Мат Ридли
Геномът (25) (Автобиография на един биологичен вид в 23 глави)

Хромозома 22
Свободната воля

Дихотомията на Хюм: нашите действия са или предопределени — в този случай ние не сме отговорни за тях, или са резултат от случайни събития — и в този случай ние пак не сме отговорни за тях.

Оксфордски философски речник

Докато първият вариант на тази книга се довършваше, няколко месеца преди края на хилядолетието, дойде новината за едно много важно събитие. В центъра „Сейнджър“, близо до Кеймбридж, беше определена пълната последователност на хромозома 22, първата човешка хромозома, прочетена от единия край до другия. Всички 11 милиона „думи“ от глава 22 на човешката автобиография са прочетени и записани с английски букви: 33.4 милиона „А“, „Ц“, „Г“ и „Т“.

Близо до върха на дългото рамо на хромозома 22 има голям и сложен ген с важно значение, известен като HFW. Той се състои от 14 екзона, които заедно съставляват текст от над 6000 букви. Този текст се получава след редакция, направена от странния процес на РНК снаждането. Генът е активен само в малък участък на префронталната мозъчна кора. Обобщавайки смело, може да се каже, че функцията на белтъка, кодиран от този ген, е да надари човешките същества със свободна воля. Без HFW ние не бихме имали свободна воля.

Горният параграф е измислица. Няма ген HFW нито на хромозома 22, нито на някоя друга. След 22 глави наистина ми се прииска да ви поизлъжа. Не издържах на напрежението да пиша истини и се поддадох на изкушението да си измисля нещо.

Но кой съм „Аз“? „Аз-ът“, който се е поддал на глупав импулс и е решил да напише измислен параграф? Аз съм биологично същество, сглобено от своите гени. В тях е предписанието за моята форма, те са ми дали по пет пръста на всяка ръка и 32 зъба в устата, заложили са моите лингвистични способности и са определили около половината от моите интелектуални възможности. Когато запомням нещо, това правят гените за мене, активирайки системата CREB, за да натоварят паметта. Гените ми изграждат мозък и му предоставят ръководството на всекидневните задължения. Гените също ми дават ясното съзнание, че съм свободен да реша какво да бъде моето поведение. Простото самонаблюдение ми подсказва, че няма нещо, което не „мога да поискам“ да направя. По същия начин няма нищо, което да ми казва да правя едно, а не друго. Способен съм да се метна на колата си веднага и да карам към Единбург без друга причина, освен желанието ми да го направя. Същото и с измислянето на цял параграф. Аз съм свободен човек и имам свободна воля.

Откъде се е взела тази свободна воля? Ясно е, че не може да идва от моите гени, иначе не би била свободна воля. Според мнозина тя идва от обществото, културата и възпитанието. Според тези разсъждения свободата е тази част от нашата природа, която не се определя от нашите гени. Тя е нещо като цвете, което цъфти, след като нашите гени са свършили своята задача. Ние може да се издигнем над генетичния детерминизъм и да грабнем това тайнствено цвете — свободата.

Съществува традиция сред определена категория популяризатори на науката, които казват, че светът на биологията е разделен между тези, които вярват в генетичния детерминизъм, и други, които вярват в свободата. (Детерминизмът приема, че съдбата на човека и всички негови решения се определят от предшестващи обстоятелства и събития). Множество автори отричат генетичния детерминизъм, но установяват на негово място други форми на предопределение — детерминизма на влиянието на родителите или социалните условия. Странно е, че толкова много автори, които защитават човешкото достойнство от тиранията на гените, изглеждат щастливи да приемат тиранията на обкръжението. Веднъж бях критикуван в печата за това, че съм казал (не бях го направил), че поведението е изцяло генетично детерминирано. Авторът даваше пример за това, че поведението не е генетично. Добре било известно, че по правило тези, които насилват деца, сами са били насилвани като деца — тук била причината за тяхното поведение. Авторът на критиката изглежда не разбираше, че това е точно такъв детерминизъм. Това беше осъждане на хора, страдали достатъчно, много по-безжалостно и повече основано на предразсъдъци от всичко, което някога съм казвал. Критикуващият твърдеше, че децата на тези, които насилват деца, имат склонност към насилие и тук много малко можело да се направи. Той не се и досещаше, че прилага двоен стандарт. От една страна изисква строго доказателство за правилността на генетичните обяснения на поведението, а в същото време много лесно приема социалните обяснения.

