Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2019)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Марк Твен

Заглавие: Един янки в двора на крал Артур

Преводач: Петър Божков

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателство „Захарий Стоянов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Невена Николова

ISBN: 954-9559-21-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9305

История

  1. — Добавяне

XXVII
Нашият янки и кралят пътешествуват инкогнито

Преди лягане заведох краля в квартирата си, подстригах го и му показах как се обличат простонародните дрехи. Висшите класи си стрижеха косите над челото, а отзад ги оставяха да растат свободно и да падат над плещите, докато простолюдието се стрижеше и над челото, и по тила; а робите пък съвсем не се стрижеха и оставяха косите си да растат на воля. Нахлупих на главата на краля едно гърне и отрязах всички къдри, които висяха под него. Подстригах му също брадата и мустаците, докато станаха по половин инч. Много се стараех сражението да не бъде художествено и постигнах успех. Ошутих го съвсем по народному. А когато си нахлузи нескопосаните сандали, дългата риза от груб кафяв плат, която падаше от шията да глезените, той не беше вече онзи известен с изящността си в кралството мъж, а заприлича на обикновен отблъскващ изрод. Бяхме облечени и подстригани еднакво и можехме да минем за обикновени чифликчии или за управители на чифлици, или за овчари, или за колари, или, ако щете, за селски занаятчии, защото дрехата, която носехме, носеха и всички останали бедняци. Тя е здрава и евтина. Не искам да кажа, че е евтина и за най-бедния човек, само имам предвид, че нямаше по-евтин материал за мъжка дреха — материите бяха домоткани, както ви е известно.

Измъкнахме се незабелязано един час преди изгрев слънце. Когато започна да припича, вече бяхме изминали осем или десет мили. Намирахме се в рядко населена местност. Аз мъкнех една доста тежичка торба, пълна с провизии за краля, за да има с какво да се храни, докато постепенно привикне със селската храна, без да пострада.

Намерих едно удобно място край пътя, сложих краля да седне и му дадох да похапне. После му казах, че ще ида да търся вода за него и се измъкнах. Право да си кажа, исках просто да остана сам, да поседна и да отдъхна. В присъствие на краля винаги стоях прав, дори в заседанията на съвета, освен в много редки случаи, когато заседанията се проточваха по няколко часа. Ако заседанието се запънеше, разрешаваха ми да приседна на мъничката „скамейка“, прилична на обърнат наопаки улук и удобна като зъбобол.

Не исках да наруша изведнъж този обичай, а се стараех да приуча краля постепенно. Все едно, в присъствие на непознати ще ни се наложи да седнем заедно. Иначе хората ще обърнат внимание; но щеше да бъде неполитично от моя страна да се преструвам на равен с него, когато сме насаме и когато никак не е необходимо.

Намерих вода на тридесетина крачки и си отпочивах вече двадесет минути, когато изведнъж дочух гласове. А, добре дошло — мина ми през ума, — това са селяни, които отиват на работа. Никой освен селяка няма да се вдигне толкова рано. Но след минута тези хора изскочиха на завоя на пътя — знатни люде с керван от натоварени мулета и слуги. Скочих и като куршум полетях през храстите. Страхувах се, че тези хора ще стигнат до краля преди мен, но отчаянието ми даде сили. Озовах се точно навреме.

— Простете, кралю, но не е време за церемонии! Ставайте! Ставайте, идват някакви знатни хора!

— Чудо голямо, нека идват.

— Но, повелителю мой, не бива да ни видят седнали! Станете и стойте в смирена поза, докато отминат. Нали знаете, че сте селянин.

— Вярно! Съвсем бях забравил това. Бях се задълбочил в планове за една голяма война с Галия.

Той се привдигна, без да бърза, не така, както би скочил един селянин при подобни обстоятелства.

— Ти тъй неочаквано връхлетя върху мене и прекъсна величествената ми мечта, която…

— Внимание, господарю, внимание! Наведете глава! По-ниско! Отпуснете я!

