Мат Ридли
Геномът (8) (Автобиография на един биологичен вид в 23 глави)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Genome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
lucho3k (2019)

Издание:

Автор: Мат Ридли

Заглавие: Геномът

Преводач: Вихра Йомтова

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Сиела софт енд пъблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: СИЕЛА

Главен редактор: Ваня Томова

Редактор: Лъчезар Карагьозов

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN: 978-954-28-0638-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8429

История

  1. — Добавяне

Хромозома 6
Интелигентността

Грешката на теориите за наследствеността не е в простото твърдение, че коефициентът на интелигентност е в известна степен „наследствен“, а че се поставя равенство между „наследствено“ и „неизбежно“.

Стивън Джей Гулд

Постоянно ви подвеждам и не спазвам собствените си обещания. Би трябвало за наказание да напиша сто пъти: ГЕНИТЕ СЪЩЕСТВУВАТ НЕ ЗА ДА ПРИЧИНЯВАТ БОЛЕСТИ. Дори ако някой ген причинява заболяване след като се „повреди“, повечето гени в нас не са „повредени“, те просто съществуват в различни форми. Генът за сини очи не е повреден вариант на гена за кафяви очи, нито генът за червена коса е повреден вариант на гена за кестенява коса. Гените имат, според професионалния жаргон, различни алели — алтернативни версии на един и същ генетичен „параграф“, всички — еднакво жизнени, валидни и легитимни. Всички те са нормални; няма такова нещо като единствено определение за нормалност.

Време е да спрем увъртанията. Да се хвърлим с главата напред в най-заплетения, най-бодливия, най-гъстия, най-непроходимия и най-трудния гъсталак на генетичната гора: унаследяването на интелигентността.

Хромозома 6 е най-подходяща за тази цел. Към края на 1997 г. един храбър, а може би безразсъден учен за пръв път обяви пред света, че е открил ген „за интелигентност“ именно върху хромозома 6. Наистина храбър, защото въпреки солидните му доказателства, има много хора, които по принцип отказват да приемат, че такова нещо е възможно да съществува, а камо ли, че наистина съществува. Скептицизмът им не се базира само върху подозрителност, култивирана от политически оцветени изследвания, провеждани в продължение на десетилетия, и отрицателно отношение към всеки, който се докосне до проблема за наследствеността на интелекта. Тук има и голяма доза здрав разум. Очевидно Природата не е поверила интелектуалните ни способности на един или повече гени; тя ни е предоставила: родители, способност да се обучаваме, език, култура и образование, с които да можем да се самопрограмираме.

Въпреки всичко Робърт Пломин твърди, че точно това са открили той и колегите му. Група от особено надарени тийнейджъри, подбрани от цяла Америка заради почти гениалните им способности в училище, се събират всяко лято в Айова. Това са деца на възраст между 12 и 14 години, които са взели изпитите си пет години по-рано от връстниците си и са се класирали сред единия процент най-добри. Коефициентът им на интелигентност, Intelligence Quotient (IQ) е около 160. Екипът на Пломин допуска, че такива деца притежават най-добрите версии на всякакви гени, от които зависи интелигентността. Те взимат кръв от всяко дете и започват да я изследват с помощта на малки парченца ДНК от хромозома 6. (Била избрана хромозома 6, защото на нея ги навели предишни изследвания). Постепенно върху дългото рамо на хромозома 6 намират нещо — текст, който при невръстните гении често е по-различен от този на другите хора: не винаги, но достатъчно често, за да привлече вниманието. Този „текст“ се намира в средата на гена, наречен IGF2R.(1)

Историята на IQ не е окуражаваща. Малко дебати в историята на науката са били провеждани толкова глупаво като дебата за интелигентността. Много от нас, включително и аз самият, подхождаме към проблема с известно недоверчиво предубеждение. Не знам колко е моят IQ. В училище правих тест, но никой не ме осведоми за резултата. Тъй като не си бях дал сметка, че тестът се прави за определено време, не успях да отговоря на всички въпроси и сигурно не съм получил много точки. Но самият факт, че не съм разбрал, че тестът трябва да се реши за определено време, не говори много добре за интелигентността ми. Това преживяване остави у мен недоверие към метода, при който интелигентността се мери с едно число. Струва ми се абсурдно толкова разтегливо нещо да може да бъде измерено за половин час.

