Ромен Гари
Корените на небето (16)

XV.

Журналистите, изгубили търпение, се оставяха загадъчни „емисари“ да им измъкват внушителни суми под предлог, че ще ги отведат при Морел, а после да се изпаряват с парите за закупуване на „нечие съгласие и на необходимата екипировка“; най-забравените отломки на Чад, които уж отдавна се бяха спотаили някъде, на хиляди метри дълбочина, изведнъж изплуваха на повърхността с важен вид, прикриващ най-вече собственото им изумление, че още веднъж са накарали някого да ги вземе на сериозно. Уреждаха тайни срещи на журналистите — „добре разбирате, господине, че не бива да ни виждат заедно, посветих целия си живот да спечеля доверието на местните, което прочее възнамерявам да оправдая“ — и за известно време задържаха глави над водата, благодарение на присмехулното съучастничество на целия Фор Лами, колкото за няколко светски вечери, за една сензационна поява на терасата на „Чадиен“ в безупречен костюм и ослепително нова панамена шапка — „екипировката“ — а после изчезваха скришно след грандиозно пиянство и потъваха в дълбоката тиня, където се завръщаха с въздишка на несъмнено облекчение. В същото време се твърдеше, че на юг там-тамите вече препредавали през гората, разкрасявайки ги, подвизите на Морел, към когото в саваната се били присъединили неколцина местни хора, известни с враждебните си настроения против белите, като Вайтари, бившия депутат на племето уле, и нападали тамошните плантации, че Морел в действителност бил комунистически агент. Говореше се… но какво ли не се говори! Върху Морел областта струпваше всичките си тайни страхове. После Сен-Дьони изникна от затънтената си дупка, където изпълняваше длъжността управител на областта Уле със самоотверженост, която от година на година го стопяваше — от него бяха останали само плешивият череп, черната брада и очите, изпити от малко смущаващия му копнеж за поголовна чистота и хигиена — и придаде на историята по-скромни и по-човечни измерения. Съобщи, че в саваната се натъкнал на Морел и че той бил полумъртъв от треска, сам и без муниции. Когато го попитаха къде точно го е срещнал, той дълго изучава лицето на събеседника си с лека почуда, но не се засегна ни най-малко, а посочи географската ширина и дължина с такава точност и такова простодушие, че никой повече не настоя. Да, беше го срещнал насред саваната и Морел му бе поискал хинин.

— И вие му дадохте?

Да, разбира се, дал му — все още не знаел с кого си има работа. Нищо — потвърди той учтиво, втренчил в журналиста пламнал, трескав, загадъчен поглед, където се криеше неизвестно кое от отсъствията Божии — нищо във външния вид на Морел не издавало, че той не принадлежи към човешката раса. Та дал му, значи, хинин.

— На всяка цена един ден трябва да се изнамери способ, позволяващ ни да отличаваме човеците от останалите — взе да размишлява той по-късно на глас — да се създадат критерии, които ще ни дават право да заявим, че това там е човек, а онова въпреки облика си не е — нещо като специални логаритмични таблици, чрез които незабавно да го установим, или може би като нови Нюрнбергски процеси… Господа журналистите, дошли специално от толкова далече — направо от центровете на висшата цивилизация — господа журналистите сигурно били в състояние да въведат ред с помощта на съвременната наука.

После изчака ругатните да затихнат и добави, пъчейки се като петле, проскубано от многобройните битки, но все още годно за бой:

— Дадох му дори муниции.

Разнесоха се охкания и ахкания и той осъзна, че до половин час отново ще го повикат при губернатора, с когото вече бе имал една бурна среща.

— Да, дадох му муниции. Поставете се на мое място: не знаех, че си имам работа с единак, с обезумял. Вече шеста седмица обикалях и инспектирах една от прословутите погранични зони, които си оспорваме с мухата цеце. Не бях в течение на каквото и да било. Един бял излезе от слонската трева, каза ми, че е загубил ловните си муниции, докато пресичал Обо и ме попита дали не бих могъл да му оставя част от моите. И аз му дадох малко. Заяви ми, че е природозащитник и че изучава фауната в Африка, а аз му отвърнах, че това е едно благородно начинание. Това беше.