Грешка е поставянето на рязка граница между гените, неумолимо програмиращи калвинистка предопределеност, и средата като средище на либералната свободна воля. От околната среда условията в утробата са едни от най-силните скулптори на характера и способностите, а за тях не може да се направи нищо. Както се разказваше в главата за хромозома 6, някои от гените за интелектуални способности са гени вероятно за склонност, а не за способности: те насочват своите носители към желание за учене. Същият резултат може да се постигне и от любим учител. Природата, с една дума, е по-гъвкава от възпитанието.

„Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли, книга, написана през 20-те години на XX век в разгара на ентусиазма от евгениката, описва един ужасяващ свят на уеднаквен, принудителен контрол, където няма място за индивидуалност. Всеки, примирено и с желание, заема своето място в кастовата система. Всеки, от алфите до епсилоните, послушно изпълнява задачите си и се радва на удоволствията, точно както очаква обществото. Самата фраза „Прекрасният нов свят“ вече е символ на ад, създаден от централизиран контрол и развита наука, работещи заедно.

Това е малко изненадващо. В книгата на Хъксли няма нищо, свързано с евгениката. Алфите и епсилоните не се възпроизвеждат. Те се създават чрез химични въздействия в изкуствени утроби, от условни рефлекси по Павлов и чрез промиване на мозъка. При възрастните състоянието се поддържа чрез вещества, подобни на наркотици. Този ад въобще не се дължи на природата, а на възпитанието. Това е адът на околната среда, а не на генетиката. Съдбата на всеки е предопределена, но от неговата контролирана околна среда, а не от неговите гени. Това е биологичен, а не генетичен детерминизъм. Геният на Олдъс Хъксли разбира колко кошмарен би бил един свят, в който господства възпитанието. Трудно е да се каже кое носи повече страдание — крайният генетичен детерминизъм, който управлява Германия през 30-те години или крайният детерминизъм на околната среда, управляващ Русия по същото време. Можем само да сме сигурни, че и двете крайности са ужасни.

За щастие ние сме удивително устойчиви към промиването на мозъци. Няма значение колко много родителите или политиците приказват, че тютюнопушенето е вредно — младите хора продължават да го правят. Точно защото възрастните четат нравоучения за пушенето, то изглежда толкова привлекателно. Ние генетично сме надарени със склонността да сме зле настроени към всяка власт, особено като тийнейджъри, което предпазва нашия вътрешен свят от диктатори, учители, насилнически втори баща или майка, или пропагандни кампании на правителството.

Освен това днес знаем, че всички доказателства, стараещи се да покажат по какъв начин родителските влияния оформят нашия характер, на практика са дълбоко погрешни. Наистина има корелация между насилието срещу деца и факта, че си бил насилван като дете, но това може да се дължи изцяло на наследени личностни белези. Децата на насилниците получават по наследство характера на своите мъчители. Ако този ефект се отчете, изследванията не оставят място за възпитателен детерминизъм. Например заварените деца на насилниците не стават насилници.⁽¹⁾

Забележителното в случая е, че същото е вярно и за всеки социален проблем, за който някога сте чували. Престъпниците отглеждат престъпници. Децата на разведените се развеждат. Родителите с проблеми имат деца с проблеми. Затлъстелите имат затлъстели деца. Джудит Рич Харис проповядва всички тези твърдения през дългата си кариера на автор на учебници по психология. Преди няколко години обаче тя внезапно започна да ги поставя под съмнение, защото откри нещо, което стряска. Почти всички изследвания нямат контрола за наследяване, следователно в никое изследване няма истинско доказателство за причинно-следствена връзка. Този пропуск даже не се споменава — корелацията неизменно се представя като причина. Същевременно резултатите от изследванията на генетиката на поведението дават нови силни доказателства срещу това, което Рич Харис нарича „предположение за влияние на възпитанието“. Изследването на разводите при близнаци например показва, че наследствеността е отговорна за половината от различията в броя на разводите. Факторите на средата, които не са общи, допринасят за другата половина, а общата семейна среда не се отразява.⁽¹⁾ С други думи, вероятността да се разведете не е по-голяма, ако сте израсли в разбито семейство; вероятността нараства, ако вашите биологически родители са се развели. Изучаването на криминалните досиета на осиновени деца в Дания показва силна корелация с криминалното поведение на биологичните родители и много слаба корелация с поведението на осиновителите. Даже тази корелация изчезва, когато се отчита влиянието на връстниците — тук се отчита дали осиновяващите родители живеят в район с по-голяма или по-малка престъпност.

