Франсоаз Саган
След месец, след година (1)

1.

Бернар влезе в бара, поколеба се за кратко пред погледите на неколцина клиенти, обезобразени от неона, и се насочи към касиерката. Обичаше касиерките в заведенията, пищни, достолепни, отнесени в някакво мечтание, накъсано от дрънчене на монети и драснати кибритени клечки. Тя без усмивка, с уморено лице, му подаде жетона. Беше почти четири сутринта. Телефонната кабина беше мръсна, слушалката — влажна и лепкава. Той набра номера на Жозе и осъзна как принудителният му преход през Париж цяла нощ го бе довел ето докъде — до мига, когато ще е достатъчно изтощен, та действията му да бъдат машинални. Тъпо беше впрочем да се обажда на момиче в четири сутринта. Естествено тя нямаше дори и да намекне, че е грубиянщина, но постъпката му някак го слагаше в графата „щурчо“, което му беше противно. Не я обичаше, това беше най-лошото, но искаше да знае какво тя прави, и тази мисъл цял ден не му бе дала мира.

Телефонът звънеше. Той се облегна на стената, плъзна ръка в джоба и напипа пакета цигари. Сигналът секна, прозвуча сънен мъжки глас: „Ало?“ — незабавно последван от този на Жозе: „Кой е?“

Бернар остана неподвижен, стреснат, в ужас да не би тя да се досети, че е той, в ужас, че ще бъде уличен как я уличава. Кошмарен миг. Сетне извади цигарите от джоба си и окачи слушалката. И същевременно го успокояваше друг, омразен му глас: „Е, в края на краищата, тя не ти дължи нищо. Нищо не си искал от нея, тя е богата, свободна, ти не си официалният й любовник“. Но отсега предугаждаше у себе си пороя от терзания и тревоги, поривите към телефона, натрапчивостта, на която щеше да е в плен през повечето време. Поиграл си бе на младеж, водил бе с Жозе разговори за живота, за литературата, прекара с нея една нощ — всичко това в дух на отвлеченост и добър вкус, към които впрочем апартаментът на Жозе предразполагаше. Сега щеше да се прибере у дома, да намери там своя слаб роман, листите в безпорядък върху работната си маса, а в леглото — спящата си жена. В този час тя винаги спеше, извърнала детската си, руса главица към вратата, сякаш се боеше, че той изобщо няма да се прибере, очаквайки го в съня си, тъй както го чакаше по цял ден с безпокойство.

Младежът отмести телефона и Жозе потисна гневния изблик при вида му как вдига слушалката и отговаря, като че ли си е вкъщи.

— Не знам кой беше — изрече той с досада.

— Онзи отсреща затвори.

— Тогава защо казваш „онзи“? — попита Жозе.

— Винаги мъже звънят посред нощ у жени — отвърна той с прозявка. — И затварят.

Тя го изгледа с любопитство, питайки се какво търси той тук. Недоумяваше защо го бе оставила да я изпрати след вечерята у Ален, нито защо го пусна да се качи в жилището й. Беше доста хубав, но простоват и безинтересен. Далеч по-глупав от Бернар, в известен смисъл по-малко привлекателен дори. Той седна на леглото, намери пипнешком ръчния си часовник.

— Четири — отбеляза. — Гаден час.

— Защо „гаден“?

Той не отговори, само се обърна леко и се втренчи в нея през рамо. Тя отвърна на погледа му, после понечи да придърпа чаршафа върху себе си — но спря. Разбираше какво се върти в главата му. Дошъл беше с нея в дома й, облада я грубо, а сетне заспа. Сега я наблюдаваше невъзмутимо. Слабо се вълнуваше каква е и какво мисли за него. Точно в този миг беше негова. А онова, което напираше в нея, не беше нито раздразнение пред самоувереността му, нито гняв, а безкрайно смирение.

Той вдигна очи към лицето й и с властен глас й нареди да смъкне чаршафа. Тя го стори и той спокойно разучи тялото й. Тя се срамуваше, неспособна нито да помръдне, нито да намери нехайните думи, които, претъркулвайки се по корем, би отправила към Бернар или другиго. Този тук не би разбрал, не би се разсмял. Ясно й беше, че той вече си е изградил за нея определена представа — непоклатима, опростенческа, непроменяема. Сърцето й блъскаше в гърдите, тя си рече: „Изгубена съм“ — с чувство на тържество. Младежът се склони към нея със загадъчна усмивка. Тя проследи движението му, без да трепне.

— Е, нека поне има полза от това телефонно обаждане — каза той и се отпусна върху нея, внезапно припрян. Тя стисна клепачи.

„Вече няма да мога да се шегувам с това — помисли си, — то вече никога не ще бъде някаква нощна лекота, всякога ще е свързано с този поглед, с нещо, което се съдържаше в него.“

— Не спиш ли?

