Ромен Гари
Корените на небето (39)

XXXVIII.

През цялото време, докато се намираше край Куру, Фийлдс правеше всичко възможно да издейства от Вайтари подобряване на отношението към Морел и неговите сподвижници. Още в началото буйно възрази срещу „мъченията“, на които бяха подложени, с толкова искрено вълнение и възмущение, та Вайтари отбеляза донякъде презрително, че американците са прекалено склонни да определят като „мъчение“ обикновената липса на удобства.

— Когато вашите военнопленници се върнаха от Корея, те наричаха „комунистически мъчения“ вековните условия на живот за огромната маса от азиатските народи, които е трябвало да споделят само няколко месеца…

— Може би — отвърна Ейб Фийлдс — но въпросът е дали искате да спечелите симпатиите на американската общественост за вашето движение, или нейните реакции са ви безразлични… В момента тя нехае за вас, но се вълнува от преживелиците на Морел. А какво правите вие? В името на свободата и правото на народите на самоопределение вие започвате с избиване на слонове по причини, които са прекалено теоретични и идеологизирани за читателите на американските вестници, а Морел, когото пресата, с право или не, превърна в народен, в едва ли не легендарен герой, и другарите му държите с вързани ръце и крака вече двайсет и четири часа в убийствената жега… Казвам ви го, защото изглеждате искрено загрижен да развълнувате общественото мнение в Съединените щати. Знам, че е глупаво, но у нас хората реагират много повече на всичко, свързано с чувствата, отколкото на идеологиите… А моят занаят е да казвам всичко, което виждам, както го виждам. Аз съм фотограф.

Вайтари го прекъсна с раздразнение, което се превръщаше едва ли не в гняв.

— Смятам, че бих постъпил най-добре, ако още сега ви поставя един-два въпроса.

— Давайте.

— Вие сте против свободата на африканските народи — да или не? Вие сте против колониализма — да или не? Вие сте единственият журналист тук и е прекалено лесно да представите действията ни в тенденциозна светлина.

Ейб Фийлдс засумтя от раздразнение.

— Чуйте ме, господине — леко повиши глас той — определено съм против колониализма. Аз съм за свободата на всеки човек. Дори на французите, а не си падам кой знае колко по тях… Нито по когото и да било. Просто от четвърт век снимам Историята с голямо И, а в края на краищата това въпреки всичко води до чудновато съчувствие към слоновете… Не мисля, че се заблуждавам, като ви казвам, че милиони хора по света изпитват към Морел много повече симпатия, отколкото изглежда предполагате… Трябва да си дадете сметка за това. Ще е добре за тактиката ви…

— Вие сте същински изразител на Запада, господине — отсече Вайтари.

Нотка на осмиване… но Фийлдс беше свикнал с френските интелектуалци.

— Не зная. Не зная до каква степен съветската общественост например е в течение на случая Морел. Ако там са наясно, струва ми се, че един руски работник, който се трепе осем часа на ден да завинтва болтове, а през останалото време слуша речи за необходимостта болтовете да се завинтват все по-бързо и с повече ентусиазъм, та струва ми се, че този съветски работник ще изпитва много голяма симпатия към Морел и онова, което той се опитва да спаси…

Разговорът се водеше в една от колибите, която Вайтари беше превърнал в щабквартира. Седеше до сандък с боеприпаси, който му служеше за маса. Под ръката му, до пакет цигари, запалка и синьото кепе с черните звезди, бе разгъната карта на района. Суданец с жълт шлем стоеше пред входа на колибата. Отдясно на бившия депутат неподвижно стоеше единият от младежите, който го следваше навсякъде — изпънат по военному, с ръка на пистолета, окачен на кожен колан. Ейб Фийлдс от време на време поглеждаше накриво грижливо лъснатия портупей. Изпитваше ужас от портупеи и въобще от кожени изделия: между кожата и жестокостта съществуваше тясна връзка, идваща от дълбините на вековете. Младият африканец имаше квадратни плещи, сурови черти — красиви в своята суровост поне от лична гледна точка на фотографа. Целият мизансцен бе толкова по-смущаващ, защото не беше търсен, а отговаряше на някаква дълбока психологическа необходимост: това навяваше мъчителни спомени на Фийлдс. Ейб Фийлдс несъмнено бе най-големият противник на кожените вещи по света: накрая това се бе превърнало в същинска фобия. Откакто влезе в колибата, се бореше с ненавистта си. Опита се да си внуши, че тази атмосфера на „партийна приемна“ или „щабквартира“ не беше непременно знак за нов, подготвящ се сезон за събиране на кожи, а за самотата на един човек, който се стремеше да си създаде илюзията за принадлежност, за организация, за сплотени действия. А този африканец бе дотам закърмен с традициите на френското военно величие, че нямаше как да не мечтае за равняване по него. Синьото кепе с черните звезди бе последна и трагична почест към Франция. „Чудно до каква степен французите са успели в завоеванията си навсякъде, откъдето са минали“, помисли си Фийлдс. Този чернокож всеки момент щеше да се позове на Жана д’Арк или Лафайет, на Съпротивата, на Шарл дьо Гол или на Революцията. Фийлдс навярно щеше напълно да се откъсне от тази мъчителна „историческа“ атмосфера, ако отвън не се чуваха гърмежите и рева на умиращите слонове.

