Франсоаз Саган
След месец, след година (7)

7.

Андре Жолио беше решил да направи Беатрис своя любовница. Открил бе у нея от една страна талант, а от друга — жестоката непроницаемост на амбицията; и двете черти му бяха интересни. Също тъй го вълнуваше нейната красота и представата за тях като двойка удовлетворяваше у него едно вечно будно естетическо чувство. На петдесет години той беше слаб, почти сух, с донейде отблъскващ саркастичен израз и мнимо младежки движения, които за известно време му бяха навлекли име на хомосексуалист, всъщност само наполовина незаслужено, тъй като е всеизвестно, че естетическото чувство понякога води до печални отклонения. Андре Жолио беше от тъй наречените „чешити“, които в артистичните среди упражняват полунезависимост и полубезочливост. Би бил съвършено непоносим без неизменната си самоирония и неподправената си материална щедрост.

Да отвоюва Беатрис, използвайки амбицията й, би му било лесно. Премного му бяха познати подобни негласни споразумения, та да го забавляват. Ето защо реши да влезе в една от вътрешните пиеси на Беатрис и да изпълни определена роля, която предвиждаше да е сходна с образа на граф Моска от „Пармският манастир“ — ала победоносен Моска. Разбира се, той не притежаваше възвишеността на Моска, нито Беатрис тази на Сансеверина; може би само у малкия Едуар Малиграс имаше нещо от чара на Фабрицио. Но какво от това? Той харесваше посредствените сюжети. А пред бодрата посредственост на живота си той вече рядко се натъкваше на велико отчаяние в делничността.

И тъй, Беатрис се оказа на кръстопът между могъществото и любовта или по-скоро между две сладникави представи за могъществото и любовта. От една страна, Жолио — присмехулен, злепоставящ, зрелищен; а от друга Едуар — нежен, красив, романтичен. Тя изпадна във възторг. Жестокият избор й създаваше прекрасен живот, макар тя да бе твърдо решена в полза на Жолио, от чисто професионални подбуди. Поради тази причина отрупа Едуар с внимание и прояви на обич, от които той със сигурност щеше да бъде лишен, ако бе единствен на терена — онова, което едната ръка отнема, другата го възвръща.

И тъй, Жолио, без да поставя никакви условия, бе дал на Беатрис главната роля в предстоящата си постановка. Дори й направи комплименти относно хубостта на Едуар и по никакъв начин не даде израз на намеренията си. Ясно показа обаче, че ако някога Беатрис напусне Едуар, ще е щастлив да бъдат близки. Тази надежда звучеше като обикновено кавалерство, но беше нещо повече, защото Жолио знаеше, че жени от вида на Беатрис напускат един мъж само заради друг. Беатрис, отначало възхитена от ролята си, скоро се изнерви, а после и обезпокои от неопределеното ухажване на Жолио. Любовта на Едуар ставаше блудкава в сравнение с любезното безразличие на Жолио. Беатрис обичаше да побеждава.

Един ден Жолио я заведе на вечеря в Буживал. Времето беше по-малко студено от обичайното и те се поразходиха по брега на реката. Беатрис бе казала на Едуар, че ще вечеря у майка си — строго мислеща протестантка, която трудно понасяше изпълненията на дъщеря си. Тази лъжа, която впрочем й струваше толкова малко, колкото й струваше лъжата изобщо, я вбеси. „Не съм длъжна да давам сметка на никого“ мислеше си тя с раздразнение, докато лъжеше Едуар. Всъщност Едуар съвсем не искаше тя да му дава сметка, искаше само да го остави да бъде щастлив и просто беше разочарован, че няма да вечеря с нея. Тя обаче му приписа подозрения, ревност. Не можеше да знае как той я обича — с безкрайното доверие на младежката любов.

Докато вървяха, Жолио я държеше под ръка и разсеяно я слушаше как се прехласва по шлеповете. Ако с Едуар тя охотно играеше на фатална жена, леко преситена от живота, то с Жолио доста й допадаше да се прави на захласнато дете.

— Колко е красиво! — бърбореше. — Никой не е съумявал истински да обрисува шлеповете по Сена, може би само Верлен, донякъде…

— Може би…

Жолио беше въодушевен. Наблюдаваше как Беатрис се впуска в едно от дългите си поетични излияния. „Дали пък не я преследвам само защото ме разсмива?“ — запита се и тази мисъл го зарадва.

— Когато бях млада… — (Беатрис изчака да чуе изблик на смях; той дойде в отговор.) — Когато бях съвсем мъничка — продължи, — пак така вървях покрай реката и си казвах, че животът е изпълнен с прекрасни неща, а аз самата бях изпълнена с възторг. Ако щете вярвайте, но още ми е останал…

— Вярвам ви — отвърна Жолио, все по-доволен.

— А всъщност… в днешно време кой още се вълнува от шлеповете, кой се възторгва? Нито в нашата литература, нито в киното, нито в театъра…

Жолио закима, без да отговори.

— Помня, че като бях десетгодишна… — започна Беатрис вглъбено. — Но какво ви интересува вас моето детство! — спря се внезапно.

