Франсоаз Саган
След месец, след година (3)

3.

Първата среща между Жак и онези, които от близо месец Жозе тайничко наричаше „другите“, беше тягостна. Тя го бе крила не без затруднения, защото много се изкушаваше да скъса нещо между нея и тях, нещо, основано на добрия вкус, известно взаимно зачитане, нещо, заради което тези личности се харесваха помежду си, а Жак щеше да бъде за тях неразбираем, освен ако не биха се позовали на свързани със секса обяснения, в случая — погрешни. Единствена Фани може би щеше да проумее. Ето защо Жозе от нея започна обиколката по представянето на Жак.

Посети я на чай. Жак трябваше да я вземе оттам. Обяснил й беше, че присъствието му у Малиграсови вечерта на запознанството им е било съвършено случайно: завел го някакъв обожател на Беатрис. „Даже за една бройка да ме изпуснеш, пръсках се от скука и тъкмо се канех да се махам“ — добави. Тя не го попита защо не казва: „За една бройка да те изпусна“ или „За една бройка да се разминем“. За своето съществуване спрямо хората той винаги говореше като за някакво произшествие — без да уточнява дали е злополучно или не. В крайна сметка Жозе си мислеше, че не е. За нея той явно беше произшествие, което вече й ставаше уморително. Но и не възникваше нищо друго тъй силно колкото любопитството й към него.

Фани беше сама и четеше новоизлязъл роман. Винаги четеше новоизлезлите романи, но цитираше единствено Флобер или Расин, знаейки какви се полага да са истинските стойности. Двете с Жозе си допадаха, макар и да не си бяха ясни една на друга; но и ги свързваше взаимно и смътно доверие, каквото може би иначе не изпитваха към никого. Първо поговориха за безумната любов на Едуар към Беатрис и за ролята, която Беатрис бе получила в пиесата на X.

— Ще е по-добра в пиесата на X, отколкото в тази, която ще разиграе с горкия Едуар — отбеляза Фани.

Беше дребничка, с изрядна прическа и кръшни движения. Лилавото канапе й прилягаше, както и английската мебелировка.

— Подхождате си с апартамента, Фани. Рядко срещано явление, струва ми се.

— А вашия кой го обзаведе? — попита Фани. — А, да, Льовег. Добре се справи, нали?

— Не знам — отвърна Жозе. — Така се твърди. Не смятам, че ми подхожда, всъщност никога нямам чувството, че обстановките ми подхождат. Само хората — понякога.

Сети се за Жак и поруменя. Фани я гледаше.

— Изчервявате се. Мисля, че разполагате с твърде много пари, Жозе. Какво става с Екол дю Лувър^[1]? Ами с родителите ви?

— Знаете какво представлява Екол дю Лувър за мен. Родителите ми все така са в Северна Африка. Все така ми изпращат чекове. А аз все така съм олицетворение на безполезността, от социална гледна точка. Безразлично ми е, но… — Тя се поколеба, преди да продължи. — Но бих се развълнувала да направя нещо, което ми харесва, не — което ме вълнува. Много вълнения се натрупаха в едно-единствено изречение. — Тя млъкна, после внезапно попита: — А вие?

— Аз?

Фани Малиграс смеховито се ококори.

— Да. Все вие слушате. Нали не съм груба? Нека си разменим ролите.

— Аз ли? — повтори Фани със смях. — Ами че аз си имам Ален Малиграс.

Жозе вдигна вежди; настана мълчание и те се спогледаха така, сякаш бяха на една възраст.

— Толкова ли си личи? — запита Фани.

В гласа й имаше нотка, която трогна Жозе и я смути. Тя стана и закрачи из стаята.

— Не знам какво толкова има у Беатрис. Красотата й? Или сляпата й сила? Тя е единствената сред нас, която действително има амбиции.

— А Бернар?

— Бернар обича литературата повече от всичко друго. Не е същото. А и е умен. Нищо не е толкова ценно колкото определен вид глупост.

Отново се сети за Жак. И реши да поговори за него с Фани, при все че бе решила да изчака появата му, за да наблюдава реакцията й. Ала тъкмо тогава влезе Бернар. При вида на Жозе той трепна от щастие и Фани мигом го забеляза.

— Фани, съпругът ви има делова вечеря и ме праща като куриер да му занеса елегантна вратовръзка, защото няма време да се прибере. Уточни: „Синята с черни райета“.

