Мат Ридли
Геномът (24) (Автобиография на един биологичен вид в 23 глави)

Хромозома 21
Евгениката

Не знам друг, по-сигурен източник на върховната власт на обществото от самите хора. Ако смятаме, че те не са достатъчно просветени, за да упражняват благоразумно този контрол, лекарството не е да ги лишим от контрол, а да развиваме способността им да решават отговорно.

Томас Джеферсън

Хромозома 21 е най-малката човешка хромозома. Като такава тя трябва да бъде наричана хромозома 22, но хромозомата с това име доскоро е била смятана за още по-малка и името й остава. Може би защото е най-малката хромозома и вероятно с най-малко гени, хромозома 21 е единствената хромозома, която в здраво човешко тяло може да присъства в три, а не в две копия. При всички други случаи, присъствието на допълнително копие от цяла хромозома толкова променя равновесието в човешкия геном, че тялото въобще не може правилно да се развие. Понякога се раждат деца с допълнителни хромозоми 13 или 18, но те никога не преживяват повече от няколко дни. Децата, родени с допълнителна хромозома 21 са здрави, видимо щастливи и ги очакват години живот. Но те не се смятат за „нормални“ — те имат синдрома на Даун. Техният характерен вид — нисък ръст, пухкави, с тесни очи и щастливи лица — веднага се разпознава. Както и факта, че са умствено недоразвити, плахи и обречени бързо да се състарят. Те често развиват форма на болестта на Алцхаймер и умират преди да са навършили 40 години.

По правило деца със синдрома на Даун се раждат от по-възрастни майки. Вероятността за бебе със синдром на Даун нараства бързо с възрастта на майката от 1:2300 на 20 години, до 1:100 на 40 години. Това е причината, поради която зародишите с Даун са основната жертва на генетичните тестове. Това е едната гледна точка. Другата гледна точка е, че техните майки са главните потребители на генетичните тестове. В повечето страни предродова диагностика днес се предлага (или даже се налага) на всички по-възрастни майки, за да се провери дали плодът носи допълнителна хромозома. Ако това е така, на майката се предлага (или тя се убеждава) да направи аборт. Причината, която се изтъква, е, че повечето хора предпочитат да не са родители на дете с Даун, независимо от вида и поведението му на щастлив човек. Ако сте съгласни с току-що казаното, вие виждате в него проява на истинската наука, която по чудотворен начин и без страдания, предотвратява раждането на жестоко инвалидизирани хора. Ако обаче сте на противното мнение, вие виждате в тази логика, официално одобреното убийство на свещен човешки живот и неуважение на инвалидите в името на съмнителната цел на човешкото усъвършенстване. Всъщност тук ние виждаме евгеника в действие и то повече от петдесет години, след като е била уродливо дискредитирана от зверствата на нацистите.

Тази глава е за тъмната страна на миналото на генетиката, за черната овца в семейството на генетиката, за убийствата, стерилизирането и абортите, извършвани в името на генетичната чистота.

Бащата на евгениката, Франсис Галтън, в много отношения е противоположност на своя първи братовчед, Чарлз Дарвин. Дарвин е методичен, търпелив, скромен и благопристоен, а Галтън е интелектуалец, дилетант, психо-сексуално объркан и суетен. Освен това е с блестящ ум. Той изследва Южна Африка, изследва близнаци, събира статистика и мечтае за утопии. Днес неговата слава, или поне известността му, е почти толкова голяма, колкото тази на братовчед му. Дарвинизмът винаги е бил застрашен да стане политическо кредо и Галтън прави точно това. Философът Хърбърт Спенсър ентусиазирано подхваща идеята за оцеляването на най-приспособените и твърди, че тя оправдава икономиката на свободния пазар и индивидуализма на викторианското общество. Спенсър нарича това социалдарвинизъм. Идеите на Галтън са по-прозаични. Ако, както казва Дарвин, видовете могат да се променят по пътя на системното избирателно размножаване, подобно на говедата и конете, тогава и хората биха могли да се размножават по такъв начин, че расата да се подобри. В известен смисъл Галтън се обръща към една традиция по-стара от дарвинизма. Това е традицията на XVIII век за отглеждане на едър рогат добитък и даже още по-древното отглеждане на ябълки и зърнени култури. Призивът е: нека подобрим качествата на нашия собствен вид, така както сме го направили за другите видове. Нека се размножават най-добрите, а не най-лошите представители на човечеството. През 1885 г. Галтън въвежда термина „евгеника“, за да обозначи точно такъв тип размножаване.

