Мат Ридли
Геномът (13) (Автобиография на един биологичен вид в 23 глави)

Хромозома 10
Стресът

Ей го върха на човешката глупост:

когато нещо ни върви накриво —

най-често поради крайностите на собствената ни природа —

да стоварваме винаги вината за нещастията си

върху слънцето, луната и звездите.

Като че сме нехранимайковци по календарна

необходимост; глупаци вследствие на небесна принуда…

какво по-славно оправдание за всеки женкар

от това да припише пръчовския си нагон на някоя звезда.

Уилям Шекспир, Крал Лир

Геномът е книга, в която е записана историята на епидемиите от тежки болести. Продължителните борби на нашите предшественици с маларията и дизентерията са записани в начините на вариране на човешките гени. Вероятността човек да избегне смърт, причинена от малария, е заложена в гените му, но и в гените на маларийния организъм. Все едно че има мач между гените на човека и гените на маларийния паразит. Ако техните нападатели са по-добри от вашите защитници, печелят те. Малшанс. Смяна на играчи не е разрешена.

Всъщност ми се струва, че аналогията не е точна. Наследствената резистентност към болестите е крайната мярка. Съществуват множество по-прости начини за борба с болестите. Например спете под мрежа срещу комари, пресушете блатата, взимайте хапчета, пръскайте с ДДТ. Хранете се добре, спете достатъчно, избягвайте стреса, поддържайте в добро състояние имунната си система и се опитвайте да бъдете в добро настроение. Всички тези неща са свързани с това дали ще се заразите. Геномът не е единственото бойно поле. В предишните няколко глави изпаднах в редукционизъм. Опитах се да отделя гените от организма и да наблегна върху техните „интереси“. Но гените не са острови. Всеки един от тях е част от огромна конфедерация, наречена тяло. Може би е време да се върнем отново към организма като цяло. Време е да се срещнем с един много по-общителен ген, ген, чиято единствена роля е да обедини някои от множеството функции на тялото. Ген, чието съществуване разобличава дуализма между тяло и дух, който винаги е обърквал представата ни за човека. Мозъкът, тялото и геномът са свързани като в класически танц. Геномът е под контрола на другите двама точно толкова, колкото и те са под негов контрол. Това е една от причините генетичният детерминизъм да е всъщност един миг. Включването и изключването на човешките гени може да се влияе както от съзнателни, така и от несъзнателни външни въздействия.

Холестерол — дума, свързана с опасност. Причината за сърдечни заболявалия; много вредно нещо; тлъсто месо. Ядеш и умираш. Нищо не е по-невярно от това приравняване на холестерола с отрова. Холестеролът е основна съставна част от тялото. Той е в основата на една сложна система, включваща биохимия и генетика, която обединява тялото. Холестеролът е органично вещество, което се разтваря в мазнини, но не се разтваря във вода. Тялото произвежда по-голямата част от собствения си холестерол от захарите, с които се храним, и не може да съществува без него. Холестеролът е изходното вещество за синтезирането в организма на най-малко пет много важни хормона с различни функции: прогестерон, алдостерон, кортизол, тестостерон и естрадиол. Наричат ги стероидни хормони. Връзката между тези хормони и гените в тялото е много тясна, интересна и объркваща.

Стероидите се използват от живите създания още преди да стане разделянето между растения, животни и гъби. Хормонът, който инициира сменянето на обвивката на насекомите, е стероид. Такъв е и загадъчният витамин D. Някои синтетични стероиди могат да принудят тялото да потисне възпалението, а други (анаболитните стероиди) помагат за развиването на големи мускули. Други стероиди, извлечени първоначално от растения, са толкова близки до човешките хормони, че могат да се използват като орални контрацептиви. Има и стероиди, които са продукти на химическата промишленост, които може би са причина за феминизацията на мъжките риби в замърсените води и на намаляването на броя на сперматозоидите при мъжете.

Върху хромозома 10 има един ген, наречен CYP 17. Това е ген за ензим, с чиято помощ тялото превръща холестерола в кортизол, тестостерон и естрадиол. Без този ензим това не може да стане и единствените хормони, които тялото може да синтезира от холестерол, са прогестерон и кортикостерон. Хора без работещо копие на този ген не могат да произвеждат други полови хормони и не могат да преминат през пубертета; дори и генетично да са мъже, те приличат на момичета.