Тримата се разсмяха и Фани отиде да потърси вратовръзката. Бернар улови ръцете на Жозе.

— Жозе, щастлив съм, че ви виждам. Но нещастен, че всякога е тъй набързо. Искате ли да вечеряме заедно?

Тя го гледаше; изразът му беше странен, смесица от горчивина и радост. Главата му беше склонена, косите черни, очите блеснали. „Прилича на мен — помисли си, — от същия вид е, би трябвало да го обичам.“

— Ще вечеряме заедно, когато кажете — отвърна.

От две седмици вечеряше с Жак, вкъщи, тъй като той не искаше да ходи на ресторант, понеже нямаше възможност да плаща сметките и за гордостта му беше по-удобно да хапват у Жозе. След вечеря добросъвестно „зубреше“, както сам се изразяваше, а Жозе четеше. За нея, свикнала да излиза до късно и да води забавни разговори, този съпружески живот с полубезсловесен беше невъобразим. Внезапно го осъзна. Но на вратата се звънеше и тя освободи ръцете си от тези на Бернар.

— Търсят госпожицата — оповести прислужницата.

— Поканете човека — каза Фани.

Беше се върнала и стоеше неподвижна пред другата врата. Бернар вече се беше обърнал към антрето. „Все едно сме на театрална сцена“ — помисли си Жозе и я напуши неистов смях.

Жак се появи тъй както бикът излиза на арената, с рогата напред, потрепвайки с крак по килима. Името му беше белгийско и Жозе отчаяно се опитваше да си го припомни, но той я изпревари:

— Идвам да те взема — заяви.

Държеше ръце в джобовете на канадката си, със заплашителен израз. „Наистина не е за пред хора“ — каза си Жозе, сподавяйки смеха си, но порив на радост и развеселеност я разтърси при вида му и при вида на Фаниното лице. Това на Бернар не изразяваше нищо. Сякаш беше слепец.

— Кажи все пак „добър ден“ — рече му почти нежно. Тогава Жак се усмихна едва ли не приветливо, здрависа се с Фани и Бернар. Залязващото слънце откъм улица „Турнон“ го правеше да изглеждаше риж. „Има си израз за такива като него — помисли си Жозе: — жизненост, мъжественост…?“

„Има си израз за такива като него — мислеше от своя страна Фани: — лошо момче. Къде ли съм го срещала?“

Мигновено стана много любезна.

— Заповядайте, седнете. Защо всички стоим прави? Какво да ви почерпя? Или бързате?

— Аз имам време — каза Жак. — А ти?

Обръщаше се към Жозе. Тя кимна за потвърждение.

— Трябва да тръгвам — заяви Бернар.

— Ще ви изпратя — рече Фани. — Забравяте вратовръзката, Бернар.

Той вече беше при вратата към антрето, много блед. Фани, дотогава готова да си разменят с него знаци на изненада, не помръдна. Той излезе, без повече да продума. Фани се върна в салона. Жак беше седнал и гледаше Жозе с усмивка:

— Бас държа, че е онзи, дето звъня по телефона — каза.

 

 

Той крачеше по улицата като обсебен от демони, почти си говореше на глас. Най-накрая откри пейка, тръшна се на нея и обгърна с ръце тялото си като да му беше студено. „Жозе — мислеше си, — Жозе и това грубиянче!“ Свеждаше се напред и се изправяше, в плен на същинска физическа болка; една старица, седнала до него, го гледаше с почуда и наченки на страх. Той я видя, изправи се, тръгна отново. Трябваше да занесе на Ален вратовръзката.

„Омръзна ми — каза си твърдо, — недопустимо е. Слаби романи, смехотворна любов към една малка пачавра! Всъщност тя дори не е пачавра. И не я обичам, просто ревнувам. Това не може да продължава, прекалено е или прекалено малко.“ И същевременно решаваше да замине. „Все ще се намери някакво културно мероприятие — мислеше си със сарказъм. — За друго не ме бива: статии за култура, културни мероприятия, разговори за култура. Културата е онова, което ти остава, когато не умееш нищо да вършиш.“ Ами Никол? Ще прати Никол при родителите й за един месец, ще опита да се вземе в ръце. Но да напусне Париж. Париж, където бе Жозе…? Къде ще ходи тя с това момче, какво ще прави? На стълбището се сблъска с Ален.

— Най-сетне, вратовръзката ми! — възкликна той.

