Ромен Гари
Корените на небето (40)

XXXIX.

Когато излезе от колибата, Фийлдс видя на изток да се събират големи черни облаци и бе поразен от мастилената тежест на хоризонта, която сякаш предизвестяваше за някакво предстоящо и чудотворно пропукване на небето: самият Хабиб, който сновеше по дюната като капитан по мостика на кораб, застрашен от буря, видимо се впечатли от набъбналия хоризонт и го гледаше с уважение на стар моряк към стихиите.

— Е, сега вече няма да чакаме дълго — рече той на Фийлдс. — За последен път вярвам на нещо, пък било то и метеорологичната прогноза… Надявам се въпреки всичко да имаме време да се измъкнем.

Нададе мощен вик, придружен от няколко остри забележки към чернокожите, пренасящи слоновата кост в камионите, които бе наредил да приближат досами езерото в края на пресъхналото блато. Ако завалеше дъжд, камионите щяха да останат там до следващата година — Фийлдс беше готов да изтърпи какво ли не заради една снимка на зрелището. Но ливанецът си оставаше твърд оптимист. Продължаваше да се щура насам-натам с късите си набити крака, с килната към ухото фуражка, откриваща част от оплешивялото му теме, с остатък от угаснала пура в зъбите, който изваждаше от време на време, за да изкрещи някоя ругатня по адрес на носачите, а те му отвръщаха с гръмки смехове. Забелязал, че Фийлдс го наблюдава с интерес, подхвърли:

— Виждате, че умея да ръководя операции по суша, щом се наложи…

Потупа дружески американеца по рамото и се отдалечи, придружен от едрия русокос легионер, с когото изглежда бе завързал приятелство, за да уреди потеглянето на камионите. (С изключение на протежето си Дьо Ври, при операцията Хабиб изгуби още двама от хората си: единият — свален от скалата и стъпкан от слон, а другият — улучен от заблуден куршум при безразборната стрелба в началото.)

Фийлдс приседна на пясъка, за да си отдъхне. Ребрата го боляха все повече и взе да се пита дали е в състояние да последва Морел. В езерото лешоядите, накацали по хълбоците на убитите животни, клъвваха набързо по няколко пъти с клюн, после вдигаха глава, оглеждаха се на всички страни и се връщаха към гощавката си. Фийлдс не знаеше кое мрази повече: заоблените им гърбове или начина, по който вдигаха глава и се оглеждаха наоколо си. Убитите слонове бяха пръснали по цялото протежение на езерото надгробните си могилки — всяка със своята сива, изгърбена стража. Смехове и крясъци се носеха над водата: жените и децата от селото режеха месото и го хвърляха в кошовете, които носеха на гръб; всеки път, щом те доближаха, лешоядите вдигаха клюнове, притичваха на другия край и не отстъпваха мястото си до последния момент, излитаха тежко и веднага кацаха на най-близката могилка. Няколко слона вече се бяха върнали до водата, а въздухът се пълнеше с далечни ревове, сред които Фийлдс се мъчеше да различи тръбенето на ранените животни.

Озарена от последните слънчеви лъчи над тръстиките, цяла флотилия от рога се придвижваше, подобно на мачти: антилопите се връщаха на водопой. Много далече на запад облаци прах, пронизани от слънце, вече предизвестяваха за нови стада…

Призори на първия ден Фийлдс беше видял плътно множество биволи да възправят островърха гора от рога на мястото, където привечер имаше само птици. (Когато във Фор Лами журналистът заговори за биволи край Куру, се надигна дружен възглас от възражения: това било нещо невиждано. Но те бяха там — със стотици. Даде им снимки като доказателство.)

Към четири часа Вайтари се приготви да напусне езерото и разпореди да кажат на Фийлдс, че би желал да говори с него. Фоторепортерът отдалеч съзря силуета му на върха на дюната, под бурното небе, над блатото с птиците, на мястото, където за първи път бе разговарял с Пер Квист; беше заобиколен от тримата младежи, които и дума не бяха отправили към журналиста през целия си престой на езерото. Беше наложил светлосиньото си кепе с черни звезди и с адютантите от двете му страни — в униформи, с портупеи и револвери на хълбоците — той остави у Фийлдс впечатлението за позната гледка. Едно от най-изтърканите клишета на човечеството. Все пак го снима — от учтивост, (Фийлдс открай време твърдеше, че дълбоката житейска драма на Цезар не е ударът с нож на Брут, а липсата на фотографи. Очевидно я бе наваксвал със скулптори, но съвсем не беше същото и по същество кариерата на Цезар беше предварително проиграна.) Тримата младежи бяха застинали във враждебни пози, но Вайтари му подаде ръка.