Фани Малиграс изохка:

— От астмата е. Ален, моля те, направи ми чай.

Ален Малиграс мъчително се измъкна от единичното си легло, същото като на жена му, и грижливо се загърна в халата. Съпрузите Малиграс се бяха отличавали с относителна хубост и взаимна влюбеност дълго време — до войната. След четири години раздяла се събраха твърде променени и белязани от петдесетилетната си възраст. Несъзнателно възприеха твърде трогателна свенливост, като всеки искаше да скрие от другия пораженията на изминалите години — и съответно развиха изразен вкус към младостта. Говореше се със симпатия, че Малиграсови обичат младите, и тази симпатия като никога беше основателна — защото те ги обичаха не за да се развличат с тях и да ги отрупват с излишни съвети, а понеже намираха у тях повече интерес, отколкото у зрелите хора. Интерес, който ни единия, ни другия не се колебаеха да конкретизират, ако изникнеше случай, тъй като вкусът към младостта винаги се съпътства от естествена обич към свежата плът.

Пет минути по-късно Ален положи подноса върху леглото на съпругата си и я изгледа съжалително. Дребното й изпито и тъжно личице беше изопнато от безсънието, само очите оставаха неизменно красиви, покъртително синьо-сиви, искрящи и бързи.

— Хубава вечер беше, според мен — каза тя, поемайки чашата.

Ален наблюдаваше как чаят преминава през гърлото, под леко сбръчканата шия и не мислеше за нищо. Все пак реши да направи усилие.

— Не разбирам защо Бернар никога не води жена си — рече. — Но трябва да се признае, че Жозе е много привлекателна напоследък.

— Също и Беатрис — отвърна Фани със смях.

Ален на свой ред се разсмя. Възхищението му от Беатрис беше повод за шеги между жена му и него. А тя си нямаше представа до каква степен тези шеги вече го нараняваха. Веднъж седмично, след тъй наречения от тях „понеделнишки салон“, той си лягаше разтреперан. Беатрис беше красива и дива; когато мислеше за нея, тези две определения се налагаха в ума му и беше в състояние да си ги повтаря до безкрайност. „Красива и дива“. Беатрис криеше трагичното си и мрачно лице, защото смехът не й прилягаше, Беатрис говореше за попрището си с гняв, защото все още не смогваше да постигне успех в него, Беатрис беше глупавичка, твърдеше Фани. Да, глупавичка беше, но по поетичен начин. Ален работеше в издателство от двайсет години, беше ниско платен, образован и много свързан с жена си. Как „шегичката“ Беатрис се бе превърнала в огромен товар, който той всяка сутрин поемаше със ставането и го влачеше ден след ден, до понеделник? До понеделник, защото тогава Беатрис идваше на гости у очарователната възрастна двойка, каквато представляваха те с Фани, и той разиграваше ролята си на деликатен, духовит и разсеян петдесетгодишен мъж. Влюбен беше в Беатрис.

— Беатрис се надява да получи малка роля в предстоящата пиеса на X — каза Фани. — Достатъчни ли бяха сандвичите?

Семейство Малиграс бяха принудени да извършват същински подвизи, за да подсигуряват своя „салон“. Навлизането на уискито в бита за тях се бе оказало катастрофално.

— Мисля, че да — отвърна Ален. Продължаваше да седи на ръба на леглото, провесил ръце между мършавите си колене. Фани го изгледа с нежност и жалост.

— Племенникът ти от Нормандия пристига утре — обади се. — Надявам се, че има чисто сърце, широка душа и Жозе ще се влюби в него.

— Жозе не се влюбва в никого — възрази Ален. — Хайде да се опитаме да поспим, а?

Вдигна подноса от скута на жена си, целуна я по челото, по бузата и се върна в собственото си легло. Студено му беше, въпреки включения радиатор. Беше един стар човек, на когото му бе студено. И цялата литература не му беше от никаква полза.

След месец, след година, дали ще понесем,

морета и морета да ни разделят — вас от мен?

И да изгрява, и да изтлява на деня светлика,

без нивга вече Тит да зърне Вереника?

Беатрис стоеше по пеньоар пред огледалото и разучаваше образа си. Стиховете се отронваха от устните й като каменни цветя. „Къде ли съм прочела това сравнение?“; и се чувстваше обладана от безпределна тъга. Също така от здравословен гняв. От пет години рецитираше „Вереника“^[2] пред бившия си съпруг, а напоследък — пред огледалото, щеше й се да се намира пред тъмното и разпенено море, каквото представлява театрален салон, и да изрече простичко: „Вечерята е сервирана“, ако действително не й се полагаше да изрече нещо повече.

— Всичко бих сторила за това — каза на своето отражение и отражението й се усмихна.

Що се отнася до братовчеда от Нормандия, младия Едуар Малиграс, той тъкмо се качваше във влака, който щеше да го отведе в столицата.