Но кои сме „ние“? В света на Спенсър, свят на индивидуализма, това е буквално всеки един от нас. Евгеника в този случай означава всеки да се бори за добър партньор, някой с добър ум и здраво тяло. Но това просто означава да избираме внимателно нашите брачни партньори, което и без това правим. В света на Галтън обаче „ние“ означава нещо по-колективно. Първият и най-влиятелен последовател на Галтън е Карл Пирсън, радикален социалист-утопист и блестящ статистик. Изплашен от растящата икономическа мощ на Германия, Пирсън превръща евгениката във вид патриотарство. Не е индивидът този, който трябва да прилага евгениката, а нацията. Само чрез селективно размножаване на своите граждани Англия ще запази преднина пред своя континентален съперник. Държавата е тази, която трябва да казва кой да се размножава и кой — не. Още при раждането си евгениката е не политизирана наука, а политическо верую, поднесено като наука.

През 1900 г. евгениката вече привлича общественото внимание. Името Евгени внезапно става модно и има вълна от общо възхищение от идеята за планираното размножаване, а евгенични дружества се появяват в цяла Англия. През 1907 г. Пирсън пише на Галтън: „Ако децата не са здрави, най-уважавани матрони от средната класа казват: ах, това не беше евгеничен брак!“ Лошото физическо състояние на войниците през Бурската война предизвиква полемики както върху ползата от по-доброто възпроизвеждане, така и за необходимостта от по-добри социални грижи.

Нещо подобно става и в Германия. Там сместа от философията на Фридрих Ницше за свръхчовека и доктрината на Ернст Хекел за биологичната предопределеност създава силна поддръжка на идеята, че еволюционният прогрес е съпътстван от икономически и социален напредък. Лесното позоваване на авторитарна философия означава, че в Германия, даже повече, отколкото във Великобритания, биологията се оплита в национализъм. За момента обаче това остава предимно идеология, а не практика.⁽¹⁾

Дотук — нищо лошо. Акцентът обаче бързо се променя от подкрепа на „евгеничното“ възпроизвеждане на най-добрите към спиране на „дисгеничното“ размножаване на най-лошите. А „най-лошите“ бързо започва да означава „слабоумните“, т.е. алкохолиците, епилептиците и престъпниците, както и тези със забавено умствено развитие. Това важи най-вече за Съединените щати. Там през 1904 г. Чарлз Давенпорт, почитател на Галтън и Пирсън, убеждава Андрю Карнеги да основе в Колд Спринг Харбър лаборатория, за да може да изучава евгениката. Давенпорт, пуритан и консерватор с огромна енергия, е по-ангажиран с предотвратяване на дисгеничното размножаване, а не — с подпомагане на евгеничното. Неговата „наука“ е опростенческа, най-меко казано. Той например смята, че след като менделизмът е доказал дискретната природа на наследствеността, идеята, че Америка е „топилна пещ“ на нациите, може да се смята за минало. Той смята също, че семейство с морски професии има ген за таласофилия, т.е. за любов към морето. В политиката Давенпорт е изкусен и влиятелен. Той е подпомогнат от успешната книга на Хенри Годар за Коликак, измислено семейство с умствени недостатъци. В книгата се застъпва идеята, че слабоумието се наследява. Давенпорт и неговите съюзници постепенно убеждават американското обществено мнение, че расата е заплашена от дегенерация. Теодор Рузвелт казва: „Един ден ние ще разберем, че основен и неотменим дълг на добрия гражданин от подходящ тип е да остави своята кръв на света.“ Гражданите от неподходящ тип няма защо да се кандидатират.⁽²⁾

