Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2019)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Марк Твен

Заглавие: Един янки в двора на крал Артур

Преводач: Петър Божков

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателство „Захарий Стоянов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Невена Николова

ISBN: 954-9559-21-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9305

История

  1. — Добавяне

XXII
Свещеният извор

Поклонниците бяха хора. Ако не бяха хора, щяха да постъпят иначе. Бяха изминали дълъг труден път и сега, когато той бе почти към края си, неочаквано узнаха, че главното нещо за което са пътували, е престанало да съществува; но те не постъпиха така, както на тяхно място би постъпил например един кон, котка или червей — да се върнат и да се заловят за нещо по-полезно. Не, докато преди копнееха да видят чудотворния извор, сега те бяха четиридесет пъти по-любопитни да видят мястото, където чудотворният извор някога е съществувал. Поведението на хората е необяснимо.

Движехме се бързо. Няколко часа преди залез слънце стояхме на височините, заобикалящи Свещената долина. Видяхме я като на длан — от край до край с всичките й забележителности. Да, с големите й забележителности. На три места, раздалечени едно от друго, се издигаха постройки, които отдалеч изглеждаха като играчки сред тази просторна пустиня. Подобна гледка винаги опечалява. Тишината е така властна и така близка до смъртта. От звъна, който я нарушаваше, ставаше още по-печална. Това беше погребален звън, много слаб и далечен, довяван на приливи от лекия вятър, така слаб и нежен, че почти не знаех дали го чуваме с ушите си или с душите си.

Стигнахме още по светло до мъжкия манастир. В него приютиха мъжете, а жените отведоха по-нататък, в женския. Сега камбаните бяха съвсем близо и тържественият им тътен гърмеше в ушите като вестта за Страшния съд. Сърцата на калугерите бяха обхванати от суеверно отчаяние, ясно изписано по призрачните им лица. Те се суетяха около нас, ту се появяваха, ту изчезваха, с меки чехли, с восъчни лица, безшумни и странни като кошмар.

Старият игумен ме посрещна с трогателна радост. От очите му бликнаха сълзи, но той се овладя и каза:

— Не се бави, синко, пристъпвай към своето спасително дело. Ако не ни се удаде да върнем водата в най-скоро време, загинали сме и всичко, което е създадено в двестагодишен благороден труд, ще бъде разрушено. Само че гледай магиите ти да бъдат свещени, понеже църквата не търпи дяволската магия, дори ако тя й принася полза.

— Бъди спокоен, отче! Дяволът няма пръст в работите ми. Никога не прилагам магии, които идват от дявола, нито пък неща, които не са създадени от десницата божия. Впрочем уверен ли сте, че Мерлин работи също със свещени средства? Постъпва ли той благочестиво?

— Да, синко, той ми обеща, че не ще прибягва до нечиста сила и потвърди обещанието си с клетва.

— Добре. В такъв случай да го оставим да работи.

— Но надявам се, че ти няма да стоиш със скръстени ръце и ще му помогнеш, нали?

— Не бива да се смесват различните методи, отче. И освен това нарушава се професионалната етика. Двама души от един и същ занаят не бива да се препъват един други. Работата се отдава всекиму, а на кого от двама ни по-добре — ще се изясни някога от само себе си. Вие възложихте тази работа на Мерлин; никой друг магьосник не би се наел да му се бърка, докато той сам не се откаже.

— Но аз ще му я отнема. Работата е извънредно важна и имам законно право да го прогоня. Дори и да нямах това право, кой би се осмелил да предписва закони на църквата? Църквата сама предписва закони за всички; което й е нужно, трябва да се изпълни и ако някой се обиди, нека се обижда. Аз ще го изгоня, а ти започвай незабавно работа.

— Не, не бива така, отче! разбира се, ти си прав: този, който е по-силен, може да прави каквото си иска, без да мисли за оскърбените. Но ние, бедните магьосници, заемаме особено положение. Мерлин е отличен магьосник в дреболиите, ползува се с безупречна, макар и провинциална репутация. Старае се да извърши всичко, което е по силите му, и ще бъде неприлично да му отнема работата, докато сам не се откаже от нея.

Лицето на игумена просия.

— Много просто: ние ще намерим начин да го принудим да се откаже.