Щеше да вечеря с Беатрис преди представлението. Тъй като тя се появяваше едва във второто действие, разполагаха с времето до десет часа. Но всяка минута от предстоящото усамотение с нея му беше скъпоценна. Едуар Малиграс, племенникът му, бе предлогът, който Ален бе открил, за да вижда Беатрис не само в понеделник.

 

 

Накипрен с нова вратовръзка и, по навик, смътно обезпокоен от измъчения вид на своето протеже Бернар, той тръгна да вземе Беатрис от хотела й, разположен на малка уличка близо до авеню „Монтен“. Представяше си; не знаеше какво си представя: те двамата с Беатрис в ресторант с ненатраплив лукс, шумът от автомобилите навън и най-вече онова, което наричаше „възхитителната маска“ на Беатрис, прибулена от розова абажурна светлина и склонена към него. Към него. Ален Малиграс, леко преситен от живота мъж с добър вкус и висок ръст — важна подробност, както знаеше, в очите на Беатрис. Ще говорят за Едуар, първо със снизходителност, сетне с досада, а по-нататък — за живота, за донейде разбитите илюзии, с които той никога не пропуска да попари що-годе красивите жени, за жизнения опит. Ще хване ръката й през масата. Не смееше да се види в по-дръзка роля. А за тази на Беатрис нямаше никаква представа. Боеше се от нея, защото отсега предусещаше, че тя ще е в повишено настроение и озарена с ужасяващото душевно здраве, което поражда амбицията.

Беатрис обаче играеше днес роля, която би могла да е в съзвучие с тази на Ален. Няколко добри думи от режисьора на пиесата на X, неочакваното внимание на влиятелен журналист мислено я бяха отвели право към успеха по един от преките пътища, по които поема въображението, щом околните го подкрепят. И тъй, тази вечер тя беше младата актриса, която е пробила. Съгласувайки мечтите си с действителността, благодарение на едно от онези чудеса от съответственост, времева и емоционална, на които са способни само не особено възвишените души, тя беше младата актриса на гребена на вълната, която обаче предпочита разговор с изтънчен литератор пред пошлите радости на нощните заведения — успехът не изключва своеобразието. Ето защо тя замъкна Ален Малиграс, иначе готов — благодарение на сложни сметчици на известно безразсъдство, в кръчма, нарочена за убежище на интелектуалци. Та се получи тъй, че не розов абажур се оказа между нея и Ален, а припрените ръце на келнерката, шумната суматоха откъм съседните маси и отвратително грозна плетена на една кука покривка.

— Скъпи Ален — говореше Беатрис с дълбокия си глас, — какво има? Няма да скрия от вас, че последното ви телефонно обаждане извънредно много ме озадачи.

(Последната пиеса на X беше с историческо криминална тематика.)

— Става дума за Едуар — отвърна нервно Ален.

Времето минаваше, времето минаваше, той мачкаше хляба си. Първият половин час бе протекъл неразбория с таксита и противоречиви указания на Беатрис към шофьора, докато открият тукашната мърлява дупка, а после по молби и увещания, за да се уредят с маса. Петимен беше за чист въздух. За капак отсреща му имаше огледало, в което той съзираше дългото си мековато лице, ненужно изпито на места, ненужно пухкаво по детски на други. Има хора, върху които животът оставя своите белези наслуки, обричайки ги по този начин на неопределена старост. Ален въздъхна.

— Едуар ли? — усмихна се Беатрис.

— Да, Едуар — потвърди той и от усмивката й сърцето му се сви. — Думите ми ще ви прозвучат смешно. — (Божичко, той самият ще стане смешен в очите й!) — Но Едуар е дете. И е влюбен във вас. Откакто е тук, е взел назаем над сто хиляди франка, от които петдесет от Жозе, за да си купува екстравагантни дрехи, с цел да ви се хареса…

— Той ме затрупва с цветя — прекъсна го Беатрис и пак се усмихна.

Беше съвършена усмивка, пропита от леко уморена снизходителност, но Ален Малиграс, който твърде рядко гледаше филми или слаби пиеси, не я разпозна. Тя му се стори израз на любов и почти му се прииска да си тръгна.

— Неприятно е — довърши той вяло.

— Неприятно да бъда обичана? — отрони Беатрис, накланяйки встрани глава и сякаш изключи от разговора. Но сърцето на Ален бе подскочило.

— Напълно го разбирам — отвърна той с плам и Беатрис се изсмя гърлено.

— Бих взела малко сирене — рече. — Кажете ми нещо повече за Едуар, Ален. Не крия от вас, че ми е забавен. Обаче не ми харесва, дето взема пари назаем заради мен.

