Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2019)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Марк Твен

Заглавие: Един янки в двора на крал Артур

Преводач: Петър Божков

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателство „Захарий Стоянов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Невена Николова

ISBN: 954-9559-21-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9305

История

  1. — Добавяне

XXXIV
Нашият янки и кралят продадени в робство

Ами сега? Какво да се прави? Само да не се бърза. Трябва да измисля някаква обходна маневра, за да спечеля малко време, а и тези нещастници още не могат да дойдат на себе си. Срещу мене седеше Марко, вкаменен от ужас, с портмонето-револвер в ръце. Той продължаваше и досега да стиска в ръка играчката. Взех я от него и предложих да разкрия тайната й. Тайна?! Каква тайна може да се крие в такава дреболия? Все пак за тези хора и този век тя беше тайна.

Чуден народ, който никак не умее да се справя с механизмите. Портмонето-револвер представляваше малка стъклена тръбичка с пружинка, чието натискане даваше изстрел, съвсем безвреден, тъй като сачмата падаше в ръката. Сачмите имаха различна големина: едни дребни като синапови зърна, други — значително по-големи. Те заменяха монетите. Сачмички с големина колкото синапови зърна заменяха милрейсите, а по-големите — милеи. Автоматчето служеше за портмоне, и то много удобно портмоне. С негова помощ можеше да се разплащате и на тъмно, без да се опасявате, че ще сбъркате. Можете да го носите в устата си, в джоба на жилетката, ако имате джоб и жилетка! Бях произвел такива портмонета в различни размери — в най-голямото се вместваха сачми от един долар — смяната на монета със сачма беше много изгодна за правителството: металът не струваше нищо, а от фалшификатите нямаше защо да се страхувам, понеже бях единственият човек в кралството, който можеше да отлива сачми. Изразът „да изстреляш пари“ скоро влезе в ход и се запази до деветнадесети век, без никой да подозира откъде се е взел.

В това време към нас се присъедини и кралят. Сънят го бе освежил. Чувствуваше се отлично. Сега всичко започна да ме дразни, защото усещах, че животът ни е в опасност. И като се взирах изпитателно в очите на краля, видях, че е добре разположен и се готви да направи някаква шега. Дявол да го вземе, не можа ли да намери малко по-удобен момент.

Не се излъгах. Изведнъж с неумела хитрост той заговори за селското стопанство. Изби ме хладна пот. Искаше ми се да му прошепна: „Слушай, намираме се в ужасна опасност! Всяка минута е скъпа, докато не си възвърнем доверието на тези хора, не бива да губим скъпоценно време.“ Но беше невъзможно да му шепна. Гостите можеха да помислят, че се наговаряме. Оставаше ми само да седя и любезно да се усмихвам, като гледам как кралят се друса върху динамитна бомба и разсъждава върху пролетния лук. Отначало главата ми беше тъй объркана при мисълта за опасността, че дори не можех да вникна в смисъла на думите му, но когато пристъпих към плана за военните действия, до мен достигнаха залповете на кралската батарея:

— … според мене това не е най-добрият начин, макар че по този въпрос мненията на някои специалисти се различават и някои твърдят, че лукът е плод, вреден за здравето, ако го обират от дърветата неузрял…

Слушателите започнаха да дават признаци на живот и се спогледаха с учудване и тревога в очите.

— … същевременно други твърдят, и то с основание, че това не е толкова важно, защото сливите и другите треви капят в незряло състояние на земята.

Слушателите бяха смаяни, очевидно и подплашени.

— … при това те са напълно ядливи, особено ако се смекчи природната им тръпчивост и се прибави успокоителна зелева чорба…

Очите на гостите бяха пълни с див ужас. Един от тях промълви:

— Какво приказва? Господ е помътил ума на този чифликчия.

Предчувствувах бедата и седях на тръни.