По-късно, когато подобно на всички други беше принуден безкрай да обсъжда всички „защо“ и „как“ в тази история, възприемана от хората най-вече със сърцето, когато от всичко останаха единствено дългите звездни нощи на Африка, които винаги са имали последната дума, Сен-Дьони щеше да повери на йезуита, че в оня момент с почти физическа отчетливост усетил до себе си тревожно женско присъствие. Тя го слушала, но с такова внимание, че се принудил да обърне глава към нея, сякаш му била задала въпрос.

— Стоеше в мрака с вкопчени в краищата на сивия кашмирен шал ръце и страстната й неподвижност излъчваше всичко, присъщо единствено на гръцките трагедии. Още щом я зърнах така — изправена, застинала зад жалката малобройна шайка, която как ли не ме хулеше, още щом срещнах погледа й, веднага усетих, че и участва в заговора, че във всичко това, по един или друг начин, става дума и за нея и че тя е на страната на Морел. Спомням си, че си помислих: „Виж ти, виж ти, виж ти…“ — като идиот — но не толкова поради иронията на съдбата, а за да се предпазя от заливащата ме страстна вълна в погледа й, която нямаше как да пренебрегна. Естествено тогава и през ум не ми минаваше какво става в хубавичката й главица — казвам „тогава“, макар днес да не сме напреднали кой знае колко. В състояние сме единствено да кажем, че това е история, в която не липсва място — място за вас и за мен, и за стадата слонове, а също и за ред други неща — например за всичко още неродено. Но по онова време, разбира се, не подозирах нищо.

Той хвърли няколко съчки в огъня, пламъците подскочиха, докоснаха се, после отново се снишиха. Йезуитът се взираше в мрака.

— В крайна сметка — каза Сен-Дьони — в крайна сметка, знаете ли, може би защото съм живял толкова време сам, смятам, че това е преди всичко една история за самотата. Мисля, че този тип, този Морел, е имал такава потребност от компания, усещал е край себе си такава бездна, такава празнота, че са му били необходими всички стада на Африка, за да я запълни, но без съмнение пак нямаше да му стигнат. Както виждате, отче, той отиде твърде далече, но съм сигурен, че според вас то е най-вече, защото е объркал посоката.

Сен-Дьони замълча за миг, за да възстанови съприкосновението си с тишината на нощта, със стадото на хълмовете, скупчило се в нозете им, докъдето достигаше лунната светлина.

— Навярно са уловили погледа ми, защото извърнаха глави към Мина, разнесоха се хихикания и нечий глас изрече иронично: „Вие естествено знаете, че Мина подписа?“. Заобясняваха случая с петицията и че тя си дала подписа. „Елате да пийнете една чаша с нас“, поканих я аз. Тя се извини. Нямала време, трябвало да наглежда сервитьорите и да се грижи за грамофона. Обърна ми гръб и си тръгна. Споходи ме, не знам защо, идиотското усещане, че я губя завинаги. Тя отиде да смени плочата на фонографа — „Remember the forgotten men“ или нещо подобно. Но почти веднага се върна и седна на масата ни, сякаш против волята си. С положителност я интересуваше какво си говорим. А ние, разбира се, неизменно говорехме за Морел. Че е останал без муниции, с изключение на няколкото пълнителя, които му бях дал, че е невъзможно да издържи дълго в гората, че ще се предаде.

— Да — добави някой — спукана му е работата, пък и не е ясно какво могат да направят слоновете за него.

