Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (42)

XXXIX
Дуелът на нашия янки с рицарите

Отново у дома, в Кемелот. Два дни по-късно на закуска намерих на масата до чинията си току-що отпечатан, още пресен вестник. Разгърнах го направо на обявленията, понеже знаех, че все ще намеря нещо, което да ме интересува. Така и беше:

КРАЛСКО ПОВЕЛЕНИЕ

Стана всеобщо достояние, че прославеният рицар и велик лорд Сър Саграмор Желаний е склонен на двубой с кралския министър Хенк Морган, когото титулуват Майстора, в удовлетворение на една стара обида. Този двубой ще се състои в десет часа сутринта на 16 идущия месец, близо до Кемелот. Боят ще бъде безпощаден, като се има предвид, че споменатата обида е смъртна и не допуска помирение.

Послание на краля

По този повод Кларънс беше поместил следните коментари на редакцията:

Достатъчен е само един поглед върху нашата „Хроника“, за да се убеди обществото, което се интересува от турнирното дело, че в близки дни ни предстои да бъдем свидетели на един забележителен турнир. Имената на участниците са гаранция, че няма да бъде скучно. Касата се отваря на 13-и, по обед. Вход — 3 цента. Запазени места — 5 цента. Чистият приход остава за болничния фонд. Ще присъствуват Августейшето семейство и целият двор; с изключение на горните, както и на представители на пресата и духовенството, никой няма да мине гратис; препоръчваме да се въздържате от купуване на билети от спекуланти; такива билети ще бъдат невалидни.

Всички познаваме и обичаме Майстора. Всички познаваме и обичаме сър Саг. И двете приятелчета нека изпратим достойно…

Запомнете, че приходът отива за благотворителни цели, и то за учреждение, което простира ръка за помощ на всички нуждаещи се независимо от националността, произхода, общественото положение и цвета на кожата — единствената на света благотворителност, която няма нито политически, нито религиозни подбуди и която казва: „Тука ручей шурти — да се приближат всички нуждаещи се да пийнат!“

Разпуснете се! Не съжалявайте за парите. Ще прекарате времето си отлично! Богат бюфет с баяти гевреци и камъни, с които да ги трошите, а също и специална екстра циркова лимонада — три капки лимонов сок на една бъчва вода.

Б.Р. Това е първият турнир, при който влиза в сила новият закон, разрешаващ на всеки от участниците да си избере оръжие от какъвто си ще род. Обърнете внимание на това!

До определената дата в Британия не разговаряха за нищо друго освен за този дуел. Всички останали теми загубиха значение. Не затова, че турнирът сам по себе си беше толкова важно събитие, не затова, че сър Саграмор бе или не бе открил светия Граал, впрочем така и не му се удаде да го открие, не затова, че второто след краля лице в държавата участвува в този турнир, не — всичко това беше обикновена работа. Имаше една особена причина, която възбуди това извънредно внимание към предстоящия двубой. Целият народ знаеше, че това ще бъде турнир не между двама обикновени граждани, а между двама могъщи, магьосници, дуел на ума, а не на мишците, свръхчовешко изкуство, а не човешки сили, последната битка за първенство между двама чародеи на тоя век. Всички разбираха, че и най-пищното състезание между най-прославените рицари не може да се сравни с тайнствената страшна битка между боговете. Да, цял свят знаеше, че това ще бъде всъщност дуел между мене и Мерлин, между неговата магическа сила и моята. Всички заеха, че Мерлин се напъва денем и нощем в старанието си да вдъхне на оръжието и бронята на сър Саграмор свръхестествени сили за нападение и защита. Духовете на въздуха щели да му изтъкат облачно покривало, през което противникът ми щял да бъде видим за всички освен за мене. Хиляди рицари нямало да могат да се справят със сър Саграмор, тъй въоръжен и под такова покровителство, което никакви досега известни магии не ще могат да превъзмогнат. Всичко това били факти, в които никой не се съмнявал и нямало никакво основания за съмнения. Оставало само да се изясни: съществуват ли други магии, непознати на Мерлин, които са способни да направят покривалото на сър Саграмор прозрачно за мене, а омагьосаните му доспехи — уязвими за моето оръжие? Този въпрос щеше да разреши само двубоят. Ето защо цял свят очакваше с напрежение срещата.