— Не, не, отче, не бива! Ако го отстраните насила, той ще омагьоса извора и не ще ви се удаде да го разомагьосате, докато не проникна в тайната на неговите заклинания. А това може да трае и цял месец. Ето, аз обладавам една дребна магия, наречена телефон, и Мерлин би трябвало да загуби най-малко сто години, за да проникне в тайната й. Да, той може да ме забави цял месец. Нима сте съгласни да загубите цял месец в такава засуха?

— Цял месец! Само при мисълта за това аз изтръпвам. Нека да бъде твоето, сине мой. Но сърцето ме боли от това разочарование. Остави ме насаме с мъката, която ме терзае вече цели девет дълги дни. През това време аз не знаех що е покой; и дори когато моето простряно тяло се наслаждаваше на покоя, дълбоко в душата ми нямаше покой!

Разбира се, Мерлин би постъпил по-благоразумно, ако пренебрегнеше благоприличието и се откажеше от тая работа, защото никога нямаше да му се удаде да пусне водата. Той беше истински магьосник на своето време, а това значи, че всички големи чудеса, с които се славеше, той сътворяваше в моменти, когато никой не го вижда. Тълпата зяпльовци по онова време също така пречеше на магьосниците да вършат чудеса, както по мое време пречеше на спиритистите: винаги ще се намери някой скептик, който да щракне лампата в най-критическия момент и да изпорти всичко. Но аз не исках Мерлин да се откаже от работата, защото аз самият не бях още готов да я поема. Всъщност аз не можех и да се заловя с нея, преди да получа от Кемелот необходимите вещи, а това щеше да отнеме най-малко два-три дни.

Моето присъствие възвърна надеждата у монасите и ги ободри дотолкова, че вечерта си похапнаха както се следва — за първи път от девет дни! Когато стомасите им се понапълниха, те се окуражиха, а след като наоколо се понесе чашата с медовина, съвсем се развеселиха. Посръбнаха си светите отци и не искаха вече да се разотидат — така и останахме цяла нощ около трапезата. Беше много весело. Разказваха се добри стари историйки от съмнителен произход, от които калугерите се просълзяваха, устата им се разтваряха като пещери и валчестите им кореми се тресяха. Те пееха двусмислени песнички и ги ревяха в хор така силно, че заглушаваха звъна на камбаните.

Накрая аз реших да им разкажа нещичко. И имах голям успех. Разбира се, не веднага, защото до жителите на този остров смешното не достига никога отведнъж. Но когато за пети път го разказах, стената се пропука на места; когато го разказах за осми път, започна да се събаря; след дванадесетия път се разруши на парчета; след петнадесетия — се разсипа на прах и аз взех метлата и го изметох. Говоря, разбира се, в преносен смисъл. Тези островитяни са поначало тежки длъжници, бавно ви се отплащат за труда, но накрая възнаграждават така щедро, че всички останали народи изглеждат бедни и нищожни в сравнение с тях.

На другия ден още на разсъмване бях при извора. Там заварих Мерлин, който се трудеше като бобър над своите магии, без да получи дори влага. Беше мрачен и всеки път, когато му намеквах, че може би начинанието, с което се е нагърбил, е тежичко за един новак, езикът му се развързваше и той започваше да ругае като епископ — като френски епископ от епохата на регентството[1].

Работата излезе приблизително тъй, както и очаквах. „Изворът“ се оказа всъщност един обикновен кладенец, издълбан по най-обикновен начин и иззидан с най-обикновени камъни. По него не се забелязваха никакви чудеса. Даже и в лъжите, с които го бяха прославили, не намирах никакво чудо. Та аз сам можех да измисля такива лъжи! Кладенецът се намираше в средата на една тъмна стаичка в един параклис, иззидан от неодялани камъни. Стените на помещението бяха покрити с благочестиви картини. Пред тях всеки продавач на щампи би могъл да се гордее. Те изобразяваха чудодейни изцеления, постигнати благодарение на водата от извора, и то тъкмо тогава, когато никой не е присъствувал. Никой освен, разбира се, ангелите. Те са винаги под ръка, когато се извършва някакво чудо, вероятно за да попаднат в кадъра. Те обичат това не по-малко от пожарникарите; погледнете картините на старите майстори и ще се уверите.

