Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (9)

VI
Слънчевото затъмнение

Сред мрака и тишината въображението ми скоро започна да работи. Знанието на фактите само по себе си е нещо безцветно. Едва когато ги осъзнаеш, те стават ярко обагрени. Съвсем различно е да чуеш, че някому са забили нож в сърцето и да го видиш сам. В мрака и тишината мисълта за смъртната опасност, в която се намирах, започна да се задълбочава все повече и повече. Представата за тази опасност постепенно поникна в жилите и ми вледени кръвта.

Но благословената природа е наредила така, че термометърът на човешката душа, щом падне под най-ниската точка, отново започва да се изкачва. Заражда се надежда, а заедно с надеждата — и бодрост, и човек е способен пак да си помогне сам, ако е възможно. Скоро се съвзех; казвах си, че затъмнението неизбежно ще ме спаси и ще ме направи най-могъщия човек в цялото кралство. Живакът на моя термометър отново се покачи на върха, достигна най-горното деление и всичките ми тревоги се разсеяха. Отново станах най-щастливият човек на света. Дори с нетърпение очаквах утрешния ден и жадувах за неповторимата слава да бъда в центъра на всеобщото удивление и благоволение на народа. Освен това от търговска гледна точка съзнавах, че то ще ми донесе немалко облаги.

Междувременно някъде дълбоко в мозъка ми възникна нова догадка. Бях почти уверен, че когато тези суеверни хора узнаят какво бедствие им готвя, ще се изплашат и ще потърсят компромис. В това време се дочуха стъпки и аз си казах: „Ето, компромисът иде! Ако е изгоден, ще се съглася с него, ако е лош — ще държа на своето, докато доведа играта до края.“

Вратата се отвори и вътре нахълтаха войници. Старшият каза:

— Кладата е готова. Тръгвай!

Кладата!? Силите ме напуснаха, едва не паднах. В такъв миг дъхът ти спира и някаква буца застава на гърлото ти. Но щом събрах сили, отвърнах:

— Имате грешка, екзекуцията е утре!

— Заповедта е изменена. С един ден по-напред. Хайде, по-бърже!

Свършено е. Нямаше спасение. Бях зашеметен, ужасен, загубих контрол над себе си и започнах да се лутам безцелно, като полудял. Войниците ме хванаха, измъкнаха ме от килията, поведоха ме през заплетени подземни коридори и ме изкараха горе, на ослепителната дневна светлина. Когато излязохме на широкия двор на замъка, изтръпнах: първото нещо, което видях, беше стълбът, изправен по средата, и близо до него сноп слама и един монах. От всички страни на двора, наредени амфитеатрално според ранга си, гъмжеха пъстри тълпи. Кралят и кралицата, разположени на троновете си, бяха най-колоритните фигури, разбира се.

Всичко това успях да забележа за една секунда. В следващата, кой знае откъде, до мене се промъкна Кларънс и бързо зашепна на ухото ми своите последни новини. Очите му сияеха от тържество и радост. Той каза:

— Това избързване дължиш на мен, но доста се потрудих за него. Когато им съобщих какво бедствие им готвиш и като видях как безумно ги изплаши това, си казах: точно сега е моментът да нанеса удар. Започнах да подшушвам ту на този, ту на онзи, че твоята власт над слънцето ще се развихри напълно едва утре и че ако искат да спасят слънцето и света, трябва да те убият днес, когато магическите ти сили още не са се развили. То се знае, че ги излъгах, но на лъжата ми се уловиха всички, сякаш това беше спасение, пратено направо от Бога. През цялото време се смеех в себе си, че успях така евтино да ги излъжа, и благодарих Богу, загдето от най-нищожното си творение той направи оръдие за твоето спасение. Ах, как щастливо се наредиха нещата! Сега няма защо наистина да изгасваш слънцето. Чуй, за Бога, не забравяй това! Направи само едно слабо смрачаване, най-най-слабичкото — и след това спри. Ще им бъде съвсем достатъчно. Щом трепне слънцето, те ще полудеят от страх. Ще те освободят и възвеличаят. Върви сега към триумфа си! Но помни, добрички ми приятелю, и не повреждай слънцето! Заради мене, твоя най-добър приятел!