Истината е, че мотивацията на ранните определяния на интелигентността е твърде съмнителна. Франсис Галтън, който започва изследването на близнаци, за да бъдат разграничени вродените от придобитите способности, не крие защо постъпва така:(2)

Най-общо целта ми беше да опиша разнообразните наследствени способности на хората и големите различия между семействата и расите, да разбера до колко историята показва изпълнимостта на желанието да се заместят неспособните хора с по-добра порода и да реша дали не е наш дълг да направим това с разумни усилия, като по този начин ускорим еволюцията и усъвършенстваме хората, но с по-малко страдания, отколкото предполага естественият ход на нещата.

С други думи, той просто иска да подбира хората и да ги развъжда като добитък.

Но Америка е мястото, където определянето на интелигентността се превръща в нещо наистина противно. Х. Х. Годар взима теста за интелигентност, измислен от французина Алфре Бине и го прилага на американци и хора, които искат да станат американци. Той с абсурдна лекота заключава, че не само повечето имигранти в Америка са „кретени“, но и че това може да бъде установено от пръв поглед от обучени наблюдатели. Неговите IQ-тестове са смехотворно субективни и изпълнени с пристрастие към културните ценности на Запада и средната класа. Колко полски евреи са могли да знаят, че в средата на тенис корта има мрежа? Той не се съмнява, че интелигентността е вродена: „Степента на интелектуалното и душевно развитие на всеки индивид се определя от вида на хромозомите, които попадат заедно при съединяването на зародишните клетки. Тя не може съществено да се промени от никакви по-късни влияния, освен от такива, които могат да разрушат част от нейния механизъм.“(3)

Очевидно, с възгледи като тези, Годар е просто един ексцентричен маниак Въпреки това възгледите му до такава степен се възприемат от националната политика, че му се разрешава да подлага на тестовете си имигрантите, които пристигат в Елис Айланд. Последователите му са с още по-крайни възгледи. Робърт Йъркс убеждава армията на Съединените Щати да му разреши да подложи на тестове за интелигентност милиони новобранци през Първата световна война. Въпреки че армията до голяма степен пренебрегва резултатите, придобитата опитност осигурява на Йъркс и други като него база и данни в подкрепа на твърдението им, че определянето на коефициента на интелигентност може да бъде от значение за стопанството и правителството при разпределянето на хората в различни категории. Тестовете, проведени в армията, оказват силно влияние при дебата, който води до прокарването през 1924 г. в Конгреса на Закон за ограничаване на имиграцията. Според този закон се определят строги квоти за хората от Южна и Източна Европа под предлог, че те са по-тъпи от „нордическите“ типове, които преобладават в американското население до 1890 г. Целите на Закона нямат нищо общо с науката. Той е по-скоро израз на расови предразсъдъци и профсъюзен протекционизъм. Но този закон намира оправдание в псевдонауката за тестовете за интелигентност.

Разказа за евгениката оставяме за друга глава, но не е чудно, че тази история с тестовете за интелигентност оставя у професионалните учени, особено у тези, които се занимават със социални науки, дълбоко предубеждение към всичко, свързано с IQ-тестовете. Когато точно преди началото на Втората световна война, увлеченията по расизма и евгениката затихват, самото понятие за наследствена интелигентност става почти табу. Хора като Йъркс и Годар до такава степен са отхвърляли влиянията на околната среда върху способностите, че подлагат на английски тестове хора, които не говорят английски, както и неграмотни, които за пръв път взимат молив, за да попълнят съответния тест. Вярата им в наследствеността е толкова необективна и фанатична, че критикуващите ги по-късно са склонни да отхвърлят всичките им тези. В края на краищата хората могат да се обучават. Техният IQ може да се повлияе от образованието. Може би психолозите е трябвало да започнат с това, че наследствен елемент в интелигентността няма, а всичко е въпрос на обучение.