Стаичката, в която се намираше кладенецът, се осветяваше мъждиво от кандила. Преди да пресъхне изворът, монасите изваждали водата със скрипец и ведро на синджир; вадели я и я изливали в улеи, по които тя се стичала навън в каменни корита. При кладенеца нямаше право да влиза никой друг освен монасите. Но аз се пъхнах вътре, понеже имах неоспоримия авторитет да го сторя — с любезното разрешение на моя събрат по професия и подчинен. А сам той не беше влизал. При работата си прибягваше само до заклинания и никога до разума си. Ако беше влязъл в стаичката и вместо да напряга повредения си мозък, да я беше огледал със собствените си очи, щеше да намери начин да поправи кладенеца с естествени средства. И после можеше да обяви това за чудо, както обикновено практикуват. Но не! Той беше стар глупак като ония врачки, които вярват сами на магиите си, а врачка, оплетена в такива суеверия, никога не може да разчита на успех.

Аз предполагах, че кладенецът се е пропукал, че няколко камъка при дъното са се откъртили и се е образувал отвор, през който сигурно се изтича водата. Измерих синджира — беше дълъг 98 фута. След това повиках двама монаси, заключих вратата, взех една свещ и ги накарах да ме спуснат с ведрото в кладенеца. Когато синджирът се размота докрай, при светлината на свещта се убедих, че предположенията ми са прави: със срутването на част от каменния зид се бе образувал процеп.

Почти съжалявах, че догадките ми се потвърждават, защото имах предвид нещо друго, още по-подходящо за чудо. Спомних си, че в Америка, много векове по-късно, когато някой петролен фонтан престане да изригва, го възвръщаха към живот, като вдигаха земята с динамит. Ако се бе оказало, че кладенецът е просто пресъхнал без видима причина, щях честно и почтено да удивя всички, като накарам някого да хвърли в него динамитна бомба. За тази цел смятах да използувам Мерлин. Но сега се убедих, че случаят не е за динамит. Да, нещата не винаги са такива, каквито искаме да бъдат. Деловият човек не трябва да се поддава на разочарования и да губи самообладание. Така и постъпих. Казах си, че няма защо да бързам, мога да почакам: ще дойде ред и на бомбата. И наистина той дойде. Когато ме изтеглиха нагоре, отпратих монасите и спуснах в кладенеца риболовна връв: дълбочината до дъното излезе 150 фута, а водата стигаше до четиридесет и един фута.

Повиках един монах и го попитах:

— Колко е дълбок кладенецът?

— Не зная, сър, никой не ми е казвал досега.

— Докъде стигаше обикновено водата в него?

— О, почти догоре. В продължение на двеста години — почти догоре; така говори преданието, останало от нашите предшественици.

Това беше вярно. Друг свидетел, заслужаващ повече доверие, потвърди думите на монаха: само двайсет или трийсет фута от синджира носеха следи от употреба, а останалата част бе ръждясала и, види се, никога не е спущана в кладенеца. Какво ли бе станало, когато кладенецът бе пресъхнал по-рано? Сигурно някой практичен човек се е спуснал в кладенеца, запушил е пукнатината, а после отишъл при игумена и заявил, че ако разруши греховната къпалня, водата ще се върне. Сега се е образувала нова пукнатина и тези деца щяха да се молят, да устройват процесии с хоругви, да бият камбаните, докато изсъхнат и вятърът ги разнесе на четири страни — и на никого от тях няма да му мине през ума да спусне в кладенеца риболовна връв или сам да слезе долу, за да изследва в какво именно се състои работата. Да надвиеш вкоренения навик на мислене е по-трудно от всичко. Той се предава от поколение на поколение както чертите на лицето; и ако у някой човек от тази епоха се появи мисъл, която неговите предшественици не са имали, те го обявяват за невменяем.

Казах на монаха:

— Трудно чудо ще бъде да се възвърне водата в сухия кладенец, но ще се опитам да го сторя, ако събратът ми претърпи неуспех. Брат Мерлин е сравнително добър магьосник, но неговата специалност са салонните фокуси и тук може би не ще има успех; да, по всяка вероятност не ще сполучи. Но в това няма нищо срамно, тъй като човек, като върши този вид фокуси, знае достатъчно, за да отвори хотел…

— Хотел? Не съм чувал такова…

— За хотели? А, хотелите са това, на което вие казвате хан. Човек, който може да прави такива магии, може да държи и хан. Аз мога да извърша чудото и ще го извърша, но няма да скрия от вас, че за да успея, ще трябва да напрегна до крайна степен всичките си магически сили.

— Никой не знае по-добре от нашите манастирски братя тази истина, защото преданието гласи, че възстановяването на извора било много трудно и е продължило цяла година. Но както и да е, ние ще се молим Богу и ще измолим от него успех за вас.

