Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (23)

XX
Замъкът на людоедите

За три часа — от шест сутринта до девет — изминахме десет мили. Това не беше малко за коня, който носеше троен товар — мъж, жена и железни доспехи. После спряхме за дълга почивка под сенчести дървета край един бърз поток.

Неочаквано по пътя се зададе рицар. Той свърна коня си към нас. Като приближи, дочух, че говори нещо на себе си, но сетне се разбра, че стене, псува и кълне. Зарадвах се на срещата, защото на гърдите му висеше рекламна дъска, на която беше написано с блестящи букви:

УПОТРЕБЯВАЙТЕ ПЕТЕРСОНОВАТА ПРОФИЛАКТИЧНА ЧЕТКА ЗА ЗЪБИ!

НАЙ-ДОБРАТА ОТ ВСИЧКИ!

Зарадвах се, тъй като беше един от моите рицари — сър Мадок дьо ла Монтен, висок здравеняк, прославил се е това, че веднъж насмалко не прехвърлил сър Ланчелот през опашката на коня. За това велико събитие той разказваше на всеки нов познат — под какъвто и да е предлог. Но в живота му се бе случило и друго, почти толкова велико събитие, за което не разправяше, ако не го питаха. Случката всъщност е такава: не бе успял да свали сър Ланчелот от коня само защото сър Ланчелот, без да го дочака, сам го свалил преди това. Този простодушен, едър дембелин не намираше голяма разлика между двете събития. Обикнах го и дружех с него, тъй като гледаше на работата си добросъвестно. Каква внушителна фигура представляваше той с широките си плещи, с лъвската си глава, украсена с пера, с грамадния си щит, върху който личеше странен герб — изображение на ръка в желязна ръкавици, която държи четка за зъби, и отдолу надпис:

ТЪРСЕТЕ НАВСЯКЪДЕ „НОВОДОНТ“

„Новодонт“ беше зъбна паста, която пуснаха в продажба.

Сър Мадок дьо ла Монтен ми каза, че бил много уморен. И наистина изглеждаше доста изтощен, но не искаше да слезе от коня си. Обясни ми, че трябва да догони човека, който разпространява вакса за печки, и започна да го псува най-отчаяно. Разпространението на вакса за печки беше възложено на сър Осез Сюрлюзки, един храбър рицар и известен с това, че веднъж на турнир се сражавал със самия сър Гарис, разбира се, безуспешно. Беше веселяк и нищо не вземаше насериозно. Ето защо реших да му възложа пропагандата на вакса. Там е работата, че железни печки в Британия още нямаше и затова на ваксопродавците не гледаха сериозно. Това, което се изискваше от един агент на вакса, бе да подготви обществото, внимателно и постепенно, за предстоящата велика промяна, тъй че като се появи желязната печка, публиката вече да разбира необходимостта да я държи спретната.

Сър Мадок беше разстроен и псуваше свирепо. Той напълно съзнаваше, че псувните ще го доведат пред прага на ада, но не можеше да се въздържи. Нито искаше да слезе от коня си, нито да си почине, нито да слуша нещо друго, докато не намери сър Осез и си разчисти сметките с него. От несвързаните му думи разбрах, че на разсъмване случайно срещнал сър Осез, който му казал, че ако тръгне напреко през гори, долове, през поля и блата, ще настигне едни пътешественици, които непременно щели да купят всичките му пасти и четки за зъби. Сър Мадок с присъщото си усърдие се втурнал по указаното направление и след тричасово мъчително галопиране настигнал своята клиентела. А то каква била работата: пред него стоели петимата беловласи старци, които предишната вечер бях освободил от затвора. Горките създания! Може би преди двадесет години някой още да е знаел какво е корен на зъб или дори какво е зъб!

— Ще го стрия на прах! — заканваше се сър Мадок. — Ще го полирам като печка, само да го намеря! Тая работа оставете на мене. Едно ще знаете: който мисли да ми устройва такива шеги, не трябва да остане между живите, ако ще и да се казва Осез. Дадох велика клетва да си отмъстя. И ще си отмъстя!

След тези думи и още много други той вдигна бързо копието си и се втурна нататък.

Следобед в едно бедно селце и ние попаднахме на един от тия старци. Той плуваше сред любовта на роднини и приятели, които не бе виждал петдесет години. Около него се въртяха и го милваха потомци, които той изобщо не беше виждал; но за него и те, и останалите бяха еднакво чужди, защото паметта му бе изгаснала и разумът му бе мъртъв. Ще ви се стори невероятно, че човек може да преживее половин век в една тъмна дупка като плъх, но неговата жена — старица — и оцелелите връстници потвърдиха, че това е така. Те помнеха как той, здрав и силен мъж, целунал дъщеричката си, оставил я в ръцете на майка й и се отправил в мрака на забравата. Обитателите на замъка не знаеха колко години е престоял в тъмницата за отдавна забравеното провинение. Но старата му жена знаеше, знаеше също и остарялата му дъщеря, заобиколена от женени синове и омъжени дъщери. Тя жадно се вглеждаше в баща си, който цял живот е бил за нея само звук, мисъл, безплътен образ, предание — и изведнъж изниква пред нея като жив човек.

