Мат Ридли
Геномът (3) (Автобиография на един биологичен вид в 23 глави)

Хромозома 1
Животът

Всички, когато изчезват, осигуряват живот на други

(По реда си ние се раждаме и умираме)

Като мехурчета от пяна, родени от морето,

Те излитат, пукат се и се завръщат в същото море.

Александър Поуп, Есе за човека

В началото бе Словото. Думите заразили морето с посланието си, като се възпроизвеждали непрекъснато и завинаги. Думите открили как да прегрупират химичните вещества така, че да уловят малки водовъртежи в потока на ентропията и да ги направят живи. Думите превърнали прашния ад на земята в рай. В крайна сметка Думите се развили дотолкова, че станали достатъчно изобретателни, за да изградят едно пихтиесто образувание, наречено човешки мозък, което може да разбира и открива Думи.

Моето пихтиесто образувание се изумява всеки път, когато си помисля за това. От четири хиляди милиона години история на земята, аз имам късмета да живея днес. От пет милиона биологични вида аз съм щастливецът, който е съзнателно човешко същество. От шест хиляди милиона човека на планетата, аз имам привилегията да съм роден в страната, в която откриха Думите. В цялата история, биология и география на земята аз съм роден само пет години по-късно и само на двеста мили от мястото, където двама души, които принадлежат на същия биологичен вид като мен, откриха структурата на ДНК и така разкриха най-великата, проста и смайваща тайна на вселената. Подигравайте се на моя ентусиазъм, ако искате, смятайте ме за смешен материалист заради възхищението ми от това съкращение — ДНК. Последвайте ме в пътешествието ми до самия произход на живота обаче и ще видите, че ще мога да ви убедя в огромното очарование на Думата.

„След като земята и моретата най-вероятно са били населявани от растителни организми дълго преди съществуването на животните и след като много от семействата на тези животни са се появили дълго преди други, трябва ли да предположим, че един и същи вид живи нишки винаги са били в основата на целия органичен живот?“, се пита енциклопедистът-поет и лекар Еразмус Дарвин през 1794 г.⁽¹⁾ За времето си това е забележителна хипотеза (65 години преди внукът му Чарлз да напише книгата си на същата тема), не само поради смелото предположение, че всички органични форми на живот имат един и същ произход, но и поради необикновеното за времето си използване на думата „нишки“. Тайната на живота наистина е съсредоточена в нишка.

Добре, но как може една нишка да вдъхне живот на нещо? Животът е трудно поддаващо се на дефиниция понятие, но той се изразява чрез две много съществени и различаващи се способности: способността за възпроизвеждане и умението за създаване на порядък. Живите организми произвеждат приблизителни свои копия: от зайците се раждат зайци, а от глухарчетата — глухарчета. Но зайците вършат и нещо повече. Те се хранят с трева, която превръщат в заешка плът и по някакъв начин от световен хаос на случайности изграждат телата си с точно определена структура, порядък и сложност. Те не противоречат на втория закон на термодинамиката, според който в затворена система всичко се стреми от порядък към безпорядък, защото зайците не са затворена система. Зайците изграждат острови от порядък и сложност, наречени тела, с цената на изразходване на огромни количества енергия. Или по думите на Ервин Шрьодингер: „живите същества консумират порядък“ от обкръжаващата ги среда.

Ключът и към двете способности на живото е информацията. Способността за възпроизводство се дължи на съществуването на рецепта — информацията, която е необходима, за да се създаде ново тяло. Яйцеклетката на заека съдържа инструкциите за това как да се конструира нов заек. Но способността за създаване на порядък чрез обмяната на веществата също зависи от информацията — инструкциите за сглобяване и поддържане на устройството, което създава порядъка. Възрастният заек със способността си да се размножава и да обменя е предначертан и предрешен от живите си нишки. По същия начин една торта е предопределена от рецептата за нея. Тази идея датира от Аристотел, който е казал, че „идеята“ за пиленцето е заложена в яйцето или че жълъдът е точно „информиран“ за плана на дъба. Когато това смътно усещане за теорията на информацията, погребано под пластове от химия и физика, възкръсва в откритията на съвременната генетика, Макс Делбрюк се шегува, че на древногръцкия мъдрец трябва посмъртно да се присъди Нобелова награда за откриването на ДНК.⁽²⁾

Нишката на ДНК е информация, съобщение, написано с химичен код, по едно химично съединение за всяка буква. Цяло чудо е, но излиза, че кодът е написан така, че ние можем да го разберем. Точно както писмения английски език, генетичният код е линеен език, написан в права линия. Точно както писмения английски език, той е цифров в смисъл, че всички букви са еднакво важни. Освен това езикът на ДНК е значително по-прост от английския, тъй като азбуката му е съставена само от четири букви, за удобство наречени А, Ц, Г и Т.