Внезапността на атаката обезоръжи Жолио. Той за миг изпадна в паника.

— По-скоро ми разкажете за вашето — рече Беатрис. — Тъй малко ви познавам. Вие сте едва ли не загадка за околните…

Жолио отчаяно затърси някакъв детски спомен, но паметта му измени.

— Аз нямах детство — оповести проникновено.

— Понякога думите ви ме убиват — отрони Беатрис и го стисна над лакътя.

С детството на Жолио се приключи дотук. Това на Беатрис обаче бе обогатено с множество анекдоти, от които прозираха чистосърдечието, непокорството, очарованието на малката Беатрис. Тя видимо се умиляваше от себе си. В крайна сметка нейната ръка и тази на Жолио се намериха една друга в джоба му.

— Ръката ви е хладна — каза той кротко.

Тя не отговори, леко се опря на него. Жолио видя, че е готова, и за кратко се запита дали я желае, дотолкова тази констатация не го вълнуваше. Откара я обратно в Париж. В колата тя отпускаше глава на рамото му, а тялото си притискаше към неговото. „Работата е опечена“ — мислеше си Жолио с известна умора и я изпрати до тях, защото при нея искаше да прекарат първата си нощ. Както множество поотегчени хора, в любовните си приключения той търсеше откъсване от обичайното. Но пред входа, от безмълвието и упоритата неподвижност на Беатрис му стана ясно, че тя спи. Той я събуди полека, целуна й ръката и я вкара в асансьора, преди тя да се е разсънила. Пред угасналата камина тя откри Едуар, който спеше с разкопчана яка на ризата, от която се подаваше дългата му златиста, момичешка шия, и тя за миг се просълзи. Огорчена беше, защото все тъй не беше наясно дали Жолио държи на нея, огорчена беше и защото намираше Едуар красив, а това й бе дълбоко безразлично — освен в ресторантите. Събуди го. Той й каза, че я обича, с вяли, изтръгнати от съня думи, които не я утешиха. Когато понечи да я прегърне, тя се оправда с главоболие.

През това време Жолио, приповдигнат, се прибираше пеша; повървя подир някаква жена, после влезе в един бар и там, за първи път откакто го познаваше, тоест от близо двайсет години, откри Ален Малиграс мъртвопиян.

След първата вечер с Беатрис Ален бе решил, че повече няма да се среща с нея, че не е допустимо да обичаш дотолкова различен от теб човек, дотолкова затворен; и че ще го спаси работата му. Отсъствието на Бернар го натоварваше с допълнителни задачи. И тъй, дискретно подкрепян от съветите на Фани, той се помъчи да забрави Беатрис. Естествено не успя. Твърде добре знаеше, че когато ги има, страстите са солта на живота, и като си във властта им, не можеш да минеш без сол — нещо, което успешно се постига през остатъка от времето. Все пак се въздържа да се вижда с нея. Ограничи се до това да привлича Едуар възможно най-често и задълго в дома си, извличайки мъчително удоволствие от признаците на щастие у него. Дори си измисляше такива. Раничка от бръснач върху шията на Едуар се превръщаше в нежно ухапване на Беатрис — защото той не си я представяше другояче, освен сладострастна, въпреки един кратък неволен смях на Бернар, — а сенките под очите на племенника и умореният му вид, му даваха още поводи да страда. Прекарваше дълги часове в офиса си, прелистваше новопостъпили ръкописи, пишеше анотации, изготвяше фишове. Полагаше линията върху картона, започваше да подчертава заглавието със зелено, внезапно спираше, зелената линия се отплесваше, трябваше да прави нов фиш, сърцето му биеше лудо. Защото изневиделица си бе припомнил някоя фраза, изречена от Беатрис по време на прословутата им вечеря. Хвърляше картона в кошчето. По улиците се блъскаше в минувачите, не забелязваше приятелите си, не ги поздравяваше, полека-лека се превръщаше в разсеяния и очарователен интелектуалец, какъвто всички очакваха да бъде.

Четеше във вестника театралната рубрика, първо, защото се надяваше да узнае нещо за Беатрис — която все повече се изявяваше, — а също и защото, спускайки разсеяно очи по рекламите на представления, стигаше до голямото каре на „Амбигю“: под заглавието с дребни букви бе напечатано името на Беатрис. Тутакси вдигаше поглед, сякаш заловен на местопрестъпление, и без да ги съзира, се втренчваше в клюкарските дописки на специализираните журналисти. В деня, преди Жолио да го завари в бара, бе прочел: вторник — почивен ден; и сърцето му замря. Знаеше, че може да вижда Беатрис всяка вечер за по десет минути, на сцената. Дотогава бе устоявал. Заплахата от почивен ден го срази. Навярно и тази вечер не би отишъл, но не му и мина през ума. Беатрис… красивата и дива Беатрис… Той закри очи с длани. Не издържаше повече. Като се прибра у дома, намери там Едуар, който го осведоми, че Беатрис била на гости у майка си. Тази вест обаче не успокои Ален. Злото беше сторено, разбрал бе до каква степен състоянието му е тежко. Изтъкна като предлог делова вечеря, излезе, повъртя се окаян около кафенетата по булевард „Сен Жермен“, натъкна се на двама приятели, които с нищо не му помогнаха, но при вида на бледността му го подтикнаха да изпие едно уиски, после второ. Повече и не беше нужно за изхабения черен дроб на Ален Малиграс. Той продължи да се налива и в полунощ се оказа край Жолио в съмнителен бар близо до Мадлената.