Днес е ясно, че децата вероятно упражняват по-голямо не-генетично влияние върху родителите, отколкото обратното. Както твърдя в главата за хромозоми X и Y, някога е било общоприето, че отчуждени бащи и свръхгрижовни майки превръщат синовете си в хомосексуалисти. Сега се смята за по-вероятно обратното — чувствайки, че синът не се интересува много от „мъжествени“ занимания, бащата се оттегля; майката компенсира, като става свръхгрижовна. По същия начин децата с аутизъм често имат отчуждени и студени майки, но това е резултат, а не причина — майката, изморена и обезсърчена от години безрезултатни усилия да установи контакт с детето си, в крайна сметка се отказва.

Рич Харис системно руши догмата, която лежи, без да бъде оспорвана, в основата на социалните науки през XX век, а именно че родителите оформят личността и културата на своите деца. В психологията на Зигмунд Фройд, бихейвиоризма на Джон Уотсън и антропологията на Маргарет Мийд детерминизмът на възпитанието от родителите просто се приема, никога не се подлага на съмнение. Независимо от това изследванията на близнаци, на децата на емигранти и на осиновени деца доказват, че хората получават индивидуалността си от гените и от връстниците, а не от родителите си.⁽¹⁾

През 70-те години срещу идеята за генетичното влияние върху поведението беше проведена енергична атака, водена от Ричард Люонтин и Стивън Джей Гулд. Техният любим лозунг, употребен като заглавие на една от книгите на Люонтин, е безкомпромисно догматичното: „Не и в нашите гени!“. По онова време още се приемаше хипотезата, че генетичните влияния върху поведението са слаби или не съществуват. Двадесет и пет години по-късно, след множество изследвания в областта на генетиката на поведението, този възглед вече не е защитим. Гените наистина оказват влияние върху поведението.

Даже след тези открития се смята, че при почти всички типове поведение, средата е изключително важна, вероятно по-важна от гените. Влиянието на родителите обаче съставлява забележително малка част от влиянието на средата. С това не се отрича значението на родителите или пък че децата могат без тях. В действителност, както Рич Харис отбелязва, абсурдно е да се мисли иначе. Родителите оформят домашната среда, а щастливата семейна среда е добро нещо само по себе си. Не е необходимо да мислим, че щастието определя личността, за да се съгласим, че е добре да има нещо такова. Но децата изглежда не позволяват домашната среда да влияе върху тяхната личност извън дома, нито пък позволяват това да повлияе върху тяхната личност по-късно, като възрастни. Рич Харис прави важното наблюдение, че всички ние пазим разделени зоните на частния и обществения си живот и не винаги пренасяме уроците или личните си качества от едната зона в другата. Ние лесно „превключваме“ между тях. Така получаваме езика (в случая на емигрантите) или акцента на своите връстници, а не на родителите си и ги употребяваме през целия си живот. Културата се пренася автономно от една група деца към следващата, а не от родители към деца. Това обяснява например защо движението към по-голямо сексуално равенство при възрастните няма никакъв ефект върху доброволната сексуална сегрегация на детската площадка. Както всеки родител знае, децата предпочитат да имитират връстниците, а не родителите си. Психологията, подобно на социологията и антропологията, винаги е била доминирана от хора със силна антипатия към генетичните обяснения. Да се поддържа подобно невежество вече не е възможно.⁽²⁾

Не ми се иска да повтарям спора природа или възпитание и отглеждане, който изследвах в главата за хромозома 6. Искам обаче да привлека внимание върху факта, че ако предположението за решаващата роля на възпитанието се окаже вярно, това няма да намали детерминизма и на йота. Акцентирането върху силното влияние, което приспособяването към групата връстници може да има върху личността, просто показва колко по-смущаващ е социалният детерминизъм. Това е промиване на мозъци. Това не само че не оставя място за свободната воля, то по-скоро я ограничава. Дете, което проявява своите (отчасти вродени) лични качества в отпор на натиска на родителите или на своите братя и сестри, поне се подчинява на своя вътрешна причинност, а не на нечия чужда „воля“.