— Държах да ви кажа сбогом.

— Със сигурност е само довиждане — отвърна учтиво Фийлдс. — Убеден съм, че тепърва много ще слушаме да се говори за вас.

Бившият депутат от Уле не можа да потисне доволната си усмивка.

— Ще видим… Надявам се на връщане все пак да влезем в схватка с наказателните отряди. Без това тукашната ни мисия ще бъде отчасти неуспешна… Необходимо е да вляза в затвора. Или да ме убият…

— Смятам, че пак ще се срещнем — повтори Фийлдс.

— Може би. При всички случаи, разчитам на вас и на американската преса.

Фийлдс отвърна с няколко подобаващи за обстоятелствата думи. За негова голяма изненада, почувства се по-развълнуван, отколкото бе допускал. Каквито и да бяха амбициите на този човек, поне самотата му им бе равностойна. Снимката, направена отдолу — нагоре, от подножието на дюната, с безкрайното небе наоколо, пак щеше да бъде по-красноречива от придружаващия я текст. Такъв беше занаятът на Фийлдс: да обезсмисля текста.

— Африка е тежко бреме — рече Вайтари — а ние все още сме твърде малко, за да я носим на гърбовете си…

„Твоят товар е много по-тежък от Африка“, помисли си Фийлдс.

— Кенията е в затвора… Н’Крумах излезе само за да вземе властта… Разбирате, че пътят ми е предначертан. Но в момента до мен има само четирима младежи, на които имам пълно доверие… Разчитам на професионалната ви почтеност добре да обясните кои сме ние и какво искаме…

На тромавия си френски Фийлдс се впусна в дълго изречение, за да му даде необходимите уверения, като се надяваше акцентът и ограниченият му речник да прикрият липсата на убеденост. Не че не желаеше да помогне на Вайтари. Вярно, не обичаше кой знае колко французите заради свадливостта им, но обожаваше Франция и не бе в състояние да живее дълго другаде, а и се възхищаваше на някои французи като Виктор Юго, Жана д’Арк, Морис Шевалие и Лафайет. Всъщност Вайтари беше изключение, не можеше да се каже, че е французин като останалите, Франция бе твърде съвършена страна, твърде ограничена от традициите и законите си, институциите и общественото си мнение за амбиция и воля като неговата. Трябваха му девствени земи, изостанало население и величествени задачи. Трябваше му свобода на действие и могъщество по мярка на силата, която усещаше у себе си. Ето защо без всякакво съмнение един ден бе напуснал мястото си във Френския парламент и бе тръгнал да завоюва Африка. Несъмнено щеше да преуспее и да завладее Африка, да изгради нов свят: епохата на усилената експлоатация и завоеванията едва започваше, а вътрешната колонизация нямаше да бъде нито най-кротката, нито най-безкористната. Отговорът на всичко това все още не съществуваше и Морел беше прав — липсваше хапчето и можеха само да пожелаят късмет на бъдещия чернокож диктатор. Това бе най-доброто, което Фийлдс можеше да направи. Въпреки всичко изпита облекчение, когато Вайтари се отправи към камионите, следван от тримата младежи, които дори не махнаха за довиждане. Винаги е изпитание да подпомагаш усилията на някого да се вкопчи в сламката, особено ако самият ти си въпросната сламка. Фийлдс го гледаше как се отдалечава с известна симпатия и с доста тъга. Под безкрайното небе на Африка не ставаше дума само за един военачалник без войска, за воля за власт без надежда за удовлетворяването й, не за френски интелектуалец — уле и африканец, въстанал срещу собствената си първобитна гора — а най-вече за самотен човек: всичко останало нямаше значение. Не забрави все пак да снима отдалечаващата се група. Когато се върна при колибите, Фийлдс откри на дюната Морел да спори оживено с Пер Квист и Форсайт: убеждаваше ги да се отправят към Хартум, а оттам всеки да поеме към страната си, за да се възползват от обществения интерес към тяхното дело и да дадат нов тласък на кампанията за опазване на слоновете. Мина седеше на пясъка, опряла брадичка на ръцете си — беше се обърнала към езерото и като че ли не слушаше.