Нека за момент забравим половите хормони и да разгледаме другия хормон — кортизол, за синтеза на който е необходим генът CYP 17. Кортизолът се използва от практически всички системи на тялото. Той е хормон, който буквално обединява тялото и духа, като променя конфигурацията на мозъка. Кортизолът действа върху имунната система, променя чувствителността на слуха, обонянието и зрението и въздейства върху различни функции на тялото. По дефиниция, когато в кръвта ви има много кортизол, вие сте под напрежение (в стрес). Кортизол и стрес на практика са синоними.

Стресът се предизвиква от света, който ни заобикаля: от предстоящ изпит, загубата на любим човек, нещо страшно, прочетено във вестника, постоянното изтощение от грижи за болен от болестта на Алцхаймер. Кратко действащите причини за стрес водят до моментално увеличение на хормоните адреналин и норадреналин в кръвта (това са хормоните, които карат сърцето да бие по-бързо и крайниците да изстиват). Те подготвят тялото за „борба или бягство“ в критични моменти. Причините за стрес, които действат по-продължително време, активират друга система, при което по-бавно, но и по-продължително се увеличава концентрацията на кортизол. Едно от най-забележителните свойства на кортизола е, че той потиска действието на имунната система. Установено е, че хора, които се готвят за важен изпит и имат симптоми на стрес, са много по-склонни от останалите да се простудят или заразят от инфекциозни заболявалия, защото едно от действията на кортизола е намаляването на активността, броя и времето на живот на лимфоцитите — белите кръвни клетки.

Кортизолът върши това, като задейства определени гени. Той активира само гени в клетките, които имат рецептори за кортизол. Гените, които кортизолът активира, от своя страна отключват други гени и понякога тези други гени също активират гени и т.н. Вторичните ефекти от кортизола могат да включват десетки, дори стотици гени. Но самият кортизол е бил произведен, защото серия от гени в кората на надбъбреците е била активирана, за да се произведат ензимите, които са необходими за синтеза му. Един от тях се контролира от CYP 17. Това е една потресаващо сложна система — не се наемам да я опиша макар и в най-общи черти, защото съм убеден, че това би ви отегчило до смърт. Достатъчно е да се каже, че за синтеза, регулацията и действието на кортизола са необходими стотици гени, почти всички от които взаимно се включват и изключват. Може би точно тук е мястото да се каже, че основната задача на повечето гени в човешкия геном е да регулират активността на други гени.

Обещах да не ви отегчавам, но нека ви разкажа съвсем накратко за едно от действията на кортизола. В белите кръвни клетки кортизолът активира ген, наречен TCF, който също се намира върху хромозома 10. Кортизолът по този начин дава възможност на TCF да произведе своя белтък, който от своя страна потиска експресията на друг белтък — интерлевкин 2. Функцията на интерлевкин 2 е да активира белите кръвни клетки за борба с микроби. Така кортизолът потиска готовността на имунната система за борба и прави хората по-податливи на заболяване.

Въпросът, който искам да поставя е: кой е ръководителят? Кой командва превключвателите и кой решава кога трябва да се даде свобода на кортизола? Човек би могъл да си помисли, че гените са отговорниците, защото диференциацията на клетките в тялото по същество е генетичен процес. Но това е подвеждащо, защото гените не са причинители на стреса. Смъртта на любим човек или предстоящ изпит не могат да въздействат директно върху гените. Това е информация, която се обработва от мозъка.

Значи мозъкът е ръководителят. Хипоталамусът на мозъка изпраща сигнал, който казва на хипофизната жлеза да отдели хормон, който съобщава на надбъбречната жлеза да произведе кортизол и да започне да го отделя. Хипоталамусът получава инструкциите си от съзнанието, което от своя страна получава информация от околния свят.