Днес, когато всички знаем, че гените са кодирани рецепти, не можем да си представим как е възможно толкова малко хора да са допускали такава възможност. През първата половина на XX век един останал без отговор въпрос измъчва биолозите: що е това ген? Изглежда до невъзможност загадъчен. Нека се върнем назад, но не към годината, в която е открита симетричната структура на ДНК, а 10 години по-рано — в 1943 г. Тези, които най-много допринасят за разгадаване на мистерията 10 години по-късно, през 1943 г. работят върху съвсем различни проблеми. Франсис Крик работи върху създаването на морски мини близо до Портсмут. По същото време на 15 годишна възраст рано съзрелият Джеймс Уотсън тъкмо се записва за студент в Чикагския университет. Той решава да посвети живота си на орнитологията. Морис Уилкинс помага за конструирането на атомната бомба в САЩ. Розалинд Франклин изучава структурата на въглищата по поръчка на Британското правителство.

През 1943 г. в Аушвиц Йозеф Менгеле измъчва до смърт близнаци в зловеща пародия на научно изследване. Менгеле се опитва да разбере наследствеността, но се оказва, че неговата евгеника не е пътят към просветлението. Резултатите на Менгеле ще се окажат напълно безполезни за бъдещите поколения учени.

През 1943 г. в Дъблин един избягал от Менгеле и подобните нему — великият физик Ервин Шрьодингер — започва да чете серия от лекции в Тринити Колидж на тема „Какво представлява животът“. Той се опитва да дефинира проблема. Знае, че в хромозомите е заключена тайната на живота, но не знае как: „Хромозомите са тези, които в шифрован вид съдържат цялото бъдещо развитие на индивида и функционирането му в зряла възраст.“ Генът, казва той, е толкова малък, че не може да бъде нищо друго освен голяма молекула. Това негово прозрение ще вдъхнови цяло поколение учени, включително Крик, Уотсън, Уилкинс и Франклин да се захванат с проблем, който изведнъж изглежда достъпен. След като се е доближил толкова много до отговора обаче, Шрьодингер се обърква. Той смята, че тайната за способността на тази молекула да предава наследствеността се крие в любимата му квантова теория и развива тази натраплива идея в посока, която накрая го довежда до задънена улица. Тайната на живота няма нищо общо с квантовите състояния. Разкриването й няма да дойде от физиката.⁽³⁾

През 1943 г. в Ню Йорк един 66 годишен канадски учен, Осуалд Ейвъри, провежда последни експерименти, които дефинитивно ще докажат, че ДНК е химическият носител на наследствеността. Той доказва чрез серия оригинални опити, че бактерията на пневмонията може да бъде превърната от безвреден във вирулентен щам просто чрез потапяне в определен разтвор. През 1943 г. Ейвъри вече е стигнал до заключението, че веществото, което извършва трансформацията, е ДНК. Но в публикацията заключенията му са придружени от толкова много предпазливи уговорки, че почти никой не й обръща внимание. В писмо до брат си от май 1943 г. Ейвъри е по-смел:⁽⁴⁾ „Ако сме на прав път, а това още не е съвсем сигурно, това означава, че нуклеиновите киселини (ДНК) са не само структурно важни, но са и функционално активни вещества при определянето на биохимичната активност и специфичните свойства на клетките и че с помощта на определено химично съединение е възможно да се индуцират предсказуеми и наследствени изменения в клетките. Това е стара мечта на всички генетици.“

Ейвъри почти е стигнал до целта, но той все още разсъждава като химик. „Животът е химия“ — казва Ян Батиста ван Хелмонт през 1648 г. „Поне част от живота е химия“ — твърди през 1828 г. Фридрих Вьолер, след като синтезира карбамид от амониев хлорид и сребърен цианид, като по този начин нарушава свещената разделителна линия между биология и химия: дотогава се е считало, че карбамид могат да произвеждат само живите същества. Това, че животът е химия е вярно, но скучно. Все едно да кажеш, че футболът е физика. В грубо приближение, животът се дължи на химията на три елемента — водород, кислород и въглерод, които общо съставляват 98% от всички атоми в живите същества. Но не съставните части на живота са интересни, а произлизащите от него свойства като например наследствеността. Ейвъри не може да проумее какво точно в ДНК я прави способна да пази тайната на наследствеността. Отговорът няма да дойде от химията.