— … после, ако се вземе под внимание истината всеизвестна, че младите животни са, така да се каже, свежите пъпки на животинския мир и най-вкусни от всичко и че когато козелът узрее, кожата му става прекалено гореща и разваля месото; какъв недостатък е това, като се имат предвид също и гнусният нрав и богопротивното поведение на този звяр…

Те скочиха от местата си. И с яростен вик: „Единият предател, другият — луд, да ги убием, да ги убием!“ се хвърлиха срещу нас. Какъв възторг блесна в погледа на краля! Той нямаше понятие от селско стопанство, но умееше да се бие. След дълги пости беше изгладнял за битки. Удряйки го в челюстта, той свали ковача и го просна по гръб. „Свети Георги, помогни на Британия“ — и той свали коларя. Зидарят беше тежък, но аз го катурнах без мъка. И тримата тутакси скочиха на крака и се нахвърлиха отново срещу нас. Отново ги повалихме. Те отново скочиха. И продължаваха да падат и да стават с чисто британски инат и мъжественост, докато ги направихме на кайма. Люлееха се от слабост; заслепени от гняв, те престанаха да различават другар от враг и започнаха да се трепят един друг. Удряха се взаимно, а ние отстрани гледахме как се търкалят по земята, как си скубят косите и се хапят като булдози. Гледахме ги спокойно — не бяха в състояние да търсят помощ, а и мястото на битката беше тъй отдалечено от пътя, че случайни минувачи не биха ни видели.

Забавлявайки се от зрелището, случайно забелязах, че Марко го няма. Огледах се — никъде не го видях. А, работата е лоша! Дръпнах краля за ръкава, изтеглихме се незабелязано и влязохме в къщичката. И там нямаше никой — нито Марко, нито Филис. Сигурно са побягнали към пътя да викат за помощ. Казах на краля, че трябва веднага да офейкваме, а причината ще му обясня после.

Успяхме да прибягаме през откритото поле и се мушнахме в гората. Обърнах се назад и видях тълпа разярени селяни начело с Марко и жена му. Те ревяха ужасно, но не ни уплашиха. Гората беше гъста — ще се покатерим на някое дърво и да ни търсят, където щат. Но изведнъж чухме нов звук: кучета! Това е съвсем друго нещо! Задачата ни се усложни. Трябваше да търсим течеща вода.

Побягнахме. Гласовете заглъхнаха и се превърнаха в сподавен шум. Стигнахме до един ручей и нагазихме във водата. Извървяхме около триста крачки по течението. На пътя ни се изпречи грамаден дъб, дебел клон висеше над самата вода. Покатерихме се по клона и запълзяхме към дънера. Гласовете на потерята се засилиха отново, значи тълпата е попаднала в дирите ни. За известно време звуковете приближаваха много бързо, после престанаха да се приближават. Изглежда, че кучетата бяха надушили мястото, където нагазихме в ручея, и сега риеха по брега и търсеха отново следите ни.

Когато се настанихме на дървото, скрити между листата, кралят напълно се успокои, но аз — не съвсем. Видях, че можем да се прехвърлим по един клон на едно друго дърво и реших да опитаме. Излезе успешно, макар че кралят се подхлъзна и едва не падна. Настанихме се удобно, добре скрити в листака. Сега оставаше само да се ослушваме за потерята.

Внезапно тя започна да се приближава, приближаваше стремително и едновременно по двата бряга на реката. По-шумно и по-шумно, и с рев, дюдюкане, лай и тропот мина като циклон покрай нас.

— Страхувах се, че като видят клона, който виси над водата, ще се сетят — казах аз, — но сега много се радвам, че ще се разочароват. Да вървим, повелителю, да не губим време. Ние ги заблудихме. Ще се стъмни скоро. Ако прегазим ручея още веднъж и намерим наблизо някое пасбище, за да вземем на заем чифт коне, след няколко часа ще бъдем в пълна безопасност.

Заслизахме и бяхме стигнали вече до най-ниския клон, когато ни се стори, че шумът от потерята отново се приближава. Замряхме в ослушване.

— Да — казах аз, — не са намерили нищо, омръзнало им е и се връщат в къщи. Да се качим отново в гнездото и да ги оставим да отминат.

Пак се намерихме на върха. Кралят се ослуша и каза:

— Те още търсят. По-добре е да останем тук.