Това не е много сериозен отговор на въпроса, защото мозъкът е част от тялото. Хипоталамусът стимулира хипофизата, която стимулира кората на надбъбречните жлези не защото мозъкът е решил, че това е подходящ начин за справяне с проблемите. Не мозъкът е нагласил системата така, че при мисълта за предстоящ изпит човек да се разболява по-лесно. За последното е виновен естественият отбор (за причините ще разкажа малко по-късно). Във всеки случай това е една напълно независеща от желанието, несъзнателна реакция. От това следва, че не мозъкът, а изпитът е отговорен за всички описани събития. А ако изпитът е отговорен, значи е виновно обществото. Но какво представлява обществото, ако не съвкупност от индивиди, т.е. от тела. Освен това хората се различават по податливостта си на стрес. Някои се ужасяват от предстоящи изпити, а други ги възприемат като част от ежедневието. Откъде идва разликата? Някъде в каскадата от събития, свързана с произвеждането и отделянето на кортизол, хората, податливи на стрес, очевидно имат гени, различни от тези на флегматичните хора. Но кой или какво контролира тези генетични разлики?

Отговорът е — никой не носи цялата отговорност. Това е едно от най-трудните за възприемане неща, но светът е изпълнен със сложни и взаимно преплитащи се системи, които нямат центрове за управление. Икономиката например е такава система. Илюзията, че икономиката върви по-добре, ако някой отговаря за нея и решава какво, кога и от кого да се произвежда, е причинила огромни опустошения в благосъстоянието на цели народи по света, не само в бившия Съветски съюз, но и на Запад. От времето на Римската империя насам до Европейския съюз централизираните решения за това къде трябва да се инвестира, винаги са били много по-лоши от децентрализирания хаос, присъщ на пазара. Икономиката не е централизирана система; тя е съвкупност от пазари с децентрализиран, размит контрол.

Същото е и с тялото. Човекът не е мозък, който управлява тялото, като активира или изключва хормони. Нито пък е тяло, което управлява генома, като задейства рецепторите на хормоните. Не е и геном, който управлява мозъка, като активира гени, които задействат хормони. Човек е всички тези неща едновременно.

Много от най-старите спорове в психологията се свеждат до погрешни схващания от този тип. Аргументите за и против „генетичния детерминизъм“ предполагат, че геномът сам по себе си е отвъд тялото. Но както вече видяхме, тялото е което активира определени гени, когато има нужда от тях, често в отговор на церебрална, а понякога дори и на съзнателна реакция на външни събития. Човек може да повиши нивото на кортизола си само като си мисли за неприятни, дори и въображаеми събития. Аналогично, спорът между тези, които са убедени в това, че определено страдание е чисто психиатрично и тези, които считат, че причината е физическа, е изцяло безсмислен (пример е синдромът на хроничната умора). Мозъкът и тялото са части от една и съща система. Ако мозъкът, реагирайки на психичен стрес, стимулира отделянето на кортизол, а кортизолът потиска имунната система, то някаква дремеща или пък нова вирусна инфекция може да се възползва от положението. Симптомите може наистина да са физически, а причините — психологични. Ако дадена болест засяга мозъка и променя поведението, причините могат да бъдат физически, а симптомите — психологични.

Тази проблематика е известна като психоневроимунология и тя постепенно си пробива път въпреки съпротивата на лекарите и рекламата, която й правят всякакъв вид лечители. Доказателствата обаче са налице. Медицински сестри, които са вечно нещастни, по-често страдат от простудни заболявания, отколкото други, които също са изложени на вируси. По-тревожните хора по-често страдат от генитален херпес, отколкото вечните оптимисти. Във военната академия в Уест Пойнт студентите, които най-често се разболяват от мононуклеоза (възпаление на лимфните жлези), са тези, които са най-тревожни и потиснати от работата си. Хората, които се грижат за болни от болестта на Алцхаймер (дейност, която е свързана със силен стрес), имат много по-малък брой Т-лимфоцити (лимфоцитите, които се борят с болестите) в кръвта си от нормалното. Хората, които са живели в близост до ядрения завод на остров Трий Майл по времето на злополуката там, три години по-късно са страдали много повече от рак, не защото са били подложени на радиация (не са били), а защото нивото на кортизола им е било повишено, което е довело до отслабване на съпротивата на имунната им система към инвазията на ракови клетки. Имунната система на хора, съкрушени от загубата на любим човек, е отслабена поне няколко седмици след смъртта му. Деца, в чиито семейства е имало скандал между родителите, са много податливи на вирусни инфекции в продължение на една седмица след това. Хората с повече стресови състояния в миналото си, по-често боледуват от простудни заболявания от тези, които са имали спокоен и щастлив живот. Ако ви е трудно да повярвате на този род изследвания, имайте предвид, че повечето от тях са били повторени по един или друг начин и върху мишки или плъхове.⁽¹⁾

