Франсоаз Саган
След месец, след година (4)

4.

Той заминаваше, а Никол плачеше. Беше предизвестено отдавна. Докато Бернар си стягаше багажа, струваше му се, че целият му живот поначало е бил предизвестен. Естествено беше да е имал приятна външност, безпокойна младост, връзка с Беатрис, дълга връзка с литературата. И още по-естествено — да има брак с тази доста невзрачна млада жена, която сега страдаше заради него с животинско страдание, което той изобщо не проумяваше. Защото беше дебелокож, с дребните жестокости на средностатистически мъж, с дребните забежки на средностатистически мъж. Но беше длъжен да играе докрай ролята на владеещ положението мъжкар. Обърна се към Никол, прегърна я:

— Миличка, недей да плачеш, нали разбра, че се налага да замина. Важно е за мен. Един месец не е много време. Родителите ти…

— Не искам да се връщам при родителите си, дори и за месец.

Това беше последната натрапливост на Никол. Искаше да остане в апартамента. А той бе наясно, че всяка нощ тя ще спи с извърнато към вратата лице, очаквайки го. Обземаше го противно съжаление, което той обръщаше срещу себе си.

— Скучно ще ти бъде тук сама.

— Ще ходя на гости у семейство Малиграс. А Жозе обеща да ме заведе на разходка с кола.

— Жозе. — Пусна я, награби ризите си яростно, метна ги в куфара. Ха, какво значение имаше Никол с душевните си терзания! Жозе. Кога ли ще се отърси от това име, от ревността? Единственото стихийно нещо в живота му. А то се оказваше ревността. Ненавиждаше се.

— Ще ми пишеш ли? — запита Никол.

— Всеки ден.

Имаше желание да се обърне, да й каже: „Мога даже да ти напиша трийсет писма предварително: Скъпа, всичко е наред. Италия е много красива, един ден ще дойдем тук заедно. Претрупан съм с работа, но мисля за теб. Липсваш ми. Утре ще ти пиша по-дълго. Целувам те. Ето какви послания щеше да й праща цял месец. Защо има хора, които ти вдъхват глас, а други — не? Ах, Жозе! Ето как би писал на Жозе: Жозе, ако знаехте… Не успявам да ви го изразя и съм далеч от вас, от вашето лице, само представата, за което ме раздира. Жозе, излъгал ли съм се? Дали още има време? Да, наясно беше, че ще пише на Жозе от Италия някоя вечер, когато ще му е криво, и думите ще излизат сурови и тежки под перото му, и ще бъдат живи думи. Най-сетне ще съумее да пише. Но Никол…“

Беше руса, все още си поплакваше, опряна на гърба му.

— Прости ми — каза той.

— Не, ти ми прости. Не ме бива… Ох, знаеш ли, Бернар, опитвах се, все се опитвах…

— Какво? — попита той. Страхуваше се.

— Опитвах се да бъда на твоята висота, да ти помагам, да ти бъда събеседница, но не съм достатъчно умна, нито забавна, нито нищо… знаех си… о, Бернар!…

Дъх не й достигаше. Бернар я притискаше към себе си, молеше я за прошка, упорито, с безжизнен глас.

А после — пътят. Възвръщаше си движенията на мъж, сам в колата, предоставена му от издателството. Да пали цигара, държейки волана с една ръка, присветването на фаровете по асфалта и кодираните знаци с тях, които си разменят шофьорите нощем, мощния летеж към него на дърветата със своя листак. Беше сам. Искаше да продължи така до сутринта, но вече усещаше вкуса на умората. Обгръщаше го своего рода примирено щастие. Всичко беше провалено може би, но нима беше от значение? Имаше друго, знаеше си го открай време, нещо, което представляваше той със своята самота, и което го възнасяше. Утре Жозе пак ще стане най-важното за него и той ще извърши безброй подлости, ще понесе безброй поражения, но тази вечер, стигнал докрай в умората и тъгата, бе преоткрил нещо, което тепърва щеше да преоткрива отново и отново — собствения си спокоен лик, в унес от листака на дърветата.

Нищо не прилича повече на град в Италия, отколкото друг град в Италия, особено през есента. След шест дни от Милано до Генуа и след малко работа в музеи и вестници, Бернар реши да се върне във Франция. Жадуваше за провинция и хотелска стая. Избра Поатие, защото му се струваше възможно най-мъртвия град, и потърси хотела от възможно най-средна категория, който се оказа именуван „Екю дьо Франс“. Подбираше обстоятелствата с умисъл, тъй както би подготвял театрална постановка. Ала не знаеше още каква пиеса ще се разиграва в този декор, който му напомняше ту за Стендал, ту за Сименон. Не знаеше какъв провал го очаква, нито какво мнимо откритие. Знаеше обаче, че ще се отегчава дълбоко, съзнателно, навярно с отчаяние, и че отегчението и отчаянието може би ще се задълбочат дотолкова, че ще го изведат от задънената улица. Задънената улица, наясно бе след десетте дни преход с кола, не беше страстта му към Жозе, нито провалът му в писателството, нито охладняването му към Никол. А в нещо, което не достигаше на въпросната страст, на творческото безсилие, на разлюбването. Нещо, което би трябвало да запълва сутрешната пустота, раздразнението му от себе си. Той слагаше оръжие, предаваше се на звяра. В продължение на три седмици му предстоеше да се понася, насаме със себе си.

