Франсоаз Саган
След месец, след година (9)

9.

На прага на жилището си Бернар се натъкна на две медицински сестри, които тъкмо се застъпваха. Изпита двойното чувство за катастрофа и за безсилието си да я изживее. Смръзна се. Сестрите го осведомиха, че два дни по-рано Никол е направила спонтанен аборт и макар да е вън от опасност, доктор Мартен за всеки случай решил да има край нея болногледачка. Двете се взираха в него, преценяваха го, несъмнено очакваха някакво обяснение. Той обаче си проправи път между тях, без да продума, и влезе в стаята при Никол.

Главата й бе извърната към него в полумрака, създаден от ниската порцеланова лампа, подарък от майка й, чиято грозота той никога не бе посмял да й разкрие. Беше много бледа и лицето й не трепна, когато го видя. Изражението й беше на примирено животно — празно и същевременно достойно изражение.

— Никол — изрече Бернар.

Пристъпи, седна на леглото и взе ръката й. Тя го гледаше спокойно, после очите й внезапно се наляха със сълзи. Той предпазливо я прегърна и тя отпусна чело на рамото му. „Какво да сторя — мислеше си Бернар, — какво да кажа? Ама че мръсник съм!“ Погали я по косите, пръстите му се заплитаха в дългите кичури. Машинално се зае да ги оправя. Тя още имаше температура. „Трябва да говоря — повтаряше си Бернар, — трябва да смогна да говоря.“

— Бернар — пророни тя, — нашето дете…

И се разхлипа, притисната към него. Той усещаше как раменете й се тресат под дланите му. „Стига, стига“ — брътвеше успокоително. И внезапно проумя, че това е жена му, че му принадлежи, само негова е, че мисли само за него и едва не е умряла. Че навярно е единственото му притежание и за малко да я загуби. Завладя го тъй покъртително чувство за собственост и жал към тях двамата, че извърна глава. „Човек се ражда с плач, не е случайно, по-нататък може да следват само по-меки видоизменения на този плач.“ Странното нещо, което засядаше в гърлото му и го оставяше без сили до рамото на Никол, която вече не обичаше, беше възвръщането към този първи вик при раждането. Всичко друго е било само бягства, пориви, театър. За миг забрави Жозе, отдаден единствено на отчаянието си.

По-късно утеши Никол както можа. Бе нежен, говореше й за тяхното бъдеще, за книгата си, от която заяви, че е доволен, за децата, които скоро ще им се родят. Тя искала да кръсти сегашното Кристоф, призна му, все още през сълзи. Той одобри, предложи „Ан“ и тя се засмя, защото било всеизвестно, че мъжете предпочитат да имат дъщери. Все пак той търсеше начин да позвъни на Жозе още същата вечер. Лесно намери предлог — свършил бил цигарите. Щандовете за тютюневи изделия в заведенията са от далеч по-голяма полза, колкото изглежда. Касиерката го посрещна с радостен възглас: „Най-сетне си дойдохте!“ и той изпи един коняк на бара, преди да поиска телефонен жетон. Щеше да каже на Жозе: „Имам нужда от вас“ и щеше да е истина, но нищо нямаше да се промени. Когато й говореше за тяхната любов, тя му говореше за краткостта на всяка любов. „След година или след два месеца вече няма да ме обичаш.“ Единствена сред хората, които познаваше. Жозе имаше цялостно чувство за време. Останалите, под подтика на дълбок инстинкт, се мъчеха да вярват в трайността, в окончателното прекратяване на самотата си; а той беше като тях.

Набра номера, но никой не вдигна. Припомни си нощта, когато по телефона се бе натъкнал на онова ужасно типче и леко се усмихна от щастие. Жозе навярно спеше свита на кълбо, с разперени ръце и извърнати нагоре длани — единственият жест в цялото й поведение, който сочеше, че тя има нужда от някого.

 

 

Едуар Малиграс наливаше липов чай. Вече седмица Беатрис пиеше липов чай, от здравословни съображения. Подаде й една чаша, после друга на Жолио, който се разсмя и каза, че е пълна отврат. След което двамата мъже си сипаха по един скоч. Беатрис ги обяви за алкохолици и Едуар се отпусна в креслото, безметежно щастлив. Връщаха се от театъра, откъдето той бе взел Беатрис, и тя бе поканила Жолио на чаша в дома си. Сега тримата бяха уютно разположени, навън валеше, а Жолио беше забавен.

