Франсоаз Саган
След месец, след година (2)

2.

За десети път тази сутрин Бернар стана от стола си, отиде до прозореца и се опря на него. Вече не издържаше. Да пише, му бе унизително. Препрочитайки последните страници, го обземаше непоносимо усещане за безсъдържателност. В тях нямаше нищо от онова, което бе искал да изрази, нищо от същностното, което му се струваше, че понякога осезава. Бернар си изкарваше хляба, като пишеше литературни отзиви за списания, рецензираше ръкописи за издателството, в което работеше Ален, и сътрудничеше на няколко вестника. Три години по-рано беше излязъл негов роман, който критиката бе определила като „постен, макар и свидетелстващ за известна психологическа проникновеност“. Бернар искаше две неща: да напише добър роман и, отскоро — Жозе. Думите обаче продължаваха да го предават, а Жозе внезапно изчезна, за пореден път заплеснала се я по някое местенце, я по някой младеж — с нея никога не беше ясно; богатството на баща й и собственият й чар й позволяваха незабавно да удовлетворява прищевките си.

— Не ти ли върви?

Никол бе влязла, стоеше зад него. Казал й беше да го остави да работи, но тя не можеше да се удържи и все надничаше в кабинета му, под предлог, че го виждала само сутрин. Той знаеше, но не искаше да приеме, че тя има нужда да го вижда, за да живее, че след три години го обиква все повече с всеки изминал ден — това му се струваше едва ли не уродливо. Защото тя вече не го привличаше. Искаше да си спомня само своя образ от времето на тяхната любов, особената си решителност да се ожени за нея — той, който оттогава не бе съумявал да вземе каквото и да било сериозно решение.

— Не, изобщо не ми върви. Както изглежда, едва ли някога ще потръгне.

— Напротив, сигурна съм в това.

Този нежен оптимизъм във връзка с него го вбесяваше повече от всичко. Ако думите бяха изречени от Жозе или от Ален, може и да би почерпил от тях някаква самоувереност.

Ала Жозе нищичко не разбираше, признаваше си го, а Ален, макар и насърчителен, си играеше на срамежливец по отношение на литературата. „Същностното се установява най-накрая“ — твърдеше. Какво ли имаше предвид? Бернар се преструваше, че разбира. Но подобни бръщолевения го изкарваха от кожата. „Да пишеш, означава да разполагаш с лист хартия, писалка и бегла идея за начало“ — заявяваше Фани. Той си обичаше Фани. Обичаше си ги всичките. Не обичаше никого. Жозе го дразнеше. Трябваше да я има. И толкова. Направо му идеше да се гръмне.

Никол още бе там. Подреждаше, прекарваше си времето в подреждане на мъничкото апартаментче, където той я оставяше сама по цял ден. Чужди й бяха и Париж, и литературата; и двете будеха у нея възхищение и страх. Единственият й ключ към тях беше Бернар, а той й се изплъзваше. Беше по-умен от нея, по-привлекателен. А тя засега не успяваше да забременее. Не познаваше друго, освен Руан и аптеката на баща си. Бернар й го бе казал веднъж, после я помоли за прошка. В такива мигове беше по детски слаб, готов да се разплаче. Но тя предпочиташе подобни издевателства с умисъл пред постоянното, ежедневно издевателство, когато след обяда той я целуваше разсеяно, излизаше и се прибираше много късно. Бернар и неговите тревоги открай време бяха за нея удивителен подарък. За подарък не се омъжваш. Не можеше да му се сърди.

Той я наблюдаваше. Беше доста хубавка, доста тъжна.

— Искаш ли довечера да дойдеш с мен у семейство Малиграс? — попита меко.

— Да, много ще се радвам — отвърна тя.

Внезапно изглеждаше щастлива и угризения връхлетяха Бернар, но тези угризения бяха тъй отдавнашни, тъй изтъркани, че той никога не се задълбаваше в тях. А и нищо не рискуваше, ако тя го придружава. Жозе нямаше да е там. Жозе не би му обърнала внимание, ако бъде с жена си. Или пък щеше да разговаря само с Никол. Имаше такива прояви на мнима доброта, без да знае, че са безполезни.

