Ромен Гари
Корените на небето (17)

XVI.

— Покани ме да се кача в стаята й. Хотел „Чадиен“ беше сред най-красивите сгради в стила на колониалното изложение от 1937 г., а стаята се намираше на върха на вита стълба в едната от двете кули, над които се издигаше триумфалната арка, за която вече ви говорих. Трябва да спомена, че беше подредила стаята си с много вкус. Личеше си, че би могла да създаде истински дом, „home“, както казват англичаните… Както и да е.

— Те никога не идват тук, никога — каза тя. Изгледа ме внимателно, малко предизвикателно, готова да се защити, да се оправдае, но аз изобщо не бях предразположен да се впускам в подобни разисквания, всъщност те почти нямаха значение. Спомням си, че най-силно ме поразиха рисунките, забодени с карфица на стената; те събудиха в съзнанието ми незнайно какъв смътен спомен за детството и дори за родителите ми. „Да — помислих си — имала е основание да не ги кани тук.“ Рискувала е да притесни въжделенията им. Както виждате, не бях особено благоразположен. Обърнах се към нея, към тази висока млада жена с шлем от руси коси: една германка — изключено бе човек да се заблуди — с възбледо лице и с очи, които — как да се изразя? — нямаха нищо общо с всичко това. Внезапно ми се прииска да я попитам: какво правите тук? Защо сте тук? Но, естествено, този въпрос може да се зададе на мнозина в Чад, поради което никой никога не го задава. Стори ми се също, че беше леко пияна. Очите й блестяха, клепачите й бяха зачервени, а лицето й пламтеше от страст: тя вече не се сдържаше, не се преструваше, както преди малко долу, на терасата сред клиентите. Нямаше и следа от покорство в държанието й и не се загръщаше в шала си, сякаш той единствен на този свят беше в състояние да я закриля, а държеше главата си високо вдигната, с едва ли не тържествуващ — да! — и предизвикателен вид. Не зная защо, но усетих някаква антипатия, едва ли не физическа неприязън. Тя крачеше напред-назад из стаята с бързи и резки, донякъде машинални стъпки. Приличаше на човек, който бърза. На масата стоеше бутилка коняк с една-единствена чаша. Взрях се в нея малко по-внимателно и тя тръсна глава с почти презрителна усмивка.

— О, не, съвсем не съм пияна — заяви. — Случва ми се, разбира се, да пийна по чашка в собствената си компания. — Не говореше добре френски. Акцентът й, както и да го погледнем, беше силен, вместо аз, казваше почти „аш“, в гласа й липсваше отработеност, умереност — говореше прекалено високо. — Но тази вечер се чукнах с един човек, който не е тук.

Признавам си, че в онзи миг и аз допуснах грешката, която правеха всички. Беше толкова лесно, толкова естествено да се подлъжеш. Знаех нещо за живота на момичето и най-вече за берлинската му история: войната, завзетия с щурм град, реваншизмът, развалините, трудния живот, а после и мъжете, които я бяха използвали, за да задоволят някои свои потребности. Трябваше да се досетя какво бе породило симпатията й към Морел и към кампанията му за защита на природата. Заблудих се като всички останали; и аз избрах пътя на низостта — най-лесния, опиташ ли се да си обясниш човешкото поведение, а това не ми правеше чест… Ето кое бе ужасяващото в тази история. Човек все си мислеше, че е на гости у някого, а всъщност бе насаме със себе си. Тогава си казах, че това двайсет и три годишно момиче беше успяло да види всичко онова, което човечеството можеше да предложи като зрелище, всъщност като мерзост, защото бе положило малко усилие, и че сега Мина навярно изпитва някаква нездрава радост при мисълта, че в дълбините на африканската савана един мъж най-сетне ни се е противопоставил и с оръжие в ръка е минал на страната на слоновете. Ненадейно видях тази… тази берлинчанка да заключва вратата на стаята си, после каза „Prosit“ и вдигна чашата си за здравето на един чудак като нея, въстанал срещу общия враг. Ненавист, какво друго? Забелязах всичко това на секундата, с бързина, показателна за предубедения ми поглед. Надали е възможно да се заблудиш повече.

Човекът, който слушаше Сен-Дьони сред спокойствието на хълмовете, усети по горчивината в гласа на стария африканец, че тази грешка щеше да го съпътства винаги.