Увлечението на Америка по евгениката в голяма степен е предизвикано от антиемигрантски чувства. Във време на масова емиграция от Източна и Южна Европа е лесно да разпалиш параноята, че „по-добрата“ порода на англосаксонците се разрежда. Доказателства от областта на евгениката дават удобно прикритие на тези, които искат да ограничат емиграцията поради по-традиционни расистки причини. Законът за ограничаване на емиграцията от 1924 г. е пряк резултат от пропагандата на евгениката. През следващите 20 години законът обрича много отчаяни емигранти от Европа на жестока съдба в родината им, като им отказва нов дом в САЩ. В продължение на 40 години законът остава без промяна.

Ограничаването на емиграцията не е единственият правен успех на евгениката. До 1911 г. шест щата имат закони, които позволяват принудителното стерилизиране на умствено непълноценните. Шест години по-късно броят на такива щати се увеличава с девет. Ако щатът може да постанови отнемането на живота на престъпник, той може да отнеме и правото на възпроизводство. Така изглеждат разсъжденията, сякаш умствената изостаналост е равна на криминалната вина. „Това е връх на глупостта… да се говори в такива случаи за индивидуални свободи или за правата на индивида. Такива индивиди… нямат право да умножават себеподобните си.“ Така пише един американски лекар, името му е У. Дж. Робинсън.

Отначало Върховният съд на САЩ отхвърля много от стерилизационните закони, но през 1927 г. променя поведението си. В делото „Бък срещу Бел“ съдът постановява, че щатът Върджиния може да стерилизира Кери Бък, седемнадесетгодишно момиче, изпратено в колония за епилептици и слабоумни в Линчбърг, където тя живее с майка си Ема и дъщеря си Вивиан. След повърхностно изследване Вивиан, която е на седем месеца (!), е обявена за имбецил и е решено Кери да бъде стерилизирана. В решението си съдията Оливър Уендъл Холмс изрича прочутите думи: „Три поколения слабоумни са достатъчни“. Вивиан умира рано, но Кери достига старост — уважавана жена със средна интелигентност, която решава кръстословици в свободното си време. Нейната сестра Дорис, също стерилизирана, много години се опитва да има деца, преди да разбере какво й е било сторено без нейно съгласие. Щатът Върджиния продължава да стерилизира умствено увредените до 70-те години. Америка, бастион на индивидуалната свобода, стерилизира повече от сто хиляди души поради слабоумие по силата на повече от 30 щатски и федерални закона, приети между 1910 г. и 1935 г.

Америка е пионерът, други страни обаче следват примера. Швеция стерилизира 60 хиляди души. Канада, Норвегия, Естония и Исландия приемат закони за принудителна стерилизация и ги прилагат. Германия, с най-лошата слава, първо стерилизира 400 хиляди души, а след това убива много от тях. Само за 18 месеца по време на Втората световна война, 70 хиляди вече стерилизирани немски психиатрични пациенти са убити в газовите камери само за да освободят болнични легла за ранените войници.

Англия, почти единствена сред протестантските индустриални страни, никога не приема закони за евгеника, т.е. никога не приема закон, който позволява на правителството да се намесва в правото на индивида да се възпроизвежда. И по-точно, във Великобритания никога не е имало закон, препятстващ браковете на умствено изостаналите или закон, даващ на държавата право на принудително стерилизиране на основата на умствена недостатъчност. Това не означава, че не е съществувала „свободна“ практика на убеждаване за стерилизация, прилагана от лекари или от болници.

Англия не е единствена. В страни, където влиянието на католическата църква е силно, няма евгенични закони. Холандия няма такива закони. СССР, повече загрижен за преследването и убиването на умните, а не на глупавите, никога не приема такива закони. Но Великобритания е различна, защото тя е изворът на по-голямата част от науката и пропагандата на евгениката през първите 40 години на XX век. Вместо да си задаваме въпроса как толкова много страни са могли да прилагат такава жестока практика, поучително е да обърнем въпроса. Защо Англия устоява на изкушението? Кой заслужава да бъде похвален?