Беатрис беше бясна. Намираше за недопустимо, че Едуар поднася чая и така се изтъква като домакин. Беше злепоставящо. Забравяше, че Жолио има пълна яснота относно тяхната връзка. Никой не се съобразява с условностите повече от отегчена жена. Тя дори забравяше, че сама бе привикнала Едуар на такива действия, възприемайки го с лекота като свой паж.

И тъй, тя се впусна да обсъжда постановката с Жолио, упорито отказвайки да включи Едуар в разговора, въпреки усилията на Жолио; накрая той се обърна към Едуар:

— Как е положението със застрахователното дело?

— Отлично — отвърна Едуар.

Изчерви се. Дължеше на директора си сто хиляди франка, тоест две месечни заплати, и петдесет хиляди на Жозе. Опитваше се да не мисли за това, но по цял ден се тресеше от тревога.

— Ето какво ми трябва и на мен — заяви Жолио без задна мисъл. — Такава на̀ работа.

Спокоен си, нямаш невъобразимите парични грижи, свързани с поставяне на пиеса.

— Не ви виждам да се занимавате с подобна дейност — обади се Беатрис. — То е все едно да си търговски пътник, или почти…

Допълни думите си с тих, оскърбителен смях, предназначен за Едуар.

Последният не помръдна, но я изгледа слисано. Жолио продължи:

— Грешите, с охота бих предлагал договори за застраховки. Ще разгърна целия си талант да убеждавам. „Госпожо, никак не изглеждате добре, скоро ще умрете, сключете застраховка, та съпругът ви да може да се ожени повторно, разполагайки с някакви парици.“

И се разсмя. Едуар възрази с несигурен глас:

— Всъщност аз не правя точно това. Имам офис. Където се отегчавам — добави извинително заради привидната претенциозност на „офис“. — Работата ми е да класифицирам…

— Андре — прекъсна го Беатрис, — искате ли още малко скоч?

Последва миг мълчание. Жолио направи отчаяно усилие:

— Не, благодаря. Помня един чудесен филм, озаглавен „Застраховка смърт“. Гледали ли сте го?

Въпросът беше отправен към Едуар. Беатрис обаче вече не се владееше. Жадуваше Едуар да се махне. А той очевидно щеше да остане, тъй като от три месеца цялото поведение на Беатрис го упълномощаваше да го стори. Щеше да остане и да спи в леглото й, а това на нея й беше досадно до смърт. Търсеше отмъщение.

— Знаете ли, Едуар е от провинцията.

— Гледал съм филма, в Каен — отговори на въпроса Едуар.

— Ах, Каен, каква прелест! — добави тя присмехулно.

Едуар стана, леко зашеметен. Изглеждаше тъй стъписан, та Жолио се зарече, че някой ден ще накара Беатрис да си плати.

Едуар стоеше прав и се колебаеше. Не можеше да допусне, че Беатрис го е разлюбила, нито дори, че се дразни от него; това би означавало разпад на сегашния му живот, а той никога не си бе представял подобно нещо. Все пак попита учтиво:

— Досаждам ли ви?

— Ни най-малко — процеди Беатрис.

Той си седна обратно. Разчиташе на нощта и на топлината на леглото, за да разпита Беатрис. Отметнатото й лице, тъй красиво и трагично в сумрака, отдаденото й тяло щяха да му дадат най-убедителните отговори. Той обичаше физически Беатрис, въпреки относителната й студенина. Дори напротив, именно пред студенината и неподвижността й намираше най-щадящите и най-страстните си жестове. Часове наред оставаше повдигнат на лакът, да я гледа как спи — млад мъж, влюбен в мъртва жена.

Тази нощ тя бе още по-далечна от друг път. Беатрис беше съвършено чужда на всякакви угризения. Там й беше чарът. Той спа много лошо и започна да вярва в злочестината си.

 

 

Тъй като изобщо не беше сигурна в чувствата на Жолио, Беатрис се двоумеше дали да зареже Едуар. Никой никога не я бе обичал тъй безумно и всеотдайно и тя си го знаеше. Все пак разреди доста срещите и Едуар се оказа запокитен сам в Париж.

Дотогава Париж се свеждаше за него до два маршрута: преходът между службата му и театъра и този между театъра и жилището на Беатрис. Всеки познава мъничките селища, които страстта изгражда в лоното на най-големите градове. Едуар тутакси се почувства изгубен. Машинално продължи да използва същите маршрути. Но тъй като нямаше достъп до гримьорната на Беатрис, всяка вечер си купуваше билет за представлението. Слушаше пиесата разсеяно, чакаше появата на Беатрис. Тя изпълняваше ролята на духовита субретка. Излизаше на сцената във второто действие и казваше на един младеж, който идва да вземе от дома й любовницата си, но е подранил:

— Господине, знайте, че за жената точното време често е навреме. След време понякога още е навреме. Но преди време никога не е навреме.