— Не знам дали някога ще успея да обясня ясно всичко това. Безспорно на свой ред се бях поддал на предразсъдъците си — нещо като инстинктивно недоверие към хората, които много са страдали. Раздразнението, което изпитвате пряко волята си, когато сакатите неприятно ви се набиват на очи. А също и мисълта, че хората, които много са страдали, не са способни на… съучастие към вас, защото в крайна сметка всичко се свежда до това. Че са способни на доверие, оптимизъм, щастие, мисълта, че са, тъй да се каже, увредени веднъж завинаги. Така е то с неприятните хора — човек очевидно съчувства на нещастията им, но същевременно ги укорява, задето са оцелели. Донякъде в името на тази идея теоретиците на немския расизъм проповядваха масовото унищожение на евреите: толкова ги бяха принуждавали да страдат, че занапред не можеха да бъдат нищо друго, освен врагове на човешкия род. Такава бе и моята първа реакция — съдържаше, редно е да го отбележа, капчица състрадание. Искрено вярвах, че единствената връзка между момичето и Морел е била общата им ненавист и презрението. Това, че в тази история става дума за човешко достойнство, за човешко доверие, доведено до отчаяние, прехвърлило всякакви познати предели, а също и за бунт срещу суровия закон, който прилагат срещу нас — ето това ми е наистина трудно да схвана. Но нека кажа още, че това момиче, тази Мина, съвсем не улесняваше нещата.

— Исках да ви благодаря — изрече тя с особена тържественост, сякаш се бе заела да установи помежду ни официални взаимоотношения. Ich wollte Ihnen danken, преведох наум заядливо против волята си. Тя взе цигара и я запали. — Исках да ви благодаря, че сте му помогнали. Че сте му дали лекарства и муниции и че не сте го предали на полицията. Вие, поне вие сте успели да го разберете.

— Не, за бога, не съм го разбрал! — извиси се гласът на Сен-Дьони в жестока подигравка. — Никога нищо не съм разбирал… но вече ви казах, че това момиче не улесняваше нещата. И знаете ли какво направи най-неочаквано? Може би беше прочела нещо в погледа ми — трудно бе да откъснеш очи от нея… Във всеки случай ми се усмихна — най-непоносимото, кълна ви се, беше, че в очите й имаше сълзи — усмихна се и развърза колана на пеньоара си. После го разгърна. „Ако желаете?“ — каза. Стоеше така, с ръце на хълбоците и разтворен пеньоар, и ме гледаше с високо вдигната глава. Ето каква представа си бе създала за мъжете и държеше да ми докаже, че аз не правя изключение. „Ако желаете — повтори. — За мен е без значение, все едно не съществува, все едно никога не е съществувало, вече не е клеймо. Така че, ако ще ви достави удоволствие…“ И отново ми се усмихна като милосърдна сестра, като благотворителка… Говорят, че момичетата след падането на Берлин до едно са със сексуални разстройства, превърнали са се в истерички. — Сен-Дьони ядосано поклати глава. — Иди, та се оправяй! Да бяхте видели това така характерно превъзходство, направо Herrenvolk^[1]. „За мен е без значение, все едно не съществува, все едно никога не е съществувало… вече не е клеймо.“ Още я чувам как ми го заявява невъзмутимо, и то с нотка на тържество в гласа, сякаш никой не беше минавал през нея. Какво искаше да ми каже с това? Че тези неща не позорят човека? Нима така искаше да се очисти от миналото си, да се върне към някаква своеобразна девственост? Да се освободи от спомена? Да отвоюва Берлин от руснаците или какво? Не беше ли просто едно дете, което опитваше да се защити, една хлапачка, която се бореше храбро, опитваше се да сведе до минимум посегателствата и нараняванията? Така или иначе, тя стоеше пред мен с разгърнат пеньоар и…

Сен-Дьони силно притисна длани, сякаш за да смачка празнотата.

— Дори не я докоснах. От човешко уважение — всекиму собствените му слонове в края на краищата. Имах нужда сам себе си да успокоя. Поне такова оправдание си намирам днес. Струва ми се, че бях хванат натясно и не знаех как да реагирам, това е. Накратко, не прекарах в обятията й една незабравима нощ, нито дори петте минути, необходими на мъжа, за да се почувства щастлив на тази земя. Мисля дори, че в погледа ми се е четяло някакво съчувствие, защото тя малко нервно загърна пеньоара си и повторно напълни чашата си с коняк догоре, като момиченцата, които много държат да ви покажат, че алкохолът не ги хваща.

— Много пиете — казах й аз. Само това можех да направя, за да й покажа, че не ми е безразлична. Тя остави чашата. Естествено вече плачеше.

— Къде е той?

Не знам точно какво прозвуча в гласа й, каква внезапна страст, но ясно си спомням, че си помислих: някои хора наистина са големи късметлии! Аз съм на петдесет и пет години, но бих дал много да бъда на мястото на Морел, а в оня момент, повярвайте ми, неговото място не беше на петстотин километра оттам, сред гъсталаците на областта Уле, а в този глас. А тя ме питаше къде бил!

Сен-Дьони погледна йезуита едва ли не възмутено и отец Тасен поклати одобрително глава, за да покаже, че споделя учудването му.

— Госпожице — отвърнах й аз — да ми прости Господ зрънцето лошотия, съзнавам, че сте готова да хукнете вдън гори, за да го хванете за ръка и се опитате да го спасите, но човек трябва да бъде разумен. Ще ви призная нещо. Не се озовах случайно в онова горско кътче. Обърнах небето и земята, за да разбера къде е той, за да вляза във връзка с него, за да го вразумя. Както виждате, не успях!