Това не са учените. Днес учените обичат да си мислят, че евгениката е била смятана за „псевдонаука“ и гледана с лошо око от истинските учени, особено след преоткриването на законите на Мендел. (Тези закони разкриват впрочем, че носителите на мълчащи, скрити мутации са много повече от явните мутанти). За съжаление има малко писмени доказателства, които подкрепят твърдението. Повечето учени са били поласкани от отношението към тях като към експерти в една нова технокрация. Те непрекъснато настояват за незабавно действие от страна на правителството. (В Германия повече от половината академични и университетски биолози влизат в Нацистката партия, повече, отколкото се наблюдава в която и да е друга професионална група — и никой от тях не критикува евгениката).⁽³⁾

Пример от този род е сър Роналд Фишер, още един от основателите на съвременната статистика. (Между другото, въпреки че Галтън, Пирсън и Фишер са велики статистици, никой още не е обявил, че статистиката е така опасна, както и генетиката). Фишер е истински последовател на Мендел, но той също така е и вицепрезидент на Дружеството за евгеника. Той е обзет от идеята за това, което нарича „преразпределяне на случаите на възпроизвеждане“ от висшата класа към бедните, т.е. от факта, че бедните имат повече деца от богатите. Даже по-късните критици на евгениката, такива като Джулиан Хъксли и Дж. Б. С. Холдейн, преди 1920 г. са нейни поддръжници. Те протестират срещу недодялаността и пристрастията, с които евгеничната политика се прилага в Съединените щати, а не срещу принципа.

Социалистите също не могат да се похвалят с това, че са спрели евгениката. През 30-те години Лейбъристката партия вече се противопоставя на евгениката; преди това социалистическото движение дава голяма част от интелектуалната поддръжка на евгениката. Трябва да се търси много упорито, за да се намери поне един известен британски социалист, който през първите тридесет години на XX век да е критикувал, макар и слабо, евгеничната политика. Изключително лесно е обаче да се намери цитат в защита на евгениката от членовете на Фабианското общество: X. Дж. Уелс, Дж. М. Кейнс, Джордж Бернард Шоу, Хейвлок Елис, Харолд Ласки, Сидни и Беатрис Уеб. Те всички говорят за належащата нужда от предотвратяване на възпроизвеждането на глупавите или инвалидите и казват неща, от които човек настръхва. Един от героите в „Човек и свръхчовек“ на Шоу казва: „Като страхливци ние побеждаваме естествения отбор под маската на филантропията. Като мързеливци ние пренебрегваме изкуствения отбор под маската на деликатността и морала.“

Съчиненията на X. Дж. Уелс са особено богати на звучни цитати: „Децата, които родителите раждат на този свят, не могат да бъдат изцяло тяхна лична грижа, подобно на заразните микроби, които те разпръскват или на шума, който някой прави в апартамент с тънък под“. Или: „Рояците от черни и кафяви, от мръсни бели и жълти хора… трябва да си отидат“. Или: „Става очевидно, че цели маси от човешкото население общо взето са недостойни да настояват за бъдеще за себе си … да им се даде равенство, значи да се слезе до тяхното ниво. Да се пазят и подхранват, означава да бъдем удавени в тяхното множество“. Уелс добавя успокояващо: „Всички подобни умъртвявания ще бъдат направени със сънотворно.“ (Не стана обаче така).⁽⁴⁾

Социалистите, с тяхната вяра в планирането и с готовността си да поставят държавата над индивида, са напълно подготвени за посланието на евгениката. Възпроизводството също се нуждае от национализация. Евгениката става популярна тема първо сред приятелите на Пирсън от Фабианското общество. Евгениката налива вода в мелницата на техния социализъм. Евгениката е прогресивна философия и се нуждае от ролята на държавата.

Консерваторите и либералите също започват да харесват идеята. През 1912 г. Артър Балфур, бивш премиер, председателства в Лондон първата Международна конференция по евгеника, а вицепрезиденти са председателят на Върховния съд и Уинстън Чърчил. През 1911 г. Оксфордският съюз одобрява принципите на евгениката с мнозинство от почти две към едно. Както казва Чърчил, „размножаването на слабоумните“ е „една много ужасна заплаха за расата“.