Без да е наясно защо, незначителното изявление късаше сърцето на Едуар. Той го очакваше, помнеше наизуст трите предшестващи го реплики и затваряше очи, когато идваше ред на Беатрис. То му припомняше щастливите дни, когато ги нямаше за Беатрис всичките тия делови срещи, всичките тия мигрени, всичките тия обеди у майка й. „Времето, когато Беатрис ме обичаше.“ Колкото и да беше безсъзнателен, Едуар поначало си знаеше, че той е любещият, а тя — любимата. Извличаше от това горчиво доволство, на което едва дръзваше да даде словесен израз: „Тя никога не ще може да ми каже, че вече не ме обича“.

Скоро, въпреки строгите икономии, които предприе по отношение на обедите си, вече нямаше възможност да си позволи дори и правостоящо място. Почти не се виждаше с Беатрис. Не смееше да изкаже възражение. Страхуваше се. И тъй като не можеше да се преструва, кратките му срещи с нея се превръщаха в низ от негласни и страстни въпроси, които доста разклащаха душевното равновесие на младата жена. Впрочем Беатрис разучаваше ролята си в предстоящата постановка на Жолио и почти не забелязваше лицето на Едуар. Нито пък това на Жолио, трябва да й се признае. Имаше роля, истинска роля, огледалото в стаята й отново бе станало най-добрата й приятелка. То вече не отразяваше източеното тяло и сведения тил на един млад кестеняв мъж, а пламенната героиня в драма от деветнайсети век.

За да притъпи отчаянието си и копнежа по тялото на Беатрис, Едуар тръгна да се разхожда из Париж. Извървяваше дневно десет-дванайсет километра, излагайки пред минувачите измършавяло, отсъстващо, гладно лице, което би му осигурило множество любовни приключения, ако се бе насочил нататък. Той обаче нищо не забелязваше. Мъчеше се да разбере. Да разбере какво се е случило, в какво се е провинил, та вече да не заслужава Беатрис. Не можеше да знае, че, напротив, твърде много я заслужава, а за това няма прошка. Една вечер, достигнал до дъното на болката, а за капак от два дни не сложил и залък в уста, той се озова пред входа на семейство Малиграс. Влезе. Завари чичо си да седи на дивана и да разлиства театрален бюлетин, което го озадачи, понеже Ален четеше най-вече литературни списания. Взряха се един в друг с двойна изненада, защото и двамата имаха изтерзан вид, без да знаят, че причината е една. Фани влезе, целуна Едуар, изрази почуда от измъчения му изглед. Самата тя, обратно, беше подмладена и свежа. Решила бе да не обръща внимание на болестта на Ален, да посещава козметични салони и да осигури на съпруга си уютен дом. Наясно беше, че така следва предписанията на женските списания, но щом умът явно нямаше нищо общо с цялата история, не се поколеба. След като първоначалният й гняв бе отминал, единствената й цел беше благополучието или поне покоят на Ален.

— Едуар, миличък, изглеждате уморен. Заради работата по застраховките ли? Трябва да се грижите повече за себе си.

— Много съм гладен — призна Едуар.

Фани се разсмя.

— Елате с мен в кухнята. Има шунка и сирене.

Канеха се да излязат, когато ги спря гласът на Ален. Беше тъй равен, че звучеше напевно.

— Едуар, видя ли снимката на Беатрис в „Опера“?

Едуар с един скок се озова до чичо си и се наведе през рамото му. Беатрис беше във вечерна рокля. Младата Беатрис Б. репетира главната роля в предстоящата постановка в „Атена“. Фани се втренчи за секунда в гърбовете на своя съпруг и племенника му, после се врътна кръгом. В кухнята се взря в огледалцето на стената и каза на глас:

— Хващат ме нервите. Страшно ме хващат нервите.

— Излизам — съобщи Ален.

— Ще се прибереш ли тази нощ? — запита Фани с благ глас.

— Не знам.

Не я гледаше, вече не я гледаше. Понастоящем с лекота прекарваше нощите си в пиене, заедно с проститутката от квартала край Мадлената, и приключваше в нейната квартира, обикновено без да я докосне. Тя му разправяше случки за клиентите си, а той я слушаше, без да я прекъсва. Държеше стая близо до гара „Сен Лазар“ и през разтворените капаци на прозореца се виждаше улична лампа, чиито лъчи набраздяваха тавана. Когато беше пил много. Ален заспиваше незабавно. Нямаше представя, че Жолио плаща на момичето и приписваше отзивчивостта й на привързаност, каквато тя впрочем действително започваше да изпитва към кроткия и възпитан мъж. Забраняваше си да мисли за Фани, чисто добро настроение смътно го успокояваше.