Той се стараеше добросъвестно, но не постигна много нещо. Преклонението му приличаше на наведената кула в Пиза.

Смирената поза толкова не му се удаде, че лицата на ездачите учудено се намръщиха и лакеят, който беше последен в редицата, издигна камшика си, но аз подскочих навреме и поех удара върху себе си. Докато се смееха грубо и отминаваха, тихичко увещавах краля да не обръща внимание на това. Той се въздържа, но с голямо усилие. Искаше му се да разкъса всички тези конници. Казах му:

— Приключенията ни ще свършат още в самото начало: без оръжие не сме в състояние да направим нищо на тази въоръжена банда. Ако искаме да изпълним плановете си, трябва не само да приличаме на селяни, но и да се държим като селяни.

— Мъдро говориш. Никой не може да ти възрази. Хайде, напред, сър Майсторе! Аз ще взема под внимание съвета ти и ще гледам да го съблюдавам, докато мога.

Той удържа думата си. Стараеше се, доколкото можеше. Но мнозина сполучват и повече от него. Ако някога ви се е случвало да видите буйно, невнимателно, безразсъдно момче, което по цял ден налита безгрижно от една лудория на друга, а обезпокоената му майка не го оставя нито крачка само и го избавя от опасността да се удави или да си счупи шията — все едно, че сте видели краля и мен.

Да можех да предвидя как ще се развият по-нататък работите, щях да кажа: „Не, ако някой е решил да си изкарва хляба, като представя краля за обикновен селянин, това си е негова работа; аз предпочитам да водя зверилница и по-дълго ще изтрая.“

Първите три дни не му позволявах да влиза в никакви къщи. Бяхме принудени да се задоволяваме с пътя и ханищата, където хората не се заглеждат много. Да, той много се стараеше, но от тази работата никак не се подобри.

Постоянно ме стряскаше с всевъзможни неочаквани постъпки, и то на най-неподходящи места. На втория ден привечер, представете си, изведнъж извади изпод ризата си една кама.

— За Бога, повелителю мой, откъде взехте това?

— От един контрабандист. Вчера вечер в хана.

— За какъв дявол сте го купили?

— Успяхме да избегнем много опасности благодарение на хитростта, твоята хитрост, но аз помислих, че не би било зле да си имаме и оръжие. Ако в трудни минути се случи хитростта изведнъж да ти изневери…

— Но на хора от нашата черга е забранено да носят оръжие. Какво би казал лордът и всеки друг, като намери кама у селянина?

За наше щастие наблизо нямаше хора. Придумах го да хвърли камата. А това беше толкова трудно, колкото да накараше едно дете да хвърли новата си шарена играчка, с която може да се нарани. Вървяхме един до друг, бяхме се замислили и мълчахме. Изведнъж кралят каза:

— Като знаеш, че аз съм намислил нещо неподходящо и опасно, защо не ме предупреждаваш, за да се отказвам от намеренията си?

Този въпрос ме озадачи, не знаех как да му отвърна и в края на краищата отговорих съвсем естествено:

— Но, господарю, откъде мога да зная какво сте намислили?

Кралят се спря и ме изгледа учудено:

— А аз мислех, че си по-велик от Мерлин; и наистина в магиите ти го надмина. Но пророчеството е по-важно от вълшебството. Мерлин е пророк.

Разбрах, че съм сбъркал. Трябваше да поправя грешката. Като помислих, казах:

— Ваше величество, не ме разбрахте добре. Сега ще ви обясня. Има два вида пророчества: дарба за предсказване на близки събития и дарба да се предсказва това, което ще се случи след векове. Коя според вас е по-могъща.

— Разбира се, втората.

— Така, вярно. А Мерлин владее ли тази дарба?

— Отчасти да. Той предсказа рождението ми, както и че ще стана крал, двадесет години по-рано.

— А предсказа ли какво ще стане по-нататък?

