Франсоаз Саган
След месец, след година (10)

10.

Най-сетне дойде вечерта на предпремиерното представление. Беатрис стоеше права в гримьорната си; наблюдаваше в огледалото чужденката, облечена в брокат — наблюдаваше я с уплаха. Именно тя щеше да реши съдбата й. Глухата глъчка откъм салона вече достигаше до нея, но Беатрис се чувстваше вледенена. Очакваше сценичната треска, която така и не идваше. А знаеше, че всички добри актьори страдат от нея. Тя обаче можеше само да гледа отражението си, неподвижна, машинално повтаряйки си първото изречение от ролята:

— Нима пак той? Мигар не стига, че постигнах да бъде помилван?…

Така и не се получаваше. Леко запотени длани, усещане за абсурдност. Тъй дълго се беше борила, беше мислила за сегашния миг.

Трябваше да успее; съвзе се, приглади един кичур коса.

— Великолепна сте!

Жолио току-що бе отворил вратата, усмихнат, в смокинг. Приближи се до нея:

— Колко жалко, че днес имаме задължение! Иначе бих ви завел на танци.

Задължение!… През отворената врата глъчката нахлу по-силна и тя внезапно проумя. „Те“ я очакваха. Върху нея щяха да накацат всички техни погледи, всички тези свирепи, бръмливи мухи. Изпита страх. Хвана ръката на Жолио, стисна я. Той беше неин съучастник, но щеше да я остави сама. За миг го намрази.

— Трябва да слизаме — рече той.

Замислил бе първата сцена така, че при вдигането на завесата Беатрис да е с гръб към публиката. Трябваше да се опира на пианото и да се обърне едва при втората реплика на партньора си. Наясно беше защо е подходил така — самият той щеше да е зад кулисите и да види изражението й, когато завесата се вдигне зад нея. Това го вълнуваше повече отколкото успеха на пиесата. Какво щеше да стори зверчето Беатрис? Отведе я до пианото и застана на своя пост. Отекнаха трите удара, оповестяващи началото. Тя чу как завесата прошумолява. Взираше се в една гънка на покривчицата върху пианото. Сега „те“ я виждаха. Приплъзна ръка, приглади гънката. Сетне не тя сякаш се обърна, а някой друг.

— Нима пак той? Мигар не стига, че постигнах да бъде помилван?

Това беше. Тя прекосяваше сцената. Забравяше, че актьорът, пристъпващ към нея, й е заклет враг, защото ролята му беше равна по значение на нейната; забравяше, че е хомосексуалист. Щеше да го обикне, трябваше да му се хареса, той имаше лицето на любовта. Вече дори не виждаше тъмната маса, която дишаше вдясно от нея, най-сетне живееше.

Жолио беше забелязал произшествието с покривчицата. За секунда го прониза светкавичното прозрение, че заради Беатрис ще страда някой ден. После, след първо действие, сред аплодисментите, тя се върна при него непокътната, въоръжена до зъби, и той не успя да сдържи усмивката си.

Беше триумф. Жозе бе във възторг, Беатрис открай време й беше забавна и й вдъхваше симпатия. Хвърли въпросителен поглед към Едуар, вдясно от нея. Не изглеждаше особено развълнуван.

— Определено предпочитам киното, но все пак не е зле — заяви Жак.

Жозе му се усмихна; той хвана ръката й и тя, която ненавиждаше всякаква публична показност, го остави да я задържи. Не се бяха виждали от петнайсет дни, тъй като й се бе наложило да посети родителите си в Мароко. Срещнали се бяха едва днес следобед, у приятели, където той бе отишъл след лекциите. Тя седеше пред отворена балконска врата, понеже времето беше меко, и го видя как захвърля палтото си в антрето, преди да се втурне в дневната. Не помръдна, просто усети как на устните й се изписва неудържима усмивка — и като я видя, той спря, със същата почти болезнена усмивка. Сетне пристъпи към нея и докато изминаваше трите крачки, които ги разделяха, тя разбра, че го обича. Едър, мъничко глупав, буен. И докато я прегръщаше, припряно, заради околните, тя прокара ръка в рижите му коси, без друга мисъл, освен: „Обичам го, той ме обича, невероятно е.“ Оттогава дишаше безкрайно предпазливо.

— Ален май е на път да заспи — обади се Едуар.

Действително, Ален Малиграс, който при влизането си в театъра трепереше как ще види Беатрис след три месеца, бе останал хладен. Красивата чужденка, която тъй талантливо се развихряше на сцената, вече нямаше нищо общо с него. Чудеше се как след представлението да се измъкне в посока към своя бар. Пиеше му се. Бернар беше проявил съобразителността да го заведе да обърне един скоч през първия антракт, но през втория Ален не посмя да помръдне от мястото си. Фани нямаше да се трогне, но той отгатваше какво ще си помисли; впрочем светлините отново гаснеха. Ален въздъхна.

Беше прекрасно. Тя знаеше, че е било прекрасно. Повториха й го достатъчно пъти. Но тази сигурност не й беше от полза. Утре може би щеше да се събуди с тези думи на уста, с увереността, че най-сетне е Беатрис Б., откритието на годината. Днес обаче… Тя стрелна с очи Жолио, който я откарваше към дома й. Шофираше плавно, видимо унесен в разсъждения.

— Какво мислите за успеха?

Тя не отговори. Успехът беше поредицата от любопитни погледи, на които се бе натъкнала отвсякъде по време на коктейла след представлението, поредицата от напористи фрази, изречени от известни личности, поредицата от въпроси. Беше си постижение, някакво постижение, и малко й беше чудно, че доказателството е тъй разпиляно. Стигнали бяха до входа й.

— Може ли да се кача?

Жолио й отвори отвън вратата на колата. Беатрис изнемогваше от умора, но не смееше да откаже. Навярно всичко това беше логично, но не успяваше да схване връзката между амбицията и волята, които не й бяха давали мира от най-ранно детство, и сегашната увенчаваща ги вечер.

От леглото си тя наблюдаваше как Жолио, по риза, крачи надлъж и шир из стаята. Обсъждаше пиесата. Доста свойствено бе за него да се задълбава в сюжета на дадена пиеса, след като я е избрал, поставил и слушал как се репетира в продължение на три месеца.

— Ужасно съм жаден — каза той накрая.

Тя му посочи къде е кухнята. Проследи го с очи докато излизаше, с възтесни рамене, с донякъде твърде отривисти движения. За миг й се привидя източеното гъвкаво тяло на Едуар и й домъчня за него. Искаше й се да е тук, да има край себе си млад човек, който и да е той, та заедно да се прехласват от изминалата вечер или да й се посмеят, като на страхотна шега. Някой, който би възвърнал живота на нещата. Ала налице беше само Жолио със своите иронични коментари. И трябваше да прекара нощта с него. Очите й се наляха със сълзи, тя внезапно се почувства слаба и много млада. Сълзите бликаха, тя бегло си повтаряше, че всичко е прекрасно. Жолио се върна. За щастие Беатрис умееше да плаче, без да се загрозява.

Посред нощ се събуди. Споменът за представлението мигом изплува в съзнанието й. Но тя вече не мислеше за своя успех. Мислеше за трите минути, когато завесата се бе вдигнала, а тя се обърна — когато надмогна нещо значимо само чрез простото движение на тялото си. Тези три минути щяха да бъдат нейни всяка вечер занапред. И отсега отгатваше смътно, че те ще бъдат единствените истински в цялото й съществуване, че това е нейният жребий. Отново заспа, умиротворена.