— Изобщо няма да разберете — заяви Вайтари.

И си взе цигара от пакета. На китката си носеше много сложен златен часовник с три циферблата. Съвсем очевидно това бе последната дума, що се отнася до съвременната точност. Фийлдс бе чувствителен и към красотата на ръцете. „Направо е трогателно, като видиш до каква степен човешките ръце все още могат да бъдат красиви, независимо от всичко“, помисли си той.

— Както знаете, не искам нищо друго, освен да разбера.

— Изнемогващата френска буржоазия използва хора като Морел, за да скрие зад димните им хуманни и идеалистки завеси някои уродливи реалности. А за дима има само гръмки думи, високопарни ораторски изявления, свобода, равенство, братство, благородната грижа за защита преди всичко и най-вече на африканската фауна… Ето какво са слоновете на Морел. Уродливите реалности са колониализмът, физиологичната нищета, поддържането на допотопно невежество у двеста милиона души, за да се забави политическото им освобождение. На път съм с гръм и трясък да разсея тази димна завеса. С всички средства, с които разполагам… Както сам виждате. Много е ловко, много е удобно да оставим някакъв „народен герой“, ако използваме вашия израз, да ни се пречка в краката, да се преструваме, че всички размирици се дължат на действията на един ексцентрик, загрижен най-вече да защитава слоновете от ловците. Красива легенда, впрочем вероломно изфабрикувана, за да приспи общественото мнение… Но ето — действителността не го допусна. Ние вече отказваме да оставаме скрити сред облаците на легендарното и приказното… Трябва да ни видят, да видят африканската действителност с всичките й бедствия. Навярно колониалистите щедро плащат на вашия „народен герой“, за да сее заблуда…

— Искрено ли сте убеден?

— Как иначе да си обясним странното, меко казано, съучастничество на властите спрямо него? Дори да допуснем, че е безумец, който действително вярва в делата си. Мой дълг е да разсея недоразумението около него. От значение е единствено независимостта на Африка. А не слоновете…

Рязко махна с ръка.

— Нека бъдем сериозни. Съдбата на африканските народи ни е по-скъпа от красивите легенди. Не казвам, че Морел е агент на Втори отдел, а че заслужава да бъде. И сега ние сме на път да разсеем димната завеса. Не желаят да ни виждат, но ще им се наложи.

Фийлдс се запита каква част „аз“ се съдържаше в това „ние“.

— Тоест, що се отнася до скрупулите ви, ако вашият „народен герой“ ми даде дума, че ще седи мирен и няма да предприеме нищо, докато сме тук, готов съм да го развържа. Не мога да си позволя лукса да мобилизирам трима мои хора да го пазят, трябват ми другаде.

Фийлдс и за секунда не си помисли, че Морел ще приеме условието, но за негово учудване французинът прие без затруднения. Очевидно смяташе загубената битка само за обикновено премеждие в борбата, която беше повел и чиито възходи и спадове бе приел предварително. Не изглеждаше сломен, а още по-малко обезсърчен. Неописуемо мръсен, с обрасли в черни косми бузи, с вързани на гърба ръце, миришещ на обор, под дулото на насочения към него автомат на един неспокоен суданец, от него лъхаше някаква невероятна и вироглава увереност, някакво несломимо упорство. Безумието му сигурно се състоеше в това — никога да не пада духом. „Un con“^[1], помисли си Ейб Фийлдс на френски: това бе единствената подходяща дума. Щастлив идиот, отказващ да се предаде пред очевидното. Още повече че доказателства не липсваха: не само ревът на слоновете, умиращи в езерото, но и провалът на конференцията за защита на африканската фауна, която се бе разпуснала, без да промени статута за лов на едър дивеч. Все така щяха да избиват слоновете: в името на прогреса, на ускорената индустриализация, на нуждата от месо или от любов към точната стрелба. А Морел се държеше, като че ли не бе достатъчно осведомен. Очевидно не се бе научил да живее. В гласа му се долавяше тъжна нотка, но едва-едва:

— Трябва да се измисли специална инжекция — избоботи той. — Или хапчета. Един ден ще ги изобретят. Аз открай време съм доверчив. Вярвам в прогреса. Някой ден със сигурност ще се продават хапчета за човечност. И човек ще взема сутрин по едно на гладно, преди да се срещне с другите. Виж, тогава ще стане интересно и дори ще можем да се занимаваме с политика… Иска думата ми, че няма да мръдна от колибата, ако ни развърже? Давам му я. При условие че ни остави оръжие и конете ни, като си тръгне.

— Обеща.

