Франсоаз Саган
След месец, след година (5)

5.

Събуждайки се до Беатрис, Едуар изпита един от онези пориви на блаженство, за които още на мига се знае, че придават смисъл на живота, и навярно заради които по-късно, когато младостта е отстъпила пред заслепението, проумяваш, че тя вече е изгубена. Та той отвори очи, видя до себе си, разчертано от ресниците му, рамото на Беатрис, и ненаситницата памет, която затлачва даже сънищата и ни хваща за гушата още с пробудата, отново го връхлетя. Почувства се щастлив и протегна ръка към голия гръб на Беатрис. Беатрис обаче знаеше, че да се спи, е насъщно за хубава кожа; изобщо, единствените естествени и неподправени неща у нея бяха гладът, жаждата и сънят. Тя се измести към ръба на леглото. И Едуар отново се озова сам.

Да, сам беше. Нежни спомени все още се таяха в гърлото му. Ала пред този сън, пред това изплъзване той полека-лека започваше да предугажда голямото изплъзване в любовта. Страхуваше се. Щеше му се да извърне Беатрис към себе си, да сгуши глава до рамото й, да й поблагодари. Но пред очите му бяха упоритият гръб, победоносният сън. Тогава, връз чаршафа, той с вече примирено движение погали източеното, мнимо щедро тяло.

Беше символична пробуда, но Едуар не я възприе така. Не успя още оттогава да проумее, че страстта му към Беатрис ще се сведе именно до това: поглед, вперен в един гръб. Човек сам си кове символите и те са противоречиви, когато нещата не вървят. Жозе, която се събуди в същия миг, погледна гърба на любовника си, твърд и гладък под първите утринни лъчи, и се усмихна, преди да се унесе отново. Жозе беше доста по-зряла от Едуар.

От този ден нататък животът се устрои спокойно за Беатрис и Едуар. Той я взимаше от театъра, обядваше с нея, когато тя благоволяваше. Беатрис бе издигнала в култ обедите по женски, от една страна, защото бе чела, че те са разпространено явление в Съединените щати, а от друга — заради убеждението си, че много може да научи от по-възрастни посестрими. И тъй, тя често обядваше със застаряващи актриси, които й завиждаха за зараждащата се известност и със своите разсъждения биха й докарали комплекс за малоценност, ако тя не беше от желязо.

Известността не избликва, а по-скоро си проправя път подмолно. И в даден ден се проявява чрез явление, което заинтересованото лице приема за знаменателно и което за Беатрис се оказа едно предложение на Андре Жолио, директор на театър, ценител на добрата кухня и прочее други качества. Та той й предложи доста значителна роля в следващата си постановка, чиято премиера бе предвидена за октомври, а в добавка вилата си в южна Франция, където Беатрис да разучи текста.

Тя реши да звънне на Бернар. Смяташе го за „умно момче“, при все че той неведнъж бе отхвърлял това определение. Остана учудена, като й казаха, че Бернар е в Поатие. „Че какво ли може да се прави в Поатие?“ — зачуди се тя.

Телефонира на Никол. Тя звучеше пестеливо. Беатрис потърси яснота:

— Та значи Бернар е в Поатие? Какво става?

— Не знам — отвърна Никол. — Работи.

— Ама от колко време?

— Два месеца — отговори Никол и избухна в сълзи.

Беатрис се потресе. Все още бе запазила известна доброта. И въображението й рисуваше Бернар лудо влюбен в жената на кмета на Поатие, защото как иначе провинцията би била поносима? Уговори се да посети клетата Никол, после получи покана от Андре Жолио и понеже не смееше да се отметне, обади се на Жозе.

Жозе четеше в дома си, в същия апартамент, където й беше неуютно, а телефонът я докарваше до полуда и същевременно й носеше облекчение. Беатрис й изложи положението, утежнявайки го. Жозе нищичко не проумя, тъй като прежния ден бе получила от Бернар красиво писмо, в което той подлагаше на спокойна дисекция любовта си към нея, и тя изобщо не виждаше къде тук се явява госпожата от Поатие. Обеща да отиде у Никол, което и стори, защото обикновено държеше на думата си.

Никол беше напълняла. Жозе го забеляза още с влизането. От страдание доста жени трупат килограми, понеже храната утолява инстинкта им за живот. Жозе обясни, че идва вместо Беатрис, а на Никол, която изпитваше ужас от Беатрис и горчиво съжаляваше за изблика си на плач, дълбоко й олекна. Жозе беше слаба, с подвижни, юношески черти на лицето и пъргавост на крадец. На Никол, неспособна да долови вътрешната й лекота, тя се струваше дори по-непохватна в живота от самата нея.

