Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (33)

XXX
Трагедията на феодалното стопанство

В полунощ всичко се свърши и ние седяхме пред четири трупа. Покрихме ги с парцали, които успяхме да намерим, и си тръгнахме, затваряйки вратата след нас. Този дом трябваше да стане техен гроб, защото отлъчените от църквата не бива да се погребват по християнски обичай в свещената земя. Те бяха като кучета, като диви зверове, като прокажени — ни една жива душа, вярваща в отвъдния живот, не би се решила да пожертвува надеждите си, като влезе в допир с тези осъдени и отритнати.

Едва успяхме да излезем, и по пясъка чух стъпки. Сърцето ми се разтуптя. Не биваше да ни видят, че излизаме от този дом. Дръпнах краля за дрехата, примъкнахме се и се скрихме зад къщичката.

— Сега сме в безопасност — казах аз, — но едва не пропаднахме. Ако нощта беше по-светла, щеше да ни види, той мина съвсем наблизо.

— Може би не е човек, а звяр.

— Възможно е. Човек или звяр, ние трябва да постоим тук и да почакаме, докато си отиде.

— По-тихо, той идва насам!

Кралят беше прав. Стъпките приближиха към нас, по посока на къщичката. Очевидно това беше звяр, нямаше от какво да се боим. Вече се готвех да тръгна, но кралят сложи ръка на рамото ми. Настъпи тишина. После някой едва-едва почука на вратата. Трепнах. Чукането се повтори. Чухме предпазлив глас:

— Мамо, татко! Отворете. Ние излязохме на свобода и ви носим новини, от които ще побледнеете, но сърцата ви ще се развеселят. Не бива да се губи нито миг — да бягаме!…

— Но защо не отговарят? Мамо, татко!

Дръпнах краля по-далеч от вратата и пошепнах:

— Да вървим, сега можем да излезем на пътя.

Кралят се колебаеше, не искаше да тръгне. Но в този миг чухме как вратата се отвори и разбрахме, че нещастниците са вече при своите мъртъвци.

— Да вървим, повелителю мой! Сега ще светнат и това, което чуем, ще ви разкъса сърцето.

Едва излязохме на пътя, и аз хукнах. Кралят, като забрави своя сан, също хукна. Тежко ми беше да мисля за това, което ставаше там, в къщичката… Като се стараех да отпъдя неприятните мисли, казах първото нещо, което ми дойде на ума:

— Боледувал съм от същата болест, от която умряха тези хора, и няма защо да се страхувам, но ако вие не сте боледували…

Той ме прекъсна, като заяви, че го мъчи съвестта.

— Тези млади хора, според думите им, са излезли на свобода. Но как? Едва ли лордът ги е пуснал.

— О, не, сигурно са избягали.

— Точно това ме безпокои. Мислех, че са избягали, и твоите думи потвърждават опасенията ми.

— Не бих нарекъл това „опасения“. Подозирам, че са избягали, но и така да е, никак не съм огорчен.

— Аз също не съм огорчен, но…

— Какво тогава? За какво има да се тревожите?

— Ако са избягали, дългът ни повелява да ги хванем и да ги върнем на лорда, защото не бива един знатен човек да претърпи такава тежка обида от хора с по-низък произход.

Ето ти го пак! Способен бе да вижда само едната страна на нещата. Така е бил възпитан, в жилите му тече кръвта на неговите предци, отровена от несъзнателна жестокост и предавана по наследство от сърце на сърце, и всяко е добавяло своя дял отрова. Да хвърлиш в тъмница тези хора без всякаква вина, да умориш от глад родителите им, това не е беда, защото те са селяни и съществуват само по волята и за удоволствие на своя лорд; разкъсат ли оковите си — това е дързост, която почтените хора не могат да понесат, съзнаващи дълга си спрямо свещената си каста.

Половин час се старах да го отвлека от тия мисли, но напразно. Накрая го разсея едно външно събитие: стигнахме до върха на някакъв хълм и видяхме в далечината червено зарево.

— Пожар! — казах аз.