Счита се, че науката се развива, като издига хипотези и ги проверява, търсейки начини да ги опровергае. Но в случая това не става. Генетичните детерминисти от двадесетте години на XX век търсят единствено потвърждение и никога опровержение на идеите си. По същия начин детерминистите на околната среда от шейсетте години търсят само подкрепящи доказателства на идеите си и отклоняват погледа си от всяко доказателство в полза на противното, към което всъщност е трябвало да се стремят. Колкото и парадоксално да звучи, в този клон на науката „специалистите“ са грешели повече отколкото лаиците. Обикновените хора винаги са знаели, че образованието има значение, но също така винаги са вярвали, че има и вродени способности. Специалистите са тези, които са били на крайни, абсурдни позиции в различните краища на спектъра.

Общоприето определение на интелигентността не съществува. Дали бързината на мисълта, способността за разсъждаване, паметта, речникът, смятането наум, духовната енергия или просто стремежът към интелектуални постижения определят някого като интелигентен? Умните хора могат да бъдат много глупави за някои неща като общи познания, пресметливост или пък страх от минаване под електрически стълб и т.н. Един футболист, който е бил слаб ученик, е в състояние за частица от секундата да прецени възможността и начина да вкара гол. Музикалност, словоохотливост, а дори и възможността да разбираш другите, са способности, които не винаги вървят заедно. Хауард Гарднър защитава усилено теорията за множествената интелигентност, според която всеки талант е отделна способност. За разлика от него Робърт Стърнбърг предполага, че съществуват три различни типа интелигентност — аналитична, творческа и практична. Аналитичните задачи са ясно формулирани от някой друг, носят цялата информация, необходима за разрешаването им, имат само един верен отговор. Те не са пряко свързани с ежедневието и извън себе си не са интересни — например училищен изпит. Практическите задачи изискват да ги разпознаете и формулирате, те не са строго дефинирани, в тях липсва някаква съществена информация, може да имат, а може и да нямат единствен верен отговор, но произлизат директно от ежедневието. Бразилски деца, отраснали на улицата, които пропадат по математика в училище, са въпреки това много изобретателни в математиката, която им е необходима за начина на живот, който водят. IQ е особено неточен пътеводител при професионалните състезатели в конните надбягвания. А някои деца в Замбия се представят много добре при IQ-тестове, в които се използват модели от тел, но пропадат при тестове, които изискват молив и хартия. При английските деца е точно обратното.

Почти винаги обучението в училище, както и IQ-тестовете са насочени към аналитични проблеми. Колкото и разнообразни по форма и съдържание да са, IQ-тестовете в основата си са ориентирани към определена нагласа на ума.

Въпреки това те определено измерват нещо. Ако се сравнят резултатите от различни видове IQ-тестове, се забелязва тенденция те да се променят успоредно. Статистикът Чарлз Спиърман пръв забелязал това през 1904 г. — дете, което се представя добре по един предмет, е обикновено добро и по други и различните видове интелигентност не са независими, а свързани. Със завидна лаконичност Спиърман нарекъл тази интелигентност обща или „О“. Някои статистици се мъчат да докажат, че „О“ е просто статистически трик — едно от възможните решения на проблема за измерване на различни изяви. Други считат, че това е директно измерване на нещо общоприето: факт е, че повечето хора са единодушни за това кой е „умен“ и кой не. Без съмнение обаче „О“ върши работа. „О“ предсказва най-добре по-късната успеваемост на детето в училище. Освен това съществува и обективно доказателство за „О“: скоростта, с която хората изпълняват задачи, свързани с възприемането и обработката на информация, корелира със стойностите на техния IQ. А общият IQ остава учудващо постоянен в различните възрасти: между 6 и 18 годишна възраст вашата интелигентност, разбира се, бързо расте, но вашият IQ в сравнение с този на връстниците ви се променя твърде малко. Наистина скоростта, с която едно бебе привиква към нови стимули, корелира твърде добре със стойността на IQ на по-късна възраст, т.е. като че ли е възможно да се предскаже IQ на възрастен човек още от поведението му като няколкомесечно бебе. Стойностите на IQ силно корелират с резултатите от училищните изпити. Децата с висок IQ като че ли по-добре възприемат това, което се преподава в училище.(4)

Това съвсем не оправдава фатализма около образованието: огромните различия между училищата и между отделните държави в успеваемост по математика или други предмети ясно показват колко много зависи от преподаването. „Гените за интелигентността“ не могат да функционират във вакуум; те се нуждаят от стимулиране от страна на обкръжението, за да се развиват.