Светът предполагаше, че се поставя на карта нещо много важно и беше прав. Но не беше това, за което те мислеха. Ставаше въпрос за по-нататъшното съществуване на странствуващото рицарство. Аз бях действително шампион, но не шампион на глупавата черна магия, а шампион на суровия, здрав и лишен от сантименталности смисъл и разум. Отивах в бой с твърдото намерение: или да унищожа странствуващото рицарство, или да падна като негова жертва.

За зрителите беше определено огромно пространство, обаче в 9 часа сутринта на 16-и нямаше нито едно свободно място. Грамадните трибуни бяха украсени със знамена, знаменца, разкошни драперии и претъпкани с васалите на краля заедно с техните придворни и британската аристокрация. А първите места се красяха от нашия крал и кралица. Около тях сияеше с всички цветове на дъгата море от кадифе и коприна, с чийто блясък можеше да се сравни само битката между залеза и Северното сияние по повърхността на Мисисипи. Великолепна гледка представляваше и лагерът от разноцветни шатри, украсен с флагчета, с часови пред всеки вход, които държаха в ръцете си бляскави щитове. Тук присъствуваха всички рицари, които имаха що-годе честолюбие и гордост за съсловието си, защото отношението ми към рицарството не беше тайна за никого и защитниците му гледаха да използуват удобния случай. Ако победях сър Саграмор, другите имаха право един след друг да ме предизвикат на бой дотогава, докато благоволях да им отговарям.

Откъм моята страна бяха разположени само две шатри — едната моя, а другата на слугите ми. В уречения час кралят даде знак и херолди известиха имената на борците и причината за свадата. Настъпи тишина, след това изсвири рог, който ни подканяше да започнем. Тълпата затаи дъх. По всички лица се четеше жадно любопитство.

Из своята шатра се подаде великият сър Саграмор, огромен и неподвижен като желязна кула. Грамадното му копие стърчеше също така право и неподвижно, стиснато в могъщата му ръка; мордата и гърдите на огромния му кон бяха обковани в желязо, а туловището беше покрито с пищен плащ, който се спускаше почти до земята. О, величествена гледка! Приветствуваха го с викове на възхищение.

След това се появих аз. Но никой не ме приветствува. Отначало настъпи мълчание, което ясно изразяваше учудване. После избухна взрив от смях и се разнесе по цялото човешко море, но в същия миг бе прекъснат от предупредителния звук на рога. Аз бях в прост и удобен гимнастически костюм — трико с цвета на тялото, широки шалвари от синя коприна — и гологлав. Конят ми беше среден на ръст, но бърз, гъвкав, с мускули като пружини и стремителен като хрътка. Оставих този красавец с копринена козина гол, както се е родил — само със седло и юзда.

Желязната кула върху украсения с одеяло кон се приближи към мен, като правеше грациозни пируети. И аз се приближих леко, за да я пресрещна. Спряхме се. Кулата ми се поклони. Аз й отвърнах. После пришпорихме и редом яздехме до големия балдахин на краля и кралицата, за да им се поклоним. Кралицата възкликна:

— Как, сър Майсторе, каниш се да се сражаваш гол, без копие, без шпага, без…

Но кралят вежливо я прекъсна, като й даде да разбере, че това не е нейна работа. Отново протръби рог. Отдръпнахме се, заехме места в двата края на бойното поле и се приготвихме. След това се появи старият Мерлин и надяна върху сър Саграмор едно тънко като паяжина покривало и рицарят заприлича на сянката на Хамлетовия баща. Кралят даде знак, рогът изсвири и сър Саграмор, като насочи копието си, се понесе срещу мене с развени назад воали. Аз полетях като стрела срещу него. Наострих уши и си дадох вид, че не го виждам, а усещам приближаването му само по звука. Хор от одобрителни гласове насърчаваше противника ми, но дочух и един смел глас, който беше отправен към мене:

— Дръж се, бедни Джиме!

