Ромен Гари
Корените на небето (25)

XXIV.

— Мислех с все сила за моя приятел Дуала и за обещанието, което ми беше дал, или по-скоро за сделката, която бяхме сключили. Оттогава минаха много години и аз продължавах чинно да плащам уговорената цена — по една коза и една крава всяка пролет. Спомням си неприветливия му вид, щом пристигнах да говоря с него, и колко трябваше да му се моля и как накрая трябваше да се разгневя и да го заплаша, че ще го напердаша, а то също си бе един вид пазарлък и той го знаеше прекрасно, още повече че изцяло зависех от неговата добра воля. Седеше на рогозка в един ъгъл на колибата си — дребен, гол и съсухрен мърморко, а в сумрака личаха само белите косми по страните и главата му. Каза ми, че го болял стомахът и трябвало да намина някой друг ден, че всъщност изобщо не знаел дали можел да го направи за мен — един бял и християнин, който не бил от неговото племе, от неговата земя, а и не притежавал вече силата, необходима, за да предприеме нещо в полза на един неверник. Припомних му всички услуги, които му бях правил, откак се познаваме. Колкото до това, че бях християнин и неверник, аз имах много по-голямо доверие в него от някои младоци от собственото му племе и той го знаеше. Продължи да ми повтаря мангайа уана — върви при своите — но аз знаех, че го прави, само за да качи цената, а той знаеше, че го знам. Накрая се разкрещях и го заплаших, че ако откаже, ще уредя нещата така, че да прокарат пътя не просто насред областта Уле, ами и през селото му! Знаеше, че няма да го сторя за нищо на света, но това все пак се броеше при пазарлъка. Изпъшка, вдигна юмруци, закле ми се, че дотогава не го бил правил за бледолик и че никой преди него не бил вършил подобно нещо: така разбрах, че приема. Уговорихме цената и той ми каза, че щял да ми избере добра местност. Но аз отдавна знаех коя е моята. Месеци наред бях търсил, сравнявал, преброждал хълмове и гори. Трябваше ми простор и същевременно не желаех да съм твърде изолиран, необходими ми бяха и други дървета около мен. Накрая избрах прекрасен хълм с изглед към голямото плато Уле, което толкова обичах и което бе самата Африка — с нейните стада, все още незаплашени от скорошно прогонване. За да стигнем дотам, ни бяха необходими ден и половина и когато пристигнахме, Дуала отново започна да създава затруднения, като се зае да ми обяснява, че било много далече от дома му: не бил сигурен, че силата му можела да се разпростре чак дотук. Предложи ми друга местност по-близо до селото, собственост на племето му; полупритвори гуреливото си око и аз схванах, че просто искаше да ме принуди да купя земя, защото тази тук можех да имам просто така. Отвърнах му рязко, че обмислям предложението му и Дуала ме изгледа укоризнено: „Защо се ядосваш — сякаш ме питаше той — нали трябва поне да опитам“. Показах му точно мястото, което бях избрал. Той ми предложи друг хълм — напълно оголен, където щях да разполагам с повече простор. Но на мен ми трябваше тази гледка, утринното слънце в лицето ми и дърветата край мен. Там имаше няколко много красиви кедъра; показах му един от тях, за да му създам представа какво желая. Той поклати глава, измърмори нещо, сякаш се молеше, и ми каза, че щял да опита, но трябвало да помоля отците от мисията и най-вече отец Фарг да разредят посещенията си в селото — пречели му, влияели зле на умовете, не бил сигурен, че ще успее, ако идват прекалено често. Обещах му. Ето за какво мислех на терасата, докато ми говореше лейтенантът. Знаех, че Дуала е способен да ви превърне в дърво след смъртта, в следващия ви живот, и със собствените си очи бях видял посочените ми от Нгола дървета, които преди са били членове на племето. Той знаеше имената и съдбите им и ми обясняваше: „този го е изял лъв“ или „онзи е велик вожд на уле“. Дърветата са си още там и мога да ви ги покажа. Така сам ще се уверите или че не може да има никакво съмнение в могъществото на Дуала, или че човек не трябва да вярва на нищо. Но за първи път го правеше за бял и толкова се безпокоеше за последствията, които можеше да си навлече, че на връщане се напи с палмова ракия в едно от селата, където спряхме. Въпреки това цяла нощ пъшкаше и ужасено се озърташе наоколо си; знам, че често му се случваше да се напие, но ми се струва, че бе поел огромен риск пред своите духове, за да ми достави удоволствие. Ето за какво мислех с нарастващо спокойствие, докато лейтенантът все така ми говореше за абсурдните и като че ли вече далечни дела на един вид, към който аз, кажи-речи, не принадлежах.