарят телеграфните стълбове, тъпчат реколтата, че са анахронизъм, а накрая ще кажат същото и за свободата — свободата и човекът полека-лека ще се превърнат в бреме… Ето как започнах.

… А Пер Квист извърна глава към отворения прозорец и се развика с неочакван блясък в белезникавите си очи:

— За исляма то е „корените на небето“, за индианците в Мексико — „дървото на живота“; то подтиква и едните, и другите да коленичат и да вдигат очи, удряйки се в гърдите в терзанието си. Потребност от закрила, от която твърдоглавци като Морел се мъчат да се изплъзнат с петиции, комитети за борба и синдикати за защита — опитват се да го уредят помежду си, сами да отговорят на нуждата си от справедливост, свобода и любов — тези корени на небето, проникнали така дълбоко в гърдите им…

… И това момиче, седнало срещу него с кръстосани крака, с найлонови чорапи, с цигара и поглед, в който се четеше същото слисване, същият зов като в очите на кучетата от кучкарника, молещ за закрила току-що влезлия човек… И отец Фарг, разгневен и почервенял на волана на джипа си, тръгнал да дири онзи, когото наричаше „най-големия безбожник във Френска Екваториална Африка от губернатор Конде насам“ — главният губернатор Конде беше намалил субсидиите за християнските мисии във Френска Екваториална Африка и изискваше медицински дипломи за милосърдните сестри. С рижата си брада, пламнала на слънце, със звучния си марсилски говор, с расото, запретнато на голите му бедра в къси панталони, под възхитените погледи на местните прислужници и сестрите от мисията, той сякаш наистина тръгваше на кръстоносен поход, но всичко комично и детинско в него не го лишаваше от достойнството, което му придаваше неговата любов. Шолшер често се питаше как ли църковните власти търпяха езика му и начина, по който вършеше добро — сякаш наливаше очистително през стиснатите зъби на заинатено дете. Ала отговорът се криеше в очевидната вяра, от която изглежда извираше и физическата му сила.

— Отивам да го диря собственоръчно — крещеше отец Фарг с крак на газта. — Само като си помисля, че в същия миг този мръсник си седи на някой хълм, захласнат по слоновете, а стига само да вдигне очи, и ще намери нещо много по-голямо и много по-красиво, и ми иде да го утрепя! Не по-зле от него зная, че е нужна закрила, ама не е достатъчно да обикаляш с петиции и да организираш митинги, ами трябва и да поискаш помощ, от когото си му е ред…

Една монахиня изхвърча от мисията, придържайки полите си с две ръце, а под мишница стискаше молитвеника, който той бе забравил. Отецът го натика в джоба си.

— Знам аз къде да го намеря. Стига да тръгна след слоновете, той ще е сред тях, все така прехласнат, а в този сезон стадата кръжат около водоизточниците на юг от езерото Мамун чак до Ята и той сигурно ги сподиря навсякъде — с карабина в ръка, застанал на пост като някакъв овчар! Зная аз какво го тормози! Но ако си въобразява, че Господ Бог ще излезе от леговището си като някакъв си звяр из шубраците, само за да му докаже, че го има и се грижи за господина, може би да го погали с ръка по косата и да му каже: „горкичкият ми той“, значи се лъже, та пушек се дига чак от задника му, ето какво ще ви кажа аз!

Пришпори с все сила акселератора и потегли сред гейзер от прах, а Шолшер, дошъл да го разпита за срещата му с Мина и Форсайт, защото ги беше видял последен, проследи с дружелюбен поглед тази човешка грамада, чиято физическа сила бе нищожна пред преизпълващата го всемогъща вяра.