Обзалагам се, че извика Кларънс. Това е неговият начин на изразяване! Когато острието на ужасното копие беше на разстояние крачка и половина от гърдите му, леко свърнах с коня настрана и огромният рицар прелетя край мен, пронизвайки въздуха с оръжието си. Този път ме наградиха с аплодисменти. Отново се разделихме и отново се понесохме един срещу друг. Пак изпортване от страна на рицаря и гръм от аплодисменти в моя чест. После за трети път същото. Така ми изръкопляскаха, че сър Саграмор побесня, промени тактиката си и започна да ме гони. И с това не постигна нищо; сякаш играехме на криеница, при което всички преимущества бяха на моя страна. Изплъзвах му се леко всеки път, както си исках; веднъж дори се намерих зад гърба му и го тупнах по рамото. Накрая не той, а аз го гонех. Както и да се въртеше, не му се удаде вече нито веднъж да застане зад мене; всичките му опити завършваха с това, че се изплъзвах, а той оставаше отпред. Принудих го да се откаже от мерака си и той се оттегли в своя край на бойното поле. Пукаше се от яд, изпусна се и отправи една обидна дума, с която сложи край на търпението ми. Развих ласото от седлото и хванах примката с дясната ръка. Да можехте да видите отнякъде как се втурна той срещу мен! Но този път не беше настроен за шеги. Очите му се наляха с кръв. Аз стоях спокойно на коня си. Размахвах примката на ласото и описвах широки кръгове над главата си. Внезапно се спуснах към него и когато разстоянието между нас се намали на четиридесет крачки, змиевидната спирала на въженото ми оръжие се изви във въздуха, добре тренираният ми кон спря като закован, миг — и здравата примка обви шията на сър Саграмор и го свлече от седлото. Велики Боже, каква сензация!

Безспорно на този свят се ползува с най-голям успех онова, което е ново. Тия хора не познаваха каубоите, нито техните игри и във възторг наскачаха от местата си. От всички страни гърмяха викове:

— Би-и-и-с! Би-и-и-с!

Учудих се, че им е позната тази дума, но нямаше време да разгадавам филологически проблеми, защото вече целият рицарски кошер забръмча и ми предстоеше доста работа. Щом освободиха сър Саграмор от въжето и го отнесоха в шатрата му, аз отново препуснах към средата на полето и развъртях над главата си ласото. Знаех, че ще ми потрябва пак веднага щом рицарите изберат приемник на сър Саграмор, а това не е никак трудно при такова изобилие от желаещи. Действително за приемник бе избран веднага сър Ервис Де-Ревел.

З-з-з-з! Той се понесе към мене, цял пламнал като къща, обхваната от пожар, свърнах и той като светкавица прелетя край мен — вече с въжен петлик на шията, след миг — хоп, и седлото му се опразни. Пак бис, и отново, и отново! Когато глътнах и петия, бронираните ми противници решиха, че с мен шега не бива и се събраха на съвещание. Пренебрегвайки етиката, те решиха да пуснат срещу мене най-могъщия и най-прославения. За учудване на цялото съзаклятие аз смъкнах от седлото сър Ламорак Де-Галис, след това сър Галахад. Както виждате, сега им оставаше само едно — да се опитат да ме победят със своите стари козове — да пуснат срещу мене най-добрия между най-добрите, свръхмогъщия между най-могъщите — самия сър Ланчелот Великий!