Горкият Рене Декарт е този, когото обикновено обвиняват за дуализма, доминирал дълго време начина на мислене на западната цивилизация, този, заради когото ни е трудно да възприемем идеята, че разумът може да влияе върху тялото и обратно — тялото може да влияе върху разума. Не считам, че той заслужава да бъде обвиняван за грешка, която всички хора допускат. Грешката не се дължи на дуализъм — на представата за разум, отделен от материята на мозъка. Има една друга много по-голяма заблуда, на която всички толкова лесно се поддаваме, че не я забелязваме. Ние инстинктивно приемаме биохимията на тялото за причина, а поведението — за следствие. Това допускане достига абсурд, когато се оценява значението на гените за нашия живот. Ако гените имат нещо общо с поведението, тогава те са причината. Това е грешка, която допускат не само привържениците на детерминизма в генетиката, но и техните най-страстни противници, които твърдят, че поведението „не е заложено в гените“. Тези хора презират фатализма и предопределеността, които според тях се заключават в генетиката на поведението. Така негласно те дават силен коз в ръцете на опонентите си, защото тайно признават, че ако гените изобщо имат някакво участие в поведението, то може да бъде само ръководно. Те забравят, че гените трябва да бъдат задействани и външните събития или съзнателното поведение могат да правят това. Много често не ние сме в ръцете на своите всемогъщи гени, а те са в нашите ръце. Ако се занимавате с бънджи скокове или имате опасна работа, или непрекъснато се страхувате от нещо въображаемо, вие ще повишите нивото на кортизола си и той ще се втурне из тялото ви да активира гени. (Неоспорим факт е, че човек може да задейства така наречените „центрове за щастие“ в мозъка чрез нарочна усмивка, по същия начин както приятните мисли предизвикват усмивка. Човек наистина се чувства по-добре, когато се усмихва. Физическото състояние може да бъде изцяло под разпореждането на поведението).

Най-много полезна информация за това как поведението променя експресията на гените е получена от изследвания върху маймуните. За щастие на тези, които вярват в еволюцията, естественият отбор е крайно пестелив конструктор и след като определена система от гени и хормони регистрира и отговаря на стреса, отборът не си прави труда да я променя (нека не се забравя, че ние, хората, сме 98% шимпанзета и 94% павиани). И така едни и същи хормони действат по един и същи начин при маймуните и хората и активират едни и същи гени. Особено изчерпателно е било изследвано нивото на кортизола в кръвта на стадо павиани от източна Африка. Когато някой млад павиан се присъедини към друго стадо, което е в обичаите на мъжките павиани от определена възраст, той става много агресивен, докато се бори за утвърждаване в йерархията на новото общество, което си е избрал. Концентрацията на кортизол в кръвта му силно се повишава, но същото се наблюдава и при негостоприемните му домакини. С повишаване нивото на кортизол (и тестостерон) броят на лимфоцитите намалява. Имунната система носи последствията от поведението му. Същевременно в кръвта му има все по-малко и по-малко холестерол, свързан с HDL (липопротеин с висока плътност). Това неминуемо води до отлагане на холестерол по коронарните артерии. Павианът чрез поведението си не само променя нивото на хормоните си, а оттам и активността на гените си, но с това той увеличава вероятността да заболее от инфекциозна болест или да получи инфаркт.⁽²⁾

Сред маймуните, които живеят в зоологически градини, с най-много отлагания по артериите са тези, които са на дъното на обществената йерархия. Тормозени от по-старшите от тях, те са под постоянен стрес. В кръвта им има много кортизол, в мозъка им — по-малко от нормалното — серотонин, имунната им система е постоянно потисната, а стените на коронарните им артерии са обложени с холестерол. Защо става така, все още не се знае. Много учени считат, че коронарната болест поне частично се предизвиква от инфекциозни агенти, като хламидийни бактерии и херпес вируси. Стресът води до понижаване на бдителността на имунната система, в следствие на което дремещите инфекции се съживяват и развиват. Може би в този смисъл сърдечните заболявания при маймуните са инфекциозни, въпреки че стресът също може би оказва влияние.