Със сигурност е имало няколко самотни гласа против. Един-двама интелектуалци остават подозрителни, сред тях Хилъри Белок и Дж. К. Честъртън. Последният пише, че „евгениката е открила как да се комбинира вкаменяването на сърцето с омекването на мозъка“. Но съмнение няма — повечето британци подкрепят идеята за евгенични закони.

Има два момента — през 1913 г. и през 1934 г., — когато Великобритания е много близко до това да приеме евгенични закони. Първият опит е осуетен от смели и често самотни опоненти, плуващи срещу вълната на общественото мнение. През 1904 г. правителството създава Кралска комисия, оглавена от граф Раднор, която разглежда „грижата и контрола върху слабоумните“. Когато Комисията докладва през 1908 г., нейната позиция е в полза на наследяването на умствената недостатъчност. Това не е изненадващо, като се знае, че много от нейните членове са платени евгеници. Гeри Андерсън в неотдавнашния си дисертационен труд пред университета в Кеймбридж⁽⁵⁾ показва, че след доклада настъпва период на системно лобиране от групи за натиск с цел да се убеди правителството да действа. Министерството на вътрешните работи получава стотици резолюции от областни и градски съвети и от образователни комитети, настояващи да се приеме закон, който да ограничи размножаването на „неприспособените“. Новото „Общество за образование по евгеника“ бомбардира членовете на Парламента и има срещи с Министъра на вътрешните работи, за да подкрепи идеята.

Известно време нищо не се случва. Министърът на вътрешните работи, Хърбърт Гладстон, не е привърженик на евгениката. Но когато през 1910 г. е заменен от Уинстън Чърчил, евгениката най-накрая получава горещ защитник в кабинета. Още през 1909 г. Чърчил разпространява като документ на правителството реч на Алфред Тредголд в подкрепа на евгениката. През декември 1910 г., оглавил вътрешното министерство, Чърчил пише на премиера Хърбърт Аскуит и препоръчва спешно евгенично законодателство. Чърчил пише: „Чувствам, че изворът, от който потокът на малоумието се храни, трябва да бъде пресушен и запечатан преди да мине още една година.“ Чърчил настоява, че при душевноболните трябва „тяхното проклятие да умре заедно с тях“. За да няма съмнение какво се има предвид, Уилфред Скоуен Блънт пише, че Чърчил в лични срещи вече препоръчва употребата на рентгенови лъчи и операция, за да се стерилизират умствено непълноценните.

Конституционните кризи от 1910 г. и 1911 г. попречват на Чърчил да внесе законопроекта. Но през 1912 г. настойчивите призиви за законодателство започват отново и Гършъм Стюарт, консерватор, член на Парламента, накрая поставя правителството натясно, като внася свой собствен законопроект. През 1912 г. новият вътрешен министър, Реджиналд Маккена, донякъде без желание, внася правителствен законопроект — „Законопроект за хората с умствена недостатъчност“. Той трябва да ограничи създаването на потомство от малоумните и да накаже тези, които сключват брак със слабоумни. Обща тайна е било, че законът може да бъде поправен и да позволи принудителна стерилизация, щом това стане възможно.

Все пак един човек заслужава да бъде изтъкнат като организатор на опозиция срещу законопроекта. Това е радикалният либертарианец, привърженик на идеята за пълната лична свобода и най-вече на свободата от държавата, член на Парламента, на име Джосая Уеджуд. Той е издънка на известна индустриална фамилия, която няколко пъти се е сродявала със семейството на Дарвин и по професия е корабен инженер. Избран е в Парламента с голямата изборна победа на Либералната партия през 1906 г. По-късно преминава в Лейбъристката партия и се оттегля в Камарата на лордовете през 1942 г.