— При всички случаи, щом започнат дъждовете, няма да можем да мръднем. Ще бъдете много по-полезни, ако вдигате шум отвън. Свиквайте конференции, събрания, говорете по радиото. Викайте с пълно гърло… Ще ви чуят след цялата публичност… А аз ще се скрия сред хълмовете за шест месеца. Кажете им, че аз съм си тук и си отварям очите… Трябва да ги принудите да свикат нова конференция, но този път не в Конго, а някъде, откъдето ще се вижда по-добре, в Женева например че да ги е страх от провал…

Остатъка от деня, част от нощта и следващата сутрин прекараха, опитвайки се да открият и доубият ранените животни, които агонизираха сред тръстиките. Морел като че ли се обезсърчи един-единствен път, докато със следващия го отзад Фийлдс газеха сред зловонието на леш и бръмченето на мухите, сред лешоядите, които при приближаването им напускаха надгробните могили едва в последния момент.

— Господи, никога ли няма да се променят? Откога трае това… Наистина трябва да се изобрети специално хапче… Хапче за човечност, за достойнство. И трябва да ги накарат насила да го гълтат. Иде ми да зарежа всичко и да заживея в Германия.

— Защо пък ще се забутвате и в Германия? — избоботи Пер Квист, който газеше редом с тях, навил крачоли над костеливите си колене и вдигнал карабината си над водата.

— Да се гмурна отново в спомените си. Може би така ще ми мине… Навярно нацистите казваха истината за нас, изключително откровено… Не трябва да го забравяме. Може би те носеха истината… Останалото са красиви заблуди. Кой знае дали онова, което се опитвам да правя тук, не е само способ да лъжеш…

— Пфу-у! — плю с възмущение датчанинът.

Докато слушаше Морел да държи подобни речи, Ейб Фийлдс се чувстваше много нещастен. Обичаше да вижда своя французин с гняв в очите, с карабина в ръката, без да чака хапчетата за достойнство да се появят на пазара. Впрочем възможно бе човешкият организъм да не ги понесе. Но каквото и да беше настроението му, той се чувстваше щастлив само докато крачеше с фотоапарат в ръка до този луд французин, който защитаваше слоновете. Тогава забравяше за счупените си ребра, за умората си, за отколешния си човешки опит и всичко, което вече бе научил за изгубените каузи. Накрая дори започна да вярва, че е възможно да се направи нещо. От свенливост опитваше да си втълпи, че става дума за чисто професионален ентусиазъм: оставаше му още половин филм. Вярно, че ако трябваше да прекара с французина шест месеца в някоя пещера в Уле, нямаше да му стигне. Изпитваше щастие единствено докато слушаше своя Морел да крои планове за бъдещи кампании и да замисля проекти за опазване на африканската фауна.

— Смятам, че с малко постоянство и добре организирана кампания в пресата ще постигнем резултати… Ето защо е важно вие двамата да сте там и да раздухвате огъня… Ще се разпали. Въпрос е само на натиск върху правителствата.

В края на краищата помоли Морел за разрешение да го придружи в Чад: имал намерение да се върне във Фор Лами, за да изпрати снимките.

— Така — каза му — донякъде ще вървим заедно.