Интересно наистина. Но аз отбелязвам тази случка в записките си поради друга, според мен още по-интересна причина. Дори и тъй страшната несправедливост не предизвикваше у тези стъпкани хора никакъв гняв против угнетителите. Предшествениците им и самите те бяха търпели такива безкрайни жестокости и обиди, че нищо не можеше да ги уплаши вече освен добрината. Да, интересно е да се види до какво дълбоко падение робството бе довело народа. Съществуването им се заключаваше в търпение, безразличие и нямо, безропотно примирение със съдбата. Дори въображението им беше съвсем затъпено. А щом може да се каже това за някого, значи, че той е стигнал до самото дъно и по-ниско не може да слезе.

Съжалявах, че си губя времето с такива мисли. Преживелиците ми не подхождаха на един държавник, който мечтае да извърши революция по мирен път, защото тези впечатления потвърждаваха неоспоримата истина, че колкото и да бърборят добродушните философи и да се стараят да докажат обратното, нито един народ досега не е купил свободата си с приятни разсъждения и морални доводи. За да успее една революция, тя трябва да започне с кръвопролития. Това е исторически закон, който не може да се заобиколи. Ако историята ни учи на нещо, то е именно на този закон. Следователно тука беше нужен терористичен режим, където да играе гилотината, но аз не бях човек, за тази работа.

Два дена по-късно, към пладне, Сенди започна да проявява признаци на вълнение и трескаво очакване. Каза, че се приближаваме към замъка на людоедите. Бях изненадан и да си призная — неприятно изненадан. Целта на нашето пътешествие постепенно беше излязла от съзнанието ми и сега, когато внезапно ми напомниха за нея, бях потресен от необикновената й близост. С всяка минута Сенди все повече се вълнуваше. Вълнувах се и аз, тъй като вълнението е заразително. Сърцето ми започна силно да хлопа. С него не можеш излезе на глава — то хлопа и тогава, когато разумът е изпълнен с хладно презрение. Когато Сенди ме помоли да спрем и в същия миг скочи от коня и почти пълзешком започна да се промъква към храсталаците в края на една стръмнина, ударите станаха по-силни и по-чести. То тупкаше и тогава, когато Сенди, скрита в шубраките, се вглеждаше внимателно долу, в далечината; тупаше и когато припълзях на колене до нея. Очите й горяха. Като посочи с пръст в далечината, тя задъхана прошепна:

— Замъкът! Замъкът! Виждате ли, ето го!

Какво приятно разочарование! Отвърнах:

— Замъкът? Та това е свинска кочина. Свинска кочина, оградена с плет.

Тя ме погледна учудено и печално. Лицето й потъмня. Замълча и потъна в размишления.

— По-рано той не беше омагьосан — каза тя най-после. — Какво странно чудо! За един се явява омагьосан и превърнат в нещо долно и позорно, а друг го вижда както преди — непроменен, могъщ и прекрасен, виждат дълбокия ров, който го заобикаля, виждат кулите и знамената по тях, развяващи се в синьото небе. Защити ни, Господи! Сърцето ми изстива при мисълта, че скоро ще видя прелестните пленнички, че милите им лица са помрачени от дълбоки грижи. Ах, ние доста се забавихме и заслужаваме укор!

Разбрах, че сега идва мой ред да кажа и аз нещо. Замъкът бе омагьосан за мене, но не и за нея. Да споря ли да я убеждавам, би било просто губене на време; оставаше ми само да се съглася с глупостите й и аз казах:

— Това е твърде обикновен случай: една и съща вещ да бъде за едни омагьосана, а за други — не. Ти, Сенди, сигурно си слушала за подобни случаи, макар и да не си ги срещала. Но нищо, няма значение, няма за какво да съжаляваме. Напротив — дори е по-добре. Ако тези дами се окажат свини за всички и за самите тях, ще трябва човек да го разомагьосва. Но за да се развали магията, трябва да се знае с какви заклинания е работено. Да се премахне магията е много рискована работа: ако човек няма правилния ключ на заклинанията, може да сбърка и да превърне свинете в кучета, кучетата — в котки, котките — в плъхове и тъй нататък, докато се превърнат в газ без цвят и мирис, че иди го гони после. Но за щастие дамите са омагьосани само за моите очи и затова не е необходимо да се разваля магията. Тези дами са си останали дами за тях, за теб и за всички други. От моето заблуждение никак няма да пострадат, защото, като видя свиня, ще зная, че в действителност тя е дама и ще се обръщам към нея като към дама.