Изведнъж ми писна: във въздуха витаеше настроение за лов на хора и един Господ знае какви тъмни сметки разчистваше всеки със самия себе си в своето ъгълче. Особено силно впечатление правеше Орсини. Той не седеше на моята маса — мисля, че ме презираше, обвиняваше ме от висотата на двайсет века снежнобяла цивилизация, че съм „станал като чернилките“ — но гласът му ме преследваше от другия край на терасата, оня глас, за който човек не можеше да му се сърди, а трябваше да се научи да го приема наред с всички останали гласове на нощта. Говореше на журналистите. Те почтително бяха оформили кръг около него, тъй като беше първият човек с „ясен поглед за нещата“. Бе подхванал да ораторства за „престъпната небрежност на властите“ и да огласява непоправимата вреда за престижа на белите в Африка. Споменаваше също за „високопоставено“ съучастничество и тук изрече по повод Морел една озадачаваща фраза, една фраза, която наистина отиваше твърде далеч. С пронизителния си глас, възбуден от усещането за несправедливост — боже Господи, ето че пак заговорих за гласа му — той внезапно възкликна със странна интонация, едновременно тържествуваща и подигравателна:

— Но не забравяйте, господа, че става дума за тъй наречения у вас идеалист!

Още не бях чувал омразата толкова да се доближава до истината. Понеже по някакъв неясен, витиеват и злобен начин, подобен на самата мисъл на Орсини, ми се стори, че бе улучил целта и че гласът му удря със загадъчен, но неопровержим отглас камбаната за смъртта и крушението на още едно огромно, много отдавнашно стадо — стадото на онези непохватни, но трогателни гиганти, настойчиво устремени към някакъв идеал за човешко достойнство, без дори да споменават за търпимост, справедливост и свобода. Да повярваме, че поради цял низ от загубени каузи, поради цяла поредица от разочарования един от тях беше изпаднал в амок и като не знаеше на какво да се посвети, бе заседнал в черна Африка, за да умре редом с последните големи слонове! В това очевидно имаше някаква представа за отчаяние и крушение, която Орсини нямаше как да подмине. Но отиде много далеч, прекалено далеч в неудържимия си комизъм и аз цял живот ще помня последния му възглас като един от най-честите мигове в живота си:

— И ето какво ще ви кажа, господа, ето какво ще ви кажа: той е хуманист!

Едва се сдържах да не стана и да не му стисна ръката. За миг реших, допуснах, че и той има чувство за хумор, дарбата да сведе до комичен образ надеждата и отчаянието на мнозина от нас. Но нямаше нищо такова, ни най-малко. Той посочваше неприятеля. Толкова. Орсини не беше способен да прояви чувство за хумор, не беше способен на подобна любезност спрямо врага. Той бе просто човек, който се разкрещява, щом го заболи.

Сен-Дьони поклати глава.

— Все пак има нещо, което никога няма да разбера напълно: защо Орсини още от самото начало беше превърнал тази история в своя лична драма, сякаш за него тя бе въпрос на живот и смърт? Ще ми кажете, че е имал основание и че в крайна сметка точно за това ставаше дума в неговия случай, и че до края „не се остави някой да го измами“ — ако използвам любимия му израз — но това не доказва нищо, защото предчувствието би трябвало, напротив, да му вдъхне спокойствие. Може би приведе всичките си доводи, когато с дълбоко убеждение възкликна: „Той е идеалист!“; но в такъв случай би трябвало да придаде на дуела, който бе обявил на Морел, напълно безстрастен характер, понеже странно натрапчивата мисъл, поради която се чувстваше предизвикван от всяко нещо, пряко или непряко засягащо идеализма, свидетелстваше, въпреки всичко, за дълбоко, мъчително призвание. Още си спомням последната му забележка, изречена с патос, предназначен, изглежда, за някои от тайнствените сили, от които непрекъснато се усещаше заобиколен и застрашен и чиято следа неизменно съзираше във всички човешки дела: „Пред несъстоятелността на властите, неспособни да действат поради определени влияния, няколко стари заклети ловци ще се принудят да се заемат с тази история!“. Аз се отдалечих. Бързах да се махна оттам, от въздействието на тона му, на тази посредственост, придобила грандиозни размери и заливаща целия свят със своето нищожество. Беше един от онези мигове, когато човек има нужда от цялата безбрежност на земята и небето, разкриваща се пред погледа, за да си вдъхне увереност в самия себе си. Миг, в който човек изпитва потребност от продължение и в който бремето, та дори и самото съществуване на материята, го карат да мечтае за някакво невъзможно приятелство. Бързах да изляза навън, да се върна най-после при моите звезди, защото тъкмо от тях, нали, е направена нашата стара Африка, ако човек умее да я наблюдава както трябва.