— Добре. Пък и какво ли друго ни остава? Всъщност ние нямаме оръжие. Вероятно можем да плюем на това, но няма да е ефективно. Аз съм за ефективността. Обичам конкретните, скромни, изпълними задачи… Не съм мечтател. Затова съм тук…

Едва не прихна. Фийлдс за първи път забеляза, че той носи, забоден на ризата си, малък Лотарингски кръст. Отличителен знак, приет през последната война от шепа французи, отказали да приемат поражението от 1940 година и групирали се около един отдавнашен генерал, Шарл дьо Гол, още един човек, който вярваше в слоновете. Този малък знак обясняваше доста неща и във всеки случай уверения вид на Морел. Сподвижниците му изглежда също бяха прихванали от заразата. Защото си беше заразно, Ейб Фийлдс нямаше ни най-малко съмнение. Самият той започваше да улавя признаците: в сърцето му се бяха появили почти непристойни пориви, а на устните му — съзнаваше го напълно — бе изписана крайно идиотска усмивка. Пер Квист с една прошарена вежда, приспусната над клепача, и другата — повдигната над лукавата бучка лед, наблюдаваше с интерес репортера, но за стария естественик се говореше, че под външността му на патриарх се крие изключително безжалостно чувство за хумор, както и подчертаната потребност да не слиза от устата на хората. Естествено бе да се намира там, в сърцевината на стълкновението, защото от петдесет години името му беше свързано с всички кампании за защита на животинския и растителния свят. Гледаше си занаята, поддържайки славата си — човек дори се питаше дали тази слава не му е по-скъпа от видовете, които защитава, както открито твърдяха някои от събратята му. Но какво да кажем за момичето, за германката, която стоеше до Морел с гордото си лице, екзалтирана, едва ли не щастлива, сякаш най-сетне бе постигнала нещо, което никой вече не можеше да й отнеме? Беше просто най-обикновена проститутка и изглеждаше трудно да си представиш, че също е дошла да се забърка в тази авантюра, като свидетелство за някакво дълбоко доверие, за отказ да сведе глава и да се отчае, а и че може да си се измъкнал от нацистка Германия, от развалините на Берлин и ръцете на войниците завоеватели с непокътнати илюзии и твърдоглава увереност в красотата на природата. Беше много по-лесно и по-правдоподобно да си представиш, че е дошла просто като придружителка — всъщност Морел бе „хубаво момче“, от онези, малко простоватите, с непокорни къдри, с кафяви очи, красива брадичка, въпреки лошия му навик да покашля, с типично френски устни, в чийто присмех понякога се долавяше оттенък на безсмъртие.

(Фийлдс трябваше да се брани от пристъпите на симпатия със задна дата, щом се случеше да заговори на сънародниците си за Морел в малкия американски бар в Париж, където провеждаше своеобразните си заседания. „Във Фор Лами някой, вече не помня кой, беше измислил много подходящ прякор на Морел: «Той е esperado^[2]». Нов вид човек, победоносно възникнал от дълбините на позора. Безполезно е да ви казвам, че не се отнася за мен. Признавам все пак, че е приятно да узнаеш, че някой някъде върви право по пътя си, напук и против всички — това ви дава възможност да спите спокойно.“)

Дори Форсайт бе не по-малко засегнат от останалите, от тази радостна зараза, от тази крайност на надеждата, която сякаш никаква очевидна противоположност не бе в състояние да накърни. Луничките върху отеклото му лице продължаваха да си намират достатъчно място сред синините, за да оформят радостното изражение.

— Ще видите, всичко ще се нареди — подхвърли той на Фийлдс. — Западът вече е на път да ни възхвалява, ако се съди по собствените ви твърдения. Трябва само да изчакаме страните с народна демокрация. Около нас ще се изгради съюз, казвам ви. Очаквам в един момент да получа телеграма от „мъчителите“ си в Китай и Корея, гласяща долу-горе следното: „Искрено съжаляваме за някогашното недоразумение точка вземаме незабавни мерки за осигуряване защитата на слоновете точка комисията от учени дали лъжливи показания за използване на бактериологично оръжие от нашите американски братя току-що призна саботьорската си и провокаторска дейност за антипартийна служба точка членовете й осъдени на доживотен принудителен труд точка да живее приятелството между народите братски обединени в защита на природата“. Уверявам ви, няма място за униние.

Ейб Фийлдс провери фотоапарата и му направи хубава снимка с червените му коси сред лъчите светлина, които се процеждаха през сухите треви на колибата, с кърпата му на червени точки, вързана на врата, с мутрата му на боксьор между два рунда и голия му торс — направи снимката повече, за да се защити от заливащата го вълна заразна симпатия, отколкото поради други основания.

— Можете да му дадете думата ми — повтори Морел, — при условие че ни остави оръжие и конете ни, за да продължим…

Проследи Ейб Фийлдс с приятелски поглед. Смелчага беше този дребничък фотограф. Смел и петимен да помогне, кипящ от добри намерения под привидното си безразличие. Нямаше защо да го притискат кой знае колко, за да замени фотоапарата с автомат и да се хвърли решително в помощ на застрашените гиганти.

Непохватен, хилав, късоглед, с коса и нос на евреин, безспорно по-тежко ранен при злополуката, отколкото му се щеше да допусне — чувстваше се, че е готов да се притече на помощ на някое безсмъртно дело. Впрочем какво щастие, че е тук, и е важно, че прави добри снимки: щеше да раздвижи общественото мнение, а тъкмо това им трябваше. Защото общественото мнение трябваше да узнае, че в този век на пораженчество и примирение хората продължаваха да се борят за честта на званието човек, за да придадат нов устрем на надеждите си. Рано или късно неосмисленото стремление, дремещо в тях, щеше да си проправи път и да излезе на свобода, да придобие форма и да избухне на повърхността като победоносен цъфтеж. От Байкал до Гранада и от Питсбърг до Чад подземната пролет, която живееше, скрита в недрата на корените, щеше да избликне на земната повърхност с неустоимата мощ на милиардите си крехки и неуверени кълнове. Почти долавяше това бавно движение към простора и светлината, свенливото и потайно шумолене. Много трудно бе да усетиш тънките пукнатини, едва доловими и чудновати, на делящите се клетки, устремени да си проправят път през непробиваемия пласт на хилядолетно примирение. Но ухото му бе много чувствително и опитно и следеше по цялата повърхност на земното кълбо бавните тласъци — милиметър по милиметър — на тази стара и трудна пролет…

* * *

СЪВЕТСКОТО КИНО?