В Блечли, Великобритания, през 1943 г. под пълен секрет един блестящ математик — Алън Тюринг — е свидетел на това как най-проникновените му предсказвания се превръщат в реалност. Тюринг е твърдял, че числата могат да изчисляват (други) числа. С цел да се разгадаят Лоренцовите кодиращи машини на Германската армия се създава компютър, наречен Колос, който е построен върху принципите на Тюринг: той е универсална машина със запомнена програма, която може да бъде променяна. Никой тогава, най-малко самият Тюринг, не осъзнава, че той е по-близо от всеки друг до тайната на живота. Наследствеността е запомнена програма, която може да се променя; метаболизмът (обмяната на веществата) е универсалната машина. Инструкцията, която ги свързва, е строго установена — тя е абстрактно послание, което може да приема химическа, физическа или дори нематериална форма. Тайната е в това, че тази инструкция може сама да се възпроизвежда. Всяко нещо, което може да използва външните ресурси, за да прави свои копия, е живо; най-вероятният начин, който то би употребило, е цифровото съобщение — число, запис или дума.⁽⁵⁾

През същата тази 1943 г. в Ню Джърси един тих, затворен в себе си учен — Клод Шенън — обмисля идея, която за пръв път му е хрумнала в Принстън няколко години по-рано. Идеята на Шенън е, че информацията и ентропията са двете страни на една и съща монета и че и двете са тясно свързани с енергията. Колкото по-ниска ентропия притежава една система, толкова повече информация съдържа. Парната машина може да оползотворява енергията на горящите въглища и да я превръща във въртеливо движение. Причината за това е, че тя (машината) притежава високо съдържание на информация, която конструкторът й е заложил в нея. Така е и с човешкото тяло. Теорията за информацията на Аристотел се среща с Нютоновата физика в главата на Шенън. Както и Тюринг, Шенън няма нищо общо с биологията. Но прозрението му има много повече отношение към това какво представлява животът, отколкото купища физика и химия. Животът също е цифрова информация, записана върху ДНК.⁽⁶⁾

В началото бе Словото. Но Думата не е била ДНК. Това става много по-късно, когато животът е утвърден и когато е направено разделението между две различни дейности: химическата работа (метаболизма) и запазването на информацията (репликацията). ДНК обаче носи спомена за Думата, който безотказно се е предавал през всички следващи ери до днешното изумително настояще.

Представете си ядрото на човешка яйцеклетка под микроскоп. Опитайте се да подредите 23-те хромозоми по големина, като поставите най-голямата най-вляво, а най-малката — най-вдясно. А сега се концентрирайте върху най-голямата хромозома, наречена хромозома 1. Всяка хромозома има дълго и късо рамо, които са разделени чрез прищипване, наречено центромер. Ако четете внимателно върху дългото рамо на хромозома 1, близо до центромера, ще намерите последователност от 120 букви — (А, Ц, Г и Т), която се повтаря отново и отново. Между всяко повторено копие има участък от случаен текст, но 120-буквеният параграф се повтаря като натраплива мелодия повече от 100 пъти. Този къс параграф е може би най-близкото подобие на първата Дума, до което сме в състояние да достигнем.

Този „параграф“ е малък ген, по всяка вероятност най-активният ген в човешкото тяло. Неговите 120 букви непрекъснато се копират в къса нишка от РНК. Копието се нарича 5S РНК. То, заедно с кълбо от белтъци и други РНК, е част от рибозомата, устройството, чиято дейност се състои в това да превръща ДНК-рецептите в белтъци. А белтъците са тези, които дават възможност на ДНК да се възпроизвежда. Или ако перифразираме Самуел Бътлър, белтъкът просто е начин на гена да направи друг ген, а генът е начин белтъкът да направи друг белтък. Готвачите се нуждаят от рецепти, но и рецептите се нуждаят от готвачи (които да ги изпълняват). Животът се състои от взаимодействието между две групи химични съединения — белтъци и ДНК.