Състоянието на Ален беше недвусмислено. А и пиянството му се отразяваше зле. Върху бледото му лице твърде тънките черти потрепваха непристойно. Жолио, след като поривисто му стисна ръката, се изненада. Не си представяше, че Ален Малиграс е могъл да се напие сам в бар на проститутки. Ален му беше симпатичен, усети се разкъсван между любопитство, садизъм и дружеска топлота и следователно — заинтересуван, тъй като му допадаха само противоречивите емоции.

Съвсем естествено стигнаха до разговор за Беатрис.

— Разбрах, че взимаш Беатрис в новата си постановка — рече Ален.

Изпитваше известно щастие. Щастие и изтощеност. Барът се въртеше около него. Стигнал бе до онази фаза на любовта — и алкохола, — когато сякаш си завладян от себе си и твърде успешно се справяш без „другия“.

— Току-що вечерях с нея — отвърна Жолио.

„Излъгала е значи“ — помисли си Ален, припомняйки си какво му беше казал Едуар.

Беше доволен, защото от тази лъжа разбираше, че тя не обича истински Едуар, и същевременно разочарован. Обстоятелството, че Беатрис е лъжкиня, я правеше още по-недостъпна за него, понеже си знаеше, че би могъл да я приеме за своя само поради основания за високо качество. А тя се оказваше с не особено високо качество. И все пак първото му чувство бе облекчение.

— Тя е свястно момиче — заяви — и с чар.

— Красива е — рече Жолио с лек смях.

— Красива и дива — допълни Ален, връщайки се към обичайната си формула; тонът му беше такъв, че Жолио се извърна към него.

Настана миг мълчание, което двамата използваха, за да се вгледат един в друг и да осъзнаят, че изобщо не се познават, макар да си говореха на „ти“ и при среща да се тупаха по гърба.

— Имам слабост към нея — отрони Ален и думите прозвучаха жално, въпреки старанието му да бъде лековат.

— Естествено е — кимна Жолио.

Досмеша го; имаше желание да утеши някак Ален. Първият му порив бе да каже: „Ами може и да се уредите“. Но тутакси осъзна, че не е истина. Беатрис по-скоро би се отдала на едноок старец. В любовта също заеми се отпускат само на богатите, а Ален се чувстваше беден. Жолио поръча още два скоча. Предугаждаше, че нощта ще е дълга, и се радваше. Повече от всичко обичаше това: различно лице, гладка чаша между пръстите, тихи откровения, разтеглени чак до зори нощи, умората.

— Какво мога да сторя, на моята възраст? — добави Ален.

Жолио трепна и отговори: „Всичко“ — с твърд глас. Възрастта беше „тяхната“.

— Тя не става за мен — промълви Ален.

— Никой никога не става за никого — подхвърли Жолио наслуки.

— Напротив. Фани ставаше за мен. Обаче в случая, знаеш ли, е просто ужасно. Натрапливост. Усещам се грохнал, смешен. Но за мен само това е живо. Всичко останало…

— Всичко останало е литература — отсече Жолио с лек смях. — Знам го. Лошото за теб е, че Беатрис не е умна. Тя е амбициозна — отбележи, че все е някакъв плюс във времена, когато хората са кръгли нули.

— Бих могъл — продължи Ален — да й дам неща, които тя несъмнено не познава. Доверие, зачитане, някаква възвисеност… О, но всъщност…

Пред погледа на Жолио той млъкна и направи бегло движение с ръка, вследствие на което малко уиски се разля на пода. Тутакси се извини на барманката. Жолио усети как го завладява съжаление.

— Опитай, драги. Обясни й. Поне ако ти откаже, мостовете ще са прерязани. И ще си наясно.

— Да й кажа сега? При положение че тя обича племенника ми? Така ще опропастя единствения си шанс, ако изобщо разполагам с такъв.

— Грешиш. Има жени, за които може да се каже, че има моменти да ги спечелиш. При Беатрис не е така. Тя избира сама и моментът не е от значение.

Ален прокара ръка през косите си. Те бяха оскъдни, та и жестът бе лишен от размах. Жолио бегло търсеше някакъв нечестив способ да тласне Беатрис в обятията на горкичкия Малиграс, след като на самия него му мине през ръцете, естествено. Не откри никакъв и поръча още две уискита. Междувременно Ален Малиграс бръщолевеше за любовта; една проститутка го слушаше и кимаше в знак на съгласие. Жолио, който добре я познаваше, й препоръча Ален и си тръгна. На „Шанз-Елизе“ зората беше оцъклено бледа и първите парижки ухания, селски ухания, го спряха за миг — той дълго вдъхна, преди да запали цигара. С усмивка си прошепна: „Чудесно си прекарах“, сетне с младежка походка пое към жилището си.