Франсоаз Саган
След месец, след година (8)

8.

— Ще ти звънна утре — рече Бернар.

Промушил бе глава през прозореца на колата. Навярно изпитваше смътно облекчение, че се разделят, както става при най-стихийните страсти. Разлъчеността дава време да се почувстваш щастлив. Жозе му се усмихна. Преоткриваше нощта връз Париж, шума на автомобилите и собствения си живот.

— Побързай — подкани го.

Проследи го с поглед как влиза във входа и потегли. Прежният ден му бе обяснила на каква опасност е изложена Никол и как той трябва да се прибере. Очакваше от него да се сепне, да се изплаши, но той само попита:

— Ти затова ли дойде?

Тя отрече. И всъщност вече не знаеше до каква степен от малодушие. Може би и тя колкото Бернар имаше желание да опази трите сиви дни в Поатие и странната им сладост: бавни разходки из мразовитите поля, дълги диалози, отсъствие на празнословия, нежни жестове нощем — с общ знаменател тяхната грешка, заради която всичко ставаше абсурдно и почтено.

Прибра се към осем часа. Поколеба се за миг, преди да попита прислужницата за Жак. Узна, че се е изнесъл два дни, след като тя е заминала, забравяйки чифт обувки. Жозе позвъни на стария му телефон, но й казаха, че вече не живее там; не знаели къде се е преместил. Тя затвори. Светлината струеше върху килима в твърде голямата дневна, Жозе се чувстваше зашеметена от изнемога. Взря се в огледалото. Беше двайсет и пет годишна, имаше три бръчки и желание да види Жак. Смътно се бе надявала, че ще го свари, загърнат в канадката си, и ще успее да му обясни колко малко значение има престоят в Поатие. Обади се на Фани, която я покани на вечеря.

Фани беше отслабнала. Ален сякаш бе другаде. Вечерята протече почти непоносимо, дотолкова Фани се мъчеше да й придаде светски оттенък. Накрая, след кафето, Ален се изправи, помоли да бъде извинен и отиде да си легне. Фани устоя няколко секунди на въпросителния поглед на Жозе, сетне стана и се зае да подрежда вещите върху лавицата над камината. Беше съвсем дребничка.

— Снощи Ален прекали с пиенето, не бива да му се сърдим.

— Ален е прекалил с пиенето?

Жозе се разсмя. Това изобщо не се връзваше с Ален Малиграс.

— Не се смейте — изрече Фани рязко.

— Прощавайте.

Най-сетне Фани й обясни как на шега са приемали, че Ален се е „заплеснал“, но че сега това им съсипва живота. Жозе напразно се опита да я убеди в предполагаемата краткост на увлечението.

— Няма да остане влюбен в Беатрис задълго. Тя е невъзможна личност. Очарователна е, но напълно чужда на всякакви емоции. Несподелените чувства не могат да траят кой знае колко време. Тя нали не е стигнала…

Не смееше да каже: „Тя нали не е стигнала до край с него?“. Как да стигнеш „до край“ с тъй вежлив човек като Ален?

— Не, естествено, че не — отвърна Фани с гняв. — Съжалявам, че ви занимавам в това, Жозе. Беше ми малко самотно.

В дванайсет Жозе си тръгна. През цялото време се бе страхувала, че Ален ще чуе гласовете им и ще се появи. Нещастието я плашеше, както и безсилната страст. Излезе от дома, завладяна от отвратителното усещане, че се е забъркала в безподобна каша.

Трябваше да намери Жак. Дори и ако той я набие или отблъсне. Да става каквото и да е, но да е различно от досегашните усложнености. Упъти се към Латинския квартал.

Нощта беше тъмна, ръмеше. Ужасно беше нелепото й дирене из Париж, при което умората й си съперничеше с потребността от Жак. Той все беше някъде, в кафене на булевард „Сен Мишел“, или у приятел, или при момиче може би. Вече не познаваше квартала, а избата, където помнеше как бе танцувала през годините на своето следване, сега беше гнездо на туристи. Осъзна, че не знае нищо за живота на Жак. Представяла си го беше като типичното битие на студент, възгруб и неодялан, какъвто той изглеждаше. Сега отчаяно ровеше в паметта си, за да си припомни споменато от него име, някой адрес. Влизаше в кафенетата, хвърляше едно око и подсвиркванията на студентите или закачките им към нея й действаха като удари. Отдавна не бе изживявала тъй тревожни и мъчителни мигове. А чувството, че търсенето й вероятно е напразно, и най-вече представата за затвореното изражение на Жак допълнително усилваха отчаянието й.

В десетото кафене го съзря. Беше с гръб към нея и играеше на електрически билярд. Тутакси го разпозна по извивката на гърба, сведен над автомата, и по гладкия тил, завзет от руси, остри коси. За кратко си помисли, че косата му е твърде пораснала, като на Бернар, че това навярно е белег на изоставените мъже. После се поколеба, не се престраши да пристъпи към него и остана неподвижна цяла минута, със замряло сърце.

— Желаете ли нещо?

Съдържателката се превръщаше в оръдие на съдбата. Жозе направи крачка напред. Палтото й беше прекалено елегантно за заведението. Машинално вдигна яката и спря зад Жак. Изрече името му. Той не се обърна веднага, но тя видя как отчетлива руменина плъзва по тила му, а сетне по скулата.

— Искаш да ми кажеш нещо? — попита той накрая.

Седнаха, без той да я е погледнал. Осведоми се какво иска да пие, с прегракнал глас, после сведе очи — като че ли окончателно — към квадратните си ръце.

— Опитай се да разбереш — отрони Жозе. И се впусна да разказва уморено, защото всичко това й се струваше вече призрачно и безсмислено: Поатие, Бернар, собствените й разсъждения. Седеше лице в лице с Жак, той беше жив. Отново виждаше пред себе си този монолитен блок, който щеше да реши съдбата й; нейните думи едва го досягаха. Тя чакаше, а приказките й бяха само способ да залъже очакването.

— Не обичам да се ебават с мен — каза накрая той.

— Не е там работата… — започна Жозе.

Той вдигна очи. Бяха сиви и яростни.

— Точно там е. Когато живееш с някого, не отиваш да прекараш три дни с друг. Точка. Или си казваш предварително.

— Опитах се да ти обясня…

— Дреме ми за твоите обяснения. Не съм момченце, а мъж. Махнах се, изнесох се дори от квартирата си. — И добави с още по-яростен израз: — А не са много момичетата, заради които съм се изнасял. Как ме откри?

— От един час обикалям кафенетата — отвърна Жозе.

Беше изтощена и затвори очи. Струваше й се, че усеща върху страните си тежестта на сенките под очите. Последва миг мълчание, после той със задавен глас попита:

— Защо?

Тя го изгледа неразбиращо.

— Защо ме търсиш от един час?

Тя пак бе спуснала клепачи; отметна глава назад. Една вена туптеше на шията й. Чу се как отговаря:

— Имах нужда от теб.

И чувството, че е истина, най-сетне наля очите й със сълзи.

Тази вечер той се прибра с нея. Когато я прегърна, тя отново разбра какво представлява едно тяло, и действията му, и любовта. Целуна ръката му и заспа, с устни върху дланта му. Той дълго остана буден, сетне внимателно придърпа завивката върху раменете на Жозе, преди да се обърне на другата страна.