КАКВО ТРЯБВА ДА БЪДЕ НАШЕТО СЪВЕТСКО КИНО.

ЕТО КАКВО ОЧАКВАТ СЪВЕТСКИТЕ ЗРИТЕЛИ

ОТ СВОЕТО КИНО

Двама мъже излязоха от зданието на „Правда“ в Москва и със ситни крачки се отправиха към улицата, по която минаваше трамваят. Единият беше висок, мършав и прегърбен от прекомерния си ръст и часовете в службата; вървеше с ръце на гърба, имаше очила и малка черна брадичка и се казваше Иван Никитич Чушкин. Другият беше по-дребен и не толкова костелив, дори лицето му бе кръгло и доста охолно; казваше се Николай Николаевич Рябчиков и при всяка крачка на приятеля си беше принуден да прави две, за да е в крак с него и от това походката му напомняше запъхтян тръс. Двамата бяха неразделни от двайсет години, седяха един срещу друг в една и съща стая, в един и същи ъгъл на залата за документация на вестника, където работеха като преводачи — единият от английски, другият от френски език; с още две семейства деляха тристаен апартамент на „Комсомолская“.

— Мдаа… — поде Иван Никитич Чушкин, който винаги започваше разговора с тази утвърдителна частица, а приятелят му вече не обръщаше никакво внимание на този негов навик. — Мдаа… Милионерите от Уолстрийт очевидно не знаят какво още да измислят, за да отклонят вниманието на американския народ от икономическата криза, която го застрашава, и от подготовката за война… Ето вече седмици наред посвещават първите страници на вестниците си на приключенията, вероятно измислени от край до край, на онзи французин, който, тъй да се каже, заминал за Централна Африка да брани слоновете от ловците… Ето духовната храна, която осигуряват всяка сутрин на читателите си. Аз, естествено, съм принуден да преглъщам всичко това с най-незначителните подробности… Започвам да се отегчавам. Случва ми се дори да го сънувам нощем. Представете си, Николай Николаевич, миналата нощ сънувах цяло стадо слонове, препускащи право през шубрака, да трошат и да тъпчат всичко, а земята да трепери под краката им…

— Да, чух ви да въздишате насън, Иван Никитич — отвърна спътникът му. — Чух ви да въздишате и си казах: „Ах, ах, нашият Иван Никитич сънува красиви сънища“.

— И във вашия лингвистичен сектор ли е същото, Николай Николаевич; какво пишат френските вестници?

— Трудно е да си съставиш мнение. Прогресивните парижки вестници отначало представиха случая в благоприятна светлина. Първоначално сметнаха, че става дума за антиколониална проява, тъй като ловът на слонове е типичен пример за експлоатацията на природните богатства на Африка от западните монополисти. Но вече изглежда, че Морел е агент на френския Втори отдел, изпратен в Африка за отклоняване на вниманието: трябва да отклони световното обществено мнение от бунта на африканските народи и законните им въжделения… Всичко това ясно свидетелства за безредието в западния лагер.

— Мдаа… — вметна Иван Никитич Чушкин.

Двамата приятели повървяха мълчаливо. След малко щяха да опитат да си намерят място в претъпкания трамвай, да се наредят на опашка в магазина за хранителни стоки, да се върнат в стаята си и да изчакат реда си в кухнята за отредения им половин час. Те обаче бяха свикнали. И двамата бяха по на четирийсет, а бащите им някога бяха дребни, зле платени писари в царската администрация. В неделя се разхождаха в полето и разкършваха снага, като гребяха заедно. Иван Никитич Чушкин сваляше очилата, Иван Николаевич Рябчиков навиваше ръкави и те се споглеждаха усмихнато.

— Готов ли сте?

— Готов!

Грабваха греблата и потегляха смело, със стиснати зъби, с яростни погледи, процеждайки от време на време ругатни, пореха водата със свъсени лица до пълно изтощение. На следващия ден в осем сутринта бяха в канцеларията си.

— Мдаа… — въздъхна Иван Никитич. — Забележете, Николай Николаевич, слоновете са интересни животни. Съжалявам, че съветското кино не ни дава по-често възможността да им се любуваме в естественото им състояние — свободата. Слонът, Николай Николаевич, заслужава внимателно изучаване. В зоологическата градина си имат два и понякога ходя там с племенниците си, за да се учат и видят поне как изглеждат, но… — Той не довърши и въздъхна.

— Миналата зима имаше и един прекрасен номер с дресура на слонове в цирка… — отбеляза Николай Николаевич. — Не зная дали си спомняте.

— Мдаа… — избоботи Иван Никитич.