— Отдавна ли не сте се хранили?

Фани с топлота наблюдаваше Едуар, който ядеше стръвно. Той вдигна очи към нея и пред радушния й поглед усети как прелива от признателност. Някак се пропукваше. Чувствал се бе крайно нещастен, а Фани беше крайно мила. Припряно пресуши чаша бира, за да разхлаби менгемето, което стягаше гърлото му.

— От два дни — отвърна.

— Нямате пари?

Той кимна. Фани възнегодува:

— Вие сте луд, Едуар. Знаете, че домът ни винаги е отворен за вас. Идвайте, когато пожелаете, не чакайте да бъдете пред припадък. Смешно е.

— Да — съгласи се Едуар, — аз съм смешен. И нищо повече дори.

Бирата леко го бе замаяла. За първи път се замисляше да се отърве от своята обременителна любов. Осъзнаваше, че в живота има и друго. Приятелство, сърдечност и най-вече разбиране от страна на хора като Фани, тази прекрасна жена, с която чичо му бе имал мъдростта и късмета да се свърже. Върнаха се в дневната. Фани взе някакво плетиво, защото от един месец се бе захванала да плете. Плетенето е сред основните отдушници на нещастните жени. Едуар приседна в краката й. Запалиха огън в камината. И двамата се чувстваха по-добре.

— Разкажете ми какво не е наред — рече Фани след малко.

Допускаше, че ще й говори за Беатрис, но вече започваше да изпитва към нея известно любопитство. Открай време я намираше красива, с доста живец, малко глупава. Може би Едуар щеше да й разясни нейния чар? Макар Фани да подозираше, че Ален се стреми не към нея, а към определен образ.

— Знаете, че ние… така де, че Беатрис и аз…

Объркваше се. Фани му отправи съучастническа усмивка и той се изчерви; същевременно го прониза остро съжаление. Действително, за всички околни той се беше явявал облагодетелстваният любовник на Беатрис. Вече не беше такъв. Заговори с накъсан глас. Докато се опитваше да обясни, да схване самият той причината за своето нещастие, то му се открояваше все по-отчетливо и Едуар довърши разказа си с глава върху коленете на Фани, разтърсван от своего рода спазми, които му действаха освободително. Фани го галеше по косите, развълнувано повтаряше: „горкото момче“. Разочарова се, когато той се отдръпна, защото й бе приятна мекотата на косата му.

— Прощавайте — рече Едуар засрамено. — Толкова съм сам и от тъй отдавна.

— Знам какво е — отвърна Фани неволно.

— Ален… — започна Едуар.

Ала млъкна, внезапно сещайки се за странното поведение на Ален и как той се беше измъкнал малко по-рано. Фани реши, че е в течение. Описа му „лудостта“ на мъжа си и едва пред неговото изумление проумя, че е бил в неведение. Изумление, което впрочем беше доста оскърбително. От представата, че чичо му може да обича и желае Беатрис, Едуар просто окаменя. Той го осъзна, замисли се за мъката на Фани, хвана я за ръката. Тя беше на лежащ стол, а той седеше при коленете й; беше изтощен от болка. Отпусна се напред и положи глава върху рамото на Фани, която остави плетивото си.

Унесе се. Фани угаси лампата, за да заспи той по-лесно. Не помръдваше, едва-едва дишаше, дъхът на младежа равномерно облъхваше шията й. Изпитваше лек смут, опитваше се да не мисли.

След час Едуар се събуди. Беше на тъмно, усещаше до себе си женско рамо. Първият му порив беше порив на мъж. Фани го притисна към себе си. После нещата се развиха от само себе си. Призори Едуар отвори очи.

Беше в непозната постеля, а на равнището на очите му върху чаршафа лежеше стара ръка, отрупана с пръстени. Той стисна клепачи, сетне стана и си тръгна. Фани се престори, че спи.

 

 

Жозе се обади на Бернар още на идния ден. Каза му, че трябва да поговорят, и на него тутакси му стана ясно. Впрочем поначало му беше ясно, установи го от собственото си спокойствие. Имаше нужда от нея, обичаше я, но тя не го обичаше. В тези три дадености се съдържаше цял низ от болки и уязвимости и дълго време щеше да му е необходимо, за да се отърси от тях. Трите дни в Поатие щяха да бъдат едничкият му подарък за тази година, едничкият миг, когато от щастие се е държал като мъж. Защото нещастието не учи на нищо и който е примирен, е грозен.