Следователно не може да се избяга от предопределението и детерминизма, като се обръщаме към социалното. Нещата или имат причина, или не. Стеснителен съм, защото нещо се е случило с мен като малък. Това събитие е не по-малко детерминистично от ген за срамежливостта. Грешка е, не да приравняваме детерминизма и гените, а да бъркаме детерминизма с неизбежното. Стивън Роуз, Леон Кеймин и Ричард Люонтин, тримата автори на „Не и в нашите гени!“, казват: „За биологичните детерминисти старата вяра, че човешката природа не може да се промени, е алфата и омегата на човешкото състояние“. Всеизвестно е обаче, че уравнението „детерминизъм е равно на фатализъм“ е заблуда. Трудно е даже да се намерят бостанските плашила, които тримата критици обвиняват.⁽³⁾

Приравняването на детерминизма с фатализма е заблуда по следната причина. Да предположим, че сте болен, но (като детерминист) решавате, че няма нужда да се вика лекар, защото или ще оздравеете, или не — при всички случаи докторът е излишен. Но тук се изпуска възможността оздравяването ви да зависи от викването на лекаря. Детерминизмът не отчита какво може да се направи. Детерминизмът е обърнат назад, към причините на днешното състояние, а не напред към бъдещите следствия.

Въпреки това митът, че генетичният детерминизъм е по-неумолим от социалния, продължава да съществува. Джеймс Уотсън казва: „Ние говорим за генната терапия така, като че ли тя може да промени съдбата на някого. Но нечия съдба може да се промени и ако изплатим дълга по кредитната му карта“. Целият смисъл на генетичното познание е да може да се лекуват генетичните дефекти със средства, които са предимно негенетични. Откриването на мутации в никакъв случай не трябва да води до фатализъм. Далеч съм от тази мисъл и съм дал множество примери за това как откриването на мутации води до удвоени усилия да се облекчат техните ефекти. Както подчертах в главата за хромозома 6, когато се установява, че дислексията е реално съществуващо и вероятно наследствено състояние, реакцията на родители, учители и на правителството не е фаталистична. Никой не казва: щом дислексията е наследствена и следователно — неизлечима, децата с дислексия трябва да се оставят неграмотни. Случва се точно обратното. Развива се специализирано обучение за такива деца, което дава впечатляващи резултати. По същия начин, както се разказа в главата за хромозома 11, психотерапевтите смятат, че генетичното обяснение на плахия характер помага той да бъде излекуван. Когато стеснителните хора се уверят, че тази черта на характера им е вродена и „истинска“, това им помага по някакъв начин да я преодолеят.

Нито пък има смисъл да се твърди, че детерминизмът заплашва политическата свобода. Както изтъква Сам Бритън, „обратното на свободата е насилието, а не детерминизмът“.⁽⁴⁾ Ние ценим политическата свобода, защото тя ни позволява свобода на самоопределението, а не обратното. Въпреки че на думи обичаме свободата на волята, когато нещата станат сериозни, ние се вкопчваме в детерминизма, за да ни спаси.

През февруари 1994 г. един американец на име Стивън Мобли е осъден на смърт за убийството на Джон Колинс — управител на магазин за пици. Неговите адвокати апелираха да се намали присъдата му като използваха „генетична“ защита. Те използваха факта, че Мобли има дълго родословие от измамници и престъпници. Той вероятно е убил Колинс, защото неговите гени са го накарали. „Той“ не е отговорен, „той“ е генетично програмиран автомат.

Мобли с радост изоставя илюзиите си за свободната воля. Иска всеки да мисли, че той няма такава. Така прави всеки престъпник, който използва като защита невменяемост или намалена степен на отговорност. Така прави ревнивият съпруг (съпруга), който след убийството на неверния партньор, използва като защита временната си невменяемост или оправдан гняв. Така казва и неверният партньор, когато оправдава своята изневяра. Така прави всяка финансова акула, която използва извинението, което дава болестта на Алцхаймер, когато го обвинят в измама към притежателите на акции. В действителност така прави и детето на детската площадка, когато казва, че неговият приятел го е накарал да направи „това“. Така прави всеки от нас, когато лесно се съгласява с неявното предположение на терапевта, че трябва да виним родителите си за днешното си нещастие. Така прави и политикът, когато обвинява социалните условия за престъпността в района. Така прави биографът, когато се опитва да обясни как характерът на неговия герой е бил моделиран от съответните преживявания. Така прави всеки, който се съветва с хороскопа си. Във всеки един от тези случаи има доброволно и благодарно приемане на детерминизма. Ние изглежда сме вид, който е далеч от това да обича свободната воля и решително се предава, щом му се представи такава възможност.⁽⁵⁾

Пълната отговорност за собствените действия е необходима измислица, без която законът няма да действа. Но това си остава измислица. Доколкото вие лично действате, дотолкова сте отговорни за своите действия. И все пак, ако действате като проявявате характера си, вие просто давате израз на множеството обстоятелства, които са го определили. Дейвид Хюм осъзнава, че е притиснат от тази дилема, наречена по-късно дихотомията на Хюм. Или нашите действия са предопределени — значи не сме отговорни за тях, или те са случайни, безцелни — и пак не сме отговорни за тях. И в двата случая здравият разум протестира, а така да се организира общество е невъзможно.