Удовлетворена ли бе гордостта ми? Мисля, че да. Ето го Артур, краля на Британия, ето я Гиневра, ето я и Цялата купчина от дребни провинциални крале и кралички, ето ги в лагера от шатри и прославените рицари на много страни, в това число и рицарите на Кръглата маса, известни в целия християнски свят.

Ето го и самото слънце на тази блестяща плеяда! Той се хвърля срещу мене с насочено копие и четиридесет хиляди очи го гледат с обожание, а аз, без да трепна, чакам да се приближи. В паметта ми се мярка милият образ от Западен Хартфорд. Как ми се иска да ме зърне тя в тоя миг!… Непобедимият връхлетя върху мен като ураган. Всички надскачаха от местата си… Съдбоносната примка се стрелна във въздуха и преди очите да мигнат, вече тътрех след себе си лежащия по гръб сър Ланчелот и пращах въздушни целувки в отговор на бурните ръкопляскания и размахваните носни кърпички.

„Победата е пълна — мислех си, опиянен от славата, и навивах ласото върху седлото си. — Никой няма вече да дръзне да ми излезе насреща. Край на странствуващото рицарство!“

Представете си моето учудване, пък и не само моето, когато рогът възвести, че още някой се кани да се срещне с мен! Просто необяснимо! Но изведнъж зърнах Мерлин, който се отдръпваше крадешком от мене, и тутакси забелязах, че ласото ми е изчезнало. Старият тип го бе откраднал и го бе скрил под дрехата си.

За втори път затръби рог, погледнах и видях сър Саграмор да идва на кон срещу мене. Бяха му избърсали праха, отново бяха подредили спретнато воалите. Тръгнах към него в тръс, като се преструвах, че уж долавям присъствието му само по тракането на копитата. Той каза:

— Имаш добър слух, но той няма да те спаси от ей това — и докосна дръжката на огромния си меч. — Не можеш да го видиш, защото не е дълго недодялано копие, а меч, скрит от вълшебното покривало, и от него няма да убегнеш.

Той бе повдигнал отвора на шлема си. В усмивката му се таеше смъртна злоба. Да, от меча му нямаше да убягна. Този път един от нас трябваше да умре. Само да ме докосне, и с мене е свършено. Тръгнахме редом и приветствувахме краля и кралицата. Този път кралят се разтревожи и каза:

— Къде е оръжието ти странно?

— Откраднаха го, Ваше величество.

— А друго под ръка нямаш ли?

— Не, Ваше величество, донесох само едно.

Мерлин се намеси.

— Взел е със себе си само едно, защото друго не може и да вземе, друго не съществува. То принадлежи на Краля на морските дяволи. Този човек е лъжец и невежа; ако не беше невежа, щеше да знае, че това оръжие може да се употреби само осем пъти, след което то си отива у дома на морското дъно.

— Значи той е обезоръжен — каза кралят. — Сър Саграмор, ти, разбира се, ще му позволиш да си заеме оръжие.

— Аз ще му заема — каза сър Ланчелот и скочи, — той е най-храбрият от всички живи рицари, той ще получи меча ми.

Ланчелот поиска да измъкне меча от ножницата, но сър Саграмор възрази:

— Това не е правилно. Той е длъжен да се сражава с оръжието, което сам си е избрал. Имаше право да си избира оръжие и се е възползувал вече от правото си. Ако е сгрешил, нека си плати за грешката.

— Рицарю — извика кралят, ти си заслепен от страст! Страстта е помътнила разума ти. Нима ще убиеш него, невъоръжения?

— Ако се осмели да направи това, ще отговаря пред мене! — каза сър Ланчелот.

— Ще дам отговор на всеки, който пожелае! — извика разпалено сър Саграмор.

Мерлин се намеси отново със злорада и самодоволна усмивка, потривайки ръце.

— Добре казано, правилно казано! Достатъчно разговаряхме, нека кралят даде знак за почване на боя.