Уеджуд ненавижда евгениката. Той обвинява Обществото по евгеника, че се старае „да отглежда работническа класа, както се отглежда едър рогат добитък“. Той смята, че законите на наследствеността са „твърде неопределени, за да може някой да им повярва безрезервно, още по-малко да законодателства, опирайки се на тях“. Но неговото главно възражение се опира на идеята за индивидуалната свобода. Той е ужасен от законопроект, който дава на държавата права да вземе насила дете от собствения му дом. И това съгласно параграфи, които задължават полицаите да действат въз основа на твърдения на граждани, че някой е „слабоумен“. Мотивът на Уеджуд не е социалната справедливост, а индивидуалната свобода. Към него се присъединяват консерваторите-либерали, такива като лорд Робърт Сесил. Индивидът срещу държавата — това е общата им кауза.

Един член от закона действително разгневява Уеджуд. Членът гласи, че е „желателно в интересите на обществото [слабоумните] да бъдат лишавани от възможността да създават деца“. Това, по думите на Уеджуд, е „най-отвратителното нещо, предлагано някога“ и в никакъв случай не е израз на „грижата за свободата на поданиците и за закрила на индивида от посегателствата на държавата, която ние сме в правото си да очакваме от едно управление на Либералната партия“.⁽⁶⁾

Атаката на Уеджуд е толкова ефективна, че правителството оттегля законопроекта и го представя отново на следващата година в много по-мека форма. Най-важното е, че сега законопроектът избягва „всяко позоваване на нещо, което може да се приеме като евгенична идея“ (думи на Маккена), а дразнещите членове и параграфи, регулиращи браковете и ограничаващи раждаемостта, са изоставени. Уеджуд продължава да е против проекта. Цели две нощи, поддържайки силите си само с шоколад, той продължава атаката си, като внася повече от двеста промени. Но когато се оказва, че го поддържат само четирима депутати, той се отказва и законопроектът се приема.

Уеджуд може би е мислил, че е загубил. Принудителното задържане в болница на душевноболните става черта на британския живот и това на практика прави по-трудно те да имат деца. Истината обаче е, че Уеджуд спира приемането на евгенични мерки. Не само това. Неговият протест предупреждава всички бъдещи правителства, че едно евгенично законодателство може да бъде оспорено. Уеджуд показва главния недостатък на целия проект за евгеника. Това е, че в основата си той е потиснически и жесток, защото изисква държавата да упражнява силата си срещу правата на индивида. Второстепенно е, че проектът се опира на погрешни научни основания или че е непрактичен.

В началото на 30-те години, с нарастването на безработицата, евгениката преживява забележим възход. В Англия членството в евгеничните общества достига рекордни размери, след като хората започват по абсурден начин да смятат расовата дегенерация, предвидена от първите евгеници, като причина за безработицата и бедността. Точно по това време повечето страни приемат своите евгенични закони. Швеция прилага своя закон за принудителната стерилизация през 1934 г. Същото прави и Германия.

Натискът за приемане на британски закон за стерилизацията отново започва да расте, подпомогнат от правителствен доклад за умствената недостатъчност. Този доклад, известен като доклада на комисията Ууд (това е комисията, която внимателно дефинира три категории хора с умствена недостатъчност: идиоти, имбецили и умствено изостанали), заключава, че проблемите с душевните болести нарастват и това отчасти се дължи на високата плодовитост на хората с умствена недостатъчност. В Камарата на представителите е внесен нов законопроект за евгеника от лейбъристки депутат, но е блокиран. Тогава групата за натиск променя тактиката и се насочва към държавните ведомства. Министерството на здравеопазването е принудено да назначи комисия начело със сър Лорънс Брок, която да изследва казуса за стерилизиране на умствено недоразвитите.

