Франсоаз Саган
След месец, след година (6)

6.

В продължение на два дни Жозе се опитва да се свърже с Бернар по телефона, за да му каже да си идва. Той получаваше писмата си до поискване. Жозе напразно караше Никол да замине за Поатие — тя упорито отказваше; а и имаше постоянни болки, които хвърлиха Жозе в паника. Ето защо тя реши да отиде да прибере Бернар с колата си и помоли Жак да я придружи. Той обаче отказа, защото имал лекции.

— Ама ние ще се върнем още същия ден — настоя Жозе.

— Именно. Няма да е задълго.

Идеше й да го шамароса. Той бе така съвършено непоклатим, винаги така опростяваше нещата, че би дала скъпо, за да го види как поне за секунда губи самообладание, обърква се, оправдава се. Той властно я хвана за рамото:

— Шофираш добре, обичаш да бъдеш сама. Пък и е за предпочитане тоя тип да го видиш сам. Мен неговите отношения с жена му не ме засягат. Засягат ме тези с теб.

При последното изречение клепачите му трепнаха.

— О, разбираш ли? — каза тя. — Мина толкова време, откакто…

— Не знам нищо — отсече той. — Ако узная нещо, тръгвам си.

Тя го гледаше слисано и с неясно чувство, наподобяващо надежда.

— Да не би да ревнуваш?

— Не е там работата. Просто не деля.

Внезапно я придърпа към себе си и я целуна по страната. Действието му беше тъй непохватно, че тя сплете ръце зад тила му и се притисна към него. Целуваше шията му, рамото в дебел пуловер и леко се усмихваше, повтаряйки умислено: „Ще си тръгнеш, ще си тръгнеш?“. Той обаче не помръдваше, не продумваше и на нея й се струваше, че се е влюбила в мечок, срещнат в гората, мечок, който може би я обича, но не може да й го каже, понеже е обречен на животинско безмълвие.

— Хайде, хайде — изръмжа Жак накрая.

И тъй, тя потегли сама зад волана на колата си в едно ранно утро. Бавно шофираше между полята, оголени от зимата. Беше мразовито и бледо, искрящо слънце огряваше стърнищата. Свалила бе гюрука, издърпа нагоре високата яка на пуловера, който бе взела от Жак, и студът вцепеняваше лицето й. Шосето беше пусто. В единайсет спря край една отбивка, измъкна вкочанените си ръце от ръкавиците и запали цигара, първата, откакто бе на път. За кратко остана неподвижна, с отметната глава и спуснати клепачи, бавно вдишвайки дима. Въпреки студа усещаше върху клепачите си присъствието на слънцето. Пълна тишина. Като отвори очи, съзря как един гарван тежко се приземява посред най-близката нива.

Излезе от колата, пое по пътеката между нивите. Вървеше със същата крачка както в Париж, нехайна и същевременно напрегната. Отмина някаква ферма, китка дървета, пътеката продължаваше през равнината, докъдето поглед стигаше. След малко Жозе се обърна и видя край банкета верния си черен автомобил. Върна се по-бавно. Беше й добре. „Сигурно има отговор — изрече на глас, — а дори и да няма…“ Гарванът литна с грак. „Обичам подобни промеждутъци“ — добави, пак на глас, захвърли угарката на земята и внимателно я смачка с крак.

Стигна до Поатие в шест часа и й отне доста време да открие хотела на Бернар. Претенциозното и мрачно фоайе на „Екю дьо Франс“ й се стори зловещо. Отведоха я до стаята на Бернар по дълъг коридор с бежов мокет от зебло, в което обувките й се закачаха. Бернар пишеше, с гръб към вратата, и отвърна само: „Влез“, съвсем разсеяно. Учуден от мълчанието, се обърна. Едва тогава Жозе се сети за писмото му и как той можеше да изтълкува присъствието й. Отстъпи назад. Но Бернар вече казваше: „Вие дойдохте!“ и простираше ръце към нея, а лицето му така се променяше, че Жозе успя да си помисли бегло: „Значи такова е лицето на щастлив човек“. Той я притискаше към себе си, заравяше лице в косите й и ги обхождаше покъртително бавно, а тя стоеше вцепенена, без никаква друга мисъл, освен: „Трябва да го върна на земята, това е ужасно, трябва да му кажа“. Ала той говореше и всяка от думите му се превръщаше в преграда към истината.

— Не се надявах, не смеех да се надявам. Твърде хубаво е. Как съм могъл тъй дълго да живея тук без вас? Колко странно е щастието…

— Бернар… — обади се Жозе. — Бернар…

— Знаете ли, чудно е, защото човек не си го представя така. Смятах, че е нещо бурно, че ще ви засипя с въпроси, а сякаш откривам нещо съвсем познато, близко. Нещо, което ми е липсвало — добави.

— Бернар, трябва да ви кажа…

Но тя вече знаеше, че той ще я прекъсне, а тя ще си замълчи.

— Не ми казвайте каквото и да било. Това е първото истинско нещо, което ми се случва от толкова отдавна.

„Сигурно е така — рече си Жозе. — Той има жена, която истински го обича и е в истинска опасност, на прага е на истинска драма, но за него единствената истина е грешката, която допуска, която го оставям да допусне. Истинско щастие, мнима любов. Уморените коне не ги убиват.“ И се отказа да го разубеждава. Можеше да мълчи, защото онова, което изпитваше, не бе нито съжаление, нито насмешка, а безмерно съпричастие. Някой ден, несъмнено, и тя щеше да се подлъже като него и също като него да играе на щастие с мним партньор.

Той я заведе на чаша бяло вино със сироп от касис в кафене „Комерс“. Говореше й за нея, говореше й за себе си, говореше хубаво. Тя отдавна не беше говорила на някого. Беше в плен на огромна умора, на огромна нежност. Град Поатие се беше прихлупил около нея: жълто-сивия площад, редките, облечени в черно минувачи, любопитните погледи на неколцината клиенти на заведението и съсипаните от зимата платани, всичко това бе част от абсурден свят, който тя открай време познаваше и се налагаше за пореден път да преоткрие. Тази нощ, до заспалия Бернар, чието дълго и безжизнено тяло леко й пречеше, както й собственическата ръка, преметната през раменете й, тя дълго гледа автомобилните фарове върху цветята на стената. Спокойствие. След два дни щеше да каже на Бернар да се връща. Даваше му два дни от собствения си живот, два щастливи дни. И това без съмнение щеше да струва скъпо, на нея, както и на него. Ала си мислеше, че Бернар навярно с прекарал дълги нощи така, загледан във фаровете и в едрите грозни цветя с твърде отчетлив рисунък. И че може да поеме от него щафетата. Та дори и ако за целта се налага да мине по милосърдните пътища на лъжата.