Той беше прав. Разбираше от лов повече от мене. Шумът се усилваше постепенно, но много бързо. Кралят каза:

— Съобразили са, че сме наблизо, понеже вървим пеша и не можем да се отдалечим от водата.

— Да, господарю, боя се, че си прав, макар и да се надявах на нещо по-добро.

Шумът се приближаваше и скоро потерята отново мина покрай нас, по двата бряга на ручея. Един глас извика от отсрещния бряг:

— Те са умни хора, може да са се качили на дървото ей по оня клон, който не се допира о земята. Добре е да изпратим някого там.

— Вярно бе! Я чакай да видим.

Зарадвах се на своята предвидливост — добре направихме, че се пренесохме на съседното дърво.

Но нима не знаете, че има неща, които надвишават човешката пъргавина и предвидливост? Това са тромавостта и тъпотата. Първият фехтовчик на света не бива да се страхува от втория майстор по фехтовка, но той има основание да се страхува от невежата, който никога не е държал шпага в ръцете си. Невежата ще направи изведнъж това, което не трябва да прави, той няма да направи това, което трябва, и опитният майстор на фехтовката ще бъде победен. Е, можех ли аз при всичките си способности да предвидя, че този късоглед, кривоглед, глупав шут ще сбърка и ще се покатери не на това дърво, на което са го пратили. А той постъпи именно така. И дървото, избрано от него погрешка, се оказа именно това, по което трябваше да се качи.

Положението стана сериозно. Не мърдахме. Чакахме да видим какво ще се случи по-нататък. Селякът се катереше все по-нагоре. Кралят се привдигна и се премери с крак. Тъкмо когато главата на пришелеца се приближи съвсем, раздаде се глух удар и той падна на земята. Отдолу се дочу гневно ръмжене. Тълпата се събра гъсто около дървото. Бяхме пленени. Покатери се друг, клонът, който ни послужи за мост, беше открит и един доброволец полази по дъба, за да се добере до нас.

Кралят ми заповяда да пазя моста като Хораций. Враговете се показваха ту от една, ту от друга страна, но по главите им се сипеха поредно удари и те се събаряха на земята. Кралят доби кураж. Обхвана го безгранична радост. Той уверяваше, че ще прекараме чудесна нощ, защото, като се придържаме към тази тактика, може да отстояваме наето дърво срещу целия окръг.

Но и самите нападатели скоро разбраха това. Те прекратиха щурма и започнаха да обсъждат други планове. Оръжие нямаха, но камъни — колкото щеш. А камъните бяха тъкмо за тази цел. Ние не възразявахме. Някой камък можеше да долети и до нас, но това нямаше да бъде тъй лесно. Бяхме отлично запазени от листата и клоните и невидими отдолу. Ако загубят половин час в мятане на камъни, тъмнината ще ни дойде на помощ. Бяхме доволни. Можехме да се усмихваме, дори да се смеем.

Но не се разсмяхме и добре направихме, защото нямаше да се смеем за дълго. Не мина и четвърт час от началото на бомбардировката и подушихме някакъв странен мирис. С едно-две вдишвания се убедихме, че това е дим. Загубихме играта. Не го отричам. Веднъж подкани ли те димът, трябва да вървиш. Те бяха натрупали около дървото цяла камара сухи съчки и влажни плевели. Като видяха, че гъстият пушек обхвана дървото и полази към върха, избухнаха в радостни викове. Едва можех да поема дъх и да кажа:

— Напред, повелителю мой! След вас са поданиците.

Кралят каза задавено:

— Следвай ме надолу. Ти ще застанеш от едната страна на дънера, аз — от другата, и ще започнем бой. Нека всеки умре по свой начин и вкус.

Тогава той се спусна с ръмжене и кашляне; аз — след него. Слязох на земята един миг по-късно. Заехме набелязаните отпреди места и започнахме да отбиваме и да нанасяме удари. Натискът им беше бесен като ураган. Внезапно няколко конници се втурнаха след тълпата и един глас прогърмя:

— Отдръпнете се или всички ви ще избием!