Хората са много подобни на маймуните. Откритието, че маймуните, които стоят ниско в йерархията на стадото, се разболяват от сърдечни болести, се появи малко след едно друго много по-изненадващо откритие. Беше установено, че британските държавни служители също страдат от сърдечни заболявания в зависимост от положението си в йерархичната стълбица. Изводите от едно продължително и обстойно изследване на 17 000 държавни служители са почти невероятни. От положението, което човек заема в йерархията, може по-точно да се предскаже вероятността той да получи инфаркт, отколкото ако се има предвид това, че е затлъстял, пуши или е с високо кръвно налягане. Човек, извършващ нискоквалифицирана работа, като например портиер в министерство, има четири пъти по-голяма вероятност да получи инфаркт, отколкото един квалифициран секретар на министър на постоянна длъжност. Дори този секретар да е дебел, да пуши и да има високо кръвно, вероятността да получи инфаркт на определена възраст е по-малка от тази за един слаб, не пушещ и с ниско кръвно разсилен. Същият резултат беше получен и при изследване, включващо един милион служители на телефонната компания „Бел“ през 60-те години на XX век.⁽³⁾

Помислете за този резултат. Той подкопава основите на всичко, което знаете за сърдечните заболявания. Той изпраща холестерола на незначително място (високият холестерол е рисков фактор само за генетично обременени хора и за тях ползата от поемането на по-малко мазнини е минимална). Този резултат прави второстепенно значението на правилното хранене, пушенето и кръвното налягане, които са физиологичните причини според лекарите. Той свежда до забележка под линия остарялото и до голяма степен дискредитирано схващане, че стресът и инфарктът са присъщи на много активните хора и на тези, които заемат високи постове. Разбира се в това има истина, но не много. Ето защо съвременната наука намалява значението на тези причини и предпочита ново, нефизиологично обяснение, което е тясно свързано с външния свят — статуса, който заемате на работното си място. Състоянието на сърцето ви зависи от вашата заплата. Какво, по дяволите, става?

Разковничето е у маймуните. Колкото по-долу в йерархията си са те, толкова по-малко възможности имат да контролират собствения си живот. По подобен начин при държавните служители нивото на кортизола зависи не от количеството работа, която те вършат, а от това до каква степен други хора ги командват. Този ефект може много просто да се демонстрира по следния начин: на две различни групи възлагате една и съща задача, едната група трябва да изпълни задачата по точно определен начин и за определено време. При хората от тази група се наблюдава повишаване на нивото на хормоните на стреса и на кръвното налягане и ускорен пулс в сравнение с участниците от другата група.

Двадесет години по-късно изследването на държавните служители в Уайтхол беше повторено в един сектор, който тъкмо започваше да усеща последствията от приватизацията. В началото на изследването държавните служители нямаха представа от това какво е да загубиш работата си. Когато трябваше да попълнят анкетата, необходима за целите на изследването, анкетираните се възмутиха от въпроса, в който се питаше дали ги е страх да загубят работата си. За държавните служители този въпрос беше безсмислен. Според тях най-лошото, което можеше да им се случи, беше да бъдат преместени в друг отдел. През 1995 г. те вече много добре знаеха какво значи да загубиш работата си; повече от една трета от тях бяха го изпитали на гърба си. Резултатът от приватизацията беше, че всеки служител получи чувството, че зависи от външни фактори. Естествено, това доведе хората до стресово състояние, а оттам и до влошаване на здравето — много повече, отколкото би могло да бъде предвидено, ако се отчиташе само начина им на хранене, пушене или пиене.