Зашеметен от мъка, аз смотолевих как да е, че ще пощадя слънцето. В очите на момчето заблестя такава дълбока признателност, че не намерих сили да му благодаря за благодетелната му глупост, която ме съсипваше и обричаше на смърт. Докато войниците ме водеха, в двора цареше мъртва тишина; ако бях с вързани очи, щях да помисля, че вървя през пустиня, а не заобиколен от четирихилядна тълпа. Цялата тази човешка маса седеше неподвижна; хората бяха вкаменени и бледи като статуи; лицата им изразяваха ужас. Тишината продължи и когато ме завързаха на стълба, тя продължи и докато нареждаха сламата, грижливо и ужасно бавно, около глезените ми, колената, бедрата и тялото ми. Настъпи леко раздвижване, после още по-дълбока тишина, някакъв мъж с факел коленичи в краката ми. Тълпата напрегнато се надвеси и вторачи напред, всички станаха несъзнателно от местата си; монахът простря ръце над главата ми, отправи поглед към синьото небе и започна да мълви латински думи; в това положение той мърмори известно време и после млъкна. Почаках няколко мига и вдигнах очи; монахът беше окаменял. Тълпата трепна и като по даден знак се надигна бавно с впит в небето взор. Погледнах и аз натам: честна дума, моето затъмнение започваше!

Животът потече отново по жилите ми. Черната ивица се простираше бавно върху слънчевия диск. Все по-силно и по-силно биеше сърцето ми. Замрели, хората и монахът все още не сваляха очи от небето, но аз знаех, че в следния миг погледите им ще се обърнат към мен. Бях готов за този случай. Заех величествена поза, протегнах ръка нагоре и посочих слънцето. Получи се поразителен ефект. Трябваше да видите какъв тъп ужас като вълна заля тълпата. Дочуха се два гласа — почти един след друг:

— Запали главнята!

— Забранявам!

Единият глас бе на Мерлин, другият — на краля. Мерлин се вдигна от мястото си, вероятно за да постави сам факела в кладата.

Аз процедих:

— Стой на мястото си! Ако някой мръдне без мое разрешение, дори и самият крал, ще го поразя с гръм и ще го изпепеля с мълнии.

Както очаквах, тълпата покорно се отпусна назад. Мерлин се поколеба няколко мига; аз го следях напрегнато, но накрая и той седна. Въздъхнах облекчен; вече бях господар на положението. Кралят каза:

— Бъди милостив, прекрасни сър, и прекрати това страшно дело, опази ни от бедата. Казаха ни, че твоето могъщество ще се разрази едва утре в пълната си сила, но…

— Ваше величество, искате да кажете, че са ви излъгали? Да, вие сте прав.

Думите ми имаха голям ефект; всички вдигнаха умолително ръце и отрупаха краля с молби да спечели благоволението ми на всяка цена, само и само да се предотврати бедствието. Кралят с най-голяма готовност се съгласи. Той каза:

— Изброй твоите условия, почтени сър. Искай, ако щеш, и половината от царството ми, само обуздай магията, пощади слънцето!

Работата ми беше опечена и да можех, веднага щях да действувам, но едно слънчево затъмнение не се спира току-така. Немислимо е. Поисках да ми дадат време да размисля. Кралят каза:

— За дълго ли, ах, колко време ти трябва, добри сър! Бъди милостив. Погледни, всеки миг става все по-тъмно. Моля ти се, кажи колко време ти трябва за размишления?

— Не много, около половин час или цял час.