Какви сладки думи! Непознатият имаше всички явни белези на благородник: разкошна скъпа дреха, властно и сурово лице, черти, които носеха отпечатък на разгулен живот. Тълпата чинно се отдръпна като глутница псета. Благородникът ни изгледа критично и след това със суров глас попита селяните:

— Какво правите с тези хора?

— Те са луди, благородни сър, дойдоха неизвестно откъде и…

— Как така „неизвестно откъде“? Защо се правите, че не ги познавате?

— Благородни сър, казваме ви истината. Те не са тукашни и никой не ги познава. Най-свирепите и кръвожадни луди, които някога…

— Млък, не знаеш какво приказваш! Съвсем не са луди. Кои сте вие? Откъде сте? Я обяснете!

— Мирни пътници сме, сър — казах, — и пътуваме по свои работи. От далечна страна сме и никой не ни познава. Не сме направили нищо лошо, обаче без смелата ти намеса и покровителство тия хора щяха да ни убият. Прав сте, сър, нито сме луди, нито свирепи и кръвожадни.

Благородникът се обърна към хората си и каза спокойно:

— Разгонете тия кучета по колибите им.

Тълпата мигновено се разпръсна. След нея се втурнаха конниците, шибаха с камшици и газеха ония, които бягаха по пътя и не се сещаха да свърнат в храсталака. Виковете замряха в далечината и конниците започнаха да се връщат. Благородникът продължаваше да ни разпитва, но не се добра до нищо. Благодарихме му за услугата и пак повторихме, че сме чужденци и нямаме приятели наоколо. Когато свитата се върна, той каза на един от слугите:

— Доведи товарните коне и качи тия хора!

— Слушам, милорд.

Сложиха ни на края на кервана, между слугите. Движехме се бързо и малко след мръкване стигнахме в един хан близо до големият път. Десетина-двадесет мили ни деляха от мястото, където ни постигнаха толкова неприятности. Лордът се оттегли веднага в запазена за него стая, поръча си вечеря и повече не го видяхме. Призори закусихме и се приготвихме за път. Слугата на лорда се приближи до нас и с непринудено изящество каза:

— Нали споменахте, че пътят ви е в същата посока като нашата. Затова моят господар, лорд Грип, заповяда да задържите конете, а ние ще ви изпроводим до най-близкия град, който е на двадесетина мили от тук и се зове Кембанет. Там ще бъдете извън опасност.

Не ни оставаше друго, освен да поблагодарим и да приемем предложението. Поехме шестима в спокоен и безгрижен тръс и в разговор научихме, че този сър Грип бил много важен велможа в своя край; владенията му лежали на цял ден от Кембанет. Яздехме така лениво, че стигнахме в града късно сутринта и спряхме на пазарния площад. Слязохме от конете, поблагодарихме още веднъж и се запътихме към тълпата, събрана сред площада, за да видим какво е предизвикало любопитството й. Оказа се, че това е остатъкът от кервана с роби, който бях срещнал преди няколко дни. Значи през всичкото време те са влачели веригите си по прашните пътища! Нещастният съпруг вече беше продаден, както и много други. Затова пък бяха прибавили няколко нови лица. Кралят беше равнодушен към зрелището и ме дръпна да си вървим, но аз бях дълбоко развълнуван и обзет от състрадание. Не можех да откъсна очи от тези бедни човешки отрепки. Те седяха на групи по земята, безмълвни, без да се оплакват, с отпуснати глави, трогателни в своето унижение. И като грозен контраст, на тридесет крачки пред другата тълпа един оратор възхваляваше в многословна реч „нашите велики британски свободи“.

Кипнах. Забравих, че съм плебей. Знаех само, че съм човек. Да става, каквото ще, но отивам на трибуната и…

Щрак! Нашите спътници, слугите на лорда, ни заключиха заедно с краля в обща верига. Лорд Грип стоеше и ни гледаше. Кралят побесня и извика:

— Какво означава тази пиянска шега?

Лордът се обърна студено към главния си слуга:

— Изкарай тези роби и ги продай!