Белтъците представляват химията, живеенето, дишането, обмяната на веществата и поведението — всичко това, което биолозите наричат фенотип. ДНК представлява информацията, възпроизвеждането, размножаването, пола — или това, което биолозите наричат генотип. Всеки един от тях не може да съществува без другия. Отново става дума за класическия въпрос за пилето и яйцето: кой е пръв, ДНК или белтъците? Не може да е била ДНК, защото ДНК е едно безпомощно, инертно парче информация, което не катализира химични реакции. Не може да са и белтъците, защото те са чиста химия и не е известен начин, по който те сами могат да се копират. Изглежда невъзможно както ДНК да е измислила белтъците, така и обратното. Това можеше да остане нерешима загадка, ако първата „дума“ не беше оставила малка следа от себе си върху нишката на живота. Точно както сега знаем, че яйцето е произлязло много преди кокошката (влечугите, прародители на всички птици, са снасяли яйца), все повече се натрупват доказателства за това, че РНК се е появила преди белтъците.

РНК е химичното съединение, което свързва двата свята — този на ДНК с този на белтъците. Тя се използва предимно за пренасяне на съобщението, написано с азбуката на ДНК и превеждането му на азбуката на белтъците. От поведението на РНК обаче почти със сигурност може да се твърди, че тя е предшественик и на двете. РНК е за ДНК това, което Древна Гърция е за Рим, Омир — за Вергилий.

РНК е Думата. РНК е оставила пет малки следи — указания за първенството си по отношение и на белтъците, и на ДНК. И днес ингредиентите на ДНК се правят чрез модификация на ингредиентите на РНК, а не по по-директен начин. Също така буквата Т от ДНК се прави от буквата У на РНК. Много от днешните ензими, макар и изградени от белтъци, при действието си зависят от малки молекули РНК. Освен това РНК, за разлика от ДНК и белтъците, може да копира себе си без чужда помощ. Само дайте на РНК необходимите съставки и тя ще ги събере и превърне в съобщение. В която и част на клетката да погледнете, най-първичните и съществени функции изискват присъствието на РНК. РНК зависим ензим е и този, който хваща и пренася изграденото от РНК съобщение. Рибозомата — устройството, което превежда това съобщение, също съдържа РНК. Малки молекули РНК са и тези, които поемат и пренасят аминокиселините, за да се преведе съобщението на гена в белтък. Най-важното обаче е, че за разлика от ДНК, РНК може да действа и като катализатор на разграждане и съединяване на други молекули, включително и РНК. Тя може да разрязва други РНК, да съединява краища и да удължава веригата на РНК. Тя дори може да действа и върху самата себе си, като изрязва част от текста и снажда отново освободените краища.⁽⁷⁾

Откритието, направено от Томас Чек и Сидни Олтман, на тези забележителни свойства на РНК в началото на 80-те години, промени схващанията ни за произхода на живота. Сега изглежда много вероятно първият ген — урацил-генът да е бил комбинацията репликатор-катализатор, Дума, която е употребявала химичните съединения, които били наоколо, за да се възпроизвежда. Нищо чудно този ген да е бил изграден от РНК.

Чрез многократно селекциониране в епруветка на молекули РНК, които са способни да катализират реакции, е възможно да се разиграе „еволюцията“ на РНК практически от самото начало, т.е. да се разиграе произходът на живота. Това, което е най-изумително, е, че тези синтетични РНК често съдържат част от РНК-текст, поразително наподобяващ част от текста на рибозомален РНК ген като например 5S гена от хромозома 1.

Някога, преди първите динозаври, преди първите риби, преди първите червеи, преди първите растения, преди първите гъби, даже преди първите бактерии, е съществувал свят, изграден от РНК — по всяка вероятност преди четири милиарда години, малко след началото на съществуването на планетата Земя, когато вселената е била само на 10 милиарда години. Не знаем как са изглеждали тези „рибо-организми“. Можем само да гадаем как са преживявали от химическа гледна точка. Не знаем какво е имало преди тях. Можем само да сме сигурни, че те са съществували някога, защото са оставили следи за ролята на РНК, които се откриват в живите организми и днес.⁽⁸⁾