От търговска гледна точка беше много подходящо да разпространя слуха, че сътворението на чудото е много трудно. Понякога и най-незначителните неща добиват огромно значение благодарение на рекламата. Калугерът бе потресен от трудността на моето начинание. Той щеше да накара да се потресат и останалите. За два дни загрижеността към мен трябваше да стане всеобща.

Като се връщах по пладне, срещнах Сенди. Тя ходила да разглежда отшелниците. Казах й:

— И на мен ми се иска да ги видя. Днес е сряда. Дават ли дневно представление?

— Дневно… какво?

— Дневно представление. Отварят ли денем?

— Кои?

— Отшелниците, разбира се!

— Дали отварят?

— Да, дали отварят! Какво има за неразбиране? Или затварят на обед?

— Затварят?

— Дали затварят! Да, дали затварят. Какво чудно има в това да затварят? Никога не съм срещал такава тъпачка. Кажи, защо нищо не разбираш? На най-прост език те питам: кога затварят? Кога свършва представлението? Кога гасят лампите?

— Затварят… свършва…

— Я остави. Няма смисъл. Ти ме умори. Не разбираш и най-простите неща.

— Бих искала, сър, да ви създам радост и съм натъжена, че вместо да ви създам радост, ви наскърбявам. Но аз съм проста дева и мене не са ме учили на нищо, нито съм ръсена в люлката си с благочестивите води на знанието, които укрепват оногова, който се е приобщил към най-благородното от всички тайнства, оногова, към когото е отправен духовният взор на всички смирени смъртни, съзнаващи, че невежеството им е само праобраз на други несъвършенства, за които, скърбейки, хората се обличат в ризи и посипват главите си с пепелта на скръбта, и когато в мрака, обвиващ разума на тази невежа, проникнат златните слова на великата тайна като тези — „затварят, свършва представлението, угасват лампите“, — само божието милосърдие спасява невежата да не се пръсне от завист към тогози, чийто разум е способен да побере, а езикът му да произнесе толкова велики и благозвучни чудеса на речта, и бъркотията, която възниква в смирения ми ум на мене, невежата, и неумението да постигна божественото значение на тези чудеса не произтича от тщеславие, а е искрено и правдиво и вие трябва да разберете, че то е самата същност на благоговейното преклонение и никога не преминава и е напълно вам известно, ако вие изучите душата и разума ми и разберете, че аз не че не искам, а не мога, а щом не мога, то нищо не мога, дори и да бих искала, и не е във ваша власт да превърнете искането в умение и затова аз ви моля, мой добри и драгоценни лорде, да бъдете снизходителен към вината ми и да ми простите за нея с добротата ваша и милосърдието ваше…

Не бях в състояние да запомня в подробности всичко, каквото тя успя да каже, но долових общия смисъл — достатъчно, за да се почувствувам засрамен. Неблагородно е да стоварваш техническите изрази на деветнадесетия век върху една невинна щерка на шестия и след това да я хокаш, защото нищо не разбира. Тя се стараеше с всички сили да долови смисъла на приказките ми и ако това не й се удаваше, не беше нейна вина. Извиних се. Тръгнахме заедно по извитата пътечка към дупките, в които живееха пустинниците, разговаряйки спокойно — по-добри приятели отвсякога.

Постепенно придобивах едно необяснимо, пълно с трепет уважение към тази девойка. Всеки път когато пускаше в движение тренчето си и то запухтеше, влачейки след себе си едно от нейните необятни трансконтинентални изречения, струваше ми се, че стоя пред страшния лик на прабабата на немския език. Когато започнеше едно такова изречение, аз благоговейно свалях шлема си и стоях гологлав: и ако думите й бяха от вода, несъмнено щяха да ме удавят. Тя постъпваше съвсем като немците: когато искаше да каже нещо — все едно какво, било да отговори на въпрос, било да произнесе проповед, да преразкаже енциклопедията или историята на някоя война, — тя трябваше да го изкаже с едно-единствено изречение или да умре. Така постъпва и немският писател: като се гмурне в едно изречение, няма да го видите дотогава, докато не се покаже от другата страна на Атлантическия океан все още с глагола в устата.