— Мисля, че не е искал.

— Дотам може би стига неговата граница. Всеки пророк си има граница. Границата на някои велики пророци е сто години.

— Аз мисля, че такива са малко.

— Имало е двама още по-велики. Тяхната граница достигала до четиристотин и до шестстотин години, и друг един, чиято граница се приближава до седемстотин и двадесет.

— Господи, това е поразително!

— Но какво са те в сравнение с мене? Нищо!

— Как! Нима можеш да гледаш напред през такъв океан от време като…

— Седемстотин години? Господарю мой, пророческият ми поглед е ясен като на орел; съвсем ясно прозирам какво ще стане със света след тринадесет и половина века.

Божичко, само да бяхте видели как се облещи кралят! Очите му насмалко да изскочат от орбитите. Брат Мерлин бе унищожен. Тези хора никога не се нуждаят от доказателства — те вярват на това, което им казваш. И на никого не му идва наум да се усъмни в това, което си казал.

— Да, и двете дарби ми са достъпни — продължих аз. — Умея да прозирам и в далечното, и в близкото, нужно ми е само да се съсредоточа. Но обикновено предсказвам далечното бъдеще, защото е под достойнството ми да се занимавам с близкото. То подхожда повече на мерлиновци — късоопашати пророци, както ги наричаме ние, събратята по професия. Разбира се, понякога се забавлявам и с добрите пророчества, но по-рядко. Вероятно си спомняте колко много се приказваше, когато пристигнахте в Свещената долина, как три денонощия по-рано бях предсказал деня и часа на пристигането ви.

— Помня, разбира се.

— Добре. Но щеше да ми бъде сто пъти по-лесно да предскажа вашето пристигане, и то с хиляди подробности, ако предстоеше да стане след пет века, а не след три дни.

— Колко чудно, че е тъй!

— Да, на опитния специалист всякога му е по-лесно да предсказва за след петстотин години, отколкото за след петстотин секунди.

— А пък, като разсъждаваш мъдро, чини ти се, че трябва да бъде точно обратното, че петстотин пъти по-леко е да се предскаже близкото, отколкото далечното — защото близкото е тъй близко до нас, че и обикновеният човек може да го предскаже. Трябва да се признае, че пророческата дарба е в противоречие с вероятното. Тя обръща по най-странен начин трудното в лесно и лесното — в трудно.

Той беше умна глава. Дори селската шапка не можеше да скрие това; на такава глава и водолазен звънец да нахлузиш, пак ще се разбере, че е кралска, стига само да пошавне мозъкът.

Ето ти сега нова работа! Кралят така жадно искаше да узнае всичко, което щеше да се случи през следните тринадесет века, като че ли сам се канеше да ги преживее. Просто си скъсвах кожата, за да му угодя. И друг път ми се беше случвало да постъпвам необмислено, но никога не бях постъпвал по-глупаво отсега, когато измислях да се препоръчвам за пророк. Впрочем това си имаше и своите добри страни. На пророка не му трябва мозък. В ежедневието понякога може да му притрябва, но в професията — минава напълно без него. Това е най-спокойната професия на света. Когато ви обзема духът на проницанието, вземате си акъла, поставяте го нейде на хладно място да си почива и започвате да работите с езика; езикът си действува самостоятелно, без участието на ума, и в резултат се постига пророчество.