Християнството се бори с тези проблеми от 2000 години, а теолози от други религии — даже и по-отдавна. Бог, почти по определение, изглежда отрича свободната воля. В противен случай той не би бил всесилен. Въпреки това религията, особено християнската, се е борила да запази идеята за свободната воля, защото без нея човешките същества не могат да бъдат държани отговорни за своите действия. Без отговорност грехът е шега, а адът — ужасна несправедливост, наложена от един справедлив Бог. Съвременните християни са единодушни по въпроса, че Бог ни е дарил със свободна воля, така че имаме възможност да живеем или праведно, или в грях.

Няколко известни биолози-еволюционисти неотдавна изказаха мнение, че религиозното чувство е израз на всеобщ човешки инстинкт, т.е. че в определен смисъл има група гени, отговорни за вярата в Бог или в божества. Въпреки това религиозният инстинкт изглежда не е нищо повече от страничен продукт на инстинктивното суеверие да се приема, че всички събития, дори гръмотевичните бури, имат волева причина. Подобен предразсъдък може би е бил полезен през Каменната ера. Когато голям камък се изтъркулва от хълма и почти те размачква, по-безопасно е да се приеме теорията за конспирацията, т.е. че някой е бутнал камъка, отколкото да се приеме, че това е било случайност. Дори и езикът ни е изпъстрен с изказани намерения. Вече казах, че моите гени са ме изградили и са поверили по-нататък пълномощията на моя мозък. Моите гени не са направили нищо. Това просто се извършва.

Ние сме изправени пред парадокс. Нашето поведение, ако не е случайно, е детерминирано. Ако е детерминирано, не е свободно. Въпреки това ние се чувстваме и очевидно сме свободни. Чарлз Дарвин описва свободната воля като илюзия, предизвикана от нашата неспособност да анализираме своите собствени мотиви. Съвременните дарвинисти, такива като Робърт Трайвърс, даже твърдят, че способността да мамим себе си за подобни неща, е проява на еволюция, усъвършенстване на адаптацията. Пинкър нарича свободната воля „идеализация на човешките същества, която прави възможна играта на морал“. Писателката Райта Картър нарича свободната воля илюзия, трайно вплетена в ума. Философът Тони Инграм нарича свободната воля нещо, което ние смятаме, че другите хора притежават. Ние изглежда имаме вродена склонност да приписваме свободна воля на всеки и всичко около нас — от неуправляемите мотори за лодка до недисциплинираните деца, носители на нашите собствени гени.⁽⁷⁾

Мисля, че се приближаваме до разгадаването на парадокса. Да си спомним, че когато обсъждахме хромозома 10, аз описах как реагирането на стрес се извършва от гени, намиращи се в ръцете на социалното обкръжение, а не обратното. Ако гените могат да влияят на поведението, а поведението може да влияе върху гените, тогава причинността се движи в кръг. А в система на кръгови обратни връзки, гигантски непредсказуеми резултати могат да следват от прости детерминистични процеси.

Този тип идеи е известен като теория на хаоса. Колкото и да ми е неприятно да призная, физиците първи стигнаха до подобни идеи. Пиер-Симон де Лаплас, големият френски математик от XVIII век, размишлява, че той, ако знае положението и движението на всеки атом във вселената, като верен последовател на Нютон, ще може да предсказва бъдещето. Или по-скоро, той подозира, че не може да познава бъдещето и се чуди защо това е така. Модно е да се казва, че отговорът се крие на субатомно ниво, където се извършват квантовомеханични събития, които са предсказуеми само статистически и че светът не е изграден от нютоновите билярдни топки. Това обаче не помага много, защото нютоновата физика дава много добро описание на събитията в мащаба, в който ние живеем и никой сериозно не вярва, че нашата свободна воля зависи от вероятностните вълни и от принципа за неопределеността на Хайзенберг. Да поставим нещата ребром — за да реши дали да пише тази глава днес следобед, мозъкът ми не е хвърлял зарове. Да се действа случайно, не е същото, като да се действа по свободна воля. В действителност е точно обратното.⁽⁸⁾