(Фийлдс ожесточено се защитаваше от предположението, че е последвал Морел не само от професионални подбуди. При затрудненията си с властите на Чад, отказали отначало да повярват на версията му за самолетна злополука и приказващи за съучастничество и подпомагане на престъпници, той дължеше свободата си не на друго, а на възмутения протест на журналистите, все още намиращи се във Фор Лами. Това обвинение на френските власти предизвика у събратята му веселие, за което Фийлдс дълго време ръсеше луди пари, пък и нали трябваше да си плати за сензационния репортаж. Но Ейб Фийлдс — партизанин, един Ейб Фийлдс, изпаднал в амок и защитаващ слоновете с оръжие в ръка въпреки всичко и от всички, един Ейб Фийлдс, проявяващ идеализъм и безкористност — това бе една от най-хубавите шеги на годината и всеки път, щом се появеше на терасата на „Чадиен“ по време на следствието, от всички страни се сипеха възторжени възгласи. Фийлдс го приемаше много зле, а това естествено увеличаваше количеството на питиетата, които раздаваше. Докато траеше разпитът му в полицията, той изреди всички прочути прецеденти, които изрови в паметта си: присъствието на Томсън при Сапата, на Строс — при Панчо Вила, всички журналисти край Джулиано по времето, когато последният тероризираше Сицилия. Завръщането на Шолшер, видял катастрофиралия самолет край Куру, веднъж завинаги го отърва от делото. Впрочем, едва когато успя да съобщи на полицията за обстоятелствата около катастрофата, Фийлдс си спомни една напълно забравена от него подробност. Отнасяше се за неговия пилот, squadron leader^[1] Дейвис. За първи път си спомни, че Форсайт, за да избегне бързото въздействие на горещината върху тялото, го бе приклещил между две скали под водата, докато изчакват възможност за по-християнско погребение. Впоследствие покрай настъпилите събития никой не бе помислил за него. Горкият тип щеше да си остане все така затъкнат там, сред слоновете. Фийлдс се утеши, че за герой от борбата на Англия тяхното общество едва ли ще е неприятно.)

Когато помоли за позволение да го последва, Морел се усмихна.

— Искате да сте там, за да направите една снимка ли? — Преди Фийлдс да измисли какво да отговори, той добави: — Казват, че вие, големите репортери, накрая придобивате особен нюх да не изпускате събитието и момента…

Фийлдс бе поразен от тъжния му тон. Запита се дали французинът не му приписва предчувствие, споходило навярно самия него.

(Фийлдс не вярваше в предчувствията, а и тогава нямаше никакви. Не вярваше и в особения журналистически нюх „за събитието и момента“. Повече от най-добрите му фоторепортажи бяха плод на случайност. В деня, когато убиха Ганди, той се намираше там между два полета в очакване да замине да снима лов на тигри при някакъв махараджа: трите снимки, които успя да направи няколко мига след атентата, му донесоха петнайсет хиляди долара. Почиваше си в Хаити, когато ураган разруши Жереми и това не само покри изцяло разходите му, но и едногодишния му наем в Париж. Що се отнася до Морел, просто предвиди, че кажи-речи сам и без оръжие няма да стигне далече и съвсем естествено държеше да бъде там, когато завърши едно приключение, развълнувало американската общественост.)

Морел определи да тръгнат по залез-слънце, за да изминат колкото се може повече през нощта. Идрис и Юсеф докараха конете на дюната. Морел внимателно изучаваше неподвижното небе, в което облаците се издигаха над пустинята като грамада от черни скали. Обърна се към Идрис.

— Е? Какво ще кажеш? Ще вали ли?

Идрис разтърси глава. Със синята си роба, с белия си тюрбан, увит около главата, с двете свирепи бръчки, вдълбани между ноздрите и устните и с редките прошарени косми по брадичката, той внушаваше на Фийлдс толкова доверие в прогнозите му, колкото и метеорологичната служба на Ню Йорк. (Фийлдс бе прекарвал безсънни нощи с фотоапарата си по пътя на оповестени урагани, които преспокойно опустошаваха райони, в които не ги очакваха.)

— Да се надяваме. Ще ни трябват поне два дни, за да преминем…

Фийлдс прекара последните мигове преди отпътуването с Пер Квист, който настоя да направи прощална обиколка на блатото и птиците.

— Никога повече няма да го видя — каза той.