Всеки ден срещахме странствуващи рицари и всеки път видът им разпалваше войнствения дух на краля. Той сигурно щеше да се забрави и да издрънка нещо неподходящо, но аз всеки път навреме го отвеждах встрани от пътя. Той стоеше и просто ги изяждаше с очи. В погледа му бляскаше горда светлина, ноздрите му се издуваха като на боен кон, виждах, че до смърт му се иска да се сборичка с тях. На третия ден около пладне бях спрял на пътя да взема предохранителни мерки, каквито трябваше да предвидя още преди два дни, когато ме шибнаха с бича. Ех, как можех да си ги спестя! Но тук случаят ми напомни: като се скитах безгрижно с език, който работи, и мозък, който почива, защото пророчествувах, изведнъж се спънах в един корени и се проснах на земята. В първия момент изгубих и ума, и дума; след това внимателно се повдигнах и развързах торбата си: в нея имах динамитна бомба, обвита във вълна и поставена в кутия. Това беше полезна вещ за из пътя — щеше да дойде време може би, когато с нейна помощ щях да извърша всякое необикновено ценно чудо; но се нервирах, че постоянно трябва да я мъкна със себе си, а пък не ми беше удобно да я дам на краля. Трябваше или да я захвърля, или да се освободя по някакъв безопасен начин от присъствието й. Извадих я от торбата и я пъхнах в джоба си и в този миг забелязах двама рицари. Кралят се спря горд като статуя и се вторачи в тях. Разбира се, пак бе забравил ролята си. Но преди да успея да го предупредя, той трябваше да отскочи встрани. Може би мислеше, че те ще се отдръпнат. Да се отдръпнат, за да не смажат мръсния селяк, който пътува пеша? Нима той самият е свръщал някога и случвало ли се е да го съгледа някой селянин и да не се измъкне боязливо настрана! Рицарите не обърнаха никакво внимание на краля — той трябваше да се погрижи сам за себе си и ако не бе отскочил, те щяха да го смачкат и да се посмеят над него.

Кралят изпадна в бяс и в кралското си негодувание започна да ги обсипва с най-жестоки ругатни. Рицарите се бяха вече поотдалечили. Те се спряха, силно учудени, обърнаха се на седлата си и погледнаха назад, като че ли се чудеха: струва ли си да се мърсят с такива дрипи като нас. А после обърнаха конете и се спуснаха към двама ни. Нямаше време за губене. Хвърлих се срещу тях и пуснах една такава ругатня, която ги накара да им настръхнат косите и да им се преметнат сърцата — в сравнение с нея хулите на краля изглеждаха бедни и жалки. Измъкнах я от деветнадесетия век, когато хората наистина вече умееха да псуват. Рицарите така се бяха засилили, че не можеха да се спрат. Те бяха почти до краля, когато, побеснели от яд, се обърнаха остро назад, шибнаха конете и се спуснаха срещу мен. Намерих се на около седемдесет крачки от тях. Бързо се покатерих на един голям камък край пътя. На тридесет крачки от мен те изведнъж насочиха дъгите си копия, наведоха ниско глави в шлемовете си, така че се виждаха само украшенията от конски косми, и цялата тази грамада се понесе към мен. Когато между нас останаха само петнадесет крачки, аз със сигурна ръка запратих бомбата и тя се удари в земята, точно под мордите на конете.

Да, това беше знаменито зрелище, славно и приятно! Досущ като параходна експлозия по Мисисипи. Цели петнадесет минути върху нас летя дъжд от раздробени рицари, метал и коне. Казвам върху нас, защото кралят, като се опомни, се присъедини към мен. На мястото, където бяха рицарите, се образува яма, която предвиждах, че ще създаде много грижи на местните жители. Искам да кажа, че ще им бъде трудно да си обяснят произхода й, а да я засипят — няма да им бъде толкова трудно, тъй като тази чест се пада на избраното нещастно малцинство — на селяните на местния сеньор, без нищо да им се плати.

Обясних всичко на краля. Казах му, че ямата е изрината от динамитна бомба. Обяснението не можеше да му навреди, защото не разбра нищо от него.

Той счете това за ново, необикновено чудо; това беше нов съкрушителен удар върху Мерлин. А пък аз счетох за нужно да му обясня, че такива чудеса са много редки и че е възможно да се извършват само при благоприятно състояние на атмосферата. Иначе при всеки подобен случай той щеше да настоява да повторя чудото, а нямаше да мога, защото нямах вече бомби.