Комисията Брок, въпреки своя бюрократичен начин на създаване, е партизанска от самото начало. Според един съвременен историк повечето нейни членове „съвсем не са били движени от желанието да разгледат безпристрастно противоречивите и неубедителни доказателства“. Комисията приема възгледа за пряко наследяване на умствената недостатъчност, „подплатява“ (нейни думи) данните в полза на това и пренебрегва данните против. Въпреки неубедителните доказателства Комисията възприема идеята за бързото размножаване на хората с умствени недостатъци и „отхвърля“ задължителната стерилизация, само за да успокои критиците, като замазва въпроса за получаването на съгласие от умствено изостаналите. Цитат от популярна книга по биология, публикувана през 1931 г., издава играта: „Много от тези низши същества могат да бъдат подкупени или убедени да приемат доброволната стерилизация“.⁽⁷⁾

Докладът Брок е най-чиста пропаганда, представена като безпристрастна и експертна оценка на проблемите. Както наскоро беше посочено, Комисията е създавала изкуствена криза, потвърдена от консенсуса на „експерти“ и изискваща бързо действие. Комисията е предвестник на начина, по който международните чиновници се държат много по-късно при обсъждане на проблема за глобалното затопляне.⁽⁸⁾

Целта на доклада е била да доведе до внасянето на законопроект за стерилизацията. Такъв законопроект обаче никога не вижда бял свят. Този път не поради някой решителен противник, като Уеджуд, а поради променения климат в обществото. Много учени са променили мнението си. За отбелязване е, че сред тях е Дж. Б. С. Холдейн. Засилва се влиянието на обясненията на човешката природа, отчитащи средата, застъпвани публично от Маргарет Мийд и бихейвиористите в психологията. Лейбъристката партия вече е твърдо против евгениката, която тя вижда като форма на класова война против работническата класа. Опозицията на католическата църква също е имала влияние в някои среди.⁽⁹⁾

Учудващо звучи, но едва през 1938 г. от Германия започват да проникват съобщения какво на практика представлява принудителната стерилизация. Комисията Брок е оценявала неоснователно високо нацисткия закон за стерилизация, влязъл в сила през януари 1934 г. Едва в този момент се вижда, че този закон е недопустимо нарушение на личната свобода и е оправдание за преследване. Във Великобритания здравият разум все пак взима връх.⁽¹⁰⁾

За мен кратката история на евгениката води до едно непоклатимо заключение. Причината, поради която евгениката е погрешна, не е науката, а принудата. Евгениката е като всяка друга програма, която поставя ползата за обществото над правата на индивида. Това не е научно престъпление, а престъпление срещу човечеството. Няма съмнение, че евгеничното възпроизвеждане „ще работи“ за човешките същества, точно както работи за кучетата и млекодайните крави. Би било възможно да се намали честотата на много умствени разстройства и да се подобри здравето на населението чрез избирателно размножаване. Но също така няма съмнение, че това може да бъде направено само много бавно и с цената на гигантска жестокост, несправедливост и потисничество. Карл Пирсън веднъж казва в отговор на Уеджуд: „Което е социално, е справедливо и няма определение за справедливост извън това.“ Това ужасяващо изказване трябва да е епитафията на евгениката.

И въпреки това, когато четем във вестниците за гени на интелигентността, за генна терапия на репродуктивните клетки, за пренатална диагностика и скриниране, ние не можем да не почувстваме дълбоко в себе си, че евгениката не е мъртва. Доказвах в главата за хромозома 6, че отново на мода е убеждението на Галтън, че голяма част от човешката природа има наследствен елемент. Този път емпиричните доказателства са по-добри, въпреки че не са окончателни. Днес все по-често генетичните тестове позволяват на родителите да изберат гените на своите деца. Например философът Филип Кичър назовава генотипното тестване „евгеника laissez-faire“. „Всеки трябва да упражнява своя собствена евгеника, като се възползва от съществуващите генотипни тестове, за да вземе репродуктивно решение, каквото тя или той смята за правилно“⁽¹¹⁾

Според този стандарт евгеника се извършва всеки ден в болниците по цял свят, а нейните най-чести жертви са зародишите, носещи допълнителна хромозома 21, които иначе биха били родени със синдрома на Даун. Ако бяха родени, те щяха да имат кратък, но предимно щастлив живот — такава е природата на техния характер. В повечето случаи, ако бяха родени, родителите, братята и сестрите им щяха да ги обичат. Но за зародиш, без съзнание и чувства, да не си роден не е същото, като да си убит. С други думи ние бързо се върнахме на стария спор за абортите — дали майката има правото да абортира дете или държавата има правото да я спре. Генетичното познание дава на майката повече основание да поиска аборт. Може би не сме твърде далеч от възможността да избираме между зародиши с определени достойнства, а не само да отстраняваме зародишите с недостатъци. Избирането на момчета и абортирането на момичета вече е разпространена злоупотреба с предродовата диагностика, най-вече на Индийския полуостров.