Теорията за хаоса дава по-добър отговор на Лаплас. За разлика от квантовата физика тази теория не разчита на случайността. Системите на хаоса, както се дефинират от математиците, са определени, а не случайни. Но теорията твърди, че даже ако са известни всички определящи фактори в една система, може да не е възможно да се предскаже пътят, по който тя ще тръгне, защото факторите могат да си взаимодействат. Даже прости системи могат да имат хаотично поведение. Това става, защото едно външно въздействие върху системата води до промяна на началните условия за преход в следващо състояние; така слаби изменения на входните въздействия могат да доведат до значителни промени в състоянието на системата. Кривата на индекса на стоковата борса, бъдещето на времето и „фракталната геометрия“ на бреговата линия, това са все хаотични системи. При всяка от тях общата линия на развитие е предвидима, но точните детайли не са. Ние знаем, че през зимата ще бъде по-студено, но не можем да кажем дали по Коледа ще вали сняг.

Човешкото поведение има същите особености. Стресът може да промени експресията на гените, което може да промени реакцията към стреса и т.н. Човешкото поведение в близък план не е предвидимо, но в общи линии това е възможно за продължителен период от време. Например във всеки момент през деня аз мога да реша да не ям. Свободен съм да не ям. Но сигурно е, че през деня ще ям. Времето на ядене може да зависи от много неща — от моя глад (частично определен от гените ми), от атмосферните условия (хаотично определяни от множество външни фактори) или от решението на някой друг да ме покани на обяд (това е детерминистичен фактор, върху който аз нямам влияние). Взаимодействието на генетични и външни влияния прави моето поведение непредсказуемо, но то е детерминирано. В разминаването на тези два свята е моята свобода.

Никога няма да се освободим от детерминизма, но можем да направим разлика между добрия, свободен и лошия, несвободен детерминизъм. Да предположим, че стоя в лабораторията на Шин Шимойо в Калифорнийския технологичен институт и точно в този момент той бодва с електрод част от моя мозък близо до предната мозъчна бразда (anterior singulate sulcus). Тъй като в този участък се намира контролът на „волевите движения“, Шимойо може да бъде отговорен за това аз да направя движение, което за мен ще е свободно, направено по мое желание. Попитан защо движа ръката си, аз почти сигурно ще отговоря, убеден в това, което казвам, че това е било мое свободно решение. Професор Шимойо няма да е съгласен (бързам да добавя, че това не е истински, а мислен експеримент, който ми предложи Шимойо). Нещо противоречи на илюзията ми за свобода и то не е, че моето движение е детерминирано, а че е детерминирано отвън, от някой друг.

Философът А. Дж. Ейер казва по този повод:⁽⁹⁾

„Ако страдам от натраплива невроза и независимо от това дали искам или не, ставам и пресичам стаята или ако направя това, защото някой друг ме е накарал, тогава няма да действам свободно. Но ако го направя ето сега, ще действам свободно точно защото тези условия отсъстват. Моето действие може да има причина, но този факт в случая е без значение.“

Линдън Ийвс, психолог, занимаващ се с близнаци, има подобна гледна точка:⁽¹⁰⁾

„Свободата е способността да се изправиш и да се издигнеш над ограниченията на средата. Тази способност е нещо, което естественият отбор е заложил у нас, защото това помага на приспособяването… Ако трябва някой да ви командва, ще предпочетете ли това да го прави околната среда, която не сте вие или да го правят вашите гени, които в определен смисъл са това, което сте“

Свободата се състои в изразяването на нашия собствен детерминизъм, а не на нечий друг. Важното е не детерминизмът, а кому принадлежи той. Ако свободата е това, което предпочитаме, тогава за предпочитане е да сме детерминирани от сили, които произхождат от нас самите, а не от други хора. Част от нашата неприязън към клонирането произхожда от страха, че нещо, което е неповторимо наше, може да бъде споделено с друг. Целенасоченото и неотменимо желание на гените да детерминират, да определят своето собствено тяло е нашата най-сигурна защита срещу всяко външно посегателство към свободата. Започвате ли сега да разбирате защо се шегувах с идеята за съществуването на ген на свободната воля? Ген на свободната воля няма да бъде чак толкова голям парадокс, защото той ще локализира източника на нашето поведение вътре в нас, там където другите не могат да достигнат. Разбира се няма единичен ген, но има нещо безкрайно по-вдъхновяващо и великолепно: цялата човешка природа, гъвкаво предопределена в нашите хромозоми и характерна за всеки от нас. Всеки има неповторима и различна, вродена същност. Своето собствено АЗ.