— Ще се разходим ли извън града? — предложи Жозе.

Шофираше умело голямата си американска кола. Никол се беше сгушила в ъгъла. Жозе се раздвояваше между досадата и смътното чувство, че изпълнява някакъв дълг. Сещаше се за писмото на Бернар:

Жозе, обичам ви, доста непосилно е за мен. Тук се мъча да работя, но не успявам. Животът ми е бавен шемет без музика; знам, че не ме обичате, а и защо да ме обичате? Би било кръвосмесително, ние сме „еднакви“. Пиша ви, защото вече не е важно. Имам предвид, че вече не е важно дали ще ви пиша или не. Единствената облага от самотата е, че човек приема себе си, зачерква определен вид тщеславие. А и онзи ваш младеж го има, разбира се: неприятен ми е.

И тъй нататък.

Припомняше си кажи-речи всяко от изреченията; прочела ги беше на закуска, докато Жак, от своя страна, беше вглъбен във „Фигаро“, за който баща й я беше абонирал. Оставила бе писмото върху нощното шкафче с болезнено усещане за опропастеност. Жак се изправи, като си свирукаше, и заяви, както всяка сутрин, че вестниците са напълно лишени от интерес; тя не си обясняваше защо тогава ги чете с тъй маниакална съсредоточеност. После той взе душ, излезе от банята, облече канадката си и я целуна, преди да тръгне за лекции. Жозе се учудваше, че още не й е станал непоносим.

— Знам една гостилница, където палят камина — обади се, за да се избави от мълчанието на Никол.

Какво би могла да й каже? „Вашият мъж ме обича, аз не го обичам, няма да ви го отнема, а на него ще му мине.“ Но й се струваше, че така би предала разбирателството с Жак. А спрямо Никол всяко обяснение щеше да наподобява екзекуция.

Обядваха, разговаряйки за Беатрис. После за семейство Малиграс. Никол беше убедена във взаимната им любов, в съпружеската им вярност и Жозе не я разубеди в последното. Чувстваше се добра и уморена. А беше с три години по-млада от Никол. Но нищо не можеше да стори за нея. Нищичко. Вярно е, че съществува определен вид женска глупост, която е запазена марка за мъже. Жозе полека-лека се изнервяше, започваше да презира Никол. Колебанията й пред ресторантското меню, обърканият й поглед. Като стигнаха до кафето, се проточи дълго мълчание, което Никол изневиделица наруши:

— Ние с Бернар очакваме дете.

— Мислех, че… — започна Жозе.

Знаеше, че Никол има два спонтанни аборта и че й е изрично препоръчано да не забременява.

— Исках дете — добави тя.

Главата й беше сведена, изразът упорит. Жозе я гледаше с изумление.

— Бернар знае ли?

— Не.

„Божичко — помисли си Жозе, — сигурно това е библейската, нормалната жена. Жената, която смята, че едно дете е достатъчно, за да си възвърне мъжа, а го поставя в ужасно положение. Никога няма да бъда библейска жена. Но междувременно тази тук сигурно е непоносимо нещастна.“

— Трябва да му пишете — заяви Жозе твърдо.

— Не смея — отвърна Никол. — Първо искам да съм сигурна, че… че нищо няма да се случи.

— Според мен той трябва да знае.

Ако станеше тъй, както бе станало предишните пъти, а Бернар да го няма… Жозе пребледня от страх. Трудно си представяше Бернар като баща. Докато Жак… Жак — да. В родилното Жак щеше да седи до леглото й със смутен израз и сдържано да се усмихне при вида на детето си. Тя определено бълнуваше.

— Да се прибираме — каза.

Шофира бавно до Париж. Както поемаше по „Шанз-Елизе“, ръката на Никол се впи в нейната.

— Не ме връщайте веднага у дома — пророни.

Гласът й звучеше тъй умолително, че Жозе внезапно проумя какво представлява животът й: самотно очакване, страх, че ще умре, сегашната й тайна. И страшно й дожаля за нея. Влязоха в едно кино. След десет минути Никол стана, залитайки, и Жозе я сподири. Тоалетната беше зловеща. Крепеше Никол, докато тя повръщаше, поддържаше потното й чело в дланта си, разтърсваха я отвращение и състрадание. Като се прибра, завари Жак, на когото описа деня си, а той прояви известна чувствителност и дори я нарече „мойто момиче“. После й предложи да излязат, като никога зарязвайки записките си по медицина.