Нима отхвърлихме държавната евгеника само за да попаднем в капана на личната евгеника? Родителите могат да попаднат под натиск от всякакъв род, за да приемат доброволно евгениката. Натиск могат да окажат лекарят, здравно-осигурителната компания и културата като цяло. Изобилстват истории за жени, които, даже и през 70-те години на XX век, са били придумани от своите лекари да извършат стерилизация, защото носят ген за генетична болест. И все пак, ако правителството забрани генетичното тестване, защото с него може да се злоупотреби, това ще увеличи бремето на страданието в света. Да се направи тестването незаконно, ще бъде толкова жестоко, колкото и да се направи задължително. Това е индивидуално решение, не е нещо, което може да бъде оставено на технократите. Наистина Кичър мисли така: „Що се отнася до признаците, които хората се стараят да насърчат или избягнат, това със сигурност е тяхна лична работа.“ Така мисли и Джеймс Уотсън: „Тези работи трябва да се държат по-далеч от хората, които си въобразяват, че знаят всичко най-добре… Ще ми се генетичните решения да се взимат от потребителите, а не от правителствата.“⁽¹²⁾

Все още има учени-особняци, които са загрижени за влошаването на генетичното състояние на расите и популациите.⁽¹³⁾ Въпреки това днес повечето учени признават, че благополучието на индивидите трябва да има предимство пред благополучието на групите. Съществува огромна разлика между генетичното тестване и това, което привържениците на евгениката са искали по време на разцвета й. Разликата се състои в следното: генетичните тестове дават на отделните индивиди възможност за личен избор в зависимост от лични критерии. Евгениката национализира това решение и кара хората да се възпроизвеждат не за себе си, а за държавата. Това различие често се забравя в стремежа да се определи какво „ние“ трябва да позволим в новия генетичен свят. Кои сме „ние“? „Ние“ като личности или „ние“ като колективния интерес на държавата или расата?

Сравнете два съвременни примера за „евгеника“, както тя се практикува днес. В САЩ, както описахме в главата за хромозома 13, „Комитетът за предпазване от еврейски генетични болести“ проверява кръвта на учениците и по-късно съветва срещу бракове, при които двете страни носят една и съща версия на определен ген, предизвикващ болест. Това е напълно доброволна програма. Тя е била критикувана като евгенична, но в нея изобщо няма принуда.⁽¹⁴⁾

Другият пример е от Китай, където правителството продължава да извършва стерилизации и аборти, водено от евгенични съображения. Чен Мин-цанг, министър на здравеопазването, наскоро се опитваше да убеждава, че ражданията с ниско генетично качество са сериозен проблем сред „жителите на старата революционна база, етническите малцинства, граничните и икономически бедните области.“ Законът за майчинството и детското здравеопазване, който влезе в сила през 1994 г., прави проверките преди брака задължителни и дава на лекарите, а не на родителите, правото да решават дали да се направи аборт. Почти 90% от китайските генетици одобряват това, сравнено с 5% от американските. За сравнение — 85% от американските генетици смятат, че решението за аборт трябва да бъде направено от жената, само 45% от китайските генетици са съгласни с това. Като ехо от думите на Карл Пирсън, Ксин Мао, който извършва това допитване в Китай, казва: „Китайската култура е доста по-различна и нещата са съсредоточени върху това, което е добро за обществото, а не върху това, което е добро за личността“.⁽¹⁵⁾

Много съвременни описания на историята на евгениката я представят като пример за опасността да се остави без контрол науката, особено генетиката. Евгениката обаче е по-скоро пример за опасността от това какво може да стане, ако правителството се остави без контрол.