Нека приемем очевидно глупавото определение за интелигентността като нещо, което се измерва със средното аритметично от няколко различни теста за обща интелигентност „О“ и видим докъде води това. Фактът, че IQ-тестовете и миналото са били толкова груби и лоши, а и сега далеч не са съвършени, за да могат обективно да определят нещо, може само да ни учуди, че толкова дълго се е разчитало на тях. Ако между IQ и някои гени може да се открие корелация, въпреки това, което Марк Филпот нарича „мъглата на несъвършените тестове“(5), това показва, че е твърде вероятно интелигентността да е до голяма степен наследствена. Още повече, че съвременните тестове са значително подобрени по отношение на обективност и независимост от културната среда или от специфични познания.

В разцвета на евгениката и IQ-тестовете през 20-те години не са съществували доказателства за наследствеността на IQ. Това само се е предполагало. Сега случаят е по-различен: наследяването на IQ (каквото и да представлява IQ) е хипотеза, която е проверявана върху две групи хора: близнаци и осиновени. От която и страна да ги погледнете, резултатите са смайващи. Няма нито едно изследване на факторите, определящи интелигентността, което да отрича значителния принос на наследствеността.

През 60-те години става на мода да се разделят близнаците веднага след раждането им, особено ако подлежат на осиновяване. В много случаи това се прави без определена цел, но в други се прави нарочно с научен интерес: да се провери и евентуално докаже (така се надяват) преобладаващата идея, че възпитанието и обкръжението, а не гените оформят личността. Най-известният случай е за близначките Бет и Ейми от Ню Йорк, разделени при раждането си от един любознателен психолог, привърженик на Фройд. Ейми попада в семейството на бедна, дебела, несигурна в себе си и нелюбяща майка. Разбира се, точно както следва съгласно теорията на Фройд, Ейми израства невротична и затворена. Но също такава — до най-малките подробности — става и Бет, чиято осиновителка е богата, спокойна, любяща и весела. Разликите между личностите на Бет и на Ейми са неуловими, когато те се срещат и преоткриват след двадесет години. Вместо да демонстрира огромното значение на възпитанието при формирането ни, това изследване доказва точно обратното — силата на инстинкта.(6)

Изследването на разделени близнаци, започнато от вярващите в решаващата сила на възпитанието, по-късно е подхванато и от тези, които са от другата страна на барикадата и по-точно от Томас Бучар от Университета в Минесота. От 1979 г. той събира разделени близнаци от цял свят и ги подлага на различни тестове, включително и за IQ. Междувременно се появяват други изследвания, при които се сравняват IQ на осиновени с IQ на осиновителите, както и с IQ на биологичните им родители и братята или сестрите им. Сумарният резултат от всички такива изследвания, включващи IQ на десетки хиляди индивиди, е показан на таблицата. Числата показват корелацията в проценти, като 100 процента означават пълна идентичност, а 0 процента — случайна разлика.

Един човек, изследван два пъти               87
Еднояйчни близнаци, отрасли заедно           86
Еднояйчни близнаци, отрасли разделениm       76
Двуяйчни близнаци, отрасли заедно            55
Биологични братя и сестри                    47
Родители и деца, които живеят заедно         40
Родители и деца, които живеят разделени      31
Осиновени деца, които живеят заедно           0
Несвързани хора, които живеят разделени       0

Не е учудващо, че най-висока корелация се наблюдава между еднояйчни близнаци, отрасли заедно. Те имат еднакви гени, живели са в една и съща утроба, а после в едно и също семейство, все едно, че са един човек, който се подлага на тест два пъти. Двуяйчни близнаци, които се развиват в една утроба, но генетически се различават, колкото обикновени братя, са много по-малко близки. Те обаче все пак са по-близки от обикновени братя, което показва, че това, което се случва в утробата и в съвсем ранния живот има някакво значение. Най-изненадващият резултат е корелацията между IQ на осиновени деца, които живеят заедно: нула. Това, че живеят в едно семейство, не оказва практически никакво влияние върху техния IQ.(7)