— Направо е смайващо да видиш какво може да постигне един умел и решителен звероукротител с такива огромни и могъщи животни… Ще речеш — овчици. Едни танцуваха, а други се изправяха на задните си лапи или пък лягаха на хълбок и човек можеше да ходи отгоре им… Забележително. Изглежда нашата дресура е най-добрата в света.

Около тях жужеше наситеният живот на Москва: нови блокове и постижения на хигиената и индустрията никнеха едно след друго и се забелязваха с невъоръжено око, броят на автомобилите и на богатствата в обращение нарастваше с всяка минута, цял народ получаваше най-сетне материално благосъстояние, но Иван Никитич Чушкин продължаваше да мечтае на глас за великолепието на природата:

— Мдаа… Оня ден гледах двата слона зад решетката и накрая ги съжалих. Жалко, казах си. Слоновете не са създадени за такъв живот. Имат нужда от пространство. Създадени са да живеят на свобода. Такива прекрасни животни трябва да бъдат уважавани…

— И аз съм на вашето мнение. Самият аз неведнъж съм изпитвал същото…

— Разбира се, те са там за обучението на младежта. Необходимо е младежите в училищата ни да знаят как изглеждат, как се появяват, как живеят — това, естествено, е необходимо. Позволява им да задълбочат познанията си по естествознание… Иначе дори нямаше да знаят, че това съществува…

Николай Николаевич се порази от тъжната нотка в гласа на приятеля си. Вървеше с обичайната си крачка към спирката на трамвая, към мястото си в опашката, но погледът му бе като замъглен и със скръстени на гърба ръце той продължаваше да мечтае на глас за природните красоти.

— Забележете, че зад решетката има място — те, разбира се, не са в клетка… Но има и друго. Особено когато човек излиза от работа и изпитва потребност да се отърси от мислите си, съзерцавайки природата. В този смисъл съветското кино куца… И то непоносимо! Ами че дайте ни онова, от което имаме нужда, другари кинематографисти! Покажете ни, другари, големите стада слонове на свобода… Сто слона, сто и петдесет слона… Хиляда слона, дявол ме взел!

— Моля ви, Иван Никитич, не викайте… Всичко очевидно е така, както казвате… Но не на улицата…

Иван Никитич се обърна към него и спря насред тротоара. Минувачите ги гледаха с любопитство.

— Ще ми отвърнете: извинете, Иван Никитич, но у нас е невъзможно, нашата руска земя никога не е виждала слонове на свобода… Но точно тук аз ще ви отговоря: а киното, другари? За какво е нашето съветско кино? Какво чака, питам ви, та не ни дава онова, от което се нуждаем? А, какво чака?

— Моля ви се, Иван Никитич, не викайте…

— Не викам. Само обяснявам. Обръщам се към отговорните лица в съветското кино и им заявявам: „Стига! Трябват ни промени, другари кинематографисти!“. Защо нашите студии не изпратят няколко екипа да снимат пейзажи от Африка — там, където все още има слонове на свобода — и да ни ги покажат, да ги докарат по нашите екрани, за да ги видим поне веднъж, преди да хвърлим топа?…

Ръкомахаше енергично. Около тях се събра малка група и хората слушаха с интерес; Николай Николаевич го дърпаше нервно за ръкава. Но Иван Никитич цял се бе потопил в неудържимия си порив.

— Покажете ни, другари кинематографисти, обширните открити пространства, небето с милионите птици, саваната с жирафи, антилопи, лъвове… Дайте ни да видим лъвове, другари съветски кинематографисти, лъвове на свобода! Нека видим могъщия носорог, дивия орангутан, изумителното разнообразие от птици, накацали навсякъде — всяка пременена посвоему, всяка със своите песни, със своята окраска, със своето оперение, със своето гнездо, със своите навици, със своите фантазии в небето! И най-вече, съветски другари, дайте ни да видим слонове! Заряд от слонове, който минава през всичко, преобръща всичко, изкъртва всичко, вдига всичко във въздуха, който нищо! Нищо! Нищо не може да спре: земята трепери, горите се разделят — ето какво очакваме от съветското кино, другари! Съветският народ също има право да иска неговото кино да му осигури нужното! Нашето съветско кино трябва да бъде вярно отражение на дълбоките и непреодолими потребности и въжделения на съветския човек…

Някой го хвана с ръка за лакътя. Иван Никитич Чушкин намести очилата на носа си. Двайсетина души се бяха струпали около него и го гледаха с любопитство. Неколцина се смееха. Други не се смееха. Човекът, уловил го за лакътя, се обърна към него с неопровержимия тон на властта:

— Бихте ли се махнали оттук, другарю, за да не се събира тълпа…

— Но…

— Никакво но. Или предпочитате да ме последвате в участъка?

— Просто обяснявах на един приятел какво според мен трябва да бъде новото съветско кино…

Отчаяно затърси сред тълпата лицето на Николай Николаевич, но той беше изчезнал. Иван Никитич Чушкин изтри чело с трепереща ръка.

— Моля да ме извините — запелтечи той. — Сигурно съм настинал…

Гърбът му се преви още повече и той тъжно се запъти да застане на мястото си в опашката.