Раздадоха се хиляди жалостиви възклицания, но аз не можех да съкратя срока, защото не знаех колко трае едно пълно слънчево затъмнение. Намирах се в объркано положение, с много неща трябваше да се съобразя. Пък и със затъмнението не всичко беше в ред и този факт ме смущаваше. Това ли беше затъмнението, което очаквах? Действително ли се намирах в шесто столетие, или само ми се присънваше? Боже, как ми се искаше да е сън! Озари ме нова радостна надежда: ако момчето не беше сбъркало датата и днес имахме действителното двадесето число, значи не беше шести век! Развълнуван хванах монаха за ръката и го попитах кое число сме днес.

Обесникът! Отвърна ми, че сме двадесет и първи! Побиха ме тръпки. Попитах го отново да не би да е сгрешил, но той ни най-малко не се съмняваше, че днес бяхме двадесет и първи. Значи това вятърничаво момче пак беше объркало работите. Че затъмнението настъпи в определения час, това вече бях забелязал по стоящия наблизо слънчев часовник. Нямаше никакво съмнение, намирах се в двора на крал Артур и трябваше да извлека колкото се може повече облаги от това си положение.

Затъмнението се усилваше и все по-голямо отчаяние обхващаше народа. Сега аз проговорих:

— Размислих, кралю. За да ви дам един урок, аз ще оставя да се разпростре навсякъде мрак и нощ да обхване света. От вас зависи дали да изгася слънцето завинаги, или да го възвърна отново. Моите условия са следните: вие ще си останете крал на всички ваши владения и на вас ще отдават всички почести, които подобават на кралското ви достойнство. Но вие ще ме назначите за свой несменяем министър и пълномощник до края на живота и ще ми заплащате за тази служба един процент от излишъците, които ще създам за държавата. И ако това не ми стига, няма никого да моля за добавъчни. Съгласни ли сте с моето условие?

Раздаде се гръм от аплодисменти и сред него прозвуча гласът на краля:

— Свалете веригите му! И нека да бъде свободен! И нека всички тук, богати и бедни, да го прославят и му въздадат почести, защото той е вече дясната ръка на краля, ще обладава пълна власт и ще стои на най-горното стъпало на кралския трон… А сега прогони тази пълзяща нощ и ни дай светлината и радостта отново, за да те възхвали цял свят!

Но аз продължих:

— Ако бъде посрамен пред народа един обикновен човек, това все още е нищо, но и самата кралска чест ще бъде опетнена, ако онези, които видяха своя министър гол, не го видят освободен от този позор. Бих искал да ми се донесат дрехите!

— Но те не ви подхождат — се намеси кралят. — Донесете му други. Облечете го като принц!

Имах намерение да протакам работата, докато слънцето се покрие напълно, иначе щяха отново да ме карат да разсея мрака, което, разбира се, не можех да сторя. Донасянето на дрехите щеше да предизвика известно забавяне, но не достатъчно. Трябваше да измисля ново отсрочване. И аз заявих, че на краля може да му хрумне да измени своите решения и да се откаже от това, което е обещал в момент на възбуждение. Следователно трябваше да оставя затъмнението да се увеличи още малко и ако през това време той не промени мнението си, ще разсея мрака. Тази нова уговорка не се хареса на краля. Тя въобще на никого не се хареса, но аз трябваше да настоявам за своето.

Докато се мъчех да нахлузя ужасните одежди от шести век, ставаше все по-тъмно и по-тъмно и по-черно. Най-сетне стана тъмно като в рог. Тълпата виеше от ужас пред студения злокобен вятър и появилите се мъждукащи звезди на небосклона. Най-накрая затъмнението беше пълно, но аз бях единственият, който му се радваше, а всички останали бяха съкрушени — това впрочем беше съвсем естествено. Аз казах:

— Със своето мълчание кралят показа, че е готов да държи на думата си.

След това вдигнах ръка, застанах за няколко минути неподвижен и проговорих колкото се може по-тържествено:

— И нека магията се разпадне и премине без вреда за кралството.

За миг се възцари пълна тишина и мракът остана почти непроменен. Но когато една или две секунди по-късно се появи малка сребриста ивица от слънцето, множеството избухна в ужасен рев и заля като потоп широкия двор, за да ме удави в благословии и благодарности.

И Кларънс, разбира се, не беше последният в потока.