Значението на живота в утробата започна да бъде оценявано едва неотдавна. Според едно изследване с това може да се обясни двадесет процента от сходството в интелигентността на двойка близнаци, но само пет процента от интелигентността на обикновени братя или сестри. Разликата произлиза от това, че близнаците делят една утроба едновременно, за разлика от обикновените братя и сестри. Влиянието, което оказват върху интелигентността събития, случили се в утробата, е три пъти по-голямо от всичко, което родителите са направили след раждането. Така дори тази част от нашата интелигентност, която може да бъде приписана по-скоро на отглеждането и възпитанието, отколкото на Природата, всъщност не може да се промени, след като е отдавна в миналото. Природата, от друга страна, продължава да отключва нови гени по време на цялата ни младост. Природата, а не възпитанието и отглеждането, изисква да не правим окончателни заключения за интелигентността на детето, когато то е съвсем малко.(8)

Това определено е странно. Противоречи на здравия разум: нима интелигентността ни не се влияе от книгите и разговорите в дома, в който сме израснали? Да, влияе се, но не в това е проблемът. В крайна сметка наследствеността би могла да обясни това, че родителите и децата от един дом обичат интелектуалните занимания. Освен с близнаци и осиновени, не са провеждани други изследвания, които да могат да разграничат наследствените от придобитите вкъщи интереси. Досега изследванията на близнаци и осиновени недвусмислено показват, че наследствеността е причина за съвпадението между IQ на децата и биологичните им родители. Все пак остава възможността тези изследвания да са подвеждащи, защото са проведени с твърде малък брой семейства. Те са предимно бели, принадлежат към средната класа, а данните за чернокожи или много бедни са малко на брой. Може би не е изненадващо, но видът на разговорите и книгите във всички бели семейства от средната класа в Америка е приблизително еднакъв. Когато беше проведено изследване върху осиновени деца от други раси, беше установено, че корелация между IQ на децата и на техните осиновители съществува, но е само деветнадесет процента.

Както се вижда, ефектът не е голям. Като че ли заключенията от всички подобни изследвания са единодушни в едно: около половината от вашия IQ е наследствен, а по-малко от една пета се дължи на общото с братята и сестрите ви обкръжение, т.е. на семейството. Останалото е от утробата, училището и други външни влияния като например тези на връстниците ви. Но дори и това е подвеждащо. Не само вашият IQ, но и неговата наследствена съставка, се променя с възрастта. В процеса на порастване и натрупване на опит влиянието на гените нараства. Нима? Не може да бъде, то намалява. Не, наследеният IQ в детска възраст е около четиридесет и пет процента, а в късното юношество — седемдесет и пет. Колкото повече пораствате, толкова повече, макар и постепенно, изразявате вродената си интелигентност и „забравяте“ влиянията на другите върху вас. Вие избирате обкръжението, което подхожда на вродените ви склонности и предпочитания, а не ги приспособявате към обстоятелствата, в които сте се озовали. Това доказва две съществени неща: генетичните влияния не са замръзнали в момента на зачеването и влиянията на околната среда не се натрупват необратимо. Наследено не означава непроменяемо.

Франсис Галтън в самото начало на този продължителен дебат използва една може би доста удачна аналогия: „Много хора са се забавлявали“ — пише той — „да хвърлят пръчки в поточета и да наблюдават движението им; как първоначално те биват спирани от случайно препятствие, после — от друго; и пак как техният по-нататъшен път се улеснява от комбинация от обстоятелства. Някой може би приписва съществено значение на всяко от тези събития и смята, че съдбата на пръчката до голяма степен зависи от серия дребни случки. Въпреки това всички хвърлени пръчки успяват да преминат надолу по течението и в края на краищата се движат с почти една и съща скорост.“ Излиза, че интензивното подлагане на децата на по-добро обучение оказва съществено влияние върху техния IQ, но само временно. Към края на началното училище децата, които са били в програми със започване на обучението в по-ранна възраст, не са по-напреднали от останалите деца.