Първия ден уточни маршрута си. Будката за вестници, кафене „Комерс“ за обедния аперитив, отсрещната гостилничка с местни специалитети, киното на съседния ъгъл. Хотелската стая беше със синьо-сиви тапети на едри избелели цветя, умивалникът бе олюпен, килимчето пред леглото — кафяво, всичко беше както си му е редът. През прозореца съзираше срещуположната сграда, дамгосана от стар рекламен плакат: Сто хиляди ризи; затворен прозорец, който може би щеше да зейне, оставяйки му така смътна надежда за романтичност. А масата беше заметната с бяла покривчица, която се хлъзгаше, та трябваше да я маха, за да пише. Съдържателката на хотела беше приветлива, но с мярка, етажната камериерка — възрастна и бъбрива. И още: тази година Поатие беше особено дъждовен. Бернар се устрои там без присмех към себе си, без ирония. Щадеше се, все едно сам си беше чужд, купуваше много вестници, а на втория ден дори попрекали с бялото вино, подсладено със сироп от касис. От това изпадна в опасно пиянство — опасно, в смисъл че то веднага прие името на Жозе. „Келнер, колко време е нужно, за да ме свържете по телефона с Париж?“ Ала смогна да не се обади.

Започна романа си отначало. Първото изречение беше афористично. Най-много злословия са изречени относно щастието. Струваше му се правдиво. Правдиво и безполезно. Но то се мъдреше най-горе на страницата. Първа глава. Най-много злословия са изречени относно щастието. Жан-Жак беше щастлив човек, злословеха за него. На Бернар му се щеше началото да е различно. Селцето Боаси се разкрива пред взора на пътника като тих и безметежен кът, огрян от слънцето… И прочие. Ала не можеше. Искаше тутакси да пристъпи към същественото. Що за съществено обаче и какво изобщо предполага понятието „съществено“? Пишеше един час сутрин; излизаше за вестници, до бръснарницата и обядваше. После работеше три часа подиробед, четеше по малко (Русо) и отиваше на разходка, докато стане време за вечеря. Сетне кино, а веднъж — градският публичен дом, не по-жалък от всеки друг, където установи, че въздържанието възвръща вкуса към нещата.

Втората седмица се оказа доста по-трудна. Романът му беше лош. Препрочиташе го хладнокръвно и отчиташе, че е лош. Дори не и лош впрочем. По-страшно. Не дори скучен, а дълбоко скучен. Той пишеше така, както си режеш ноктите — с еднакво безкрайна съсредоточеност и разсеяност.

Също така следеше здравословното си състояние, наблюдаваше отскорошната уязвимост на черния си дроб, нервността на рефлексите си, всички леки поражения на парижкия живот. Случваше му се да се взира в огледалото на стената в стаята и, разперил ръце, със затворени очи, да притиска тялото си към студената и твърда повърхност. Случи му се и да напише лаконично и отчаяно писмо на Ален Малиграс. Той му отговори с няколко съвета: да се озърта наоколо, да не се вторачва в себе си и тям подобни. Глупави съвети. Бернар беше наясно по въпроса. Никой никога няма време да се вглежда в себе си истински и повечето хора търсят у другите само очи, за да се видят в тях. В това отношение Бернар, смътно вместен в собствените си граници, се държеше на положение. Нямаше да избяга от себе си заради приласкаващата гръд на някоя женичка от Поатие.

Нямаше смисъл, знаеше си го, само дето още повече страдаше. Щеше да се върне в Париж с почти завършен ръкопис под мишница. Дори ще го даде на издателя си, който ще го публикува. И ще се постарае да се види с Жозе. И да забрави очите на Никол. Беше безполезно. Но от убеждението си за тази безполезност той черпеше своего рода суров покой. Знаеше си и колко забавно ще говори за Поатие и тамошните си развлечения. Какво удоволствие ще му доставят учудените погледи на хората, на които ще разказва за своята забежка! И как тези погледи ще му внушават неуловимо чувство за собствената му оригиналност! И най-сетне, с каква мъжествена сдържаност той ще заяви: „Най-вече работих.“ Отсега беше наясно каква стилизация ще последва. Ала слабо го беше грижа. На разтворен прозорец той слушаше нощем как дъждът се лее над Поатие и проследяваше с очи златистите фарове на редките автомобили, от които пътем разцъфваха по стената едри бледи рози, мигом погълнати обратно от тъмата. Проснат по гръб, сплел ръце зад тила си, с отворени очи, неподвижен, Бернар пушеше последната си цигара за деня.