 

 

Френският депутат Жан Дюбор седеше на столче до бара в едно кафе на булевард „Сен Жермен“ с разкопчано манто, с шалче на врата и с половин ухо слушаше бармана, който му излагаше гледната си точка за онзи смахнат защитник на слоновете в Африка. Вечерните вестници пишеха само за това. Депутатът бе загрижен. Опитваше се да си спомни към коя политическа формация принадлежи. Партията му се беше разцепила на две, а крайните елементи във всяка част се отдръпваха и се отлюспваха на три различни политически формации, които гравитираха около центъра, за да го подменят, докато в самия център центростремителните сили се плъзгаха наляво, а центробежните — надясно. Депутатът Жан Дюбор бе толкова объркан, че току-що се бе запитал дали патриотичният му дълг не налага самият той да създаде нова групировка — нещо като центристко-левичарско-дясно ядро с периферни звена, което да осигури здрава опора за криволичещите мнозинства, независимо от сглобките, които щяха да ги споят отвътре, и чиято политическа програма можеше да бъде тъкмо излизането от ролята на сглобка и влизането в ролята на гръбнак. Така или иначе, единственото средство да се ориентира беше да създаде своя собствена група. Внезапно вдигна объркан поглед към бармана.

— Е, добре, ще ви кажа какво е вашата история със слоновете — заяви той. — Още едно антипарламентарно движение…

Барманът изглеждаше крайно изненадан.

— Как така?

— Цялата тази история с подводни течения, народен гняв, неудържима сила, маси ни е ясна… Слоновете отмъстители, които обръщат всичко по пътя си — трябва да си тъпак, за да не разбереш какво искат да кажат. Искат да свалят режима със сила.

— Но моля ви, моля ви, господин депутат — каза барманът. — Някакъв тип в Африка отива да живее сред слоновете, настоява да ги закрилят и защитават от ловците. Какво общо има това с режима?

— Трик, за да лансират ново тоталитарно движение — ето какво прави вашият Морел. Отначало твърди, че слоновете са застрашени, а после ще ги поканят и да минат през Парламента… Вече месец цялата реакционна преса говори само за Морел и неговите стада… Съшито е с бели конци. Искат да вдигнат народа срещу нас. Още един „спасител“, още един „защитник“… Искат да насъскат народните маси срещу нас…

Плъзна се от столчето, остави сто франка в чинийката и се отдалечи с ръце в джобовете, натъпкани с вестници, с тъжно увиснал на врата шал… Беше лесно да си купи самолетен билет и да замине за Чад, но какво щеше да прави, щом веднъж се озове там? Едва ли щеше да влезе във връзка с Морел незабелязано, а още повече — да се срещне с него. Щяха да издигнат около него преграда от старателни чиновници, а в такива условия бе изключено да се добере до Морел, пък дори и само за да му стисне ръката. Пое по улицата с наведена глава, гризейки фаса си и се питаше дали все пак да не отправи питане до правителството за опазването на африканската фауна.

 

 

В частна клиника в Ньой един мъж излезе в коридора с метнато на раменете сиво манто. Почти веднага до него застана лекарят и му каза няколко окуражителни думи, които той не чу. Беше млад човек, а жена му току-що бе починала от скоротечен рак на матката. Бяха женени от година и той обожаваше жена си. Странно, но не се чувстваше жертва на кой знае каква несправедливост. Несправедливостта, която току-що го бе сполетяла, бе чисто и просто прилагане на закона — един биологичен закон, също толкова долен, гнусен и циничен, колкото и някои човешки закони, както например нюрнбергските. Този закон не можеше да се отмени, а само да се заобиколи и в лабораториите хората се стремяха с лукавство да го опознаят по-добре, за да се опитат да се спогодят с него. Учените по цял свят работеха упорито да намерят компромис. Лекарят сложи ръка на рамото му и продължи да му препоръчва смелост. От дълбините на скръбта си мъжът внезапно си спомни, че някъде имаше поне един човек, който се противопоставяше на компромисите, на спогаждането и не се примиряваше с несправедливостта. Погледна лекаря.

— Да имате днешен вестник?

Лекарят не го разбра. Младата жена току-що беше умряла и през последните четирийсет и осем часа мъжът като че ли бе страдал не по-малко от нея. И ето че сега иска вестник…

— Да.

Бръкна в джоба на бялата си престилка и му подаде вечерния вестник. Мъжът го взе и го разгърна жадно. Очите му стремително се плъзгаха страница след страница, после се спряха…

— Все още се съпротивлява — изрече със задоволство. — Значи няма да сложат край така лесно, както си мислят… От няколко дни насам бях започнал да се безпокоя… Но нашият приятел все така се държи.

Върна вестника на смаяния лекар и пое по коридора със сигурна стъпка, с високо вдигната глава, със зачервени и подпухнали клепачи, но с усмивка.