Тези рибо-организми имали сериозен проблем. РНК е нестабилна и се разпада за часове. Ако тези организми се бяха опитали да живеят на горещо място или да бъдат много големи, те щяха да бъдат изправени пред това, което генетиците наричат катастрофа на грешките — бързо изчезване на информацията, съдържаща се в гените им. Един от организмите по метода на пробите и грешките изобретил нова, по-стабилна версия на РНК, наречена ДНК, и система за получаване от нея на РНК-копия, както и апарат, който условно наричаме проторибозома. Той трябвало да работи бързо и да бъде прецизен. Затова той съшивал генетичните копия по три букви наведнъж, бързо и точно. Всяка тройка се появявала с прикрепен към нея висящ етикет, за да може проторибозомата по-лесно да я намери. Етикетът бил аминокиселина. Много по-късно тези „етикети“ се свързали, за да образуват белтъци, а трибуквената дума се превърнала в код за белтъците, т.е. в генетичния код. (Оттогава до ден днешен генетичният код е съставен от трибуквени думи, всяка от които означава една от 20-те аминокиселини като част от рецептата за белтък.) По този начин се родило едно по-сложно същество, което съхранявало своята генетична рецепта върху ДНК, изработвало изпълнителните си устройства от белтъци и използвало РНК като мост между тях.

Това същество се наричало LUCA (Last Universal Common Ancestor) или Пуоп (Последният универсален общ предшественик). Как е изглеждало то и къде е живяло? Обичайният отговор на този въпрос е, че то е приличало на бактерия и е живяло в топло блато, по всяка вероятност близо до горещ извор или в морска лагуна. През последните няколко години стана модно да му се приписва малко по-зловещ адрес, тъй като стана ясно, че подземните скали, както и тези под морето, са пълни с милиарди бактерии, подхранвани от химични реакции. Сега се смята, че Пуоп е живял дълбоко под земята в пукнатините на горещи вулканични скали, където се е хранел със сяра, желязо, водород и въглерод. До ден днешен животът на повърхността на земята не е нищо друго освен лаково покритие. Може би в цялата биосфера термофилните бактерии, които живеят дълбоко под повърхността и които най-вероятно произвеждат това, което наричаме природен газ, съдържат най-много органичен въглерод.⁽⁹⁾

При опитите за идентифициране на най-ранните форми на живот съществува концептуална трудност. В днешно време живите същества получават гени изключително само от родителите си, но може би не винаги е било така. Дори днес бактериите могат да приемат гени от други бактерии, като просто ги поглъщат. Вероятно някога е имало голяма размяна, дори кражба на гени. Вероятно в далечното минало хромозомите са били многобройни и къси и всяка от тях е съдържала само по един ген, който лесно е можел да се придобие или загуби. Ако това е било така, както отбелязва Карл Воуз, организмът все още не е бил постоянна и трайна единица. Бил е временна съвкупност от гени. Гените, които са достигнали до всеки от нас може и да са дошли от множество различни „видове“ и усилието ни да ги подредим в различни родословия е напразно. Ние произхождаме не от един прародителски Пуоп, а от цяла общност от генетични организми. Воуз смята, че Животът има физическа, а не родословна история.⁽¹⁰⁾

Може да мислите, че това заключение е част от някаква мъглява, утешителна, холистична философия — всички ние произхождаме от общност, а не от отделен вид, но може да видите в него решаващо доказателство в полза на теорията за себичния ген. В миналото, повече отколкото сега, са се водили войни между гените, като организмите са били използвани като временни носители на гени, които се съюзявали временно. Днес все пак войната е между отбори. Как смятате, кое е за предпочитане?

Дори и да са съществували множество видове Пуоп, пак можем да умуваме върху това къде са живели и с какво са се занимавали те. Оттук произлиза и вторият проблем, засягащ термофилните бактерии. Благодарение на блестящата изследователска дейност на трима новозеландци, чиито резултати са публикувани през 1998 г., ние за пръв път можем да допуснем възможността, че дървото на живота, такова каквото фигурира във всички учебници, е обърнато наопаки. Учебниците твърдят, че първите същества са били като бактерии — прости клетки с по едно единствено копие на кръгова хромозома и че всички други организми са се появили, когато екипи от бактерии са се съюзили, за да образуват сложни клетки. Много по-вероятно е да е станало точно обратното. Най-първите съвременни организми не са били като бактериите. Те не са живеели в горещи извори, нито пък в отворите на дълбоководните вулкани. Те по-скоро са били като първаците — с геноми, фрагментирани в няколко линейни хромозоми, вместо една кръгова, и „полиплоидни“, т.е. с няколко излишни копия от всеки ген, което помага при корекцията на „правописни“ грешки. Освен това те по всяка вероятност са предпочитали по-хладен климат. Както отдавна твърди Патрик Фортър, изглежда, че бактериите — тясно специализираните и опростени наследници на различните Пуоп — са се появили по-късно, доста след появата на ДНК-белтъчния свят. Хитрината, която те са използвали, за да могат да живеят в горещи места, е, че са се освободили от значителна част от оборудването на РНК-света. Ние сме съхранили в клетките си примитивните молекулни черти на Пуоп; излиза, че бактериите са „еволюирали“ много повече от нас.