Валеше все по-обилно, хората повтаряха, че това не е никаква пролет. Бернар крачеше към последната си среща с Жозе и като стигна, видя, че тя вече го чака. И всичко се разигра като сцена, която той сякаш предварително бе гледал.

Седяха на една пейка, не спираше да вали, чувстваха се смъртно уморени. Тя му казваше, че не го обича, той отговаряше, че няма значение, и от нищетата на техните изречения очите им се насълзяваха. Пейката беше от онези край „Конкорд“, които са разположени малко нависоко, над площада и несекващия автомобилен поток. Там светлините на града стават жестоки като детски спомени. Двамата се държаха за ръце, той свеждаше към лицето на Жозе, струящо от дъжд, собственото си струящо от болка лице. И си разменяха страстно любовни целувки, защото бяха два примера, че животът е зле устроен, но това им беше безразлично. Достатъчно се обичаха взаимно. А подгизналата цигара, която Бернар напразно се опитваше да запали, беше олицетворение на живота им.

Те никога нямаше да съумяват да бъдат истински щастливи и си го знаеха отсега. И знаеха още, смътно, че това няма никакво значение. Съвсем никакво.

 

 

Седмица след вечерта с Фани Едуар получи нотариално заверено писмо, с което го приканваха да плати сметката, натрупана при шивача. Той беше похарчил последните си франкове, за да изпрати цветя на Фани, която си поплака над тях, без той да разбере. Оставаше му едно-единствено решение, до което вече бе прибягвал: Жозе. Отби се в дома й една събота сутрин. Нея я нямаше, но завари Жак, вглъбен в помагалата си по медицина. Той го осведоми, че Жозе ще си дойде за обед и продължи да учи.

Едуар се повъртя из дневната, покрусен при мисълта, че се налага да чака. Смелостта му се изпаряваше. Вече търсеше някакъв мним предлог, с който да оправдае посещението си. Тогава Жак влезе при него, бегло го стрелна с очи и седна отсреща му, след като му предложи евтина цигара. Мълчанието ставаше нетърпимо.

— Не изглеждате особено весел — обади се накрая Жак.

Едуар кимна. Младежът го наблюдаваше със симпатия.

— Вижте, не се бъркам в чуждите работи, но рядко съм срещал човек с толкова затормозен вид.

Усещаше се, че му иде да подсвирне от възхищение. Едуар му се усмихна. Жак му допадаше. Не беше като разните млади театрали, нито като Жолио. Едуар отново се почувства мъж.

— Жени — каза кратко.

— Ех, братле… — въздъхна състрадателно Жак.

Настана дълго мълчание, изпълнено със спомени от двете страни. Жак се прокашля:

— Жозе?

Едуар поклати глава в знак на отрицание. Но го глождеше известно желание да впечатли събеседника си:

— Не. Една актриса.

— Такива не познавам. — И добави: — Сигурно и те не са цвете за мирисане.

— Никак даже! — отвърна Едуар.

— Ще питам дали може да ни дадат по питие — заяви Жак.

Стана, пътем потупа Едуар по рамото дружески, макар и възсилничко, и се върна с бутилка бордо. Когато Жозе пристигна, двамата бяха видимо в настроение, говореха си на „ти“ и непринудено обсъждаха жените.

— Здравейте, Едуар. Не изглеждате добре. Едуар й беше мил. Видимата му уязвимост я трогваше.

— Как е Беатрис?

Жак й отправи тъй очебиен знак, че самият Едуар го забеляза. Тримата се спогледаха и Жозе се разсмя.

— Явно нещата не вървят. Искате ли да обядвате с нас?

Прекараха следобеда заедно, в разходка из гората и разговор за Беатрис. Едуар и Жозе вървяха под ръка, поемайки по алеите, докато Жак газеше през тревата и се промушваше през гъсталаците, мяташе шишарки, правеше се на първобитен човек, не пропускайки от време на време да ги пресреща и да заявява, че въпросната Беатрис заслужава един хубав пердах и туйто. Жозе се смееше, а Едуар се чувстваше донейде утешен. Накрая й призна, че се нуждае от пари, и тя му каза да не се безпокои.

— Струва ми се, че най-вече се нуждая от приятели — добави Едуар и поруменя.

Жак, който тъкмо тогава изникна, му заяви, че това вече е факт, поне що се отнася до него. Жозе го подкрепи.

Оттогава насетне се срещаха всяка вечер. Усещаха се дружески настроени, млади и доста щастливи.