Пожарите ме интересуваха много, тъй като бях започнал да въвеждам застрахователното дело; дресирах коне, едновременно с това строех и пожарогасителни машини, за да образувам по-късно и пожарна команда. Свещениците се противопоставяха на проекта ми за застраховка за пожар и за живот, като уверяваха, че този дързък опит ще попречи на проявлението на волята божия. Когато им доказах, че нямам намерение да отивам против божията воля, а само се старая да смекча тежките последици от нейните прояви, те твърдяха, че не по-малка дързост е опитът да се намали суровостта на божия ад. Пречеха ми, но затова пък застраховката за нещастни случаи стана още по-наложителна. По принцип рицарите бяха глупави и невежи. А търговците на свръхестественото — свещеници — лесно можеха да ги убедят с най-оскъдни доводи. Но все пак понякога рицарите се оказваха способни да съзрат практическата страна на въпроса. Затова в последно време при разчистването след турнирите във всеки шлем намираха квитанция от моята застраховка за нещастни случаи.

Стояхме в мрака и тишината, гледахме пожара в далечината и се мъчехме да си обясним произхода на боботенето, което ту се усилваше, ту затихваше. Понякога ни се струваше, че то приближава, и се надявахме да отгатнем причината му, когато то изведнъж затихна, отдалечи се и отнесе със себе си своята тайна. Спуснахме се от хълма и тръгнахме по лъкатушна пътечка по посока на шума. Потънахме в непрогледен мрак — между две високи стени от дървета. Така изминахме около половин миля надолу по склона. Започна да се чува тътен и все по-ясно и по-ясно усещахме приближаването на буря по внезапните пориви на вятъра, по далечното проблясване на светкавиците, по далечното ехо на гръмотевици. Вървях пръв. Блъснах се в нещо меко и тежко, което се поддаде на тласъка ми. Блесна мълния и на една крачка пред мен видях изпуленото лице на човек, увиснал на един клон. Стори ми се, че лицето прави гримаси. Ужасна гледка! Разнесе се оглушителен гръм и небето се раздра. Плисна пороен дъжд. Все пак нима не трябваше да прережем въжето, на което висеше човекът, и да разберем не се ли крие в него още малко живот? Ослепителните светкавици бляскаха една след друга. Ставаше ту светло като ден, ту тъмно като в рог. От време на време обесеният се мяркаше съвсем ясно и пак потъваше в мрака. Казах на краля, че трябва да прережем въжето, но той възрази:

— Ако се е обесил сам, значи, е искал имуществото му да се прехвърли на лорда. Тогава нека си виси. Ако са го обесили, значи са имали право да го обесят — нека си виси.

— Но…

— Никакво „но“ — остави го да си виси. Има и други причини. Когато светне отново, погледни напред.

На петдесетина крачки от нас се люлееха още двама обесени.

— В такова време няма смисъл да се оказват безполезни услуги на мъртъвците. Те вече не са в състояние да ти благодарят. Да вървим. Да не губим време в зяпане.

В случая той беше прав. Тръгнахме напред. По протежение на една миля при блясъка на светкавиците наброихме още шест обесени. Крайно неприятно пътешествие! Боботенето, което се чуваше по-рано, се превърна сега в рев, рев от човешки гласове. Покрай нас в мрака профуча бягащ човек. Цяла тълпа го гонеше. Изчезнаха. После профуча друг човек, а след него друг и друг. При един рязък завой на пътеката внезапно се озовахме пред пожара. Гореше голям владелчески чифлик, от който вече не бе останало почти нищо. Едни хора тичаха, други ги гонеха.

Предупредих краля, че мястото е опасно за пътници. Добре е да се държим далеч от светлината и да почакаме да утихне. Дръпнахме се настрана и спряхме на края на гората. От това скривалище наблюдавахме мъжете и жените, преследвани от тълпата. Страхотията продължи чак до разсъмване. След това огънят угасна, бурята премина, виковете и тропотът от бягащи нозе затихнаха. Отново се възцариха тъмнина и мълчание.

Предпазливо се придвижвахме напред. Бяхме много уморени, много ни се искаше да спим, но вървяхме, докато пожарището стана далеч зад нас. Потърсихме гостоприемство в къщичката на един въглищар и се предадохме в ръцете на съдбата. Жена му вече бе станала, но той още спеше на сламата върху глинения под. Тя се разтревожи, но й обясних, че сме пътници, че сме загубили пътя и цялата нощ сме скитали из гората. Тогава тя стана по-разговорлива и попита дали сме чули за ужасите, случили се в Аббласурското владение.

— Чухме за тях, но това, което сега искаме, е почивка и сън. — Кралят добави:

— Продайте ни своя дом и си вървете, защото може да ви заразим. Наскоро бяхме при едни хора, които умряха от петниста смърт.