Ако приемем критиката, че тези изследвания донякъде преувеличават наследеното, защото обектът им са семейства, принадлежащи към един и същ социален слой, следва, че наследствеността ще играе по-важна роля в едно егалитарно общество, отколкото в едно разслоено общество. Но нали меритокрацията е система, при която социалното издигане зависи единствено от индивидуалните способности и постижения. Постиженията на хората зависят само от гените им, защото всичко останало е еднакво за всички. А как стои въпросът с ръста на хората? В миналото недохранването водеше до това, че много деца не достигаха до „наследствената“ си височина в зряла възраст. Днес, със сравнително по-добрите условия на живот, по-голяма част от различията във височината на индивидите се дължи на гените. Следователно би могло да се каже, че височината все повече зависи от наследствеността. Това все още не може да се твърди със сигурност за интелигентността, тъй като условията на околната среда — училище, семейни навици или заможност — стават все по-нееднакви в някои общества, а не обратното. Но парадоксът си остава: в егалитарните общества гените имат по-голямо значение.

Тези оценки на наследствеността са валидни за различия между индивидите, а не между групите. Наследяването на IQ изглежда едно и също при различните популации и раси, но може би не винаги е било така. Логически е погрешно обаче да заключим, че понеже разликата между IQ на двама души е 50% наследствена, разликите между средния IQ на бели и азиатци или чернокожи и бели се дължи на гени. Наистина това заключение е не само логически погрешно, но и засега не се подкрепя от опита. По този начин се срутва голяма част от тезата на неотдавна излязлата книга „The Bell Curve“ („Камбановидната крива“)(9). Средният IQ на белите и чернокожите се различава, но не съществуват доказателства, че тези различия са наследствени. Напротив, това, което се наблюдава при междурасовите осиновявания, подсказва, че средният IQ на чернокожи, отрасли сред бели, не се различава от коефициента на интелигентност на белите.

Ако IQ е 50% наследствен, значи има гени, от които той зависи. Не е възможно да се каже колко са те. Единственото, което може да се твърди със сигурност, е, че някои от гените, които оказват влияние, са вариращи, т.е., че съществуват в различни версии у различните хора. Наследеност и детерминизъм се различават значително. Напълно е възможно най-важните гени, които влияят върху интелигентността, да са всъщност непроменящи се. В този случай не би имало наследяване на различия, причинени от тези гени, защото такива различия няма да съществуват. Например аз, както и повечето хора имам по пет пръста на всяка ръка. Причината за това е, че съм наследил генетична инструкция, която определя пет пръста. И ако все пак тръгна по света да търся хора с по четири пръста, около 95%, а сигурно и повече от хората, които ще намеря, ще са хора, които са загубили един пръст при произшествие. Ще открия, че да имаш четири пръста е нещо, което има много ниска наследяемост — почти винаги това се дължи на околната среда. Но от това не следва, че гените нямат нищо общо с определянето броя на пръстите. Един ген може да определя признак на тялото ни, който е един и същ при различни хора, по същия начин както може да определя и черти, които са различни у различните хора. Експедициите на Робърт Пломин за лов на гени за IQ биха открили само гени, които се срещат в различни версии, а не такива, които не се променят. Ето защо те биха могли да пропуснат някои важни гени.

Първият генетичен маркер на Пломин, генът IGF2R на дългото рамо на хромозома 6, на пръв поглед е неподходящ кандидат за „ген на интелигентността“. Основната му слава, преди Пломин да го свърже с интелигентността, беше връзката му с рака на черния дроб. Той можеше спокойно да бъде наречен „ген на рака на черния дроб“ и по този начин да се демонстрира неразумността гените да се идентифицират с болестите, които причиняват. В някакъв момент може да се наложи да преценим дали потискането на рака е основната му функция, а способността му да влияе върху интелигентността — страничен ефект или обратното. Функцията на белтъка, който той кодира, е загадъчно безинтересна: „вътреклетъчен пренос на фосфорилирани лизозомни ензими от апарата на Голджи и клетъчната повърхност до лизозомите“. Това е все едно кола за доставки на молекули. Нито дума за ускоряване на мозъчните вълни.