Ала ако с присъствието си Жозе и Жак му носеха всекидневна разтуха, от друга страна, го и обезсърчаваха. От разказа му за отношенията с Беатрис напоследък те бяха поставили диагнозата, че за него всичко е изгубено. Той обаче не беше толкова сигурен. Понякога виждаше Беатрис между две репетиции и, в зависимост от случая, тя или го целуваше нежно и го наричаше „миличък“, или изобщо не го поглеждаше, с отегчен вид. Той реши да си изясни положението, за да му е чиста съвестта, макар че при дадените обстоятелство изразът му звучеше фалшиво.

Бяха в едно кафене, срещу театъра. Намираше я по-красива от всякога, защото бе уморена, бледа, с онази трагична и благородна маска, която той така много харесваше. Денят й беше от разсеяните, а той би предпочел да е от нежните — тогава би имал повече шанс да чуе от нея: „Ама напротив, обичам те“. Все пак се реши да проговори:

— Добре ли върви пиесата?

— Ще трябва да репетирам цяло лято — отвърна тя.

Бързаше да си тръгне. Жолио щеше да се отбие на репетицията. Все така не знаеше дали към нея той изпитва чувства или желание, или пък в очите му е просто актриса.

— Искам да ви кажа нещо — обади се Едуар.

Свел беше глава. Тя виждаше корените на меката му коса, която по-рано й харесваше да гали. Беше й станал съвършено безразличен.

— Обичам ви — продължи той, без да я гледа. — Мисля, че вие не ме обичате, или вече не.

Пламенно жадуваше да получи от нея яснота по тази точка, във връзка, с която все още имаше съмнения. Нима бе възможно техните нощи, въздишките, смехът…? Ала тя не отговори. Очите й се рееха над главата му.

— Отговорете ми — рече той накрая.

Това не можеше да продължава. Нека тя си каже! Той страдаше и машинално кършеше ръце под масата. Тя сякаш се изтръгна от някакъв унес. Мислеше си: „Ама че досада!“.

— Скъпи Едуар, искам да разберете едно. Не ви обичам вече, така си е, и все пак много ви обичам. Но ви обичах много.

Вътрешно отбеляза колко важно е мястото на думичката „много“, що се отнася до чувствата. Едуар вдигна глава.

— Не ви вярвам — отвърна скръбно.

Погледнаха се в очите. Не им се беше случвало често. Прииска й се да му викне: „Не, никога не съм ви обичала! Е, и? Че защо да ви обичам? Защо трябва да обичам някого? Да не смятате, че си нямам друга работа?“. Замисли се за театралната сцена, студено бялнала се под прожекторите, или пък тъмна, и усети прилив на щастие.

— Хубаво, не ми вярвайте — рече. — Но винаги ще бъда ваша приятелка, каквото и да се случи. Вие сте прекрасен човек, Едуар.

Той я прекъсна с тих глас:

— Но нощем…

— Какво означава „нощем“? Вие…

Млъкна. Той вече си беше тръгнал. Крачеше по улицата като обезумял, повтаряше: „Беатрис, Беатрис“ и му идеше да се блъска в стените. Ненавиждаше я, обичаше я и при спомена за първата им нощ коленете му се подкосяваха. Вървя дълго и накрая стигна у Жозе. Тя го настани да седне, даде му голяма чаша алкохол, не му каза нищо. Той заспа като отсечен. Като се събуди, Жак си беше дошъл. Излязоха тримата, после пияни се върнаха у Жозе, където го сложиха да легне в стаята за гости. Той остана там до лятото. Все още обичаше Беатрис и, като чичо си, първо изчиташе във вестниците театралната рубрика.

Лятото се стовари връз Париж като камък. Всеки следваше подмолния ход на своята страст или на навиците си, та от безмилостното юнско слънце стреснато надигнаха главите си на нощни твари. Трябваше да се замине, да се намери продължение или смисъл на отминалата зима. Всеки откриваше свободата и самотата, възникващи от близостта на годишната почивка, всеки се питаше с кого и как да я пребори. Единствена Беатрис, обвързана с репетициите, убягваше от тази трудност, макар и не, без да се ожалва. Колкото до Ален Малиграс, той пиеше невъобразимо много, а Беатрис вече бе само предлог за целия му смут. Придобил беше навика да заявява: „Имам работа, която харесвам, прекрасна съпруга, приятен живот. Е, и какво?“. На това „Е, и какво?“ никой не се чувстваше способен да отговори. Жолио само му бе обърнал внимание, че късничко е изнамерил това словосъчетание. Но пък естествено никога не беше късно, за да се пие.