Тя не каза нищо, взе цигара и ме загледа със сивите си очи, които се пазеха да не разкрият какво си мисли за мен; сигурно си казваше: „Горкият идиот“.

Йезуитът побърза да поклати отрицателно глава, сякаш за да изрази учтиво несъгласието си.

* * *

— От седмици — продължих аз — там-тамите в гората говореха само за него, а аз съм последният бял, който разбира езика на африканските барабани. Онова, което казваха, не вещаеше нищо добро нито за Морел, нито за мира по тези земи, нито за племената. Създаваше се една легенда и знаех, че Морел трудно ще й се изплъзне. Там-тамите говореха на езика на омразата и кълна ви се, изобщо не ставаше дума за слонове. Най-вече това исках да кажа на Морел. Да му обясня, че както върви, ще го изиграят. Понеже, мога да ви го кажа, а го казах и на губернатора, Морел вече не е сам, попаднал е в лапите на един от онези политически размирници, които създадохме в училищата и университетите си и най-вече чрез бръщолевенията, предразсъдъците, поведението, примера си, чрез всички злини, които ни сполетяха отдавна: расизмът, нелепият национализъм, мечтите за господство, могъщество, експанзия, политическите пристрастия — всичко е в тях.

Аз съм един много стар африканец, който сам бленува понякога за африканска независимост, за Обединени африкански щати, но искам обичаната от мен раса да избегне новите африкански Германии и новите чернокожи Наполеоновци, новите ислямски Мусолиниевци и новите Хитлеровци на обърнатия наопаки расизъм. Та тъкмо тези нотки с лекота разпозна тренираното ми ухо в говора на там-тамите. Ето защо исках на всяка цена да се срещна с Морел, въпреки че, що се отнася до териториалното разпределение — или си бюрократ, или не си — той не е от моя район. В моя район племената са незасегнати — отговарям за тях повече от двайсет години и ви се заклевам, че докато съм там, няма да позволя на никого да ги деморализира. При мен все още има кътчета, където местното население живее по дърветата и не съм аз човекът, който ще го принуждава да слезе оттам. Склонен съм единствено да запазя няколко тамошни клона за оцелелите от атомната ера. Знам, че централната администрация едва ме понася и с нетърпение очаква някоя хубава жлъчна криза да ги отърве от мен. Знам също така, че съм старомоден, жив анахронизъм, а на всичко отгоре и не особено интелигентен и че в Африка се научих да обичам чернокожия селянин, който трудно ще се превърне в селянин на „прогреса“. Имам наивността да мечтая, че някой ден Африка ще се сдобие с независимост за благото на самите африканци, но ми е известно, че вече е обявено наддаването, на което ислямът и СССР, Изтокът и Западът ще си оспорват африканската душа. Същата африканска душа, която, нима не е вярно, е неизчерпаем източник на суровини и външен пазар за промишлените ни стоки. Оказва се също, че вярвам повече във фетишите на моите негри, отколкото в политическите и индустриални сурогати, с които искат да ни залеят. Няма никакво съмнение: аз съм един анахронизъм, отломка от отдавна отминала геологична ера — като слоновете, ако щете, понеже говорим за тях. Дълбоко в себе си аз съм един слон.

Ето някои от нещата, които бързах да кажа на Морел. Да му обясня с каква злонамереност е обграден, да му преведа някоя вечер говора на там-тамите и най-вече да му попреча да се приближава прекалено до моя район — бях готов хубавичко да му нашаря задника със сачми, ако не разбира от дума или упорства. При все това бях убеден в неговата добронамереност — притежавам добър нюх и не се заблуждавам за такива неща.

Нямах и най-малка представа за мястото, където се намираше, по простата причина че сигнали за него идваха едновременно от много места — по всички пазари разказвачите на легенди се хвалеха, че са го видели; най-често на крилат кон с огнена сабя в ръка. Няколко, все едни и същи, твърдяха, че ги засипвал с тревожни послания. Нищо не може да се сравни с там-тамите в създаването на митове — в Европа го проумяхме твърде късно. Накрая изпратих моя малък помощник Нгола, син на най-прочутия и безспорно последен вожд фетишист на племето уле, при баща му с молба да ми помогне. Дуала е мой стар приятел и велик чудотворец: може да предизвиква дъжда, когато е необходимо, да възкресява мъртъвци и да прогонва демони, ако не са се вселили във вас отдавна и ако сами не сте ги извикали. Наистина велик човек, който ще бъде чест за всяка страна. Дълбоко го уважавам. Бях сигурен, че ще ме разбере и не се излъгах.

Три дни по-късно Нгола се върна и ми каза, че баща му ме кани да отида при него.

И аз отидох при Дуала.