— Благодаря, мили мой лорде, вие говорите като ангел! Знаех, че ще ги освободите, защото вие сте способен на велики дела и защото сте могъщ рицар, с когото не може да се сравнява ни един от живите на земята.

— Няма да оставя нито една-едничка принцеса в кочината, Сенди. Но кажи ми кои са тези трима, които заслепените ми очи виждат като мършави свинари?

— Людоедите ли? И те ли са превърнати? О, Боже, о, какво чудо! И сега започвам да се страхувам: как ще пресметнете ударите си, когато пет части от телата им са невидими за очите ви? Ах, бъдете предпазлив, прекрасни сър! Подвигът, който ви предстои, е по-опасен, отколкото съм предполагала.

— Не се безпокой, Сенди! Това, което трябва да зная, е кои части от людоеда са невидими. И това го зная. Също зная къде се намират неговите нежни органи. Не се бой, ще ликвидирам набързо тези говедари. Чакай ме тук.

Тя се отпусна на колене; лицето й беше смъртно бледо, но сърцето й пълно с кураж и надежда. Оставих я в това положение и се отправих към кочините, където сключих сделка със свинарите. Те с удоволствие ми продадоха всичките си свине; заплатих им кръгло шестнайсет пенса — значително по-високо от пазарната цена. Бях дошъл тъкмо навреме, защото на следния ден свинарите очакваха гости от църквата, лорда и бирниците, които щяха да оставят тях без свине и Сенди — без принцеси. А сега ще платят данъка си с пари и ще остане нищичко и за тях. Един от тези свинари имаше десет деца. Той разказа, че когато миналата година дошъл свещеникът и взел най-тлъстата свиня за десятък, жена му се хвърлила срещу него, поднесла му детето и извикала:

— Чудовище безчувствено, защо ми оставяш детето, когато ми вземаш всичко, с което го храня!

Колко интересно! Точно същото се бе случило в Уелс по мое време, и то под властта на същата господствуваща църква. Мнозина мислят, че тя е променила същността си, но в действителност е променила само външността си.

Отпратих свинарите, отворих вратника и дадох знак на Сенди. Тя дойде — не, а притича, понесе се като пожар в степ. И като я видях как се спуща от свиня на свиня, как течаха радостни сълзи по бузите й, как притискаше животните до сърцето си, как ги целуваше, как ги галеше и ги наричаше със звучни аристократични имена, хвана ме срам за нея и за човешкия род.

Предстоеше ни да закараме свинете в дома им, на десет мили оттук. Никога не бях виждал по-капризни и по-опърничави дами. Те не признаваха никакъв път, никаква пътека; разбягаха се на всички страни, в храсталаци, по скали и хълмове, катереха се по най-трудните места, където е невъзможно да ги настигнеш. Нямах право да ги бия, защото Сенди не можеше да понася обноски, каквито не подобават на високия им ранг. Даже и към най-досадната дърта свиня трябваше да се обръщам с „миледи“ и „ваше височество“. Тежко и неприятно беше да препускам в броня след свинете ту насам, ту натам. Особено пък една малка графиня с желязна халка на зурлата и почти без четина на гърбината се оказа така дяволски своенравна, че ме принуди да я гоня цял час през най-непроходими места, а когато я настигнах, се намерих на същото място, откъдето бе започнала гонитбата. Най-после я хванах за опашката и започнах да я тътря, без да обръщам внимание на квиченето й. Но в същия миг дотича ужасена Сенди и каза, че е свръхнеделикатно да се влачи една графиня за шлейфа.

Вече се мръкваше, когато наблъскахме свинете в дома им — не всичко, но повечето от тях. Липсваше принцеса Неровенс де Морганор и двете й придворни дами — мис Анжела Бохун и демоазел Елен Куртмен, първата от които бе една млада, черна свинка с бяло петно на челото, а втората — кафява, с тънки крачета, леко накуцваща с предното дясно. И двете бяха най-опърничавите свини, които съм срещал досега. Липсваха също и няколко прости баронеси, но, да си призная, отсъствието им не ме огорчи ни най-малко. Изпратиха слуги с факли, като им заповядаха да претърсят планината и гората.

То се знае, цялото стадо трябваше да бъде настанено в замъка. Господи, никога не бях виждал такова нещо! Никога не бях чувал такова нещо! Никога не бях помирисвал такова нещо!