Ето как Ален Малиграс откри определен вид смут и способите да го лекува, до които най-често прибягват младежите: леките момичета и алкохола. Такава е бедата от големите и преждевременни страсти като тази към литературата: те всякога обричат на други, по-дребни, но по-остри и по-опасни поради своята закъснялост. Ален им се отдаваше с дълбоко чувство за вътрешно удобство, сякаш най-сетне постигаше покой. Животът му беше низ от бурни нощи, защото приятелката му Жаклин довеждаше любезността си дотам да му устройва сцени на ревност — които го възторгваха, — и от дни, прекарани като в кома. „Аз съм като странника на Бодлер — казваше той на покрусения Бернар, — гледам облаците, дивните облаци.“

Бернар би го разбрал, ако обичаше момичето, но не разбираше, че обича подобен живот. В добавка към отношението му се наслагваше смътна завист. И на него му се искаше да пие, да забрави Жозе. Ала му беше ясно, че не се стреми към бягство. Един следобед отиде при Фани във връзка с някакъв практически въпрос и се изненада, като я завари много отслабнала и видимо въоръжена със защита, която си бе изградила напоследък. Естествено стигнаха до разговор за алкохолизма на Ален, който вече за никого не беше тайна. Бернар бе поел задачите му в издателството; изумлението там все още бе твърде дълбоко, та така създалото се положение да има последствия.

— Какво бих могъл да сторя? — попита Бернар.

— Нищо — отвърна спокойно Фани. — У него имаше цял един облик, който аз изобщо не познавах, вероятно не го е познавал и той. Предполагам, че когато двама души живеят заедно цели двайсет години, а до такава степен не се познават…

Тя направи лека, тъжна гримаса, която покърти Бернар. Той я хвана за ръката и се удиви от пъргавината, с която тя я отдръпна, и от руменината, плъзнала по лицето й.

— Ален е в криза — каза. — Не е толкова страшно… Всичко започна с Беатрис. Чрез нея разбра, че животът му е празен… Да, да, знам — добави уморено, — знам, че съм добра съпруга.

Бернар си припомни пламенните разкази на Ален за новия му живот: подробностите, значението, което придаваше на жалките преживелици в бара край Мадлената. Целуна ръка на Фани и си тръгна. На стълбището се размина с Едуар Малиграс, който отиваше да посети Фани. Двамата никога не бяха споменавали помежду си за съвместната нощ. Тя просто му бе поблагодарила с равен глас за цветята, които той й бе пратил на следващия ден. Той присядаше в краката й и заедно гледаха през високия прозорец как стихийните юнски слънца връхлитат Париж. Говореха за живота, за природата, разсеяно, благо, и у Фани неволно се усилваше новопридобитото й усещане за настъпващия край на света.

Едуар в нозете й се оставяше да бъде понесен от една болка — която ставаше все по-смътна, — и от смущение, достатъчно мощно, та на всеки три дни да го отвежда при нея, сякаш за да се увери, че не я е наранил. А сетне с облекчение и някак развеселен се връщаше в апартамента на Жозе. Там заварваше Жак, обезумял от тревога заради изпитите, на които току-що се бе явил, и Жозе, сведена над пътна карта, защото в края на юни тримата щяха да заминат за Швеция.

 

 

Отпътуваха на уречената дата. Малиграсови, от своя страна, бяха поканени за един месец в извънградската къща на свои приятели. Там Ален си прекара времето да тършува за бутилки. Единствен Бернар остана цялото лято в Париж да работи върху романа си, докато Никол си почиваше у родителите си. Колкото до Беатрис, тя прекъсна репетициите, за да отиде при майка си на Лазурния бряг, където разби няколко сърца. Празният Париж кънтеше под неуморните стъпки на Бернар. Ето на тази пейка бе целунал Жозе за последен път, ето от този бар и бе позвънил в ужасната нощ, когато се оказа, че тя не е сама, ето тук бе спрял, преливащ от щастие, вечерта след завръщането им, когато си мислеше, че най-сетне се е домогнал до нещо… Бюрото му беше прашасало на слънчева светлина, той четеше много и мигове на дълбок покой странно се примесваха към неговата натрапливост. Крачеше към позлатените мостове със своите съжаления — и вече със спомена за тези съжаления. И често от яркия Париж изгряваше дъждовният Поатие. Сетне, през септември, другите се завърнаха; натъкна се на Жозе зад волана на колата й и тя паркира край тротоара, за да си поговорят. Опрял лакът на отсрещния прозорец, той гледаше тясното й загоряло лице сред водопада от черни коси и си мислеше, че никога няма да се съвземе.