Фактът, че сърдечните болести са симптом на липсата на възможност за контрол обяснява до голяма степен спорадичната им поява. Той обяснява защо толкова много хора, които са заемали високи постове, получават инфаркт, малко след като се пенсионират и би трябвало да не се тревожат за нищо. От ръководене на фирма тяхната работа става скромна и помощна (миене на съдове, извеждане на кучето) и всичко това под ръководството на съпругата. Това също обяснява защо хората са в състояние да отложат разболяването си, дори и инфаркт, до приключването на дадено събитие като годишнина от сватба или друг голям празник, т.е. до края на период, в който те контролират събитията. (При студентите също се наблюдава нещо подобно — те обикновено се разболяват след тежка сесия, а не по време на нея). Това обяснява и защо безработицата и зависимостта от социалните помощи толкова често са причина за заболявания. Нито една маймуна, колкото и високо в йерархията да стои, не е толкова безкомпромисна и неумолима при контролиране на живота на подчинените си, колкото са чиновниците от социалните служби. Това също обяснява защо хората, които живеят в жилища, където прозорците не могат да се отварят, са по-болнави от хората, които живеят в жилища от по-стар тип, където имат повече контрол върху заобикалящата ги среда.

С риск да се повторя искам да подчертая нещо много съществено. В никакъв случай не е вярно, че поведението на човека е подвластно на биологията му; по-често биологията на човека зависи от неговото поведение.

Това, което е валидно за кортизола, е валидно и за други стероидни хормони. Нивото на тестостерона корелира със степента на агресия, но не е ясно дали хормонът предизвиква агресия или агресията води до отделяне на хормона. Материалистичният ни начин на мислене е по-склонен да възприеме първата алтернатива. Всъщност, както показват изследванията върху павианите, вторият вариант е по-близо до истината. Психиката предшества физиката. Съзнанието ръководи тялото, което от своя страна ръководи генома.⁽⁴⁾

Тестостеронът и кортизолът еднакво потискат имунната система. Това обяснява защо при много биологични видове мъжките боледуват повече и умират по-рано от женските. Потискането на имунната система се проявява в резистентността на тялото не само към микроорганизми, но и към по-големи паразити. Стършелът (щръклицата) снася яйцата си върху кожата на елените и добитъка. След това ларвата се заравя навътре в тялото на животното, преди отново да се върне към кожата му, за да образува там бучка, от която излиза, за да се превърне в стършел. Особено силно от тези паразити страдат елените в северна Норвегия, но мъжките определено са по-потърпевши от женските. На двегодишна възраст мъжкият северен елен има средно три пъти повече бучки, причинени от щръклици, отколкото женският северен елен. Интересно е обаче това, че кастрираните мъжки екземпляри се изравняват по брой бучки с женските. Подобна тенденция е установена при много паразити, предизвикващи инфекции, включително и при този вид първаци, който предизвиква болестта на Шагас, от която се счита, че е бил болен Чарлз Дарвин. Дарвин бил ухапан от насекомо — преносител на болестта на Шагас, докато пътувал из Чили, и някои от симптомите, проявени от него по-късно, наистина съответстват на тази болест. Ако Дарвин беше жена, може би това нямаше да му се случи.⁽⁵⁾

Но именно към Дарвин трябва да се обърнем сега за обяснение. Фактът, че тестостеронът потиска функциите на имунната система, изглежда служи на половия отбор. Във втората си книга върху еволюцията „Произходът на човека“ Дарвин излага идеята, че както човек, който развъжда гълъби, може да създава нови породи гълъби, така и женската може да създава нови по вид мъжки. Като подбират в продължение на много поколения с какви мъжки да се чифтосват, женските могат да променят формата, цвета, размера или начина на пеене на мъжките от своя вид. Както вече писах в главата за X и Y хромозомите, Дарвин счита, че точно това се е случило при пауните. Едва един век по-късно, в края на 70-те и 80-те години на XX век, серия теоретични и експериментални изследвания показаха, че Дарвин е бил прав и че опашките, перата, рогата, трелите и размерът на мъжките животни са определени от пасивен или активен избор от страна на женските животни в продължение на поколения наред.