— Ще мина да те взема към девет — каза. — Какво ще правиш днес? — И веднага, понеже беше наясно, че тя няма отговор, добави: — Опитай се да прехвърлиш този ръкопис вместо мен, аз няма да имам никакво време.

Знаеше, че е безсмислено. Никол изпитваше такова уважение към писаното слово, такова възхищение към чуждия труд, колкото и безсъдържателен да бе той, че не беше способна на никаква критическа преценка. А и би се почувствала длъжна да го прочете, надявайки се може би, че ще му бъде полезна. „Иска да е незаменима — помисли си гневно, — там им е грешката на жените…“ В огледалото във входното преддверие съзря намусеното си лице и се засрами. Всичко беше пълна, отвратителна каша.

В издателството завари Ален с превъзбуден вид.

— Беатрис звъня да те търси, помоли да й се обадиш веднага.

Непосредствено след края на войната Бернар бе имал доста бурна връзка с Беатрис. Проявяваше към нея остатък от снизходителна нежност, която видимо впечатляваше Бернар.

— Бернар? — (Беатрис говореше със запазения си за тържествени случаи глас, твърде спокоен.) — Бернар, познаваш ли се с X…? Нали при вас се издават пиесите му?

— Знаем се — отвърна Бернар.

— Бил споменал за мен във връзка с предстоящата си пиеса, пред Фани. Трябва да го видя и да разговарям с него. Бернар, нали ще го уредиш?

В гласа й имаше нещо, което припомни на Бернар най-хубавите дни от младостта им, след войната, когато и двамата бяха загърбили по едно семейство на кротки еснафи и се оказваха в търсене на сто франка, за да си осигурят вечерята. Веднъж Беатрис застави съдържателя на един бар, прословута пинтия, да им заеме хиляда франка. Само с този глас. Воля, доведена до подобна степен на висота, несъмнено бе станала рядкост.

— Ще намеря начин. Ще ти звънна в късния следобед.

— В пет — отсече твърдо Беатрис. — Бернар, обичам те, винаги съм те обичала.

— Две години — каза Бернар със смях.

Все така със смях се обърна към Ален и се стъписа от изражението му. Тутакси се извърна встрани. Гласът на Беатрис отекваше в помещението. Той добави:

— Добре. Тъй или инак, ще се видим довечера у Ален, нали?

— Да, разбира се.

— Той е до мен, искаш ли да го чуеш? — попита Бернар. Не знаеше защо й задава въпроса.

— Не, нямам време. Кажи му, че го целувам.

Ръката на Ален Малиграс вече посягаше към слушалката. Бернар, с гръб към него, виждаше само тази ръка, грижливо поддържана, с изпъкнали вени.

— Ще му кажа — отговори. — Доскоро.

Ръката клюмна. Бернар поизчака един миг, преди да се обърне.

— Праща ти целувки — изрече накрая. — Чакали я.

Беше му много криво.

 

 

Жозе паркира пред дома на семейство Малиграс, на улица „Турнон“. Беше тъмно и под външната лампа блещукаха прашинките по капака на колата и комарите, размазали се по предното стъкло.

— Всъщност няма да дойда с теб — каза младежът, — не знам какво да си говоря с тях. Ще ида да поработя.

Жозе се почувства едновременно облекчена и разочарована. Седмицата с него извън града се беше оказала доста тягостна. Той беше съвършено безсловесен и крайно напорист. И неговото спокойствие, почти грубиянството му, започваха да я плашат толкова, колкото и я привличаха.

— След като поработя, ще дойда при теб — продължи той. — Гледай да не закъсняваш много.

— Не знам дали изобщо ще се прибера — отвърна Жозе с негодувание.

— Тогава ми го кажи отсега — заяви той. — Няма смисъл да се разкарвам излишно, аз кола нямам.