Ейб Фийлдс не бе особено предразположен към съзерцаване на природата, но този път бе принуден да й се възхити най-искрено. Прекрасна, затрогваща, растителността от оперения покриваше блатото, докъдето поглед стига, и под неподвижните и натежали облаци едно второ небе — по-близко, живо и неизброимо, ето това тук — сякаш тържествуваше над празнотата на другото. Така птиците създаваха съвсем близо до земята едно небе — досегаемо и най-после достъпно. Някои видове бяха толкова познати на Фийлдс, че присъствието им покрай пределите на африканската пустиня му изглеждаше като следствие от някаква трагична грешка. Лястовици, щъркели, чапли и чайки — сякаш цялата стара крилата Европа на колибите и рибарските пристанища се бе приютила тук — сред огромните жабиру, марабу, пеликани на Бахър ел Газал — както и всички видове, чието название не знаеше. Пер Квист му каза, че живият килим от почти сто квадратни километра, който променяше цвета си, издигаше се и се спускаше, разпиляваше се и отново се изтъкаваше като мълниеносен губер, безспир извезван пак и пак пред очите ти, е само незначително крайче, изпаднало по пътя на милиардите прелетни птици, които се събират отново в долината на Нил и суданските блата на Бахър ел Газал. Датчанинът говореше за тях с почти молитвен плам и когато най-сетне се извърна, Фийлдс видя, че очите на стария естественик са влажни. Скришом го засне, преструвайки се, че снима блатото, въпреки че от него вече имаше цяла цветна поредица, а Пер Квист му припомни обещанието да му изпрати негативи.

(Фийлдс удържа обещанието си. Изпрати пълната серия снимки на името на естественика в Музея за естествена история в Копенхаген. Пратката му бе върната с простичкия надпис: „Неизвестен“, Фийлдс сметна този отговор за високомерен. Преадресира пакета до Международния комитет за опазване на флората и фауната със седалище в Женева. Той пак се върна, този път с бележката: „Вече не участва в работата ни“. Тогава Фийлдс бе осенен от гениално хрумване. Адресира пакета си съвсем простичко: „Пер Квист, Дания“. Няколко дни по-късно от получателя пристигна благодарствена бележка.)

Когато се върнаха на дюната, другите вече бяха готови. Фийлдс приближи боязливо до коня си; питаше се дали ще издържи пътуването. Езерото се беше умълчало; преди здрачаване жените и децата се бяха върнали в селата си, понесли на гръб или на глава скъпоценните кошове; към мириса на тиня сега се примесваше все повече друга миризма, която Фийлдс напразно се опитваше да пренебрегне. Слоновете се връщаха към водата, други бродеха сред тръстиките, тръбенето им долиташе отвсякъде и слухът на Фийлдс като че ли различаваше и рева на ранените животни. Морел беше окачил кожената си чанта на седлото и в момента палеше цигара с прахан. Беше се избръснал, носеше току-що изпрания си шеш^[2], навит около врата, и Лотарингското си кръстче на гърдите. Изглеждаше спокоен и готов да продължи, докато се налага.

(Фийлдс истински проумя тайнствената сила, която го изпълваше, едва няколко години по-късно, при срещата си с Пер Квист в Университета в Упсала, в Швеция, където старият естествоизпитател трябваше да изнесе последната си лекция за опазването на видовете. Връхлетян от спомени, старецът прекара половината нощ, нижейки сцени от миналото си, и най-сетне разказа на журналиста историята за Морел и майските бръмбари. Едва тогава Фийлдс наистина осъзна същината на случая. Слушаше мълчаливо и когато излезе в снежната, смълчана нощ, в която дори звездите потръпваха, той закрачи с нова лекота и увереност и би дал много да намери Морел и да му каже, че и той, Ейб Фийлдс, „вярва в това“ с цялото си сърце.)

В момента се чувстваше толкова нещастен, възседнал коня със зачервени очи и лице, вързал на главата си кърпа с четири щръкнали крайчета, за да се пази от слънцето, че се питаше защо упорства да следва този гонен от закона човек през сто километра пустинни райони с риск да свърши в затвора или да хвърли топа от слънчев удар, след като филмът му бе на свършване. Форсайт вече беше на другия край на дюната, хванал повода на коня си, навярно за да избегне сбогуването. Беше направил всичко възможно да убеди Мина да не тръгва с Морел.

— За нищо на света няма да издържите прехода…

— Веднъж вече успях.

— Но при други условия. Конете едва се държат на крака… Дори да стигнете в Чад, ще ви арестуват. Един мъж, ако е сам, все пак може да се измъкне, но жена…

— Не сте наясно какво са способни да издържат жените, майор Форсайт… Бих могла да ви разкажа доста за това.