Тази странна история се потвърждава от съществуването на молекулни „фосили“ — малки парчета РНК, които се мотаят из ядрото на нашите клетки и вършат разни неща като снаждането на РНК с помощта на малките ядрени РНК или самоснаждащи се интрони. В бактериите няма такива фосили и е по-логично да мислим, че те са се отървали от тях, а не, че ние сме ги изобретили. (Може да звучи странно, но в науката простите обяснения се приемат за по-вероятни, отколкото сложните, освен ако има сериозна причина за обратното; в логиката този принцип е известен като бръснача на Окам.) Бактериите изоставили старите РНК, когато заживели в горещите извори и подземните скали, където температурата може да достигне 170° С, за да сведат до минимум грешките, причинявани от топлината. Имало е смисъл да се опрости процедурата. След като се отървали от РНК, бактериите открили, че новият им модернизиран клетъчен апарат е полезен при конкуренцията в нишите, където скоростта на размножаване е предимство — например в нишите на паразитите и хранещите се с отпадъци. Ние сме запазили тези стари РНК — реликви от отдавна променени, но не изцяло захвърлени апарати. За разлика от силно конкурентния свят на бактериите, ние — т.е. всички животни, растения и фунги — никога не сме се сблъсквали с такава жестока конкуренция да бъдем прости и бързи. Струва ми се, че ние по-скоро сме заложили на това да бъдем сложни, да имаме колкото се може повече гени, отколкото да притежаваме модернизиран апарат, с който да ги използваме.⁽¹¹⁾

Трибуквените думи от генетичния код са с еднакво значение за всички живи същества. ЦГА означава аминокиселината аргинин, а ГЦГ — аланин и при прилепите, бръмбарите, буковете и бактериите. Те дори имат същия смисъл при архибактериите, които живеят при температури на кипене в серни извори на хиляди метри под повърхността на Атлантическия океан и при вирусите. Където и да попаднете по света, каквито и да са животните, растенията, буболечките, които наблюдавате, ако са живи, те неизменно използват същия речник и разпознават един и същи код. Животът е едно цяло. Генетичният код, с няколко малки необясними изключения при ресничестите първаци е еднакъв за всички. Ние всички използваме един и същ общ език.

Това означава, а за религиозните хора може да е полезен довод, че има само едно единствено Сътворение, т.е. едно единствено събитие, което е станало начало на живота. Разбира се, животът може да се е зародил на друга планета и да е бил пренесен на Земята от космически кораби. Може в началото да е имало хиляди форми на живот, но само една от тях — Пуоп — е оживяла в безмилостната борба в първичния бульон. Но допреди разгадаването на генетичния код през 60-те години на XX век, ние не знаехме това, което сега знаем: че животът е единен, водораслото е наш далечен братовчед, антраксът — родственик. Единството на живота е емпиричен факт. Еразмус Дарвин е бил изумително близо до целта: „Едни и същи живи нишки са причината за всички форми на живот.“

По този начин от книгата, наречена геном, могат да бъдат разбрани някои прости истини: единството на живота, първенството на РНК, химията на началото на живота на планетата, фактът, че големи едноклетъчни същества са по всяка вероятност прародителите на бактериите, а не обратното. Не разполагаме с вкаменелости от преди четири милиарда години. Разполагаме само с тази велика книга на живота — генома. Гените в клетките на кутрето ви са преки наследници на първите молекули, които са се самокопирали. Те, чрез една непрекъсната верига от десетки милиарди копирания, са стигнали до нас, носещи все още цифровото съобщение, в което има следи от най-ранните борби за живот. След като човешкият геном може да ни разкаже дори за това, което е ставало в първичния бульон, колко ли още може да ни каже той за всичко останало, което се е случвало през следващите четири милиона хилядолетия. Това е запис на нашата история, писан с код, който все още работи.