Едуар Малиграс не беше глупак. Беше младеж, роден да бъде щастлив или нещастен, и безстрастието би го задушило. Ето защо се почувства много щастлив, задето е намерил Беатрис и я е обикнал.

Щастието да се обича, което тя дотогава не беше срещала — мнозинството от хората смятат любовта за бедствие, ако тя начаса не бъде споделена, — удивляваше Беатрис. Удивлението на Беатрис осигуряваше на Едуар петнайсет дни, които красивата му външност може би нямаше да му обезпечи. Без да бъде студена, Беатрис нямаше особено отношение към плътското. Приемаше го като нещо здравословно и дори за известно време си бе внушила, че е жена, подвластна на сетивата си, което й беше послужило за оправдание да изневери на съпруга си. Тъй като в нейната среда спънките при прелюбодеяние бяха нищожни, тя скоро заложи на картата на жестоката, но необходима раздяла, от което любовникът й много изстрада и се подразни мъжът й, на когото тя бе признала всичко, тъй както се полага в трето действие. Здравомислещ човек и в добавка уважаван бизнесмен, съпругът на Беатрис намери за нелепо тя да му съобщава, че има любовник и същевременно, че е решила да го напусне. „Да си беше мълчала“ — мислеше си той, докато Беатрис, без никакъв грим, се самозаклеймяваше с равен глас.

И тъй, Едуар Малиграс се явяваше сияещ пред служебния вход на театъра, пред фризьорския салон, на хотелската рецепция. Нямаше съмнения, че някой ден ще бъде обикнат, и търпеливо чакаше Беатрис да му го засвидетелства така, както той го разбираше. За жалост Беатрис започваше да навиква с платоничния си обожател, а подобен навик най-трудно се променя, особено у безразсъдна жена. Една вечер Едуар изпрати Беатрис и я помоли да се качи в стаята й за една чаша. За негово оправдание трябва да се поясни, че той беше в пълно неведение относно ритуалния смисъл на този израз. Просто беше жаден, тъй като дълго бе глаголствал за любовта си, а нямаше и един сантим в джоба, за да се прибере у дома. Преходът пеша и с пресъхнало гърло го плашеше.

— Не, скъпи Едуар — отрони Беатрис нежно, — не. По-добре е да си вървите.

— Ужасно съм жаден — повтори Едуар. — Не ви искам уиски, а само чаша вода. — И целомъдрено добави: — А се боя, че в този час кафенетата вече са затворени.

Вгледаха се един в друг. Уличната светлина прилягаше на Едуар, откроявайки изящните му черти. Освен това беше студено и Беатрис не без известно удоволствие си представяше как отказва на Едуар пред камината, във вълнуваща сцена, изтъкана от разкършеност и изтънченост. И тъй, качиха се. Едуар разпали огъня, Беатрис нареди поднос. Настаниха се пред камината, Едуар взе ръката на Беатрис и я целуна; започваше да схваща, че е проникнал в крепостта. И леко трепереше.

— Радвам се, че сме приятели, Едуар — начена замечтано Беатрис.

Той целуна дланта й.

— Виждате ли — продължи тя, — в театралните среди, които обичам, защото са моите среди, огромното мнозинство от хората са, не бих казала цинични, но лишени от същинска младост, а вие сте млад, Едуар, трябва да си останете такъв.

Говореше с прелестна сериозност. Едуар Малиграс действително се чувстваше много млад; с пламнали страни, той притискаше устни към китката на Беатрис.

— Не, недейте — изрече тя внезапно, — не бива. Знаете, че ви имам доверие.

Да би имал няколко години отгоре, Едуар би проявил настойчивост. Ала ги нямаше и това го спаси. Той стана, почти се извини и се отправи към вратата. Беатрис се лишаваше от своята сцена, от проникновената си роля, щеше да й бъде скучно, не й се спеше. Можеше да я избави една-едничка реплика. Тя я каза:

— Едуар.

Той се обърна.

— Елате.

И простря към него ръце като жена, която се отдава. Едуар продължително ги стисна в своите, после, благополучно окрилен от възрастта си, грабна Беатрис в обятията си, потърси устните й, намери ги, и тихичко простена от щастие, защото обичаше Беатрис. Късно през нощта все още шептеше любовни думи, положил глава върху гръдта на Беатрис, която спеше и нямаше представа от какви мечти и очаквания извират тези думи.