— Размислете добре. Искахме някаква проява, някаква своеобразна илюстрация на отвращението на толкова хора и техния протест… И успяхме повече, отколкото се бяхме надявали. Очите на целия свят са приковани в нас. Сега е време да продължим кампанията си с други средства, да се възползваме от вниманието и симпатията, с които ни обграждат. Не бива да разпиляваме публиката, която сме събрали. На Морел не му е все едно: дори да го арестуват, процесът му ще получи огромен отзвук и ще даде нов тласък на народната симпатия. Несъмнено ще го оправдаят тържествено. Но ако изчаква, рискува живота си, и вие също… Това е лудост.

— Какво е това неочаквано благоразумие от вас, майор Форсайт? Може би новината, че най-после можете да се приберете у дома, че дори сте се превърнали в нещо като герой в страната си, а може би — кой знае? — американската армия ще даде името Форсайт на някой випуск в „Уест пойнт“?

Той не се сдържа и прихна.

— Във всеки случай това ще е велик ден за слоновете… Все едно, вие сте учудващо добре запозната с военните ни традиции!

— Преспах с доста американски офицери…

— Ако не искате да дойдете с мен, заминете с Пер Квист в Дания.

Тя разтърси глава.

— Трябва да остана с него.

— Сигурно разбирате, че има и други начини да му помогнете сега — много по-ефикасни и дори по-наложителни… Тъкмо това ще се опитаме да направим. Навярно смятате, че го изоставяме?

— Все ми е едно какво ще правите. Искам да съм тук и толкова.

— Защо?

Тя се усмихна.

— При него трябва да има някой от Берлин, не смятате ли, майор Форсайт?

Обърна му гръб и се отдалечи по дюната с онази походка, която заради мъжкия панталон изглеждаше неловка и още по-женствена. Проследи я с очи с бегла цинична гримаса на устните. Беше сигурен, че пак ще я срещне. Стигаше само да почака. Един ден късметът щеше да му се усмихне: спойката от общите им спомени поради липса на друго беше достатъчна, за да му я върне. Стига, разбира се, Морел да не отстъпи пред такова себеотрицание и да се ожени за нея след излизане от затвора, да им се родят деца, да се настанят двамата в някоя африканска вила и да завъртят търговийка със слонова кост за туристите. „Вижте също и Морел, той е местна забележителност, знаете ли, и той е имал своя звезден час, наричаха го «човекът, който защитаваше слоновете…» Сега държи дюкянче за сувенири от слонова кост за туристите. Е, какво искате, и той трябва да си изкарва хляба — все така свършват тези неща… Лесно ще го придумате да се снима, особено ако си купите нещо.“

Вдигна ръка и й махна за сбогом. Тя му отвърна. Изчака датчанина да го настигне и двамата насочиха конете си към пътя за Гфат. Трябваше да пресекат блатото и птиците се разлитаха по пътя им: белите криле на марабу, щъркели и чапли се размахваха като за сбогом в мрака. Пер Квист смъкна периферията на филцовата си шапка над лицето си и не се обърна нито веднъж към петте силуета, които се отдалечаваха, очертани върху небето. Вече се упрекваше, защото въпреки всичко заминаването му приличаше на бягство, макар да знаеше, че най-добрият начин да помогне на французина не бе да остане с него в Африка, а да се възползва от симпатията, която той събуждаше у хората, за да се постарае най-после да постигне конкретни мерки за опазване на природата и зачитане на онзи простор за човечност, за който настояваше той. Особено ако го заловят и съдят — нещо почти неизбежно, естественикът трябваше да си бъде на мястото, за да предизвика всеобщ гняв и да постигне оправдаването му под натиска на общественото мнение. Но се чувстваше изтощен и нещастен и за да усмири разкаянието си и да забрави умората, той се зае да замисля на глас проекти за бъдещи кампании.

— Ще трябва да се подновят комитетите, призивите, да се съберат имена с тежест. Жалко, че старият Густав Шведски е мъртъв. Беше приятел, щеше да ни помогне… И пасторът Кай Мунк… разстрелян от немците. Беше велик писател… И Бернадот… и Аксел Мунт… Когато живееш прекалено дълго, накрая не познаваш никого.

Форсайт не каза нищо. Трудно е да кроиш планове за бъдещето, когато го оставяш зад себе си.