Роби! Този път думата имаше нов вкус, и то много страшен! Кралят издигна окованите си ръце и с безумна сила ги стовари над главата на лорда. Но лордът успя да избегне удара. Цялата тайфа слуги на мръсника се нахвърли върху нас и след миг бяхме вече безпомощни, със свързани отзад ръце. Но така громко и разпалено заявявахме, че сме свободни хора, че привлякохме дори вниманието на свободолюбивия оратор и на патриотичните му слушатели. Те ни заобиколиха. Ораторът каза:

— Ако наистина сте свободни хора, няма от какво да се обидите. Дадените от Бога британски свободи ще ви послужат за щит и охрана! (Аплодисменти.) Ей сега ще се убедите в това. Представете доказателства.

— Какви доказателства?

— Доказателства, че сте свободни хора!

Ах, спомних си! Дойдох на себе си… и не казах нищо. Но кралят избухна:

— Ти имаш ли акъл? Нека по-добре този крадец и подлец да докаже, че не сме свободни хора!

Виждаше се, че кралят познаваше собствените си закони, като ги познаваха и повечето хора — по параграфи, а не по действие. Трябва да изпиташ един закон върху себе си, за да разбереш истинското му значение.

Всички поклатиха разочаровано глави. Някои дори загубиха интерес към нас и се отдръпнаха. Сега ораторът се обърна деловито, а не прочувствено:

— Ако не знаете законите на страната, време е да ги научите. За нас вие сте чужди, не можете да отречете. Възможно е и да сте свободни. Това не отказвам, но може и да сте роби. Законът е ясен: той не търси от робовладелеца доказателства, че сте роби, а търси от вас доказателства, че не сте роби.

Аз казах:

— Дайте ни време да пратим в Астолат или в Свещената долина…

— Успокой се, добри човече. Предявяваш прекалени изисквания и не се надявай, че ще бъдат изпълнени. Това би отнело доста време и ще създаде големи главоболия на господаря ти.

— Господар ли бе, идиот! — изрева кралят. — Аз нямам господар, аз съм гос…

— Пст, мълчете, за Бога!

Прекъснах навреме краля. И без това ни се бяха струпали толкова беди — оставаше да ни сметнат още и за луди. Безполезно е да влизаме в подробности. Графът ни продаде на публичен търг. Същият този проклет закон съществуваше и в нашия Юг, в Съединените щати, по мое време, тринадесет века по-късно. И по силата на него стотици свободни хора, които нямаха доказателства, че са свободни, биваха продавани в робство. Но тогава това не ме вълнуваше особено. А сега, като изпитах върху себе си какво значи да бъдеш продаден на публичен търг, този закон внезапно ми се стори гнусен. Няма що, така сме създадени!

Да, продадоха ни на търг като свине. В по-голям град и на по-оживен пазар за нас щяха да дадат по-добра цена, но тука беше страшно затънтено и ни купиха тъй евтино, че дори ме е срам да си спомням. Кралят на Англия мина за седем долара, а неговият пръв министър — за девет, макар че за краля можеше да дадат дванадесет, а за мен — петнадесет. Но така става винаги — лош ли е пазарът, колкото и хубава стока да предлагаш, от нея ще спечелиш съвсем малко, съветвам ви да помните това. Ако на лорда му беше дошло наум да ни…

Впрочем няма защо да се тюхкам, че той така лошо си гледа работата. Видяхте що за човек е, да го вземат дяволите!

Търговецът на роби ни купи двамата и ни заключи в общата верига, така че ние се намерихме на опашката на шествието. По пладне напуснахме Кембанет. Виждаше ми се странно и чудно, че кралят на Англия и неговият пръв министър вървят в кервана на робите с оковани ръце и крака, не възбуждат внимание у зяпльовците, минават пред прозорците на хубави и приятни жени, без да предизвикат съчувствие или поне любопитство. Да, да, това само доказва, че у краля няма нищо божествено, че той не се отличава от кой и да е скитник, докато не знаете, че е крал. Но само да ви кажат — ех, Боже! — ще се задъхате, ще се изпребиете да тичате подир него. Всички сме глупци, Глупци по рождение, несъмнено.