За миг й бе хрумнало да заяви: „Ами нека харчи! Че за какво са иначе младите мъже?“. Но освен че не го мислеше, понеже си беше добросърдечна, прецени как това не е подходящото изявление за пред чичо, който е нащрек. Ален изглеждаше съкрушен. Тя се наведе към него тъй както той си бе мечтал и китарата зазвуча сърцераздирателно, а претенциозните свещи затрепкаха в очите на Беатрис.

— Какво да сторя, Ален? Честно, какво ми е възможно да сторя?

Той си пое дъх и се впусна в мъгляви разяснения. Навярно можела да даде на Едуар да разбере, че няма надежда.

„Само че има“ — рече си Беатрис весело. В пристъп на умиление се замисли за Едуар, за нежната му кестенява коса, за непохватните му движения, за ведрия му глас по телефона. И той затъвал в борчове заради нея! Забрави за пиесата на X, за тазвечерното си участие, прииска й се да бъде с Едуар, да се притисне към него, да го усети как трепери от щастие. Срещнали се бяха само веднъж, в един бар, и той бе седял вцепенен, но с израз на такова заслепение, че тя някак се бе възгордяла. Всеки жест по отношение на Едуар се превръщаше в прекрасен дар и тя смътно чувстваше, че отношенията й с хората могат да бъдат само от този порядък.

— Ще направя каквото ми е по силите — каза. — Обещавам ви. Кълна ви се във Фани. Знаете колко я обичам!

„Ама че тъпачка!“ — Мисълта прониза ума на Ален, но той отчаяно се вкопчваше в плана си. Сега да заговори за друго и накрая да хване ръката на Беатрис.

— Хайде да тръгваме — предложи. — Бихме могли да изпием по едно уиски някъде, преди второто действие. Не съм гладен.

„Защо да не отскочим до «Ват»? — каза си Беатрис. — Но пък там срещаш сума народ. Естествено Ален е известен, но в много тесен кръг; а с тая вратовръзка е като чиновник на нотариус. Милият Ален, толкова е старомоден!“ Пресегна се през масата и стисна ръката му.

— Ще идем, където пожелаете — рече. — Радвам се, че ви има.

Ален изтри устата си със салфетката и с угаснал глас поиска сметката.

След като потупа неговата, ръката на Беатрис се вмъкна в червена ръкавица, със същото червено като на обувките й. В десет часа, след като изпиха по уиски в кафенето срещу театъра и поговориха за военните и следвоенните години („Днешните млади не знаят що е изба^[2], нито джаз“ — заяви Беатрис), се разделиха. Ален бе престанал да се съпротивлява от близо час. С мрачно доволство слушаше как Беатрис каканиже клишета и от време на време се възхищаваше на лицето й, когато събереше смелост да го стори. Тя му отдели миг-два кокетство, защото тази вечер беше във форма, но той дори не забеляза. Когато бленуваш за нещо като за небивал, ослепителен късмет, не съзираш дребните и всъщност най-успешни способи да се добереш до него. Ален Малиграс бе чел Стендал по-задълбочено от Балзак. Скъпо му излизаше. Впрочем скъпо му излизаше, че изобщо го е чел и е наясно как можеш да презираш, когото обичаш. Това без съмнение му спестяваше едно вътрешно разстройство, което обаче би могло да бъде решаващо. Но е истина, че на неговата възраст любовта по-лесно се лишава от високо мнение. Той обаче не разполагаше, подобно на Жозе, с щастлива очевидност: „Това момче е мое“.

Вмъкна се вкъщи като крадец. Да би прекарал с Беатрис три часа в хотел, щеше да се върне победоносен, с чистата съвест, която дарява щастието. Не беше изневерил на Фани и се прибираше като виновен. Тя беше в леглото си, заметнала рамене със син шал. Той се съблече в банята, смътно бръщолевейки за деловата вечеря. Чувстваше се като смлян.

— Лека нощ, Фани.

Надвеси се над жена си. Тя го притегли към себе си. Лицето му легна върху рамото й.

„Естествено, че се е досетила — помисли си той уморено. — Не това повехнало рамо желая, а твърдото, заоблено рамо на Беатрис; нужно ми е отметнатото лице на Беатрис в самозабрава, а не тези умни очи.“

— Много съм нещастен — каза на глас, после се откъсна от Фани и пристъпи към леглото си.