Много благородно от негова страна, но напълно излишно. Почти всеки поданик на кралството беше украсен със сипаничаво като решето лице. Забелязах, че жената и мъжът са също така сипаничави. Тя ни прие радушно и престана да се страхува. Предложението на краля я изуми. Не е малко събитие да се натъкнеш на човек в селски дрехи, който е готов да ти купи къщата само за да пренощува в нея. Това й внуши така почитание към нас, че тя употреби всичките си оскъдни възможности само и само да ни угоди.

Проспахме почти целия ден и се събудихме така гладни, че селската храна се стори дори на краля извънредно вкусна, макар да беше малко и да не се отличаваше с разнообразие: лук, сол и черен овесен хляб. Стопанката започна да ни разказва вчерашните събития. В десет или единадесет часа вечерта, когато всички си били легнали, чифликът започнал да гори. Съседите се втурнали на помощ и семейството на владелеца било спасено, но самият той изчезнал. Това толкова много огорчило всички, че дори двама пазачи се пожертвували и влезли в горящата къща, за да търсят драгоценната му особа. После намерили трупа му. Той лежал на триста крачки от чифлика, вързан, със запушена уста, намушкан на дванадесет места.

Кой беше направил това? Подозрението паднало върху скромното съседско семейство, към което баронът неотдавна се бил отнесъл извънредно жестоко. Само подозрението било достатъчно. Слугите на лорда предприели кръстоносен поход срещу тия хора и привлекли на своя страна цялата околност. Мъжът на нашата стопанка също взел участие в преследването и се върнал чак призори. Сега бе отишъл да узнае как се е свършило всичко. Докато приказвахме, той се върна. Това, което видял, бе страшно: осемнадесет души обесени или избити, двама пазачи и тринадесет затворници загинали от огъня.

— А колко затворници е имало в подземието?

— Тринадесет.

— И всички ли са загинали?

— Да, всички.

— Но нали хората са успели да спасят семейството на лорда? Защо не са спасили никого от затворниците?

Нашият стопанин се учуди и каза:

— Че кой ще вземе да отваря тъмница в такова време! Боже, та затворниците биха се разбягали.

— Искаш да кажеш, че никой не е отворил тъмницата?

— Никой не е ходил там, нито за да отключва, нито за да заключва. Ключалките бяха здрави, тъй че и един часовой би могъл да пипне всеки, който поиска да бяга. Но не хванали никого. Значи никой не е бягал.

— Не, трима са избягали — каза кралят — и добре ще сториш, ако съобщиш и пратиш правосъдието по следите им, защото те са убили барона и са запалили дома му.

Знаех си, че така ще свърши. Отначало въглищарят и жена му се развълнуваха от съобщението, бяха готови веднага да изтичат и разкажат на съседите, но внезапно нещо ново се мярна в очите им. И те започнаха да ни разпитват. Аз отговарях на въпросите и внимателно наблюдавах лицата им. С удоволствие забелязах, че като узнаха кои са били тримата бегълци, нашите стопани вече само си даваха вид, че ще се разбързат да съобщят на съседите. Кралят не забеляза промяната. Бях много доволен.

Заговорих за други подробности по събитията от миналата нощ и нашият хазаин въздъхна с облекчение.

Най-жалко от всичко бе готовността, с която угнетените се нахвърляха върху совите собствени братя, за да защитават общия угнетител. Този мъж и тази жена очевидно смятаха, че при разпра между лорда и човек от тяхната класа по-естествено, по-редно и по-изгодно е да застанат на страната на своя господар и да се борят за него, без да разсъждават кой е виновен. Въглищарят е помагал при бесенето на съседите си, помагал е усърдно, макар и да е знаел отлично, че против тези хора няма никакви улики, а само смътни подозрения, и нито той, нито жена му са виждали нещо лошо в това. Подобни констатации огорчават човек, който мечтае за република. Спомних си времето, когато тринадесет века по-късно бедните „бели“ от нашия Юг, всякога ненавиждани и притеснявани от робовладелците, бедствуващи тъкмо за това, че около тях съществува робство, малодушно поддържаха робовладелците във всички политически движения, като се стремяха да запазят и продължат робството. Най-накрая даже грабнаха оръжието и проляха кръвта си, за да не изчезне учреждението, което ги унижаваше. В това печално историческо събитие единствената простима черта беше, че бедните „бели“ тайно ненавиждаха робовладелците и чувствуваха, че тънат в позор. Това чувство никак не се проявяваше външно, но то съществуваше и при благоприятни обстоятелства би могло да се прояви, а това не е малко, защото показва, че в дълбочината на душата си човек си остава човек дори и когато човечността му с нищо не се проявява.