Тя нямаше представа какво мисли той. Сложи ръка на рамото му.

— Жак…

Той я изгледа право в очите, невъзмутим. Тя очерта с пръсти лицето му и той леко сбърчи чело.

— Харесвам ли ти? — попита с лек смях.

„Ама че работа, сигурно си въобразява, че съм луднала по него или нещо подобно. Жак Ф., студент медик, моят легионер^[1]. Пълен майтап. Нещата дори не опират до телата, не знам дали у него ме привлича собственият ми образ, такъв какъвто го виждам в очите му, или той самият. Но е лишен от интерес. Навярно даже не е жесток. Просто го има, това е точният израз.“

— Доста — отвърна. — Е, не е голямата любов, но…

— Голямата любов съществува — каза той строго.

„Боже господи — помисли си Жозе, — сигурно е влюбен в някое високо и русо, почти безплътно момиче. Дали бих могла да го ревнувам?“

— Ти изживявал ли си я? — попита.

— Аз не, но един приятел…

Тя се разсмя, той я изгледа с колебание дали да се обиди, после също се разсмя. Смееше се не весело, а дрезгаво, едва ли не яростно.

 

 

Появата на Беатрис у Малиграсови бе тържествена и дори Фани остана поразена от красотата й. На някои жени нищо не приляга толкова, колкото пристъпите на амбициозност. Любовта ги опошлява. Ален Малиграс се втурна да я посрещне и целуна ръката й.

— Бернар тук ли е? — попита Беатрис.

Търсеше Бернар сред десетината вече дошли гости, готова бе да стъпче Ален, за да го издири. Ален се отдръпна, с лице, изтерзано от остатък на радост и любезност, внезапно попарени и разкривяващи го. Бернар беше на едно канапе, между жена си и някакъв непознат младеж. Въпреки припряността си Беатрис спря очи на Никол и я обзе жалост — тя седеше с изпънат гръб, положила ръце в скута си, с плаха усмивка на устните. „Трябва да я науча как се живее“ — помисли си Беатрис с онова чувство, което възприемаше у себе си като доброта.

— Бернар — каза, — ти си ужасен човек. Защо не ми се обади в пет? Десет пъти ти звънях в издателството. Здравей, Никол.

— Ходих да се видя с X — отвърна Бернар победоносно. — Имаме уговорка за утре, тримата ще пием заедно по едно.

Беатрис се отпусна на канапето, като леко посбута непознатия младеж. Извини се. Фани се приближаваше.

— Беатрис, ти май не познаваш племенника на Ален? Едуар Малиграс.

Тогава тя го видя истински и му се усмихна. Имаше нещо неустоимо в лицето му, някакъв поразителен израз на младост и доброта. Той се взираше в нея с такова удивление, че тя се разсмя.

— Какво има? Толкова ли ми е зле прическата, или имам вид на луда?

Беатрис обичаше да я смятат за луда. В случая обаче беше наясно, че младежът я намира красива.

— Нямате вид на луда отговори той. — Съжалявам, ако сте си помислили, че…

Изглеждаше тъй притеснен, че тя се извърна смутена. Бернар я наблюдаваше с усмивка. Младежът се изправи и с несигурна походка се упъти към масата в трапезарията.

— Обезумял е по теб — подхвърли Бернар.

— Обезумял си ти — възрази Беатрис, — ами че аз току-що дойдох.

Но вече бе убедена, че е така. Лесно вярваше, че обезумяват по нея, без впрочем да се възгордява прекомерно.

— Това се случва само в романите, но младежът си е герой от роман — заяви Бернар. — Пристига от провинцията, за да живее в Париж, никога не се е влюбвал и си го признава с отчаяние. Обаче отчаянието му ще се видоизмени. Нашата красива Беатрис ще му причини куп страдания.

— Разкажи ми по-скоро за X — рече Беатрис. — Педераст ли е?

— Беатрис, твърде напред гледаш — укори я Бернар.