Да, пътуването минало добре, Швеция била красива. Едуар ги наврял в една канавка, но се отървали невредими, защото Жак… Тя млъкна. Бернар не успя да сдържи гневния си порив:

— Сигурно ще ви се сторя груб, но според мен такова тихо щастие не ви приляга.

Тя не отговори, усмихна му се тъжно.

— Прощавайте. Най-малко на мен подхожда да говоря за щастие, тихо или не. И не забравям, че ви дължа единственото си за годината…

Тя положи ръка върху неговата. Ръцете им имаха еднаква форма, тази на Бернар просто беше по-голяма. Забелязаха го и двамата, без да го изразят гласно. Тя си тръгна, а той се прибра у дома. Никол бе щастлива благодарение на добротата и покоя, които той извличаше от тъгата си. Все беше нещо.

 

 

— Беатрис. Ваш ред е.

Беатрис излезе от сянката, пристъпи в яркия участък на сцената, простря ръце напред. „Нищо чудно, че е толкова куха — помисли си Жолио внезапно. — Толкова пространство, толкова мълчание трябва да запълва всеки ден, повече не може да се иска от нея…“

— Съвсем успешно се справя…

Журналистът до него не откъсваше очи от Беатрис. Течаха последните репетиции и Жолио отсега беше наясно: тя щеше да се окаже откритието на годината, а може би, в добавка, и голяма актриса.

— Дайте ми някакви сведения за нея.

— Тя сама ще ви ги даде, драги. Аз съм просто директорът на този театър.

Журналистът се усмихна. Цял Париж беше убеден, че двамата имат връзка. Жолио я водеше навсякъде. Ала от стремеж към романтичност очакваше генералната репетиция, за да „узакони“ отношенията — за голямо огорчение на Беатрис, която намираше за по-здравословно да има явен любовник. Ако той дотолкова не я бе злепоставил, щеше да му е смъртно обидена.

— Как я намерихте?

— Тя сама ще ви разкаже. Добре разказва.

Действително. Беатрис беше съвършена с представителите на пресата. Отговаряше на въпросите със смесица от любезност и високомерие, много подобаваща за млада надежда на театралното поприще. За щастие все още не беше известна, нямаше участия в киното, не се бе замесвала в скандал.

Тя усмихната пристъпваше към тях. Жолио ги представи един на друг.

— Оставям ви. Беатрис, ще ви чакам в барчето на театъра.

Той се отдалечи. Беатрис го сподири с очи — дълъг поглед, предназначен да разкрие на журналиста онова, в което той и бездруго беше убеден, и най-сетне се обърна към него.

Половин час по-късно се настани до Жолио, който пиеше джин фис, плесна с ръце, за да приветства смисления му избор, и сама си поръча един. Изпи го със сламка, като от време на време вдигаше към Жолио големите си тъмни очи.

Жолио се разнежваше. Колко беше сладка със своите превземки, с дребните си неистови амбиции! Колко смешна беше жаждата за успех сред огромния цирк на живота! Чувстваше у себе си космически дух.

— Скъпа Беатрис, каква суета са всичките ни усилия напоследък…

Впусна се в дълга реч. Умираше си да й обяснява нещо в продължение на десет минути, а тя да го слуша внимателно, след което да обобщи речта му в едно кратко, очарователно разумно и шаблонно изреченийце, за да му покаже ясно, че го е разбрала. „В края на краищата, щом обобщава, значи е обобщимо.“ И както всеки път, когато се докосваше до собствената си посредственост, го обзе своего рода жестоко удоволствие.

— Точно така е — каза тя, след като той изложи мислите си. — Ние сме нищо работа. Слава богу, че обикновено не го съзнаваме. Иначе не бихме постигнали каквото и да било.

— Именно — възликува Жолио. — Вие сте самото съвършенство, Беатрис.

Целуна й ръка. Тя реши да се обяснят. Желаеше ли я той, или беше хомосексуалист? Не виждаше за мъж друга алтернатива.

— Андре, знаете ли, че за вас се носят неприятни слухове? Като приятелка ви го казвам.

— Неприятни слухове във връзка с какво?

— Във връзка с… — Тя сниши глас. — Във връзка с вашите нрави.

Той се разсмя.

— И вие им вярвате? Скъпа Беатрис, как да ви разубедя?

Подиграваше й се, тя го схвана в миг. Впериха очи един в друг и той вдигна ръка, сякаш да предотврати гневен изблик.

— Вие сте много красива и много съблазнителна. Надявам се, че в близко бъдеще ще допуснете да ви го изразя по-обстойно.

С жест на кралица тя му протегна ръка през масата и той притисна към нея развеселени устни. Определено обожаваше занаята си.