Излезе, че въглищарят беше роден брат на бедните „бели“ южняци от далечното бъдеще. Най-сетне кралят загуби търпение и каза:

— Ако цял ден дрънкате тука, правосъдието ще пострада. Да не мислите, че престъпниците ще седят сега в бащиния си дом? Те ще се изплъзнат, няма да чакат. По следите им трябва да се пратят конници.

Жената леко побледня, мъжът бе смутен и нерешителен. Аз казах:

— Да идем, приятелю, ще те изпратя и ще ти покажа в какво направление биха могли да избягат. Да ги обвиняваха в неплащане на данъци или в каквато и да било друга дивотия, бих ги защитил, но убийството на знатен човек и опожаряване на дома му — това е съвсем друго нещо.

Последното казах, за да успокоя краля. По пътя въглищарят се съвзе, но все пак в него не се забелязваше особено усърдие. Попитах го със съвсем безразличен глас:

— Какви роднини са ти тия хора — братовчеди ли?

Той така побледня, че бледността му пролича дори изпод пласта въглищен прах, покриващ лицето му, и като се спря, с треперещ глас каза:

— О, Боже, как научи това?

— Нищо не знам. Случайно се досетих.

— Бедните момчета! Пропаднаха! Добри момчета бяха!

— Ти наистина ли смяташ да ги обадиш?

Той не знаеше как да се отнесе към моя въпрос и нерешително каза:

— Д-да!

— Тогава ти си проклет подлец!

Той така се зарадва, като че ли го бях нарекъл ангел.

— Повтори хубавите си думи, братко! Наистина ли искаш да кажеш, че няма да ме издадеш, ако не изпълня дълга си?

— Дълг ли? Ти имаш един дълг — да си събираш устата и да оставиш тези хора да избягат по-далеч. Те са извършили нещо справедливо.

Той остана доволен; доволен, макар и разтревожен. Погледна встрани, за да се убеди, че сме сами, и каза:

— От коя страна идваш, братко, че говориш такива опасни думи и не се боиш?

— Думите ми не са опасни, когато ги споделям с човек от моето съсловие. Нали няма никому да кажеш, че си ги чул от мене?

— Кой, аз ли? По-скоро диви коне ще ме разкъсат на части…

— Е, тогава слушай какво ще ти кажа. Не се боя да повторя думите си. Пъклено дело извършихте вчера, като обесихте невинните хора. Старият барон си го заслужи. Да имах власт, всички като него щеше да ги постигне същата участ.

Страхът и потиснатостта изчезнаха от лицето на спътника ми. Той се оживи и в очите му блесна смелост.

— Дори да си доносник и думите ти да са капан за доверчивостта ми, те са тъй смели, че за да ги чуя пак, готов съм да отида на бесилката. Те са храна за гладния. Остави ме сега аз да се изкажа и ме предай, ако си доносник. Помагах в бесенето на съседите си, защото бих загинал, ако не проявех усърдие в защита на своя господар. И другите помагаха по същата причина. Те са щастливи днес, защото той е мъртъв, но се преструват на нажалени и проливат лъжливи сълзи само за да се спасят. Е, изрекох го! Какъв приятен вкус оставиха тия думи в устата ми! Това е за награда. Води ме сега където щеш — дори на ешафода, аз съм готов.

Ето на̀, виждате ли. Все пак човекът си остава човек. Векове от притеснения и гнет не могат да го лишат от неговата човечност. И който твърди, че това е грешка, сам греши. Да, за създаване на републиката има винаги достатъчно материал, дори измежду най-потиснатия народ, който някога е съществувал, дори и руския, има и достатъчно човечност — дори и у германския, ако се намери кой да ги измъкне от покорното уединение, за да катурнат и стъпчат в калта троновете и аристокрацията, която ги крепи. Още много има да видим, да се надяваме и вярваме! Първо — видоизменена монархия, докато е жив Артур, после — събаряне на трона. Ще се разтури аристокрацията и ще се принудят всички благородници да се отдадат на полезен труд; ще се въведе всеобщо избирателно право и на всеки ще бъде предадена властта в ръцете на мъжете и жените, които представляват народа. Да, нямам още причини да се откажа от мечтата си.