Защо? Каква би могла да бъде ползата за една женска от това да избере мъжки, който има красива опашка или пее хубаво? Два са основните отговора на този въпрос. (Между съответните им привърженици отдавна се води ожесточен спор). Първият е, че женската обикновено следва модата от страх, че синовете й няма да са привлекателни за женски, които също следват модата. Вторият, който ми изглежда по-интересен за обсъждане, е, че качеството на мъжката красота по някакъв начин е отражение на гените му. В частност, тя може би отразява степента на неговата резистентност към най-често срещаните инфекции. Той иска да каже на всички, които са готови да го чуят: вижте колко съм силен; моята опашка е великолепна и песента, която мога да изпея е великолепна, защото не съм омаломощен нито от малария, нито от паразити. И фактът, че тестостеронът потиска имунната система, е всъщност причината. Защото качеството на неговата красота зависи от нивото на тестостерона в кръвта му: колкото повече тестостерон има в кръвта му, толкова по-голям, по-агресивен, по-красив и по-силно пеещ ще бъде той. Ако има разкошна опашка въпреки понижените си съпротивителни сили (потисната имунна система), той явно представлява интерес от генетична гледна точка. Като че ли имунната система е завеса, която скрива гените от погледа, а тестостеронът дава възможност на женската да погледне направо към тях.⁽⁶⁾

Тази теория е известна под името имунокомпетентна неизгода и тя разчита на това, че имунопотискащите действия на тестостерона не могат да бъдат избегнати. Един мъжки не може да повиши нивото на своя тестостерон, без едновременно с това да потисне имунната си система. Ако това беше възможно, такъв мъжки би имал голям успех и би оставил голямо поколение. Той би бил в състояние едновременно да има силен имунитет и голяма опашка. Т.е. според тази теория връзката между стероидите и потискането на имунната система е точно толкова твърдо установена, неизбежна и важна, колкото всяка друга връзка в биологията.

Но има нещо още по-странно. Никой не може да намери добро обяснение за съществуването на тази връзка, а още по-малко за нейната неизбежност. Защо тялото трябва да е създадено така, че имунната система се потиска от стероидните хормони? Това означава, че всеки път, когато човек е в стресово състояние от това, което му се случва, той става по-уязвим към инфекции, рак и сърдечни заболявания. Защо?

Много учени напразно са се опитвали да се преборят с тази загадка. В книгата си върху психоневроимунологията „Умът, който разболява“ Пол Мартин обсъжда две възможни обяснения и отхвърля и двете. Едното обяснение е, че става въпрос за грешка и че връзките между имунната система и реакцията на организма при стрес са случайни, странични продукти на нещо друго. Както подчертава Мартин, това обяснение е твърде незадоволително за система (каквато е тялото), която е изтъкана от сложни нервни и химични връзки. Много, много малко части на тялото са случайни, атрофирали или без функции. Естественият отбор безмилостно би отстранил връзки, които водят до потискане на имунната система, ако в това нямаше някакъв смисъл.

Второто обяснение, че съвременният живот предизвиква много по-продължителен и неестествен стрес, който е отсъствал в древните времена, също е разочароващо. И павианите, и пауните живеят сред природата и въпреки това те също, както и всички други птици и бозайници на планетата, страдат от потискането на имунната система от стероидите.

Мартин признава поражението си. Той не може да обясни факта, че стресът винаги води до потискане на имунната система. И аз не мога. Може би, както предполага Майкъл Дейвис, потискането на имунната система е създадено, за да пести енергия във времена на лишения и глад — една много често срещана причина за стрес в миналите епохи. Или пък реакцията към кортизол е страничен ефект от реакцията към тестостерон (химически те са много близки), а реакцията към тестостерон е нарочно създадена при мъжките от гените на женските, за да могат женските по-лесно да подбират по-способните, т.е. по-устойчивите на болести мъжки. С други думи, съществуващата връзка може и да се дължи на някакъв полов антагонизъм, подобен на този, за който разказах в главата за хромозоми X и Y. Не мисля, че това обяснение е убедително, и се надявам вие да сте в състояние да предложите по-добро.