IGF2R е огромен ген, съставен от общо 7473 букви, но смисленото съобщение е разпиляно върху 98 000 буквен участък на генома, прекъсван 48 пъти от безсмислени последователности, наречени интрони (подобно на статия в списание, която се прекъсва 48 пъти от реклами). В средата на гена има повтарящи се участъци, които могат да са различно дълги и по този начин да влияят върху разликите в интелигентността на хората. Тъй като изглежда има някаква връзка между този ген и инсулиноподобни белтъци с роля при разграждане на захарта, може би е уместно в тази връзка да се спомене едно изследване, според което хора с висок IQ използват „по-ефикасно“ глюкозата в мозъка. Докато усвояват компютърната игра Тетрис, хората с висок IQ показват по-голямо понижение на разхода на глюкоза с усъвършенстването си в играта, отколкото хората с по-нисък IQ. Но това е все едно да се заловиш за сламка. Генът на Пломин, ако наистина се окаже, че е истински, ще бъде един от многото, които могат да влияят върху интелигентността по различни начини.(10)

Основното значение на откритието на Пломин е друго. Някои хора все още отхвърлят изследванията на близнаци и осиновени като прекалено косвени, за да докажат съществуването на генетични влияния върху интелигентността, но те не могат да оспорват директно изследване на ген, който се изменя успоредно с интелигентността. Една от формите на този ген се среща два пъти по-често у свръхинтелигентните деца от изследването в Айова, отколкото в останалото население и този резултат в никакъв случай не е случаен. Но ефектът му едва ли е голям: този вариант на гена би могъл да добави само няколко точки към вашия IQ. Това определено не е „ген за гениалност“. Пломин намеква за още десетина „гени за интелигентност“, които е изолирал от младите гении в Айова. Но завръщането на хипотезата, че IQ е наследствен, се приема все още с неудоволствие от много среди. То съживява призраците на евгениката, които злоупотребиха с науката и я обезобразиха в периода на двадесетте и тридесетте години на XX век. Както казва строгият критик на тези, които отдават прекалено значение на наследствеността, Стивън Джей Гулд: „Полученият частично по наследство нисък IQ може в значителна степен да бъде подобрен с подходящо образование. А може и да не бъде. Фактът, че коефициентът на интелигентност се наследява не е достатъчен за заключения.“ Така е. И точно в това е проблемът. В никакъв случай не е задължително хората да възприемат генетичните данни фатално. Откритието на генетични мутации, от които зависят някои състояния като например затруднената способност за четене (дислексията), не е накарало учителите да приемат, че това са нелечими състояния. Напротив, окуражило ги е да отделят децата с подобни проблеми, за да им обръщат по-специално внимание.(11)

Най-известният пропагандатор на проверката за интелигентност — французинът Алфре Бине — яростно защитава тезата, че целта на тестовете не е да награждава надарените деца, а да се отдели специално внимание на по-малко надарените. Пломин дава себе си като пример за това как работи системата. Той е единственият от 32 братовчеда от голямо семейство от Чикаго, който е учил в колеж, и смята, че късметът му се дължи на добри резултати на тест за интелигентност, които убедили родителите му да го изпратят в по-добро училище. Любовта на Америка към такива тестове забележително контрастира с отвращението на Англия към тях. Просъществувалият твърде кратко време в Англия подобен задължителен тест, известен като eleven plus exam (На него са били подлагани 11–12-годишни ученици, за да се подберат кандидати за по-нататъшно образование), се помни като катастрофа. Той е обрекъл на второстепенни училища съвсем нормални, интелигентни деца. Точно обратното, в меритократична Америка подобни тестове са паспорти към академични успехи на надарените, но бедни хора.

Може би наследяването на IQ предполага нещо съвършено различно, нещо което веднъж завинаги показва, че усилията на Галтън да разграничи отглеждането и възпитанието от Природата са напълно погрешни. Разгледайте този привидно нелеп факт. Обикновено ушите на хора е висок IQ са по-симетрични от тези на хора с нисък IQ. Цялото им тяло изглежда по-симетрично — ширината на краката, на глезените, дължината на пръстите, дебелината на китките, на лактите, всяка от тях корелира с IQ.