Ние целия следобед скитахме от пустинник на пустинник. Това беше най-чудноватата зверилница. Изглежда, отшелниците си съперничеха един на друг кой да надмине останалите по нечистоплътност и да развъди около себе си повече паразити. Във всичките им привички проличаваше необикновено самодоволство. Един от тези избраници на провидението например беше горд, че лежи гол в калта и оставя насекомите да го хапят. Друг се гордееше, че стои цял ден край скалите на показ пред възхитените поклонници и се моли. Трети, съблечен гол, лазеше като четириного. Четвърти мъкнеше върху гърба си години наред четиридесет фунта желязо. Пети никога не лягаше да спи като обикновените хора, а хъркаше прав сред трънака, докато поклонниците се събираха наоколо да го зяпат. Една жена, която нямаше на себе си друга дреха освен белите си коси, бе станала черна от глава до пети благодарение на четиридесет и седем годишното благочестиво въздържание от вода. Около всеки един от тези странни хора стояха с почтително учудване групи поклонници и завиждаха на благодатта, която те печелеха за онзи свят с тези набожни подвизи.

Лека-полека ние се доближихме до най-великия от всички отшелници. Той беше необикновено прочут. Славата му гърмеше по целия християнски свят. Именити и знатни хора се вдигаха от най-отдалечените краища на земното кълбо, за да му се поклонят. Той заемаше място в най-широката част на долината и цялото пространство около него се пълнеше с тълпи. Той стоеше на върха на един стълб, висок 60 фута, с широка площадка на върха. Правеше това, което бе правил всеки ден в продължение на двадесет години: силно се навеждаше почти до краката си, след това се изправяше. Всеки си има свой начин на молене. Броих с хронометър в ръка: за двадесет и четири минути и четиридесет и шест секунди той направи хиляда двеста четиридесет и четири поклона. Дожаля ми за цялата тази енергия, която се прахосваше тъй безцелно. Като двигател той би бил от неоценима полза за механиката. Отбелязах това в бележника си, като смятах в бъдеще да приспособя система от ремъци и да го впрегна да върти колелото на шевна машина. Действително по-късно осъществих този план и пустинникът за пет години изработи осемнадесет хиляди първокачествени ризи от домоткан лен — по десет парчета на ден. Накарах го да работи и неделен ден; в неделни дни и без това удряше повече поклони, отколкото в делник, тъй че щеше да бъде безсмислено да го оставя да прахосва енергията си. Тези ризи не ми струваха нищо, само материала, който заплащах аз, понеже щеше да е несправедливо да утежня пустинника с този разход. Ризите се разграбваха от поклонниците като топъл хляб. По долар и половина парчето, а за долар и половина в кралството на Артур можеше да се купят петдесет крави или един чистокръвен кон. Ризите се считаха за най-доброто предпазно средство срещу всякакъв грях и моите рицари ги рекламираха с помощта на картинки и плакати, тъй че скоро в цяла Англия не остана ни скала, ни камък, ни калкан без надпис, който да не се вижда от цяла миля разстояние:

КУПУВАЙТЕ САМО ОРИГИНАЛНИТЕ РИЗИ НА СВЕТИЯ СТЪЛПНИК!
НОСЯТ ГИ ВСИЧКИ БЛАГОРОДНИЦИ
патент запазен

Това предприятие донесе такива пари, че просто не знаех къде да ги дявам. Когато работата се разрасна, започнахме да произвеждаме ризи за крале, изящни ризи за херцогини и други — с плисенца на носовата част, с бастички на кърмата, с шевици на спасителните пояси, с ширити на левия борд.

По едно време забелязах, че моят двигател бе придобил навик да стои на един крак. Разбрах, че с другия се бе случило нещо нередно. Трябваше да намаля производството и излязох от предприятието, което откупи сър Борс де Ганис във финансово съдружие със свои приятели. След година дружеството фалира, понеже светият Стълпник се оттегли на почивка. Той я заслужаваше. Мога да потвърдя това.

Когато го видях за първи път… — но не му е мястото да го описвам тук. Ако обичате, прочетете за него в „Житията на светците“[2].

Бележки

[1] Френски епископ от епохата на регентството — става дума за времето, когато херцог Филип Орлеански е бил регент на малолетния Людвиг XV и разпуснатите нрави в двора били достигнали последен предел. Висшите духовници, тясно свързани с двореца, били въвличани в неговите интриги, скандали и авантюри.

[2] Всички подробности за живота на пустинниците, изложени в тази глава, са заимствувани от книгата на леки, но доста смекчени. Тази книга не е историческо съчинение, а повест. Много исторически факти обаче, разказани откровено, биха били прекалено силни за поместване в нея. Авторът.