Кралят трябваше да отстъпи. Рогът протръби и отново се раздалечихме. Застанахме на сто крачки един от друг, лице срещу лице, вкаменени и неподвижни, като конни статуи. Тишина. Измина минута, дълга като вечност. Всички бяха вперили поглед в нас. Никой не трепна. Кралят се колебаеше. Изглежда, че просто нямаше кураж да даде знак, но ето най-после махна с ръка и изведнъж звънко проехтя рог.

Дългият меч на сър Саграмор описа във въздуха блестяща дъга и той се понесе към мене. Беше великолепен. Не мръднах. Зрителите бяха така развълнувани, че закрещяха:

— Бягай! Бягай! Спасявай се! Това е убийство!

Не мръднах нито сантим, докато този гръмовержец не приближи на петнадесет крачки; тогава извадих револвера от кобура — гръм, мълния и револверът изчезна пак в кобура, преди някой да е успял да разбере какво се случи. Конят профуча край мене без господар, а на земята лежеше сър Саграмор, мъртъв. Хората, които му се притекоха, онемяха, като го видяха мъртъв и при това без всякаква видима причина, защото по тялото му не забелязаха никаква рана. Наистина на ризницата му имаше мъничка дупка, но кой ти обръща внимание на такава дреболия. Тъй като при рана от огнестрелно оръжие не изтича много кръв, то кръвта остана по дрехите и не протече из доспехите. Повлякоха трупа му към краля и тълпата се струпа да го разглежда. Естествено всички бяха много учудени. Поканиха ме да отида и обясня чудото. Обаче аз останах на мястото си като статуя и казах:

— Ще приближа, ако заповяда кралят! Но господарят ми знае, че се намирам там, където ми повелява уставът на дуелите, и ще стоя дотогава, докато има желаещи да се борят с мене. — Почаках. Желаещи нямаше. Тогава казах:

— Ако някой от присъствуващите се съмняват, че боят беше честен и победата ми — заслужена, няма да чакам от тях покана, а сам ги предизвиквам.

— Това е доблестна покана и предизвикателство, достойно за тебе! — каза кралят. — Назови по име тогова, с когото пръв искаш да се биеш.

— С никого поотделно, призовавам всички! Стоя тук и призовавам на бой цялото рицарство на Англия. Не един по един, а всички заедно!

— Какво? — извикаха двайсетина от рицарите.

— Вие чухте призива, приемате го или ще ви нарека малодушни страхопъзльовци всички до един!

Разбира се, това беше блъф! В такива минути можеш да заложиш сто пъти повече, отколкото ти е възможно. Деветдесет и девет на сто вероятност, че никой няма да отговори на поканата ти и победата е твоя. Но този път номерът не мина! В един миг петстотин рицари се метнаха върху седлата и преди да се опомня, в стройни редици, като подрънкваха с оръжието, се понесоха към мене.

Изтеглих и двата си револвера, измервах с око разстоянието и преценявах възможностите.

Пум — едно седло се опразни. Пум — още едно. Пум-пум — още двама се преметнаха на земята. Знаех, че животът ми виси на косъм и ако не успеех с единадесетия изстрел да ги уверя в моята непобедимост, дванадесетият ми противник положително ще ме убие, почувствувах се неизказно щастлив, когато след падането на деветия конник забелязах колебание в редовете на врага — признак за настъпваща паника. Пропуснех ли този миг, всичко щеше да пропадне. Но аз не го пропуснах. Вдигнах двата револвера и се прицелих. Противниците ми се спряха, обърнаха конете си и се разпръснаха в безредие. Спечелих битката. Странствуващото рицарство загина като институт. Започна шествието на цивилизацията. Какво чувствувах? Ах, не можете да си представите! А братлето Мерлин? Неговата карта бе отново бита. Всеки път, когато вълшебството на суеверната магия се сблъска с вълшебството на науката, суеверното магьосничество претърпява поражение.