— Нямах предвид това, просто не се разбирам никак с педерасти. Неприятни са ми, харесвам само хора със здрава ориентация.

— Аз изобщо не познавам педерасти обади се Никол.

— Няма значение — каза Бернар. — Между другото, тук присъстват трима…

Ала рязко млъкна. Жозе тъкмо бе влязла, смееше се с Ален в антрето, надзърташе в салона. Имаше уморен вид и сенки под очите. Не го виждаше. Бернар изпита тъпа болка.

— Жозе, къде се дяна? — подвикна Беатрис и Жозе се обърна, съзря ги и се приближи със съвсем бегла усмивка. Да, видът й беше уморен, но и щастлив. На двайсет и пет години запазваше юношеско излъчване, което я сродяваше с Бернар.

Той стана:

— Мисля, че не познавате съпругата ми — рече. А това е Жозе Сен-Жил.

Жозе се усмихна, без да трепне. Целуна Беатрис и седна. Бернар стоеше прав пред тях, отпуснал тежестта си върху единия крак; вече не мислеше нищо, освен: „Откъде идва? Какво е правила през тия десет дни? Поне да не разполагаше с пари“.

— Прекарах десет дни сред природата — каза тя. — Всичко беше златисточервено.

— Изглеждате уморена — промълви Бернар.

— Много ми се ще да ида сред природата — намеси се Никол. Гледаше Жозе със симпатия, тя беше първият човек, от когото не се смущаваше. Жозе плашеше едва след като я опознаеш добре и тогава любезността й действаше смъртоносно.

— Обичате ли природата? — попита тя.

„Почна се — помисли си Бернар с ярост, — сега ще обгрижва Никол, ще й говори мило. Обичате ли природата? Горката Никол, вече я вижда като приятелка.“ Отправи се към мокрия бюфет, решен да се напие.

Никол го проследи с поглед и този поглед породи у Жозе смесица от раздразнение и жал. Изпитала бе към Бернар известно любопитство, но той скоро се бе оказал твърде подобен на самата нея, твърде неустойчив, та да се привърже към него. Същото се отнасяше привидно и до него. Тя се стараеше да отговаря на Никол, но й беше досадно. Чувстваше се уморена и хората наоколо й се виждаха лишени от живот. Забежката й се бе проточила твърде много, струваше й се, че се връща от дълго пътешествие в страната на абсурда.

— … и понеже не познавам никой, който да има кола — говореше Никол, — никога не мога да ида да походя из някоя гора. — Млъкна и внезапно добави: — Всъщност не познавам и никой без кола.

Горчивината на думите порази Жозе.

— Самотна ли сте? — попита.

Но Никол вече бъбреше стреснато:

— Не, не, казах го ей така, пък и много обичам семейство Малиграс.

За миг Жозе се поколеба. Едва преди три години щеше да я разпита, да се помъчи да й помогне. Но сега беше уморена. Уморена от себе си, от живота си. Какво означаваха грубият младеж, тукашният салон? И знаеше още, че работата вече не е да намери отговор, а да изчака въпросът занапред да не се поставя.

— Ако искате, следващия път, като тръгна на излет, ще мина да ви взема — каза простичко.

Бернар бе постигнал целта си: беше пиян, леко пиян, и изпитваше голямо удоволствие да води с младия Малиграс разговор, който иначе би го дразнил с насоката си:

— Значи се нарича Беатрис? Играе в театър — кой точно? Утре ще ида там. Разбирате ли, за мен е много важно да я опозная. Написал съм пиеса и смятам, че тя е много подходяща за главната роля.

Едуар Малиграс говореше с плам. Бернар се разсмя.

— Не сте написали никаква пиеса. Готов сте да се влюбите в Беатрис. Драги мой, ще страдате. Беатрис е мила, но е самата амбиция.

— Бернар, недейте да злословите против Беатрис, която тази вечер ви обожава — намеси се Фани. — А и искам да послушате как свири това момче.