В началото на 90-те години на XX век беше възобновен старият интерес към симетрията на тялото поради това, че тя може да бъде ключ към началните стадии на развитието му. Някои от асиметриите на тялото са логични: например сърцето е в лявата част на гръдния кош у повечето хора. Други, по-малки асиметрии, може да са случайни отклонения в едната или другата посока. При някои хора лявото ухо е по-голямо от дясното, при други — обратно. Големината на тази, така наречена флуктуираща асиметрия, е важна мярка за това до каква степен е бил подложен на стрес организмът по време на развитието си. Този стрес може да се дължи на инфекции, токсини или лошо хранене. Фактът, че хора с по-висок IQ имат по-симетрични тела, подсказва, че те са били подложени на по-малък стрес по времето, прекарано в утробата на майката или пък в ранното детство. Или по-скоро, че може би са били по-устойчиви на подобен стрес. А устойчивостта може и да е наследствена. Или наследяването на IQ би могло да се дължи не на конкретни „гени за интелигентност“, а на гени за устойчивост спрямо инфекции или токсини — т.е. на гени, които функционират чрез взаимодействие с околната среда. Вие наследявате не IQ, а способността при определени условия на околната среда да развиете висок IQ. Трудно е да си представим кое се дължи на Природата и кое на отглеждането и възпитанието. Струва ми се, че наистина е невъзможно.(12)

В подкрепа на тази идея е така нареченият ефект на Флин. Джеймс Флин, политолог в Нова Зеландия, забелязва през 80-те години на XX век, че IQ постоянно нараства във всички страни със средна скорост от около три IQ точки на десет години. Защо, е трудно да се каже. Може да е поради същата причина, поради която височината нараства: по-добро хранене в детството. Когато в продължение на няколко години в две гватемалски села били предоставени в неограничено количество белтъчни добавки към храната, било установено, че IQ на децата, десет години по-късно, определено се е повишил значително: ефект на Флин в миниатюра. Но IQ нараства със същата скорост и в развитите западни страни. Училището едва ли има нещо общо с това.

Първо, защото прекъсването на обучението има определено временен ефект върху IQ, и второ, защото тестовете, които показват най-бързо повишение, не са свързани с преподаваното в училище. Те проверяват способността за абстрактно мислене, която е нараснала в най-голяма степен. Улрик Найсер счита, че причината за ефекта на Флин е ежедневието, наситено със сложни визуални образи — анимационни филми, реклами, плакати, филми, графики — често за сметка на писменото слово. Децата сега са подложени на много по-интензивно „визуално“ въздействие, отколкото преди, което спомага за развитието на способността за разрешаване на визуалните задачи, които преобладават в тестовете за определяне на коефициента на интелигентност.(13)

Този ефект на околната среда на пръв поглед е несъвместим с изследванията на близнаци, които показват висока степен на наследяване на IQ. Както отбелязва самият Флин, увеличаване с 15 IQ точки за петдесет години предполага, или че през 1950 г. светът е бил пълен с тъпаци, или че сега е пълен с гении. Не сме свидетели на културен ренесанс, следователно, заключава Флин, IQ не измерва нищо вродено. Но ако Найсер е прав, съвременният свят е околна среда, която окуражава развитието на една определена форма на интелигентност — лекотата при боравене с визуални символи. Това е удар по „О“-интелигентността, но не и отрицание на идеята, че тези различни видове интелигентност поне частично се наследяват. Изминали са два милиона години развитие на културата, през които нашите прадеди са си предавали чрез обучение местните традиции. А днес човешкият мозък може би е придобил (чрез естествен отбор) способността да се специализира в тези умения, на които го учи местната култура и в които индивидът се усъвършенства. Околната среда на детето е колкото следствие от гените му, толкова и от външни фактори: детето търси и създава своя околна среда. Ако има технически наклонности, се занимава с техника, ако е книжен плъх, търси книги. Гените могат да създадат стремеж и желание, но не и способности. В края на краищата, наследяването на късогледството се обяснява не само с наследяването на формата на очната ябълка, но и с навика за четене и с грамотност. Наследяването на интелигентността в такъв случай е може би колкото въпрос на отглеждане и възпитание, толкова и въпрос на природа. Колко удовлетворителен край на едновековния спор, започнат от Галтън.