Сен-Дьони привдигна лице към небето, което беше навсякъде, толкова безкрайно, че сякаш бе съвсем близко.

— Можеш да го докоснеш, не е ли така? — изрече той с такова омиротворение, сякаш гласът му черпеше сили от извора на самия покой. — Бях тъжен, но мисля, че от онази вечер всеки път се сещах за Орсини без неприязън, а с известно разбиране, което в крайна сметка ме доближи до него. Все още го виждам: облечен в бяло, с устни, презрително свити пред един вид пълното познаване на света — отблъскваща прозорливост, човек не би могъл да нарече това усмивка — протестиращ с остатъка от енергията си срещу всички онези, които, подобно на Морел, се стараят да тръбят прекалено гръмко и прекалено отчетливо за честта да бъдеш човек, които изискват от нас великодушие, в което лесно би се намерило място за всички прелести на природата: да, все още го виждам и несъмнено все така ще го виждам — с блеснали от прекомерно пламенна ненавист очи, размахващ юмруци с жест, издаващ най-вече безсилие. Бе необразован, едва-едва пишеше и го криеше с нетолерантен словесен патос и заучени фрази, но пръв беше съумял да разбере Морел и истинския залог в тази история: ето кое доказваше странното им родство. Може би и двамата бяха обладани от една и съща непреодолима и досадна натрапчива идея, но единият й се бе подчинил, а другият се нахвърляше върху нея с цялата си дребнава ярост. Може би един и същ стремеж измъчваше и двамата, но те му се противопоставяха по противоположни начини, което все пак предопределяше тяхното сходство. Всъщност не зная. Всичко в тази история оставаше открито за всеки срещнат. Човек можеше да се включи в нея, стига да бе настроен на такава вълна. Понякога си мисля, че Орсини злобно, ала с безстрашието на пале, защитаваше собствената си незначителност срещу едно прекалено възвишено схващане за човека — схващане, което изключваше такива като него. Орсини несъмнено бе готов да се възненавиди — защото не би се оставил и на самоизмамата — но със сигурност не бе готов да приеме, че повече от скромното му мнение за самия себе си го изключва от останалото човечество. Напротив. В него той без всякакво съмнение виждаше знак за принадлежност. С все сила теглеше надолу към себе си чергата, която Морел държеше много високо за другия край, и се опитваше да се покрие с нея, упорстваше на всяка цена да докаже, че не е изключен. Впрочем навярно го измъчваше разкъсваща потребност от братско разбиране.

Сен-Дьони замълча. Може би беше доловил противоречието между симпатията, стаена в тези думи, и единственото братство, което жадуваше за себе си — братството на звездите. Знаеше обаче, че противоречията са разплатата за всички що-годе човешки истини. Вдигна рамене.

— Аз безспорно ви отегчавам с Орсини. Убеден съм, че той не ви интересува, но отчасти такава е съдбата, срещу която не е преставал да протестира. Но пък съм сигурен, че изстискването на душите като туби с паста за зъби в края на краищата завършва винаги с появата на още няколко капчици чистота. Нека сега да приключим с Орсини, ако не възразявате. Подобни възвишености не са за него. И така, напуснах терасата и се отправих към изхода. Тъкмо минавах под смехотворната триумфална арка, оформяща входа на „Чадиен“, и усетих нечия ръка върху моята. Изстенах: понякога чернокожите момичета, а и момчета, стигаха дотам със скромните си предложения за определени услуги, осъществявани набързо между празните сергии на пазара. Но беше Мина. „Мога ли да поговоря с вас?“ Не горях от желание да говоря с нея. Откак я познавам, пристигнех ли във Фор Лами, избягвах да говоря с нея и дори не я заглеждах много-много. Живея сам в саваната, без спомени, и е изключително вредно да се завърнеш за девет месеца в шубраците с образа на такова момиче пред очите ти. Той те боде, боде, докато не останеш с впечатлението, че всъщност не си избрал живота си, а си го пропуснал. Казах да, разбира се. Надявам се да стигнете до заключението, че съм силен човек, който храбро посреща опасността.