Сочеше някакъв младеж, който тъкмо заемаше място зад пианото. Бернар отиде да седне в краката на Жозе, осезаваше движенията си разкършени и някаква вътрешна лекота. Щеше да заяви на Жозе: „Скъпа Жозе, много е досадно, но ви обичам“ — и навярно щеше да е истина. Внезапно си припомни как тя бе обвила с ръце шията му първия път, когато я беше целунал, в библиотеката на апартамента й, начина й да се напасва по него, и усети в сърцето си прилив на кръв. Тя не можеше да не го обича.

Пианистът свиреше прекрасна музика, така му се струваше, много нежна, с една лека фраза, която непрестанно се повтаряше; музика със сведена глава. Бернар внезапно проумя как трябва да пише и какво следва да обясни: фразата представляваше онази Жозе, каквато имаха всички мъже — тяхната младост и най-меланхоличните им копнежи. „Това е то — помисли си въодушевено, — една кратка фраза! Ех, ама това си е чист Пруст, да, Пруст; няма какво да ме бърка Пруст, в края на краищата.“ Улови ръката на Жозе, която я отдръпна. Никол го гледаше и той й се усмихна, понеже си я обичаше.

 

 

Едуар Малиграс беше младеж с чисто сърце. Не бъркаше суетата с любовта, не хранеше друга амбиция, освен да изживява страсти. Напълно лишен от такива в Каен, той бе дошъл в Париж като разоръжен завоевател, не желаейки нито да преуспее, нито да притежава спортен автомобил, нито да бъде гледан с добро око от определени личности. Баща му го беше уредил на скромна служба в застрахователна фирма, която напълно го удовлетворяваше вече от седмица. Той харесваше откритите платформи на автобусите, кафенетата с поцинкован тезгях и усмивките, които жените му отправяха, понеже у него имаше нещо неустоимо. Не невинност, а пълна готовност за отдаване.

Беатрис породи у него незабавна страст и най-вече бурно желание, каквото жената на нотариуса в Каен, дотогавашната му любовница, никога не му бе вдъхвала. Освен това се бе появила в салона с целия блясък на нехайството, изтънчеността, театъра и за венец — амбициозността. Чувство, на което той се възхищаваше, без да го разбира. Ала щеше да дойде ден, когато Беатрис ще отметне глава назад и ще промълви: „Кариерата ми е по-малко важна от теб“ — а той ще зарови лице в черните й коси, ще целуне трагичната маска, ще й наложи мълчание. Ето какво си бе казал, докато пиеше цитронада, а младежът свиреше на пианото. Бернар му допадаше: откриваше у него саркастичното и пламенно изражение, свойствено за парижкия вестникар, за което беше чел у Балзак.

И тъй, втурна се подир Беатрис, за да я изпрати. Тя обаче разполагаше с малолитражна кола, предоставена й от приятел, и му предложи да го закара до неговото жилище.

— Бих могъл да ви изпратя и после да се прибера пеша — възрази той.

Но тя го увери, че няма нужда, и го остави при угнетителния ъгъл на булевард „Осман“ и улица „Тронше“, недалеч от квартирата му. Изглеждаше толкова объркан, че тя притисна длан към страната му и му каза: „Довиждане, козленце“, понеже обичаше да уподобява хората с животни. Впрочем въпросното козленце явно беше готово да влезе кротко в кошарата на нейните почитатели, поопустяла напоследък. А и беше доста хубаво момче. Козленцето обаче стоеше като хипнотизирано накрай ръката й, провряна извън прозореца, леко запъхтяно, като животинче нащрек и в миг на вълнение тя му даде телефона си по-скоро, отколкото бе обичайният й срок. И цифрите се превърнаха за Едуар в символ на живота и напредъка, далеч предшестващи тъжната кохорта от номерата на семейство Малиграс или на офиса. Прекоси Париж пешком, както при влюбеност правят младите — крилати пешеходци; а Беатрис отиде да си рецитира пред огледалото монолога на Федра. Отлично упражнение. Успехът изискваше най-вече ред и труд, това бе всеизвестно.