 

 

Слухът за предстоящото задържане на Морел се разпространи във Фор Лами, подет незабавно от вестниците по цял свят. И до един онези, които мислеха понякога за него с тайно задоволство, сякаш негласно го бяха упълномощили да ги представлява за всичко в душите им, което бе несполучило, пропуснато, прието, изтърпяно, за пламенната и същевременно неясна потребност „да им кажа един ден какво мисля за тях“, „да се махна от всичко това“, „да им покажа аз на тях“, „да приключа“, онези, на които им беше омръзнало от „тях“, без да си дават сметка за неограничените мащаби на това незначително местоимение при такива обстоятелства, онези, които се чувстваха отмъстени от отказа да приемеш и да изтърпиш, изразен от тяхно име, и тайно поласкани от възприеманото като проява на отвращение и неприязън, без да се отнася лично до тях — впрочем те бяха същите, които се чувстваха лично поласкани и когато капитан Карлсен остана три дни вързан за отломките от корабокрушението в открито море, онези, които отдавна се проваляха в начинанието си да опазят собствената си къща и се задоволяваха да устискат в задните си дюкянчета, очаквайки часа за затваряне; онези, които погрешно приписваха на дребните си материални несгоди омраза, произхождаща от много по-далече и течаща по собствените им вени със самата кръв на вида, та значи, те до един усетиха раздразнение и яд при тази мисъл: онзи, дето така добре изразяваше невъзможния им стремеж да се измъкнат, да надмогнат съдбата, да станат нещо друго — всъщност хора! — щяха да го отведат двама жандарми с белезници на ръцете, като някакъв си взломаджия. Имаше очевидно и други, също толкова многобройни, които със смях се връщаха към аперитива си в своето кътче и въздъхваха дълбоко с облекчение при мисълта, че с право не предприемаха нищо, защото решително „нямаше какво да се прави“, както бяха казали още в началото — „в живота трябва да умееш да се примиряваш“; видимо сами си бяха издали удостоверения за мъдрост и сдържаност и бяха си възвърнали душевния покой, толкова важен за занаята. Ала у всички онези, които се стремяха към живот, различен от живота на жетони по разпределителните вериги, новината за ареста на човека, избрал слоновете, предизвика горест. Никой не си признаваше: все пак не можеш да си признаеш, че не си доволен от онова, което си; единствено всеизвестните неудачници, които нямаха какво повече да крият и чийто провал бе също толкова очевиден, колкото алкохолизмът, мръсната риза и подбитите им обувки, можеха да си позволят лукса да проявят униние или възмущение при мисълта, че всичко щеше да си дойде на мястото и всичко отново щеше да се превие смирено.

В един санаториум в Горна Савоя новините от пресата и радиото за човека, изискващ елементарно уважение към природата, се разлепваха на черна дъска във вестибюла. Когато от Френска Екваториална Африка съобщиха, че всеки момент се очаква залавянето на нарушителя и това се появи на дъската, сред болните настъпи такова униние и смут, че главният лекар забрани да се разлепят комюникета. Повечето туберкулозни бяха млади хора, поразени в самия устрем на живота и надеждата. Една девойка с пневмония и с два засегнати дроба погледна дъската и избухна в ридания. Плачеше за пръв път, откакто бе в санаториума. Комитетът на болните реши да разлепва новините за протестната борба на Морел и главния лекар се видя в чудо как да им откаже. Един студент му подметна фраза, чиято връзка със случая Морел му се стори твърде загадъчна. Той му каза: „Няма никакво основание да се предаваме без възражение“.

Почти в същия миг белите бяха смазали главата на четиринайсетгодишен чернокож юноша, защото подсвирнал възхитено след минаваща бяла жена, руските почитатели на гълъба на мира бяха взривили водородна бомба и подготвяха трансконтинентална ракета-носител, която да обезлюдява територии, по-големи от Великобритания, мау-мау бъркаха смес от мозък на новородено с еликсир, който поглъщаха, за да се закълнат във вярност към каузата за правото на народите на самоопределение, а в същия ред на мисли министърът на възстановяването и развитието присъстваше на погребение на дете, умряло от студ във френски бордей малко преди това, и се ръкуваше с родителите му. В името на свободата северноафриканските племена изнасилваха шестгодишни деца и разпаряха с нож утробите на французойки, щом мъжествеността им не можеше да се прояви другояче, а учените спореха сериозно, за да разберат дали погълнатото от човечеството количество радиоактивен прах след непрекъснатите ядрени опити ще доведе до поколение от гении или идиоти, а във Франция правителството щедро насърчаваше производството на алкохол — това все пак бе някакво решение. Онези, които до един всяка сутрин преглеждаха информацията във вестниците и можеха да въздъхнат с облекчение единствено при новините за човека, упорито следващ кампанията си за опазване на природата, се смутиха и едва ли не разгневиха от съобщението за предстоящото му задържане, на което впрочем отказваха да вярват.

 

 

На 22 юни, в мига, когато последните журналисти, останали във Фор Лами, най-после жънеха плодовете на търпеливостта си — бяха ги уведомили поверително за „предстоящата развръзка“ на случая — и седяха на терасата на „Чадиен“ в очакване да ги повикат, група конници, двама африканци и трима бели, бавно напредваха през стръмния и равен шубрак на югоизток от Гола, където сякаш дори простряната на земята сива сянка на мимозовите храсти щеше да издъхне и където целият пейзаж с изсъхнали храсти, колонии от термити, снишени дървета и прегорели треви беше на път да се разтвори в светлината. Вече месец във Френска Екваториална Африка, Судан, Уганда и в някои райони на Донго, Кения и Танганайка беше наложена забрана за целия спортен лов; пресметнали бяха, че сушата ще предизвика такова намаляване на стадата, че ще са потребни десет-петнайсет години за възстановяването им; загубите в животновъдството и земеделието навсякъде се нуждаеха от намесата на правителството; на юг магьосниците заплашваха да удължат сушата, докато не бъде възстановено мястото им в племенните съвети; чернокожите селяни масово напускаха засегнатите райони; неравномерната памукова реколта разори голямата част от прекупвачите. Във въздуха вече не се усещаше сахелът, а близостта на пустинята, и тъй като от атмосферата бяха изчезнали и последните следи влага, Хаас долавяше в ноздрите си суха слуз — съвсем като при хамсина. Беше силно поразен от зрелището — подобно не бе виждал досега дори в околностите на Тибести, където всичко, създадено за сушата на пустинята, живееше в разумно разбирателство с нея; свикнал със зловонната влага на Чад, отначало дъвчеше фаса на пурата си с известно задоволство от здравословния въздух без миазми, но полека-лека взе да се потриса от почти пълното отсъствие на живот, от изпосталялото страдание на редките животни и тъжните погледи на хората в селата, а накрая се наскърби и взе да ругае през зъби пред всяка жужаща мърша, после с истинска носталгия се замисли за комарите и не закъсня да признае на езерото Чад, към което досега се бе отнасял като към стара гнилоч и тиня, чиито води все още се държаха прилично и не отстъпваха пред ничия жажда, някоя и друга добродетел, за което трябваше подобаващо да му се извини.

Спътникът му Жан дьо Фонсалбер, специален пратеник на голям парижки седмичник, не бе чак толкова чувствителен към трагичния пейзаж: за пръв път попадаше в Централна Африка и нямаше основа за сравнение. Имаше една-единствена грижа: да бъде първият журналист, срещнал се с Морел.

От двайсет и пет години Хаас живееше сред слоновете на Чад и ги ловеше за зоологическите градини: от войната през 1914 година, когато бе обгазен; подтикван от угризенията на съвестта си, организира експедиция, с цел да открие Морел и да го заведе на сигурно място. Дразнеше се от идиотите, които твърдяха, че не само обичта към безжалостно преследваните гиганти движела Морел и че имал и скрити политически цели. У стария самотник от Чад подобен скептицизъм предизвикваше незабавен гняв, защото кой друг, ако не той, знаеше що е любов към слоновете, а също и, откак бе обгазен, какво е мизантропия. Въпреки това бе решен да извади нещата наяве. Ако авантюристът беше искрен, ако не криеше нищо, ако просто обичаше тези прекрасни животни, бе решен да го отведе на място, където щеше да бъде в безопасност. Ако пък отново ставаше дума за някоя човешка, политическа или друга свинщина, за някоя пропагандна уловка, щеше да му разбие мутрата и да се върне при тръстиките си.

Колкото до придружаващия ги Вердие, Хаас го беше наел, защото пред всеки, готов да го слуша, той заявяваше симпатията си към Морел и най-вече защото притежаваше изоставена плантация в Камерун, която беше идеално убежище, стига да се доберат дотам. Хаас не обръщаше никакво внимание на дърдоренето на Вердие, отдавна станал посмешище на цяла Френска Екваториална Африка. Създател на Асоциацията на свободните французи^[3] в Чад, взел участие в присъединяването на територията към Съюзниците през войната, той бе луд по генерал Дьо Гол, към когото изпитваше почти същата привързаност, каквато Хаас към слоновете. Този едър човек с коремче си бе създал комична и едновременно с това наивна представа за Морел по образ и подобие на собствените си натрапчиви идеи.

— Аз пък ще ви кажа — ораторстваше той, обръщайки се малко снизходително към журналиста — че ако все пак си направите труда внимателно да разгледате трудовете на генерал Дьо Гол, ще намерите обяснение за нашия авантюрист. Зная откъса наизуст: „Цял живот си създавам определена представа за Франция. Внушава ми я както чувството, така и разумът. Всичко чувствително у мен, разбира се, си представя Франция подобна на принцесата от приказките или на Мадоната от фреските по стените, предопределена за възвишена и изключителна съдба. Инстинктивно усещам, че Провидението я е създало за съвършени дела или за образец на нещастията. Ако се случи все пак посредствеността да остави своя белег върху делата и проявите й, ще изпитам чувство за някаква абсурдна аномалия, дължаща се на грешките на французите, а не на гения на отечеството…“. Е, добре, господине! Заместете думата „Франция“ с думата „човечество“ и ето го вашия Морел. И той вижда човечеството подобно на принцеса от приказките или на Мадоната от фреските, предопределено за изключителна съдба… А разочарова ли го то, той изпитва усещане за абсурдна аномалия, дължаща се на хорските грешки, а не към гения на вида… Тогава се огорчава и се стреми да изтръгне от хората някакъв неизвестно какъв отзвук на благородство и достойнство, неизвестно какво уважение към природата… Ето го вашия човек. Един закъснял голист. Изглежда ми очевидно.

Хаас го слушаше с цялата изписана по лицето му неприязън, доколкото бе възможно тя да си проличи изпод брадата. Хората определено са дотолкова заети със самите себе си, та чак са напълно неспособни да разберат, че на някого му е дошло до гуша от тях, от вида им, от миризмата им, и той е решил да заживее сред слоновете, защото на този свят няма по-добра компания.